"Тази Слава не е моята Слава" – да, режисьорският тандем на Кристина Грозева и Петър Вълчанов винаги е успявал да намери точната реплика, която да обобщи съответния им филм, а в случая на Слава, втората част от тяхната трилогия-кинонатурален разрез на социалната ни действителност, думите на кантонера Цанко/Стефан Денолюбов измерват прекрасно тази история, до болка позната у нас, където всичко се представя за това, което всъщност не е...
Когато говорим за Слава, говорим за марката часовници, нали, не за онази ширеща се у нас еднодневна слава, в чиито капани попада наивния и заекващ кантонер Цанко Петров (Стефан Денолюбов), когато намира милиони, пръснати край жп линията, съобщава за тях (е, минус стотина лева) в полицията и впоследствие бива награден за благородната си постъпка от Министерството на транспорта с грамота и часовник-менте – случка от новинарските архиви, която Кристина Грозева и Петър Вълчанов използват само като отправна точка (добре познатата формула от Урок), за да измерят колко сатирично дълбока е черната дупка на фалша и подменените ценности, в която живеем. Защото всички много добре знаем, че у нас всичко се представя за това, което всъщност не е, а неговата стойност се подменя с изкуствена, добавена стойност.
И така, зъбчатото колело на фалша се завърта, а стрелките му започват да отмерват абсурдна ситуация след абсурдна ситуация – Министерството на транспорта търси сред редиците си благороден герой (дори представителни панталони за награждаване му търси), за да замаже пореден скандал, а инициаторът на тази славна ПР акция Юлия Стайкова (Маргита Гошева) дотолкова е свикнала да ражда фалш и лъжи, че дори забременяването ù е изкуствено (епизодите със съпруга ù Валери/Китодар Тодоров и инжекциите за изкуствено оплождане наистина придават колорит и още едно ниво абсурден хумор на историята).
Нароченият за герой Цанко пък си търси своята Слава (завещана от баща му и точното време), а не онази менте ПР еднодневка предложена му и от Юлия, и от журналистът Кирил Колев (различно амплоа за режисьора Милко Лазаров), който търси всячески начин да се докопа до нова медийна сензация и скандал. Иначе казано, фалшиви хора създават фалшиви герои с фалшива слава за други фалшиви хора, което подменя стойността на истината за нещата от живота – добре позната картинка, в която живеем и ще продължим да живеем всеки ден, докато времето ни не спре да се измерва със славни герои като тези тук.
И ако проблемът с фалша при политиците, обществените институции и медиите (дали е случайно, че някои кинокритици са поели ролята на ПР-и в екипа на Юлия) е пределно ясен и прекрасно онагледен тук (дори епизодичните герои от Урок са в логично като продължение житейско амплоа, като Министърът/Иван Савов), то много интересно е решението на Грозева и Вълчанов да противопоставят дефектите на двамата основни герои (тотално разменили ролите си на изнудвач и жертва от Урок Маргита Гошева и Стефан Денолюбов) – Юлия Стайкова има проблем с казването на истината, дотолкова, че дори създаването на живот при нея е въпрос на лъжа и изкуствено оплождане. Цанко Петров няма проблем с говоренето на истината, но не може да я каже, защото заеква и никой не иска да го чуе, а когато най-накрая бива чут, му се налага да лъже, за да запази живота си.
Единият живее, за да премълчава истината, а другият премълчава истината, за да запази живота си – "Въпрос на манталитет" ще каже Цанко, но ако си припомним премълчаването на истината във финала на Урок и думите на учителката Надежда "Урокът не е свършил", то урокът в Слава гласи: Фалшът, лъжата и дори премълчаването на истината Убиват! Убиват и ще продължат да го правят, докато не си сверим часовника и не спрем да измерваме Живота в минути Слава, а не в часове Чест.
А дотогава Часът ще бъде...
Слава е в кината