За какво говорим, когато говорим за кино – така можеше да звучи заглавието на пиесата За какво говорим, когато говорим за любов, около която се вихрят сатиричните страсти в тазгодишния четирикратен Оскар лауреат Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството.
А когато говорим за кино, особено за киното на Алехандро Гонзалес Иняриту, може спокойно да кажем, че Бърдмен е най-забавния, най-динамичния и най-личния негов филм досега. Което не го прави и най-добрия, но...
Да, това е първият му филм, в който комедията, хуморът и (само)иронията са главни герои. Да, Иняриту за пръв път заменя абонирания си оператор Родриго Прието с Емануел Любецки (за когото няма невъзможни неща след снимането на Дървото на живота и Гравитация), именно защото тук дългият кадър не е просто идеен акцент, а основен бижу трик за концепцията на филма, като камерата на Любецки и дръм музиката на барабаниста Антонио Санчес не само идеално замаскират липсата на монтаж, но и вкарват действието в ритъма и динамиката на ежедневието ни – този така познат сърцетуп, който те кара да "влизаш" директно във филма, в който, също като в живота, няма време за монтаж.
Да, Бърдмен е първия филм на Иняриту, който открито фамилиарничи с теми от неговия собствен живот – всички онези моменти, които са били, са и ще бъдат част от ежедневието на всеки, пристъпил някога в его цирка, наречен Холивуд.
Когато говорим за кино трябва да го четем като рециклиране на символи, идеи, животи и митологии – да, Холивуд обича да се измисля наново, а какъв по-добър начин за създаване на нова митология от осмиване на старата. Бърдмен не е нито първия, нито ще бъде последния филм, който взима стари култ символи (в случая, първият комиксов блокбъстър герой Батман), за да ги превърне в сатирично огледало на шизофренията на суетата, наречена Холивуд.
Майкъл Кийтън не е нито първия, нито ще бъде последния актьор, чиято кариера ще бъде рециклирана и ще се захранва (също като Холивуд) от същите тези неща, които брилянтно иронизира в образа на Ригън Томсън. Иняриту не е нито първия, нито ще бъде последния режисьор, който иронично ще се пита дали всички не преиграваме със значимостта си като малка точка от тоалетната лента/хартия на (кино)вселената.
Когато говорим за кино трябва да знаем, че всяка година Холивуд е готов с поне два идентични филма на една и съща тема, но само единият обира овации и награди, а другият изпада в забвение. И ако Бърдмен и Принизяването (или Смирението, при по-точен превод) споделят доста сходни теми и образи, то има два момента и в двата филма, които са абсолютни сториборд близнаци – сцените, в които Майкъл Кийтън/Ал Пачино се озовават непредвидено извън театъра по време на участие в представление и мигът, в който и двамата се самоубиват на сцената като еманация на идеята за свръхреализъм, за пълно сливане на реалност и изкуство (финал, който и двата филма заемат от Черният лебед на Аронофски).
Наречи го съвпадение (или Иняриту също е чел романа на Филип Рот, по който Бари Левинсън снима Смирението), но именно различните начини, по които тези моменти оживяват на екрана правят и разликата между двата филма. Разходката по Таймс Скуеър на Майкъл Кийтън по бели гащи може и да влезе в учебниците по кино, докато изпълнението на Пачино в Смирението ще попадне в списъка с перфектни, но недооценени роли... или както казва Едуард Нортън/Майк Шайнър: "Първо ще се смеят, после ще туитват" – е, явно Кийтън е събрал повече туитове и лайкове, нали!
Всъщност, когато говорим за кино все едно говорим за любовта – и двете задават едни и същи въпроси на Егото. Нещо, което е олицетворено идеално в отношенията ("бъркаш любовта с възхищението") между Ригън Томсън и жена му Силвия/Ейми Райън, и дъшеря му Сам/Ема Стоун, и любовницата му Лаура/Андреа Райзбъро, и колегите му Майк/Едуард Нортън и Лесли/Наоми Уотс – неслучайно филмът започва с думите, изписани и на гроба на Реймънд Карвър: "And did you get what you wanted from this life, even so? I did. And what did you want? To call myself beloved, to feel myself beloved on the earth."
Иначе, когато говорим за Бърдмен най-добре да погледнем бележката в гримьорната на Ригън Томсън – "A thing is a thing, not what is said of that thing" – или каквото и да кажат хората за него, Бърдмен е това, което е – носител на 4 награди Оскар 2015.
Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството е в кината
