My Mir

"В Америка няма независим режисьор, който да се радва на слава като неговата. Хуморът му винаги е не точно черен, по-скоро някак тъмносив. А това му придава известна дълбочина, която иначе не би притежавал. Хуморът на Алън винаги създава усещане за крехкостта на връзките, за непредвидимостта на живота. И това никак не е весело, но той извлича нещо от него. Не стига прекалено далеч със своя магически реализъм. Знае къде да спре. Добре е човек да има такава мярка." пише американският журналист и писател Дейвид Еваниър в Уди. Биография, най-новото изследване на комедийната енигма, наречена Алън Стюърт Кьонигсберг, който на 1 декември навърши 80 години. Откъсът от Уди. Биография ни връща към ключов момент в живота на Уди Алън – отказът от изключително успешната кариера на телевизионен сценарист (да се откаже от онова, в което е успявал, е повтарящ се мотив при Алън) и дебютът му на сцена като стендъп комик – нещото, без което Алън Кьонигсберг нямаше да се превърне в Уди Алън или както самият той твърди: "Защото без него нямаше да съм тук".

И така, Уди дебютира в "Блу Ейнджъл" през лятото на 1960 година. Издънва се и ще го прави отново и отново още дълго време. "Винаги съм смятал, че самия материал го бива – припомня си Алън. – Но у мен нещо куцаше. Гледах на себе си като на автор и докато бях на сцената, успявах да мисля единствено как искам да приключа с изпълнението и да си отида у дома. Не харесвах публиката; вцепенявах се. И все пак нямаше причина публиката да не хареса мен; бяха платили да ме гледат... Но после се качих на сцената с по-добро отношение и разбрах, че докато не поискаш да си там, не се слееш с изпълнението и не спреш да бързаш да си тръгнеш, няма да излезе добро шоу." По думите на Чарлс Джофи "в началото Алън беше арогантен и враждебен. Ако публиката не схванеше нещо, не проявяваше търпение... Онези първи години бяха ужасно мъчителни". "Това беше най-ужасната година в живота ми – спомня си Алън. Всеки ден, в мига, щом се събудех, стомахът ми се свиваше от страх и този страх не ме напускаше до единайсет вечерта."

"Всяка вечер Джак стоеше отзад и слушаше шоуто на Уди – припомня си Гордън. – През почивката отвеждаше Уди до някоя от гримьорните. Чувах Джак през вратата. Викаше ме и аз да се намеся. "Кажи му, кажи на Уди, че се справя добре – молеше ме Джак. – Той мисли, че е ужасен. Готов е да се откаже. Справяш се страхотно, чуваш ли? Страхотно. Хайде, кажи му го." Уди не се справяше чак толкова страхотно, факт, който не намирах за уместно да посоча точно в този момент. Още не се беше научил как да поднесе материала. Само изтънчени вкусове, на които беше дошло до гуша с тях да се гаврят комиците от нощните клубове, приемаха с готовност унилото му представяне. Но се учеше. Задържахме го три месеца."

В продължение на две години кара със 100 долара на седмица. Да замени успешна кариера (макар и неудовлетворителна) и заплащане от 1700 долара на седмица с позицията на неизвестен изпълнител, търпящ неодобрение вечер след вечер, е истинско мъчение. Прекарва дните в тревоги за вечерните изпълнения, разходки из града и писане. Не е в състояние да се храни, докато не мине шоуто. Това, че в крайна сметка довежда нещата докрай въпреки неувереността и страховете си, е чист пръст на съдбата и плод на решимостта му. И не става дума за скрито желязно самочувствие. По настояване на Джери Епстийн в този период започва да посещава психоаналитик.

По това време на напрегната битка създава приятелство за цял живот с Дик Кавет. Кавет работи за Джак Паар и Паар го е пратил да хвърли око на този нов комик, за когото е чувал. "В минутата, когато влязох онази вечер – разказва той пред Ерик Лакс, – усетих колко е високо нивото на материала. Не можех да повярвам, че успя да го поддържа с това добро качество цели двайсет минути." След представленията вечер Алън води Кавет по билярдни клубове. "Разни типове, наподобяващи гангстери, приближаваха и подхвърляха: "Хей, Уди, излязъл си да поиграеш, а?"." Алън също така участва в игри на покер. "Присъствах на няколко игри – припомня си Кавет. – Бяха много сериозни. Не беше шега. За мен беше плашещо." Две години по-късно Кавет гледа Алън на представление в Лос Анджелис. Публиката седи смълчано, без никой да се смее и скоро Алън млъква. После изтърсва: "Ако раздавах награди за най-лошата публика, която някога съм виждал, вие бихте спечелили". При друг случай в клуб "Хънгри Ай" в Сан Франсиско Алън обръща гръб на присъстващите и говори на стената.

Лари Гелбарт присъства на премиера в "Блу Ейнджъл". Пише: "След изпълнението му отидох при него в гримьорната. Минути преди мен в същата гримьорна бе влязъл кабаретният критик на "Дейли Нюз", за да напише отзивите си за играта на Уди, и беше изхвърлил индигото в кошчето за боклук. Уди не беше на себе си, като го прочете. Критикът го определяше като интелектуален Менаша Скълник, комедиен актьор от онова време, известен с идиш акцента си, но определено не с интелекта си. Уди се беше трудил така упорито да звучи стилно и изтънчено (какъвто си беше), а изведнъж беше сравняван с просташки комик имигрант (какъвто определено не беше)".

И после внезапно всичко се преобръща.

Публиката се устремява към него и го приема радушно. През 1964 г. критикът Вивиан Горник го гледа в клуб "Битър Енд". "Тревожността беше енергията, която го зареждаше, това, което го караше да излезе на сцената и да не се отказва. И хиляди от нас поглъщаха тревожността му също като адреналин, защото за нас беше същото. Наполовина част от културата, наполовина извън нея, ние също бяхме неспокойни. Тревожността му – пише Горник – се преплиташе така идеално с най-дълбоките подводни течения в чувствата на нацията ни, че правеше всички ни аутсайдери."

Няколко години по-късно Гелбарт отново вижда изпълнение на Алън на митинг на Демократическата партия във Вашингтон:

Трансформацията беше пълна. Беше се превърнал в изпълнител, който излъчва самоувереност и авторитет, редеше шега след шега колко му липсват въпросните качества... След порядъчна доза упражнения и одобрение той вече не беше мъжкият вариант на Илейн [Мей], или на мен като млад, или на когото и да било друг. Беше Уди Алън. И авторът Уди осигуряваше на комика Уди абсолютно главозамайващ материал, изтъкващ дарбата му за противопоставяне и опровергаване на онова, което го смущава най-много: секс, никакъв секс, недостатъчно секс, твърде много секс и старата резерва – смъртта. Това е дарба, която му дава възможност да се справя със страховете, преследвали го през живота му, да ги побеждава с всяка следваща шега.

Успехът – триумфът – като стендъп комик е ключов завой в живота на Алън. Вече е успял като автор, който е в състояние да извади прекрасен материал за други изпълнители. В този си облик остава невидим, слуга за другите. Сега вече е на показ пред света и вместо да се преструва на нещо, което не е – корав тип, мачо любовник, завоевател – той се преструва на нещо друго, което също не е: неудачник, смотаняк, човек, което се проваля във всичко. Вярно, видът му е на неудачник; звученето му е като на неудачник и той изравя тези характеристики от затънтено кътче у себе си. Но това не е истинският той.

Никога не е бил. Силен е и най-сериозната му сила се състои в способността да погледне към самия себе си, да разпознае нещата извън него и у него, които го определят, и да си каже: по дяволите, защо пък да не ги използвам, щом на публиката ѝ харесва? Докато хората се смеят, той прави милиони, печели момичетата и поддържа самодисциплина, която го прави способен да свърши безкраен поток от работа и да изгради невероятна кариера, която устоява на всяка спънка – всъщност една от най-успешните кариери в историята на американския шоу бизнес. В Манхатън, излегнал се на дивана, мисли за идолите си, онези, които карат живота да си струва да се живее: Триумфът му има много общо с Джак Ролинс, истинския Дани Роуз от Бродуей. Уди никога не го забравя. Робърт Уейд, режисьор на документален филм за неговия живот, му казва: "Джак Ролинс не е припарвал до твой филм от десет години. Вече не прави нищо за теб. Защо още му плащаш като на продуцент?". Уди отговаря: "Защото без него нямаше да съм тук".

© Уди Алън с Джак Ролинс

През април 2013 г. се натъкнах на дребно напомняне в блог на Джонатан Д. Коен, който беше работил с Ролинс през 1989 година. Коен насочваше вниманието към бурните преживявания на Ролинс с Хари Белафонте и удовлетворяващата му работа с поредица от знаменити клиенти. После пишеше:

Това ме отвежда до отношенията му с Алън, едни от най-дълготрайните и лоялни отношения между талант и агент. Като продуценти и мениджъри господин Ролинс и партньорът му Чарлс Джофи получават дял от брутните постъпления от филмите. Идва момент, когато Ролинс и Джофи отиват при Уди и му предлагат да намали процента им, а Уди категорично отказва. Обяснява, че не би имал кариера, ако Джак и Чарли не са го убедили да се пробва да представя част от нещата си на сцена като стендъп комик. Както става ясно, проливали са се сълзи; толкова е дълбока връзката.

Написах на Алън да го попитам дали твърдението е вярно. Настоявал ли е пред Ролинс и Джофи те да делят приходите от филмите му със същия процент, както винаги преди.

Той отговори: "Историята е вярна; парите бездруго никога не са стояли на дневен ред за мен. Когато започвах, Джак не вземаше комисиона от мен. Всичко най-добро. Уди".

   Уди. Биография (превод Надя Баева, 456 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Новият филм Почти нормален на Уди Алън е в кината

"Тя е "Н", иначе казано Нели, госпожица Елън, Търпеливата, Принцесата, Е. Л. Т., Милото момиче, Любимата, жената илюзия, малката загадка, госпожица Т., госпожица Фърнан, госпожица Търман, госпожица Тенам, госпожица Търнам и вероятно госпожица Трингам. Играе главна роля в живота на Чарлс Дикенс във времето, когато той е може би най-известният човек във Великобритания. Връзката им продължава почти тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. Пълното ѝ име е Елън Лолес Търнан, макар че е известна предимно като Нели и така ще бъде наричана тук." – да, това е жената-ключ към загадките на сърцето на Чарлс Дикенс в биографичния роман (и филм) Невидимата жена на писателката Клеър Томалин (позната с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Джейн Остин...), която ще разнищва викториански мистификации и у нас, наживо, на 25 май, за да стане пределно ясно, че "да обичаш и да си обичан е живота сам, без който ний сме нищо."

Дикенс е всеотдаен и строг баща. Води децата си на бурни набези в магазините за играчки, учи ги на различни игри – "двайсет въпроса", "рими", "пословици" – и им прави фокуси. Дикенс участва в празнуването на Коледа с такова въодушевление, за каквото едно дете може да мечтае. Освен това всекидневно проверява дали стаите на децата са чисти и конфискува бухалките и топките за крикет на синовете си, ако твърде много си изцапат дрехите. Синът му Алфред цял живот помни какво мъмрене е отнесъл, задето е изчеткал сакото си не където трябва – в трапезарията.

Личната хигиена на Дикенс е почти фетиш за него – той си взема студена вана или душ всекидневно и изисква дрехите му да бъдат поддържани безукорно. Дикенс е озадачен от недостатъците на синовете си и е доволен от всеки опит те да бъдат отстранени. Полага огромни усилия да излекува заекването на Франк, като всяко сутрин му чете Шекспир. Освен това учи Хенри, най-умния си син, на стенография. Но тъй като синовете му един след друг се оказват лишени от неговия силен характер, Дикенс става все по-раздразнителен към тях. Момичетата до голяма степен са пощадени от критика, защото са момичета, при това само две, а и Кейти несъмнено е интелигентна. Чарли, най-голямото момче, учи в Итън по настояване на кръстницата си Анджела Кутс, не се справя достатъчно добре, за да влезе в университет, но през 1857 година, когато е на двайсет години, поне се задържа някак в Барингс Банк.

Дикенс е привързан към него, но един пораснал син у дома е и постоянно напомняне, че времето лети и че собствената му младост е невъзвратимо отминала. Освен тази мисъл го измъчва и друга – как многодетното му семейство не е оправдало очакванията му, а също за "едно щастие, което съм пропуснал в живота си, за един приятел и другар, който така и не намерих".

Дори когато е най-силно въодушевен от семейния живот, Дикенс често отсъства от къщи, за да преследва собствените си интереси. Години наред той има навика да излиза да язди денем и да ходи на театър вечер със свои приятели мъже. Освен това имат клуб на пешеходците и редовно вечерят извън града, в Гринич, или в "Джак Стос" в Хампстед Хийт, или в "Стар енд Гартър" в Ричмънд. Сред приятелите са Джон Фостър, негов главен литературен съветник, който споделя увлечението му по театъра; художникът Даниъл Маклис, драматургът Дъглас Джеролд, Марк Лемън от "Пънч" и други трудолюбиви журналисти, художници и писатели, сред които Уилки Колинс е ново попълнение от по-младото поколение. Колинс се появява на сцената през 1850 година. Той е ерген и се смята за ценител на удоволствията, освен това, изглежда, е изпълнил ролята на Мефистофел, когато Дикенс е играл Фауст, организирал е епикурейски вечери навън и го е придружавал на пътувания до Париж, за да вкусят от неговите изтънчени "дяволии".

Освен това Дикенс обича да се разхожда сам. Често излиза сам нощем и понякога остава навън до сутринта. Така опознава цял Лондон: най-отблъскващите части на Ист Енд, смятани от мнозина за недостъпна чужда територия; доковете и реката от Хамърсмит до Гринич; различни бедняшки квартали край Севън Дайълс, край Съмърс Таун, край Бъро; пътя за Хампстед от детството му, който минава през Юстън, Морнингтън Кресънт, Камдън и Кентиш Таун; и ширналите се на километри нови покрайнини, които изяждат нивите, овощните градини, фермите и някогашните зелени пътища на север и на юг. Твърди, че тези разходки му помагат да планира какво ще пише на следващия ден, което сигурно е вярно, обаче се случва и нещо друго. Въпреки своята общителност Дикенс е човек, който не иска да бъде опознаван и преценяван от никого. Нуждае се от свое лично време, през което може да престане да бъде сърдечен приятел или експедитивен баща и да се превърне просто в наблюдаващо око, слушащо ухо, мечтаещ ум.

От началото на 50-те години на ХIХ век Дикенс прави така наречения от него цигански катун в две стаи над редакцията на "Хаусхолд Уърдс" на Уелингтън Стрийт 16, близо до Странд, за да може да остава да преспива там, ако му се прииска. Удобно е за вечерните му разходки, ергенските вечери и клубовете му "Атенеум" и "Гарик", но е още по-удобно за честите му посещения в многобройните театри в района – "Лицеум", "Аделфи", "Олимпик", "Ковънт Гардън" и "Дръри Лейн", – както и "Съри" и "Виктория" от другата страна на моста Уотърлу. Писмата му и другите му лични писания са изпъстрени със споменаване на навика му да ходи на театър: бележка до мадам Селест, директорка на "Аделфи", с която я моли за ложа; оплакване до Уилям Фарън, директор на "Олимпик", задето мястото му в партера било вече заето, когато отишъл закъснял и сам да гледа бурлеската в петък вечерта; живо описание на разходка по Боу Стрийт, Лонгейкър и Дръри Лейн през една влажна зимна вечер, когато театралните доставчици и продавачите на билети вече са затворили, на път за Хокстън, където театър "Британия" под ръководството на Сам и Сара Лейн поставя пантомими пред огромна и умееща да цени видяното местна публика. От тази самота – самотен мъж, който се движи сред океана на лондонската тълпа – той създава света в книгите си.

Ако домашният живот означава за Дикенс по-малко, отколкото му се иска да покаже, и ако е малко повече конте от Регентството, отколкото патриарх от викторианската епоха, отколкото обикновено се смята, не трябва да забравяме, че той живее през целия си зрял живот в атмосфера на остро лицемерие по тези въпроси. Битовите добродетели се прокламират шумно, вече не се толерират публичните прояви на неприлично поведение – например принцовете да общуват с актриси, всякаква проституция процъфтява, и от всички освен от представителите на нисшата класа се иска дискретност или лицемерие. Реакцията на Дикенс към това лицемерие никога не е проста. Допада му представата за подреден малък дом, спретната съпруга и майка, особено когато придава завършен вид на сюжетите си, но му харесва не само представата. Неотдавна на бял свят излезе писмо до неговия приятел художника Даниъл Маклис, което говори, че още в първите години на брака на Дикенс интересът му към подземния свят на сексуалните удоволствия вероятно не е бил само от позицията на наблюдател. Той насърчава Маклис да отиде с него в Бродстеърс, за да си почине, обещава му "всякакви удобства в Маргейт (нали ме разбираш?), знам къде живеят". Освен ако Дикенс няма предвид понитата по пясъка, удобствата в този контекст може да означават само едно.

През целия си живот той има приятели и от двата пола, които не зачитат конвенциите. Уилки Колинс е най-известният от тях с двете си незаконни домакинства, но има още много. Разведената госпожа Франсес Елиът, която той съветва по нейните брачни дела, е друг такъв пример. Дикенс е в близки отношения с граф Д'Орсе и с лейди Блесингтън, чиято репутация – справедливо или не – е опетнена. Той е в приятелски отношения с Фани Кели, която живее с незаконната си дъщеря, и с Фани Стърлинг, която се е разделила със съпруга си и живее с друг мъж. Джулия Фортескю, която участва в неговата аматьорска актьорска трупа, има голямо семейство с лорд Гарднър, за когото успява да се ожени едва след смъртта на съпругата му през 1856 година. В личния си живот Дикенс приема всичко това, публично обаче поддържа строга фасада и никога не е изпитвал достатъчно силно желание да наруши преобладаващите социални норми. Например, когато научава (по време на мъжко пътуване до Париж през 1850 година), че високоуважаваната френска актриса госпожица Дьона, която е посрещал в дома си в Лондон, е любовница на британския посланик лорд Норманди (семеен мъж), Дикенс незабавно пише на Катрин със заръка да се извини на всички дами, присъствали на онази вечеря в дома им.

Същите табута властват и в творбите му. Може и да роптае пред Форстър, както прави през 1856 година, срещу откъслечните и неестествени портрети, които е принуден да рисува в романите си, заради тиранията на "вашия морал", но не прави опит да се отскубне от тази тирания, а младите мъже в по-късните му произведения са също толкова скопени, колкото и в ранните. Почти няма промяна и в неговите сладки, глупавки, закръглени и пърхащи млади жени. Парадоксално е, че неговата най-обаятелна героиня е Естела (в "Големите надежди", написан едва през 1861 година), която според сюжета е отгледана в среда, направила я фригидна. Всички други са имунизирани срещу сексуалността от своя създател още преди историите им да започнат – те са не по-съблазнителни от восъчен плод.

   Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс (превод Надежда Розова, 432 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Срещата с Клеър Томалин е на 25 май в литературен клуб Перото – НДК от 19:00 

Да рисуваш със светлина – да, това е фотографията, а през целия си живот чешкият фотограф Франтишек Дъртикол се движи именно по ръба между живописта и фотографията, но и отвъд тях. Описан експресивно в биографията История на светлината (откъс от романа на Ян Немец, отличен с награда на Европейския съюз за литература за 2014, ви очаква по-долу), животът на Дъртикол е като снимка-пъзел на първата половина на ХХ век – в кадъра има място за красота, магия и любопитство по детски към новостите в света и във всичко човешко (Франтишек е първият чешки фотограф, излагал публично актова фотография, преплетена с елементи на ар деко, на кубизъм и футуризъм, което ѝ осигурява статут на висше изкуство в Чехия), има място и за две световни войни, за декаденс и борба за спасението на Душата на Човека (неслучайно през втората половина от живота си Дъртикол се оттегля от фотографията и се обръща към будизма и живописта), има място и за светлина в мрака... точно като във фотография на Франтишек Дъртикол.

Като малък обичаше да си играеш като коте с въображаеми предмети. Веднъж, беше тригодишен, майка ти те намери на земята да протягаш ръце и да стискаш юмручета, сякаш късаш нещо, а когато те взе в прегръдките си, ти се ядоса много, че те отнася; друг път се гонеше из стаята с разни духове и пищеше, докато баща ти не изказа опасение, че може би отглежда лудичко дете. С времето това премина. Толкова дълго ти пробутваха разни гарантирано съществуващи предмети, че накрая и ти свикна с тях. Освен Ема най-много разбиране за твоите реещи се незнайно къде мисли проявяваше баба ти, госпожа Оплова. Докато баща ти се радваше, когато отидеше при него за съвет и наставление, баба ти обичаше да те гледа изумен и възторжен от нещо. Взимаше те на панаири и събори, а също и на поклонението на Свата Хора. Всеки празник носеше със себе си пиршество от светлини и цветове, от звуци, които човек не може да чуе в делник, и баба ти се прехласваше по тях не по-малко от теб. Фокусникът, жонглиращ със запалени от двата края пръчки, змиеукротителят или портретистът, съумяващ за пет минути да улови чертите на човека, предизвикваха у нея искрен възторг, с който тя лесно те заразяваше.

Вечер пък баба ти ви разказваше различни истории. Паметта ѝ стигаше до неподозирани дълбини, захранваше се от паметта на майка ѝ, на майката на майка ѝ и на майката на майката на майка ѝ... Знаеше например, че Дева Мария Сватохорска е резбована някога от Арнощ от Пардубице или пък, че през някоя си война рудокопачите я укрили в най-дълбоката шахта и там, в една скала с богата жила, ѝ изсекли прекрасна сребърна ниша, тайно светилище.

Но най-много обичаше да ви разказва за слепия пражки просяк Ян Прохазка. Веднъж той сънувал сън, в който получил съвет да отиде да измоли от Дева Мария да му върне зрението. Хич не му се тръгвало на дълъг път, но същият сън му се присънвал отново и отново, подтиквал го и не го оставил на мира, докато един ден Прохазка не се подчинил на повелята. Отправил се надалеч, помагал си, като докосвал с пръст варта по фасадите на къщите, а като излязъл от Прага, се водел от шума на Вълтава, опипвал стволовете на дърветата, с протегнати напред ръце се промъквал през храсталаците, питал за пътя селяните и спял в долчинки и падини. Когато най-сетне стигнал до Пршибрам, няколко дни непрестанно се молил в скромната постница, каквато имало тогава в Свата Хора. Казано е, вмяташе всеки път на това място баба ти тържествено: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Една сутрин Прохазка разтъркал залепналите си клепачи и... прогледнал. Видял гора и планински склон, видял небе, и какво видял на небето?, питаше ви. Облаци и птици, отговаряхте вие и тази игра продължаваше пет или десет минути, минавахте ред по ред целия дълъг списък неща, които Ян Прохазка е могъл да види на белия свят.

Това хубаво, но как изглежда светът, ако някой не го вижда?, питаше ти.

Ами никак, сякаш го няма, сякаш не съществува.

А ако никой на света не вижда?

Човек не бива да задава излишни въпроси, смъмря те баба ти. Господ никога не би допуснал такова нещо.

И все пак, ако беше така?

У теб се е впечатало нещо от тази история: човек трябва да чуе насън повеля, да се отправи на път... Или като онзи принц в преданието за сребърния град, дето ви го разказваше таткото на Хинек: трябва да намъкнеш старите ръждиви доспехи и, облечен в тях, да завоюваш златната корона. Ти малко или много имаше в плановете си всички тези неща, но не се потруди да ги сториш. Та нали Аугустин Жлутицки завъртя калейдоскопа на твоя молив и видя в него онези големи платна...

Само че сега всичко е различно. Връщаш се от ателието на Матас чак късно вечерта, майка ти или Маня ти бута под брадичката топло ядене, често пъти първото за деня. При фотографа се работи здраво от сутрин до вечер, шест, понякога и седем пъти в седмицата, според поръчките. Затворен си в тъмната стаичка или копираш позитиви. Когато трябва да се занимаваш с негативите, освен кратките почивки не виждаш дневната светлина, през ноември ставаш по тъмно и пак по тъмно се връщаш от чиракуването. Не след дълго по ръцете ти се появяват кафяви петна, приличат на старчески, но всъщност тежат на съвестта на пирогалоловия проявител, който Матас използва. Когато започват първите студове, при изплакването на материалите в ледената вода пръстите ти болезнено се вкочаняват, вените те болят, с времето получаваш и измръзвания.

Зад прозорците скимти вятър, препуска по улица "Пражска" и тук и там се опитва да отнесе снопчета слама от покривите. Баба ти, Маня и Ема скубят перушина от гъски, едно перце се е закрепило на муцуната на Пинтя, а баба ти разказва за фъртуната, как тъкмо сега фучи из тихите, затрупани с преспи селца и пробва кои врати не са добре залостени.

Гледаш я през нещо като бленда, умората е откраднала способността ти да внимаваш. Да, бленда, вече знаеш какво означава това – очите ти да са станали на цепки.

А затвор означава, че те всеки момент ще се затворят.

Хайде сега някой друг да разкаже нещо, предлага бабата. Само че никой друг не умее да разказва така сладко. Майка ви изпява няколко песни, а после Ема предлага ти да донесеш някоя книга и да почетеш.

И останалите се съгласяват. Надмогваш умората и донасяш Матице лиду. Не една обедна почивка си прекарал в изчитане на новите номера от тази популярна поредица с евтини книги при Петерсон или в читалището "Мещанска беседа". Прекарваш дните си, затворен в тъмната стаичка, и вечер имаш нужда да прогониш от носа си миризмата на химикали, да си поемеш дъх в един друг свят.

   История на светлината (превод Анжелина Пенчева, 512 стр, цена 20 лева) е в книжарниците 

"Книгата принадлежи на автора... В най-добрия случай редакторът е слуга на писателя." – тези думи на прочутия редактор Максуел Пъркинс едва ли могат да обобщят неговата литературна философия, но именно това прави неговата биография Геният (ексклузивен откъс от романа ви очаква по-долу, а премиерата на екранизацията му е в програмата на фестивала CineLibri 2016), разказана от американския биографист Андрю Скот Бърг. Какво стои зад кулисите на издаването на една литературна класика; как се отглеждат писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Томас Улф...; кога Думите стават по-могъщи от оръжията, а бележките под линията на живота се превръщат в легендарни романи и защо "Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга" – отговорите се крият в Геният.

На 19 април 1930 година Чарлс Скрибнър умира на седемдесет и шест години. Малцина автори на издателството, популярни, когато Пъркинс започва работа там, все още биват издавани.

Джон Фокс-младши, Ричард Хардинг Дейвис и Хенри Джеймс са погребани преди повече от десетилетие. Джон Голзуърди и Идит Уортън продължават да пишат, но последните им романи носят привкус от XIX век. Ала присъствието на стария Чарлс Скрибнър се долавя осезаемо в семейния бизнес. Синът му Чарлс поддържа името му живо, а брат му Артър управлява фирмата. Максуел Пъркинс е на път да стане главен редактор на издателството. "След смъртта на Скрибнър – отбелязва Уолас Майър – вече наистина не се налагаше Макс да защитава решенията си."

През онази година най-успешният автор на Пъркинс – който печели повече престиж, отколкото старият ЧС някога е допускал – е Ърнест Хемингуей. Въпреки Депресията "Сбогом на оръжията" се превръща в стабилен бестселър и накрая оглавява списъка. Макс пише на Ърнест, че Депресията най-вероятно ще засегне общия поток от книги – него несъмнено – но надали ще се отрази на такава изключителна книга като "Сбогом".

Като нова знаменитост, Хемингуей става обект на литературни клюки. Най-необикновените истории идват от писателя Робърт Макалмън, когото Ърнест е препоръчал на Пъркинс.

На вечеря Макс седи изумен, докато Макалмън клевети човека, който ги е запознал. Отначало прави злобни забележки относно писането на Хемингуей. Не след дълго дава глас на лъжливите слухове, че Фицджералд и Хемингуей са хомосексуални.

От Фицджералд Хемингуей подочува за друга история – че той не бил доволен от издателите си и обмислял да се прехвърли другаде. Ърнест пише на Макс, че няма представа как да пресече тези най-нови лъжи, но го уверява, че няма абсолютно никакво намерение да напуска "Скрибнър". Надява се, че ако собственият му късмет и бъбреци издържат достатъчно дълго, Макс някой ден ще издаде събраните съчинения на Хемингуей. Предлага да напише писма, в които да изрази верността си към Пъркинс.

Макс високо цени писмото на Хемингуей. Признава му, че тази история го е разстроила. "Една вечер от напрежение – признава той, – когато слуховете се вихреха най-яростно, собственоръчно ти написах молба да съставиш писмо, с което да ги опровергаеш. Но накрая го скъсах, защото си помислих, че част от играта е сами да съумяваме да се лекуваме." След като помага на писателя да подготви данъчната си декларация – годишно задължение, което се удава с лекота на бившия студент по икономика – и създава попечителски фонд за семейството му, Макс убеждава "Скрибнър" да повишат авторовия процент от продажбите на "Сбогом на оръжията" с няколкостотин долара само "защото ние смятаме за огромна ценност факта, че те издаваме". Пъркинс в крайна сметка препоръчва на Хемингуей да обмисли споразумение, по силата на което "Скрибнър" да му плащат минимална годишна сума, на която той да разчита безусловно.

Ърнест приема всички предложения на Пъркинс освен последното – сигурен е, че няма да бъде в състояние да работи с такъв договор за заплата. За да скрепи съюза си със "Скрибнър", той моли Пъркинс да вземе от "Бони и Ливрайт" правата за "В наше време", които те са обещали да продадат на "Скрибнър", когато Хемингуей ги е напуснал. Когато Макс се обръща към тях, Хорас Ливрайт се разярява. Авторът е национален литературен герой, затова издателят не иска да се откаже от книгата.

"Ние смятаме, че името на господин Хемингуей е ценно присъствие в списъка на нашите автори – пише той на Пъркинс, – а тъй като издадохме първата му книга, има и сантиментален момент." След като Макс настоява с месеци и след предложението за заплащане в брой, "Скрибнър" успяват да изкопчат книгата.

По предложение на Хемингуей Пъркинс кани Едмънд Уилсън да напише предговор към новото издание на "Скрибнър", защото Ърнест е убеден, че Уилсън е "човекът, който разбира най-добре" творбите му.

През есента положението в книгоиздаването се влошава и малко от новите заглавия оцеляват през декември. Благодарение на четири-пет романа на Пъркинс – сред които "Убийството на епископа" на С. С. Ван Дайн и "Сбогом на оръжията" на Хемингуей (в края на 20-те години са продадени седемдесет хиляди бройки от второто заглавие) – "Скрибнър" се радва на най-благополучната си година. Пъркинс обаче е наясно, че това не прави изгледите за бъдещето по-добри. Перспективите са мрачни навсякъде. Затова в мъртвилото на седмицата между Коледа и Нова година Пъркинс се ободрява с мечти за пътуване до Гълфстрийм.

В края на януари 1930 година на връщане от Париж Хемингуей минава през Ню Йорк. Посещава Пъркинс, а той го намира в добра форма и му обещава да се видят във Флорида през март. През февруари бизнесът е толкова зле, че сякаш е невъзможно Макс да се измъкне, обаче пише на Хемингуей: "Научил съм, че единственото, което можеш да направиш в такива случаи, е просто да се махнеш". Пристига в Кий Уест на 17 март и се запознава с Шайката – свободна общност от приятели на Ърнест.

Хемингуей и екипажът му стигат до Маркесас Кийс, влачейки въдиците зад лодката. Там Пъркинс хваща на въдицата си двайсет и шест килограмов опах, с почти петстотин грама повече от световния рекорд. Докато Макс навива влакното на въдицата, другите от екипажа наблюдават развеселени как по лицето му плъзва сянка от усмивка, която, аха, да опровергае прякора Каменното лице, който са му дали. По време на цялата експедиция Пъркинс отново се впечатлява от наблюдателността на Ърнест – повече, отколкото от физическата му сила. Години по-късно, когато си припомня преживяванията на Кий Уест, Макс казва: "Вероятно е необходима артистична интуиция, за да научи човек бързо географията на океанското дъно и поведението на рибите, обаче Хемингуей беше усвоил за година неща, които отнемат десетилетие или пък цял живот. Той сякаш инстинктивно се проектираше в рибата – знаеше какво усеща един опах или тарпон и така разбираше какви са намеренията му".

Морските пътешественици се носят още седемдесет мили от Кий Уест към друга група малки рифове, наречени Драй Тортугас, и остават повече от две седмици вместо четири дни, както са планирали. Само Божие дело е в състояние да задържи Пъркинс извън кабинета му за толкова дълго: северен вятър е разбунил морето толкова силно, че групата не може да се върне на сушата. Ърнест и Шайката спят в някаква барака и карат на алкохол, консервирани храни и запасите от сладък лук, с който Ърнест зарежда лодката преди всяко плаване, както и с каквото успеят да уловят. Могат само да хвърлят въдици от пристана или да се осмелят понякога да излязат с малката лодка за дънен риболов, когато вятърът поутихне за кратко. Ловят риба през всичките дни с изключение на два, когато стрелят по ято птици, погнато от северния вятър към тях. В старанието си да не изостава от изолираната група мъже, Пъркинс си пуска брада, макар и по-къса и по-светла от тези на другите. След като бурният вятър утихва и всички успяват благополучно да се върнат в пристанището, Макс се поглежда в огледалото. "Ако ме беше видяла с прошарената брада като корав пират – пише Макс на Елизабет Лемън впоследствие, – със сигурност щеше да ме вземеш за убиец. Твърдяха, че изглеждам като кавалерийски капитан бунтовник. Две седмици нямаше къде да се огледам, а когато го сторих, се ужасих. Бях съвсем различен и това ме шокира!" Макс благодари на Хемингуей, защото това е едно от най-хубавите преживявания в живота му. Немного след посещението на Макс, Хемингуей заминава за ранчо в Монтана, за да работи над най-новата си книга – мащабно изследване на испанските борби с бикове, за което е споменал по-рано в кореспонденцията си с Пъркинс. Не след дълго пише на Макс, че не получава поща, не е разгръщал вестник от седмици и от години не е бил в толкова добра физическа форма.

С изключение на слабостта си към светлата бира, заради която можел да се поразшири в кръста с няколко сантиметра и която можела да отнеме по няколко часа от работния му ден, навиците му били спартански. Работел по шест дни седмично и за един месец бил написал четиресет хиляди думи. Осведомява Макс, че има още шест каси с бира, които щели да му стигнат за още шест глави. Когато Пъркинс му изпраща коректурите на новото издание на "Скрибнър" на разказите от сборника "В наше време" заедно с предложенията за промени и допълнителен подбор, Ърнест ги оставя настрани и казва, че работи твърде добре над новата си книга, за да "дере мъртви коне".

Преди Депресията кариерата на Томас Улф вече е започнала стабилно, но той се чувства застрашен от националната катастрофа – още повече поради факта, че както по-късно отбелязва за своя автобиографичен герой в книгата "Не можеш да се върнеш отново у дома", "освен общата криза, той изживяваше и лична. За пръв път и той беше стигнал до край и до начало. Беше краят на една любов, но не на способността да обича; началото на признанието, но не на славата".

Улф иска да прекъсне всички свои ограничаващи връзки с миналото, но се разтреперва дори само при мисълта за това. В Ашвил е станал парий и най-сетне е решил да прекрати връзката си с Ейлин Бърнстайн. Пъркинс предлага на Том да кандидатства за субсидия от една фондация, която би му осигурила спокойствие, за да може да напусне работата си като преподавател в Нюйоркския университет и да заживее самостоятелно, като поработи в чужбина за една година. Госпожа Бърнстайн съзнава последиците от тази независимост и тълкува превратно намеренията на Пъркинс. Тя смята, че той насърчава Улф да я напусне. Пъркинс пише препоръчително писмо до фондация "Гугенхайм" и Том получава стипендията. Макс урежда и аванс в размер на четири хиляди и петстотин долара за новата му книга, който ще се плаща на месечни вноски. Като добавим и авторския процент от продажбите от "Погледни към дома, ангеле", писателят разполага с около десет хиляди долара и вече не се налага да разчита на подкрепата на Ейлин Бърнстайн. Смутена, тя опитва по всевъзможни начини да му внуши колко много го обича и чувствата на Улф се колебаят месеци наред. Любовта му обаче продължава да намалява.

На Бъдни вечер през 1929 година Том сяда на едно бюро в Харвардския клуб в Ню Йорк и пише писмо, в което изразява привързаността си към Макс Пъркинс: "Преди една година нямах почти никаква надежда за работата си и не те познавах. Случилото се оттогава насам в очите на мнозина може да изглежда като скромен успех, но за мен е нещо необикновено и вълшебно. Истинско чудо". И продължава: "Вече не мисля за времето, когато написах "Погледни към дома, ангеле", а по-скоро за времето, когато за пръв път разговарях с теб за романа и когато ти работеше над него. Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата – името "Скрибнър", естествено, предизвиква топло сияние в сърцето ми, но за мен "Скрибнър" си преди всичко ти: ти направи нещо, което бях престанал да вярвам, че един човек може да направи за друг – ти ми даде свобода и надежда. Понякога младите хора вярват в съществуването на герои, които са по-могъщи и по-умни от тях и към които могат да се обръщат за ответ при своите несгоди и скърби... За мен ти си такава личност: ти си за мен канара, мой пристан".

"Много се радвам, че се чувстваш по този начин – с изключение на усещането, че не заслужаваш всичко това – отговаря Пъркинс на Улф. – Надявам се все пак помежду ни да няма сериозна мисъл за задълженост, но в името на непринуденото ни общуване ще изтъкна, че дори да ми дължеше много, моят дълг към теб анулира това. Всичко случило се от получаването на ръкописа до сега за мен беше щастливо, интересно и вълнуващо преживяване."

   Геният (превод Надежда Розова, 584 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Филмът Геният е в програмата на CineLibri 2016 – 9 октомври (Евро Синема, 18:30), 10 октомври (Одеон, 19:00), 11 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 12 октомври (Люмиер, 19:00), 13 октомври (културен център Г8, 19:30), 15 октомври (Дом на киното, 20:00) и в Пловдив – 6 октомври (кино Lucky, 19:00) и във Варна – 8 октомври (зала 1 на ФКЦ, 19:00)

"Добри мисли, добри думи, добри дела" обича да казва бащата на Фарук Булсара и наистина, да превърнеш музикалната история на Фреди Меркюри и Queen в биографична Бохемска рапсодия е колкото добра идея, толкова и добро дело, пълно с легендарно добри песни... Само че, както всяка епична и амбициозна музикална кинобиография, така и Бохемска рапсодия страда от добрата невъзможност да обхване цял един култ живот, особено когато Queen и Фреди Меркюри живеят не един, а по няколко живота... Също като любимите котки на Фреди... Казват, че котките имали девет живота, затова и тук разказваме Бохемска рапсодия в девет живота/момента, озвучени (като във филма) естествено, от Queen класики...

Somebody To Love Булсара – неслучайно, Somebody To Love дава ударно начало (с бекстейдж кадри от Live Aid концерта през 1985) на историята, която често ще се връща и върти около фрази като "за да те обичат и другите, първо трябва да заобичаш себе си" – да, онези моменти, в които всеки търси себе си... онези моменти, в които Фарук Булсара ще се превърне във Фреди Меркюри/Рами Малек...

... Онези моменти, в които групата Smile на студентите (по астрофизика и стоматология) Брайън Мей/Гилъм Лий и Роджър Тейлър/Бен Харди ще се превърне в Queen с басиста Джон Дийкън/Джоузеф Мацело... онези моменти, в които Фреди ще намери стила (шармантни костюми да искаш) и "любовта на своя живот" Мери Остин/Луси Бойнтън...

... Онези моменти, в които филмът (с много хумор и малко биографични разминавания) ще те кара да заобичаш героите му (ако ги обичаш и отпреди е още по-лесно, но и... трудно едновременно) и ще се опитва да докосне и зрителите "на последния ред в залата"... Онези моменти, в които Рами Малек не само иска, но и... диша и живее като Killer Queen в кожата на Фреди Меркюри с всяко движение, с всеки жест...

Bohemian Rhapsody – о, да, тази абсолютна Queen класика заслужено дава име на филма, както неслучайно емблематичния 20th Century Fox фанфарен сигнал (преди началните надписи) тук е изсвирен с китарно соло...

Да, всяка музикална кинобиография се фокусира основно върху историите за създаването на легендарни песни и Бохемска рапсодия не прави изключение – записването на Bohemian Rhapsody (с работно заглавие "Нещото на Фреди") не само е най-правдивата (и фактологично-достоверна) история тук, не само е най-забавната (разказана с обилно Галилео-хумор), но и превръща Фреди, Брайън, Роджър и Джон в... Queen... Онзи момент, в който те знаят какво имат, знаят какво искат и знаят, че "има място само за една истерична Кралица в стаята"... За Нейно Величество... Музиката...

Love Of My Life – да, Фреди пише Love Of My Life специално за Мери Остин, но може да се поспори дали в живота на Меркюри има място само за две любови – Музиката и... Котките... Иначе, всички онези сексуално ориентирани моменти (би|гей сексуална разюзданост, зловредната връзка с личния асистент Пол Прентър/Алън Лийч и дружбата до сетен дъх с Джим Хътън/Аарън Маккъскър) са или деликатно щрихирани, или документално неглижирани... Може би, защото това не е документална дисекция на живота на Меркюри (колкото не е и пълна биография на Queen)...

Може би, защото пикантните подробности извън сцената никога не са били по-важни от образа на Кралицата на сцената... Може би, защото и самият Фреди ще каже: "Не искам да бъда Жертва... Искам просто да правя това, което съм роден да правя"... Онези моменти, когато едно простичко Ay-Oh хипнотизира и раздвижва и последния ред в залата/стадиона...

We Will Rock You – да, Queen вече са стадионна банда, на върха на славата, като абсолютни News of the World... Времето, когато Короната започва да тежи... когато дрязгите се превръщат в скандали... когато един Another One Bites The Dust риф може и да спаси Кралството... от Онези моменти, когато Фреди осъзнава, че колкото по-силно блестят диамантите в короната на Кралицата, толкова по-голяма е Самотата...

Under Pressure – случайно или не, създаването на филма Бохемска рапсодия изглежда е било постоянно Under Pressure – натиск от големите очаквания, напрежение от творческите разногласия как точно да се разкаже Queen историята, Pressure от постоянните промени в актьорския състав (Рами Малек е последната и, може би, най-добрата опция за Фреди), Pressure на финалния етап от снимането със замяната на режисьора Брайън Сингър от Декстър Флечър... и всичко това си личи в хаотичния ритъм на Бохемска рапсодия, невъзможен за мастериране и от сценария на Антъни Маккартън (отговорен за Теорията на всичко и Най-мрачният час)... Всъщност, Бохемска рапсодия прилича точно на сесийни записи в студиото на Queen в онези моменти, когато всеки се опитва да бъде Кралица сам по себе си...

I Want To Break Free – да, Времето на Раздялата... времето на затръшване на врати и отваряне на нови такива... времето на разпад на Семейството (като онова в I Want To Break Free клипа)... И ако Брайън Мей и Роджър Тейлър (като музикални ко-продуценти на филма) знаят идеално точно кога е настъпило времето разделно, то само Фреди Меркюри е знаел точно колко грешен е пътят към Мюнхен и соловия албум Mr. Bad Guy... да, Онези моменти когато знаеш, че трябва да поемеш нов път към себе си, но не знаеш къде да стъпиш, защото стоиш пред лабиринт... или пред телефонен указател...

Who Wants To Live Forever – да, Онзи момент когато осъзнаеш важните неща в Живота и колко време имаш за тях... онзи момент, когато намериш пътя с обичта към себе си и знаеш, че трябва да го извървиш Докрай... или както казва Фреди: "Не искам да бъда Жертва... Искам просто, до края, да правя това, което съм роден да правя"...

We Are The Champions – ако има нещо, с което Бохемска рапсодия надскача всяка друга музикална кинобиография досега, то това е начинът, по който пресъздава Live Aid концерта на Уембли на 13 юли 1985 – грандиозното завръщане на Queen... онези кадри, с които започва (и ще завърши) филма...

... Но не просто архивни кадри (сякаш ползвани тук като сториборд), а тотално огледално презаснемане на почти целия 20-минутен сет на Queen, но изпълнен от Рами Малек, Гилъм Лий, Бен Харди и Джоузеф Мацело... с всеки ракурс от оригиналното живо предаване през 1985-а... изпипано до най-малкия детайл копиране на всеки жест, движение и дъх на Фреди, Брайън, Роджър и Джон... Онзи момент, когато едно простичко Ay-Oh е пробило дупка в покрива на стадиона, дори и стадионът да няма покрив...

Don't Stop Me Now – да, всичко спира на 24 ноември 1991..., но, неслучайно, филмът свършва с архивно изпълнение на точно тази Queen класика... защото Нищо Никога Не Спира и Не Завършва Завинаги (фондацията Mercury Phoenix Trust и Queen с тази кинобиография днес го доказват)... Защото Гласът на Фреди ще живее вечно, дори и да е питал "Кой иска да живее вечно"... Защото това е Онзи момент, в който Нищо и Никой не може да те Спре да Бъдеш, а не да си Бил...

Бохемска рапсодия е в кината

"Никой не може да ти помогне да умреш. Опира ли до удоволствия, събрани сме в широка пищна зала. Но в болката си нижем се по тесен коридор и всеки сам минава по реда си." – да, светът е Откритие, което всеки сам трябва да направи, дори това да коства Живота му. Когато английският изследовател Пърси Фосет (роден преди точно 150 години) е изпратен в Южна Америка да картографира Амазония, едва ли е предполагал, че ще намери една Мечта, която ще му коства няколко експедиции в търсене на Изгубения град Z и... безследното му изчезване. Когато американският журналист и писател Дейвид Гран (роден точно 100 години след Фосет) тръгва по митичните следи на Пърси из Амазонка, комбинирайки пътепис, биография и детективско разследване, едва ли е предполагал, че така сглобения дебютен роман Изгубеният град Z ще се превърне в Ел Дорадо филм (очаквайте го в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017), който броди по ръба между мит и реалност, също както самият Пърси Фосет плава по мистичните до безкрйност разклонения на Амазонка със семейното мото наум "Nec Aspera Terrent" – или иначе казано "Трудностите да вървят по дяволите"!

ТАЙНИТЕ ДОКУМЕНТИ

КОГАТО БЯХ В АНГЛИЯ, се опитах да издиря потомци на Фосет, които вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет. Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци – простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на която някога се е радвало семейството ѝ. Беше дребна и енергична жена над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с инициалите му ПХФ ("Майка ми и всички от семейството винаги го наричаха така.") Съпругата на Фосет и децата му, след години преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато ѝ съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:

– Не приличате много на изследовател.

– Така е, знам.

– Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.

Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб и горещ ябълков пай с маслено тесто.

– Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се налага.

Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо ѝ. Беше пилот в "Бритиш Еъруейс".

– Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?

Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.

– Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от кръщенето на ПХФ.

Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.

След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо, което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на Лагера на мъртвия кон, цитиран в "Изследователските начинания на Фосет".

– По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.

– Как да го разбирам?

– ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.

Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал "Изследователските начинания на Фосет", е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща загадка, за нейното семейство е било трагедия.

Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:

– Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.

(По-късно сподели: "Когато майка ми умираше, казах ѝ, че сега най-сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.")

Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме попита:

– Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо ми?

– Да. Стига да е възможно.

– Искам да ви покажа нещо.

Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с ластик, за да ги държи.

– Какво е това? – попитах.

– Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.

Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с "професионален обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и тържествуващо отнася плячката си".

Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията, които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно като че визираше Нина:

О, моя любима! Нека бъде волята ти –

аз съм твой докрай.

Фосет беше преписал и стихове от "Самота" на Ела Уийлър Уилкокс:

Никой не може да ти помогне да умреш.

Опира ли до удоволствия,

събрани сме в широка пищна зала.

Но в болката си нижем се по тесен коридор

и всеки сам минава по реда си.

Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки, водени от човек без очаквания да остане в историята. "9 юли... безсънна нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд, започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли... преплувахме до другия бряг за балсово дърво." И тогава внезапно случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: "Чувствам се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча".

От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдигнах очи. Изабел играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с ключалка, която да защити съдържанието ѝ.

– Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.

Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им разположение. "В тази пещера има съкровище, съществуването на което е известно само и единствено на мен."

В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи. Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили легенда за град, "много богат на злато – в такова изобилие, че целият пламтял като огън". Фосет бе добавил: "Не е изключено това да е Z". Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с данни от 1921 година е описал "код", който очевидно е измислил заедно с жена си, за да си разменят съобщения:

78804 Kratzbank = Открития почти както са описани

78806 Kratzfuss = Богато, важно и прекрасно

78808 Kratzka = Градовете локализирани – бъдещето вече е осигурено

Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една страница: "УМРЯЛ". Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до нея: "ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН". Под тях имаше координати и аз бързо ги сверих с онези, които бях преписал от "Изследователските начинания на Фосет". Разликата беше съществена.

Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути се появи със снимка от книга.

– Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа на снимка.

Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано семейното мото: "Nec Aspera Terrent" – в свободен превод "Трудностите да вървят по дяволите". През 1979 година англичанин на име Брайън Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове, че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина, собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си пръстена на полковник Фосет.

– Това е последният открит предмет от експедицията, с който разполагаме – каза ми Ролет.

Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала пръстена на екстрасенс.

– Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.

Тя погледна към снимката, после към мен.

– Бил е окъпан в кръв.

   Изгубеният град Z (превод Надя Баева, 336 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Филмът Изгубеният град Z е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017 

13 октомври, 21:00 в Mall of Sofia;

14 октомври - 17:45 в Люмиер Lidl, 19:30 в Paradise Center и Одеон от 20:15;

15 октомври - 17:00 в Галерия Сан Стефано и 19:30 в Cine Grand, Park Center;

17 октомври - 18:00 в Одеон;

18 октомври - 20:00 в Дом на киното;

19 октомври - 19:30 в Cine Grand, Park Center;

20 октомври - 19:00 в Евросинема и 19:30 в Cinema City, Paradise Center;

21 октомври - 18:00 в Културен център G8 и 21:00 в Mall of Sofia;

22 октомври - 20:30 в Люмиер Lidl

"Love is a Losing Game, One I Wished I Never Played" – да, всичко най-важно си е казала в песните Ейми Уайнхаус и ако, декади по-късно ги слушате, а все още не ви се вярва, то биографичната екранизация на ключови моменти от живота ѝ Back To Black ще го маркира ясно и красноречиво, почти както емблематичните татуировки по тялото ѝ разказват дневника на живота ѝ.

Да, документалните филми Amy (от 2015-а) и Amy Winehouse: Back to Black (от 2018-а) разнищиха надълго и нашироко драматичния и музикален живот на поредния член на трагично-култово-известния Клуб 27, та ако се питате (може би логично) кому е нужна толкова скоро (и то след биографичния маратон от филми за Елвис, Уитни Хюстън, Боб Марли и предстоящия за Майкъл Джаксън) поредната поп-звездна-елегия за Саморазрушението, то режисьорката Сам Тейлър-Джонсън (вече режисирала юношеските години на Джон Ленън в Nowhere Boy) дава с лекота много сантиментално човечен, ненатрапчив като естествения ритъм на Живота отговор в Back To Black – време е да се върнем Back To... изживяването на любовна история, в която всеки да се разпознае; Back To... изживяването на предозирането с Хораин, защото отношенията между Хората могат да бъдат по-токсични и от опиати... Или както казва самата Ейми Уайнхаус (вдъхновено превъплъщение на Мариса Абела): "Аз не пиша песни, аз ги изживявам" – затова и тук ще разказваме с песни:

"When you walk in the bar, and you're dressed like a star, Rockin' your fuck me pumps" – неслучайно, Ейми ще срещне любимия си, татуиран ѝ на сърцето Блейк/Джак О'Конъл в бар и неслучайно, освен винтидж начина на живот и шейсетарския Shangri-Las соул, именно въпросната песен Fuck Me Pumps ще бъде в епицентъра на закачката между Ейми, Блейк и неговата настояща/бивша любовница и нейните pumps/"патъци"... И ако изслушате Fuck Me Pumps до финала ("You should have known from the jump, That you'd always get dumped, So dust off your Fuck Me Pumps"), то ще усетите, че финалът на обречената ѝ връзка с Блейк, се крие още там, в началото и... в сатирата на тази песен...

Всъщност, сценаристът Мат Грийнхал, натрупал опит с филми като Nowhere Boy и Контрол (режисираната от Антон Корбийн версия за живота на друга брит икона, а именно Йън Joy Division Къртис), тук използва умело безброй дребни, на пръв поглед, детайли, за да разкаже тънко и ненатрапчиво емблематични моменти...

Такива като отношенията на Ейми с баща ѝ Мич/Еди Марсан (татусът Daddy's Girl на лявата ръка е красноречив, нали) или с баба ѝ Синтия/Лесли Манвил – нейната "модна икона", както ще я нарече Ейми – жената, самата тя певица и любима на Рони Скот (да, със същия онзи клуб във филма), която ще ѝ даде любовта към джаза; жената, която ще ѝ завещае емблематичната кошер-кок естетика; жената, която ще даде името Lioness Records на личния лейбъл на Ейми; жената, която Ейми ще си татуира като пин-ъп-момиче на дясната ръка... и чието погребение ще се превърне във видеоклип към хита Back To Black...

"We only said goodbye with words, I died a hundred times, You go back to Her, And I go Back to..." – да, постоянните събирания и раздели между Ейми и Блейк ще прелеят Чашата на Живота за Уайнхаус, но ако има кадър в Back To Black, който събира есенцията на токсичната връзка помежду им, то това е моментът след сватбата им в Маями, с отраженията им в хотелския басейн – две размазани фигури, с които светлината си играе като ту ги събира, ту ги раздалечава... две размазани фигури, които хем са там, хем не са там...

... две размазани фигури като призраци на една любовна история, която нито Rehab ("I don't ever want to drink again, I just, ooh, I just need a friend"), нито 5 (рекордни за една вечер) Грами-та могат да спасят... две размазани фигури като ехо от тъжна любовна песен, въртяща се безспир на прашния винтидж джубокс на Живота...

"Oh, what a mess we made, And now, the final frame, Love is a losing game" – o, да, въпреки моментите (също като в живота) на хаотичност, екипът на Сам Тейлър-Джонсън успява тук да съживи всичко най-важно, изживяно вече от Ейми Уайнхаус в песните ѝ (или по думите на Ейми: "да създадеш нещо добро от нещо лошо")... защото Back To Black не е музикална биография, а любовна история, разказана много музикално...

Дали заради естествената "химия" между Мариса Абела/Ейми и Джак О'Конъл/Блейк, дали заради прецизния избор на емблематични песни и моменти (Абела дори изпява някои от тях), или заради перфектния The Final Frame-миг, със специално записаната Song for Amy от Ник Кейв и Уорън Елис, но Back To Black успява да звучи не като история за Хораинова недостатъчност, в която зависимостите между хората са по-опасни от всичката дрога на света, а като любовна песен, стара колкото Света, лееща се от винтидж джубокса на Живота...

Ейми Уайнхаус: Back To Black e в кината

"Има само три неща, които наистина обичам да правя – да ловувам, да пиша и да любя" – тези думи на Хемингуей не само идеално описват Бермудския триъгълник в живота на Ърнест, но и са ключови за романа Есен във Венеция (с подзаглавие Ърнест Хемингуей и неговата последна муза) на Андреа ди Робилант... Да, в есента на своя живот Папа Хемингуей, с четвъртата му съпруга Мери Уелш, се завръща в Италия, там, където като 19-годишен хлапак стъпва на прага на Първата световна война и на... Любовта... 30 години по-късно, там, Хемингуей среща две от последните си любови – "абсолютно дяволски прекрасна"-та Венеция и "поразяващата светкавица" Адриана Иванчич (родена по времето когато излиза Сбогом на оръжията) – два свещени образа, които ще останат в съзнанието на Хемингуей и в Отвъд реката, сред дърветата, и в Старецът и морето, и след Нобеловата награда, и след Безкраен празник, и след Смъртта... Повече, обаче, за връзката на Папа (който обичал да се нарича "момче от Венето", областта около Венеция), писмата между него и Адриана, и връзката му със семейство ди Робилант, ще разкаже самият Андреа ди Робилант на 30 януари, а дотогава ви оставяме с първата среща между Ърнест и Адриана...

Хемингуей се е опитал да се изкачи на Монте Грапа през 1918 година. Омръзнало му е да е с патерици в болницата в Милано, докато приятелите му водят боеве (и докато любимата му Хелън фон Куровски е на работа във Флоренция) и взема влака до Скио, където е първоначалното му назначение през лятото на 1918 година. Надявал се е да се върне като шофьор на линейка и да се качи в планините, за да види отблизо фронта на Грапа. Ала го поваля жълтеница с усложнения. Освен това няма нужните разрешителни, тъй че е пратен обратно в Милано с порицание.

Сега, трийсет години по-късно, пътува по стария армейски маршрут към Грапа с буика си, за да види какво е останало от окопите и бойните полета. По пътя селяните клатят глави и пророкуват как колата няма да издържи. Но Рикардо съумява да качи Хемингуей на върха, където весела група млади планинарки наобикалят автомобила и молят писателя да ги отведе в Америка.

По-късно този ден слиза от планината във Фриули, където отива в провинциалната къща на Карло, най-възрастния от братята Кехлер. На сутринта са на лов за фазани, а после се отправят към резервата на Франкети за още един ден на стрелба по патици. По пътя спират във Фрафореано, където Тити Кехлер ги угощава с обяд. Предвидено е да е кратка спирка, но Хемингуей вече два дни е оглеждал бойните полета от двете страни на Пиаве и подхваща разговор за Първата световна война, който продължава с часове.

Вече е тъмно по времето, когато двамата с Карло отново поемат на път към резервата Франкети и очакващия ги Нанук. Спират в Латизана, малко градче по пътя, за да вземат Адриана Иванчич, семейна приятелка на младите Франкети. Адриана е навършила осемнайсет същата година и Нанук я е поканил за първия ѝ лов на патици. Тя стои на главното кръстовище – всъщност там е от часове, вир-вода от дъжда и уморена от дългото чакане.

Буикът спира. Хемингуей седи отпред до Рикардо. Адриана се настанява на задната седалка до Карло. Никога не е виждала толкова луксозна кола и е зашеметена от красивия интериор. Карло я представя на Хемингуей, но тя не дава признаци да знае кой е той. Хемингуей се обръща назад да изрази съжалението си, че е трябвало да чака. Тя има гарвановочерна коса, красиви тъмни очи, стройни крака и гъвкава младежка фигура. Обяснява ѝ, че са се забавили по негова вина и предлага на Адриана да си пийне уиски от манерката, за да се стопли. Тя се усмихва учтиво и отказва: не пие алкохол.

На следващата сутрин стават в четири часа. Сънените ловци се стълпяват на брега, където лодкарите са подготвили скифовете. Карло се спъва и пада в ледената вода, после се надига с ругатни. Много по-студено е, отколкото при предишното идване на семейство Хемингуей. Сега части от лагуната са замръзнали и той чува трошенето на тънката ледена покривка, докато скифовете са насочвани с прътове.

Хемингуей стига до своето гюме и се настанява в потопената бъчва. Нанук отвежда Адриана със себе си малко по-нататък в друго прикритие. Тя всъщност е там само заради гледката, тъй като не стреля.

Цяла сутрин е дъждовно и студено. Лодкарите излизат от тръстиките да приберат ловците и да ги откарат обратно до брега. Птиците са подредени на земята и преброени. Ловците се събират около открит огън с чаши червено вино, като всеки се хвали колко патици е ударил. Адриана, единствената жена, не се намесва в разговора. Съвсем мокра е и иска да изсуши дългата си черна коса край огъня.

Когато пита дали някой има гребен, мъжете не ѝ обръщат особено внимание. Хемингуей пребърква джобовете на ловджийското си яке и открива гребен, който чупи наполовина. Докато я наблюдава как реши косата си на трептящата светлина от пламъците, извинява се, че Мери я няма там. Какво мисли за първия си лов? Адриана се усмихва и споменава изтъркан цитат на Бисмарк: мъжете лъжат най-много преди избори, по време на война и след лов. Хемингуей се смее гръмко.

Когато се връщат във Венеция, той я кани да му прави компания в "Барът на Хари". Карло ди Робилант също се присъединява. Докато двамата по-възрастни мъже пият и разправят истории, Адриана седи пред чаша плодов сок и с усилие следи казваното от Хемингуей: английският ѝ не е много добър и ѝ е още по-трудно да го разбира, когато е изговарян с американски акцент.

Няма нищо нередно в това двама по-възрастни мъже да изведат дъщерята на приятели на питие в "Барът на Хари" след лов. Но още откакто Адриана се е качила в буика предишния ден, на Хемингуей му става все по-трудно да устои на свежата ѝ примамваща красота. В края на вечерта той прекрачва границата на приличието и я кани на обяд в "Грити" на следващия ден – само двамата, докато Мери е изоставена на Торчело. Всеки разумен човек би си дал сметка, че в град, където любимо развлечение са клюките, хората няма как да не обърнат внимание. Въпреки присъстващите в него ексцентрични образи венецианското общество от онези години е ръководено от строги правила за морално поведение. Ала още от началото на увлечението си по Адриана Хемингуей се държи, сякаш за него тези правила не важат. Отначало Адриана вероятно е леко объркана от вниманието на Хемингуей – тя е още тийнейджър, същата година е завършила традиционно католическо девическо училище и прави първи стъпки в обществото. Но е достатъчно поласкана да приеме поканата въпреки съвета на майка си.

На другия ден пристига в "Грити" със забавни скици от лова: падането на Карло в ледената вода; Адриана в потопеното гюме с Нанук, бомбардирана от гилзите му. Няма скици на Хемингуей. Но след дългия и много приятен обяд Адриана започва да си дава сметка за въздействието си върху него. В по-късни години, когато обръща поглед към миналото, тя често описва първата им "среща" в "Грити" като крайъгълен камък в зараждащите им се отношения.

Произходът на рода Иванчич е от остров Лусино край далматинския бряг. Преместват се във Венеция и заживяват там в лукс, след като са натрупали богатство от корабостроене. Семейството на Адриана още живее при далеч по-скромни условия в остарялото палацо между тясната Кале дел Ремедио и тих страничен канал в близост до Кампо Санта Мария във Формоза.

Когато Хемингуей среща Адриана, те още се съвземат от изпитание, преживяно в края на войната. Само дни след сключването на примирие Карло Иванчич, бащата на Адриана, достоен и смел мъж, е открит мъртъв на селски път близо до фамилното провинциално имение в Сан Микеле ал Талиаменто – убит от банда местни спекуланти, които е обвинил публично, че трупат и продават припаси, предвидени за бойците партизани. Джанфранко, по-големият брат на Адриана и член на Съпротивата, открива трупа на баща си на път за вкъщи. Или по-скоро малкото, което е останало от къщата им: бомбардировките на Съюзниците са сринали красивата вила от шестнайсети век при опит да бъде ударен близък мост.

Три години по-късно Дора, майката на Адриана, е все още потънала в скръб. Бори се да запази останалото от наследството и да поддържа семейството. Джанфранко е в Ню Йорк и си търси работа. Франческа, по-голямата сестра, неотдавна се е омъжила. Най-малкият син Джакомо, наричан Джаки, още е ученик. Адриана, все още разтърсена от смъртта на баща си и вече излязла в света, е най-голямата грижа на Дора. Тя се надява третото ѝ дете скоро да си намери подходящ съпруг и да създаде свое семейство. Нищо добро не би могло да излезе от приемане на покани за обяд от толкова по-възрастен женен мъж, пък дори той да е литературна знаменитост. Адриана обаче е на друго мнение и може да бъде твърде своенравна.

Мери напуска Торчело в средата на декември и заминава с Рикардо за Кортина, за да подготви Вила Априле за коледните празници. С мъжа ѝ пътуват вече от три месеца и тя няма търпение да устрои дом за зимата. Купува дърва за камината и въглища за готварската печка, зарежда кухнята с основни продукти и грижливо отбелязва разходите. "Забавно ми е да стягам къщата и отново да планирам храненето, като си представям как ще се радва Папа на огъня, на гледката, на лампата си за четене и пр. – пише тя в дневника си. – Но като седя сама тук вечер, единственото ми удоволствие е да си мисля как той скоро ще пристигне. Иначе ми е доста празно. Колко бързо – 4 години наистина са кратък срок за такова нещо – той се превърна в най-важната част от мен." Ала Хемингуей не се е разбързал да иде при Мери във Вила Априле. Той се премества от Торчело обратно в "Грити" и мигом издирва Адриана. Кани я редовно в "Барът на Хари", където тя обикновено се появява с приятелка колкото за компания, толкова и за да спази приличието. Хемингуей глаголства с гръмкия си глас, а момичетата се кискат и се напрягат да разберат какво казва. Една вечер той устройва игра на зарове на масата им и печели въображаема коледна пуйка от Адриана и приятелката ѝ.

След като една седмица не е отлепял поглед от Адриана, накрая си стяга багажа и заминава за Кортина при жена си. Може би разумното решение би било да се спре дотук – да престане да води Адриана по твърде съмнителна пътека и да излага на риск нейното бъдеще и своя брак. Но тя го кара да се чувства млад и пълен със свежа енергия; в този ранен и относително невинен етап Хемингуей няма никакви намерения да се отказва от нея.

Есен във Венеция (превод Надя Баева, 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Срещата с Андреа ди Робилант е на 30 януари | Casa Libri, 19:00

Ако в тези пандемични времена Weather Report-ите и архивните късометражни филми на Дейвид Линч не са ви достатъчни за кратък, ускорен курс по сънувано наяве кино, то неговият Кът за мечти (своеобразната биография, издадена през 2018-а в съавторство с журналиста Кристин Маккена) ще повдигне завесата на мистификациите в неговия мистъри-киноклуб – откъсът по-долу ни среща с Дейвид Линч по времето на снимките на Синьо кадифе – да, точно там, прескочил бездната на провала след снимането на Дюн, но "все още през сълзи виждащ синьо кадифе"... Моментът когато "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш"... Моментът, в който 4 години по-късно Синьото кадифе ще се превърне в Червена стая...

Галапремиерата на Синьо кадифе е в състезателната програма на Световния филмов фестивал в Монреал през август 1986 г. и филмът е пуснат официално в 98 кина в САЩ на 19 септември 1986 г. Макар много зрители да го намират за крайно смущаващ, Синьо кадифе осигурява на Линч номинация за "Оскар" за режисура от тази година, съживява кариерата на Денис Хопър и се превръща в главен елемент от учебната програма на филмовите школи по цял свят.

Също така излизането му на екран поражда немалко вълнение. "Нямах представа, че филмът ще се окаже толкова спорен – заявява Роселини. – Полемиките бяха доста сурови и според мен върху моята глава се струпа най-много. Ако хората харесваха филма, Дейвид получаваше похвалите и той, разбира се, ги заслужаваше. Този филм преди всичко е изразно средство на Дейвид. Но ако не го харесваха, често излизаха с възражения от рода, че аз съм модел, че съм дъщеря на Ингрид Бергман, че съм си съсипала имиджа, като съм изиграла подобна роля, че въставам сама срещу себе си и така нататък, и така нататък. Имаше много тълкувания, които бяха чиста измишльотина."

Филмовият критик Роджър Ебърт е особено възмутен от филма. Обвинява Линч в женомразство и настоява, че Роселини е "опозорена, унижена, пердашена и разголвана пред камерата. А след като си поискал от актриса да изтърпи подобно нещо, редно е да спазиш своята страна от сделката, като я поставиш в значим филм".

Коментарът на Ебърт не се е запазил така траен като този на Полин Кейл – високопоставената жрица на филмовата критика, по онова време подвизаваща се в "New Yorker". Тя описва Линч като "популистки сюрреалист" и възхвалява Маклоклан за "феноменалното" му изпълнение, а обобщението за Синьо кадифе е, че представлява проучване на "мистерията и лудостта, скрити в "нормалното".

"Употребата от страна на Линч на ирационален материал действа точно по начина, по който е предназначена – разчитаме тези образи на някакво ненапълно съзнателно ниво", коментира Кейл.

"Бяхме изненадани, когато филмът се оказа такава сензация – спомня си Карузо. – Не си мислехме, че ще бъде катастрофа, но не допускахме, че ще бъде филм, за който хората говорят с десетилетия. Като излезе, повечето критици го харесаха и според мен онези, които написаха негативни критики, не разбраха какво гледат. Синьо кадифе е филм, който трябва да изгледаш няколко пъти, за да доловиш всички нюанси и подробности."

"Възможно е Синьо кадифе да е най-великият филм на Дейвид – допуска Джак Фиск. – Дюн представляваше ужасно изживяване за него, и като един вид утешителна награда Дино му каза: "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш". У него се бяха насъбрали толкова много неща, които искаше да изрази, и Синьо кадифе се яви като изливане на всичко сдържано дотогава."

Десетилетия след появата на филма Маклоклан е домакин на прожекция на Синьо кадифе за благотворителна кауза и си спомня: "Не го бях гледал сигурно откакто го пуснаха и не знаех какво да очаквам, но сюжетът наистина ме заплени. Според мен филмът е съвършен."

/Кристин Маккена/

След Дюн бях болен и съсипан. Медитацията ме е спасявала много пъти и този бе един от случаите. Мрачен период беше. Помогна ми това, че имах други сценарии и мислех за предстоящото, но нямаше как да забравя всичкото време, което бях вложил в този филм. Когато не разполагаш със свобода да направиш каквото искаш и резултатът не излезе добър, чувстваш, че си се продал и си получил каквото ти се пада, а аз се бях продал от самото начало. Знаех какво представлява Дино, знаех, че нямам контрол над финалния облик на филма и че в течение на работата си ще трябва да правя компромиси – ужасно беше. Опознах провала, а в известен смисъл провалът има своята красота, защото прахолякът се уталожва и няма друга посока освен нагоре, а това ти носи усещане за свобода. Повече не може да изгубиш, но пък може да спечелиш. Повален си и всички го знаят – знаят, че си се издънил, че си губещ. Тогава си казваш: "Добре", и продължаваш да работиш. Хрумват ми идеи, много пъти не знам какво точно представляват и къде се вместват, но ги записвам и нещата се навързват, така че в известен смисъл самият аз нищо не правя. Просто оставам верен на идеята.

Трябва да съм написал поне четири варианта на Синьо кадифе. Не бяха напълно различни, но търсех пътя. Дадох на Кайл незавършен вариант още докато снимахме Дюн. Не харесах песента "Blue Velvet", когато излезе. Не е рокендрол, но се появи в зората на рокендрола, а там беше силата. После я чух една вечер и се съчета със зелени поляни нощем, с червените устни на жена, видени през прозореца на кола – ярка светлина падаше върху бялото лице и червените устни. Тези две неща, а също и фразата "все още през сълзи виждам синьо кадифе".

Ето това ме развълнува и се обедини хармонично в съзнанието ми. Ако се появи образ, а ти си единственият писател наоколо, той един вид ти се представя и ти го опознаваш. После започва да говори, проникваш по-дълбоко и някои неща у него те изненадват, защото всеки е смесица от добро и зло.

Според мен надали повечето хора са наясно за тъмната си страна. Умеят да се залъгват и ние, околните, ги приемаме за, общо взето, свестни, търсим вината у други. Само че хората имат желания. Както казва Махариши, в човешкото същество винаги е заложено да иска повече и това желание те води към истинската ти същност. Всеки открива пътя си в крайна сметка. Важен елемент от сценария на Синьо кадифе ми хрумна насън, но не си спомнях съня в продължение на известно време. Представете си ме как отидох в студията "Universal" на другия ден, след като бях сънувал незапомнен сън. Трябваше да се срещна с един човек и влязох в стаята на секретарката. До бюрото ѝ имаше или канапе, или стол и тъй като човекът не бе готов още да ме приеме, седнах на това място да почакам. И както си седях, си спомних съня си, помолих секретарката да ми даде лист хартия и молив и записах тези две неща от съня: полицейско радио и пистолет. Това ме отключи.

Винаги съм казвал, че не се опирам на нощните сънища – аз обичам да сънувам през деня, с отворени очи. Но все пак ми допада логиката на сънищата. В тях всичко може да се случи и е закономерно. С Ричард Рот отидохме и представихме идеята за Синьо кадифе на негов приятел в "Warner Bros.". Разправих му за намирането на ухо в поле и някои други моменти от историята, а човекът се обърна към Ричард и попита:

– Той измисля ли си ги тези неща?

Написах два варианта на сценария и показах на господина от "Warner Bros." втория. Никак не го хареса. Каза, че бил ужасен. Имах адвокат, който не ме осведоми, че с разказа си на Синьо кадифе пред служител на "Warner Bros." го пускам в обръщение и че ако си искам правата над сценария обратно, трябва да предприема действия. Сам не знам какво точно се случи – за мен това е истински сюжет на ужасите. Отидох в Мексико и направих Дюн, като през всичкото това време си мислех как имам сценариите за Синьо кадифе и "Рони Рокет", убеден, че ми принадлежат. Щом нещата около Дюн се уталожиха, седнах с Дино и Рик Ничита и някак си излезе наяве фактът, че "Warner Bros." притежава сценария за Синьо кадифе. Само дето не умрях.

Дино взе телефона и се обади на шефа на студията. Разправя се история как Люси Фишър тичала по коридора да му каже да не го продава, но тъй или иначе, Дино го взе от тях и с това се приключи. Може да се каже, че той ми го върна, защото ми даде възможност да направя филма и ми осигури права за финален монтаж, но ето как стана, че проектът отиде при Дино. Ричард Рот беше привързан към проекта, но в крайна сметка реши, че най-добре е да остави нещата в ръцете на Дино. Все пак Ричард бе включен като изпълнителен продуцент на филма и даде своя принос. Именно той измисли названието "Слоу Клъб", където Дороти пее.

Фред Карузо беше продуцент на Синьо кадифе. Много харесвам Фред. Има хора, които просто с маниера си на говорене ти създават усещане за сигурност, и Фред беше точно от тях. Винаги е успявал да ме успокои с думи. Вярно, често ми казваше: "Не знам какво правиш", но беше добър продуцент. Отидохме в Уилмингтън. Дино правеше 13 филма в момента и моят беше най-ниската резка на тотемния стълб, но прекарахме чудесно. Нямаше филм с по-малък бюджет на терена, ала Синьо кадифе бе като пренасяне от ада в рая, защото имах огромна свобода. Дори когато се наложи бюджетът да бъде съкратен, не бях принуден да се откажа от нищо – просто минах по обиколен път.

По онова време нямаше чак толкова много правила – днес са далеч повече и е трудно да намалиш финансирането. Изходът е или да се простиш с нещо, или да ти се запали главата от сметки. Всички се забавлявахме и станахме много близки помежду си. Вечеряхме заедно, виждахме се всеки ден, всички се задържаха за дълъг период от време – днес вече не става така. Хората идват, свършват си работата, отиват си – няма такива глезотии като вечери заедно. Не знам кое доведе до такава промяна. В наши дни напрежението е неописуемо. Просто ме убива, казвам ви го. Днес снимките трябва да стават по-бързо. При Синьо кадифе ги започнахме през май и продължиха чак до Деня на благодарността. Свърши времето на подобни дълги снимачни периоди.

/Дейвид Линч/

Кът за мечти (превод Надя Баева, 624 стр, цена 33 лeва) е в книжарниците

(Just Like) Starting Over – идеално заглавие за последна песен в Живота, нали – но вие знаете (ако четете внимателно текстовете на Ленън), че Джон винаги е бил ас на иронията... Да, знаете, че преди 40 години Starting Over маркира завръщането (след 5-годишна пауза, посветена на сина му Шон) в Музиката на Ленън; знаете, че Starting Over е последния, издаден приживе, сингъл на Джон Уинстън за общия с Йоко Оно (и последен за Ленън) албум Double Fantasy (издаден през ноември 1980-а), с посмъртно Грами за Албум на годината... знаете и кой (може би) е Марк Чапман и какво е извършил преди 40 години в нощта на 8 декември, но... (Just Like) Starting Over е и идеално мото за всеки биограф, който ще се опита (за пореден път) да опише 40-годишния живот и смъртта (преди 40 години) на Ленън... Само че Лесли-Ан Джоунс не е стандартния биограф (Герой: Дейвид Боуи и Бохемска рапсодия го доказват), както не е и стандартния писател в сянка, а актуалното ù изследване Кой уби Джон Ленън? (откъсът по-долу) освен преосмисляне на Паметта ("Тази история има толкова версии, колкото са умовете, които могат да я разкажат"), предлага и истини за Живота въобще, също като текстът на Ленън (цитирайки Алън Сондърс) в песента Beautiful Boy (Darling Boy), посветена на Шон, от същия този Double Fantasy албум: "Life is what happens to you while you're busy making other plans"...

Тук ли бяхте през 1980-а? Бяхте ли достатъчно възрастни, за да си спомняте кубчето на Рубик, Маргарет Tачър, Роналд Рейгън, онзи, който застреля Джей Ар, който и да е той? Можете ли да си спомните пускането на първия двайсет и четири часов новинарски канал на "Си Ен Ен Уърлд"? Гледахте ли Зимната олимпиада в Лейк Плесид? Четохте ли за Тим Бърнърс-Лий, компютърния учен, започнал работа върху онова, което по-късно ще се превърне в Световната мрежа? Не че го знаехме по онова време, но това бе годината, която ни даде Маколи Кълкин, Лин-Мануел Миранда и Ким Кардашиян; годината, в която танцувахме под звуците на "Call Me" на Блонди, "Rock With You" на Джако, "Coming Up" на Пол Макартни и "Crazy Little Thing Called Love" на Куин; година, доминирана от Боуи и Кейт Буш, от Даяна Рос и Пълийс; годината, която ни лиши от Жан-Пол Сартр, Алфред Хичкок, Хенри Милър и Питър Селърс; Стив Маккуин, Мей Уест, Джон Бонъм от Лед Зепелин и бийтълса Джон. Отскочихте ли в петък, 24 октомври същата година, до някой музикален магазин, за да си купите новия му сингъл "(Just Like) Starting Over"? Може да сте чули песента по радиото, докато сте отивали на училище, в университета или на работа, и да сте си помислили: само на мен ли ми се струва, или това парче прилича малко на "Don't Worry Baby" на Бийч бойс? Пусната три дни по-късно в Щатите, "Starting Over" ще се превърне в най-големия солов хит на Джон в Америка. Освен това се оказва и последният сингъл в живота му. Към 6 януари 1981 година в британския топ 5 фигурират три сингъла на Ленън: гореспоменатата песен на пето място, "Happy Xmas (War is Over)" – на второ и "Imagine", която оглавява класацията. Това постижение ще остане незасенчено в продължение на три и половина десетилетия.

* * *

Дали ние, които хванахме опашката на шейсетте, но пропуснахме времето на истинската магия на Бийтълс, защото бяхме още деца, си направихме труда по-късно да съжалим за това, или просто го пропуснахме? За мен беше второто. Аз започнах с Уингс и открих Бийтълс отзад напред – но чак когато отидох в колежа, и то след като вече си падах по Болан и Боуи, бях очарована от Линдисфарн, Саймън и Гарфънкъл, Стоунс, Стейтъс Куо, Джеймс Тейлър, Рокси Мюзик, Пинк Флойд, Ийгълс, Куин, Елтън Джон и всички онези несравними изпълнители и групи, и музика, безкрайна музика, която погълна тийнейджърските ми години. Колко трудно ще да е било за онези, които са я пропуснали, да разберат влиянието на Бийтълс върху света. През живота им не се случи нищо, което дори минимално да може да се сравни с това. По-старите поколения са облагоприятствани от безброй романи, написани от писатели, които преосмислят младостта си. С изключение на двата мемоара от първата съпруга на Джон, Синтия, и от неговата полусестра Джулия Беърд, всяка уважаваща себе си биография на Ленън е написана от мъж. Пресътворяват времето, прекарано в компанията на Бийтълс, понякога преувеличават ролята си в историята (защото малцина са живите, които могат да го оспорят), но нямат на какво да научат младия, но емоционално зареден читател, който е по-склонен да очаква нещо повече от безкрайни факти, дати и хвалебствени думи. Не е ли вярно, че през четирите десетилетия след смъртта му онзи Ленън, с когото са се запознали по-младите фенове, е толкова по-различен от реалния Джон, че се е превърнал буквално в различен човек? Пътищата ни с хората, които са споделяли живота на Джон, се пресякоха едва след смъртта му. Пол, Джордж и Ринго. Морийн Старки, първата съпруга на Ринго, която за известно време ми беше приятелка. Линда Маккартни, с която започнахме да работим заедно по нейните мемоари "Мак съпругата". За това, че така и не успя да ги довърши и издаде, съжалявам най-силно, защото историята беше страхотна. После идва Синтия Ленън, която ме помоли да напиша вместо нея втората ѝ книга. Първата, "A Twist of Lennon", издадена през 1978 година, остави горчив привкус. Обезсърчена от отказа на Джон да общува с нея, след като я напусна заедно със сина им Джулиън заради Йоко Оно, тя написа "дълго отворено писмо до него, в което си каза всичко". В закъсняла преценка на събитията, тя призна, че би го направила по различен начин. Сега, след като прахът се уталожи, тя беше склонна да опита отново. но се оплете твърде много в един обречен ресторантски бизнес и издателските ни планове бяха замразени. Години по-късно, през 2005, тя ни даде "Джон", един много по-смел и откровен подход. Като журналистка през осемдесетте, аз придружих Джулиън Ленън на рок фестивала в Монтрьо. И накрая срещнах Йоко Оно в Ню Йорк.

* * *

Повече от половин век след разпадането на Бийтълс ние продължаваме да се чудим. Как се случи това? Как успяха да го постигнат? Те се превърнаха в най-великия културен и социален феномен на всички времена. През шейсетте славата и музиката им повлияха на толкова много хора по цял свят, колкото космическата мисия на "Аполо 11" и кацането на Луната през юли 1969-а. След лунната експедиция Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс се превърнаха в суперзвезди и обиколиха целия свят, за да отпразнуват постижението. Но това просто се изгуби в цялата схема. Какво е тяхното наследство? Избеляло знаме на повърхността на далечно небесно тяло. Отпечатъци от стъпки в праха. Табелка, която да информира бъдещите луноходци за един несравним момент в историята на човечеството. Че "ние" сме били там. Но Бийтълс не са история. Песните им живеят, дишат. Познаваме ги както собствените си имена. Музиката им е актуална дори и днес. Въпреки че е записана с елементарно оборудване, въпреки безбройните преработки, ремикси, преправени обложки и преиздавания, великолепният им оригинален саунд остава все така свеж. В музиката им няма нищо скалъпено. С изключение на няколко кавъри, те пишат текстовете си и композират свои собствени песни. Свирят на собствени инструменти. Те са сред първите, създали своя собствена звукозаписна компания, "Епъл", чрез която подпомагат кариерите на други изпълнители. Продадени са милиарди копия от албумите им и нови продължават да се свалят ежедневно от интернет. Седемнайсет техни сингъла достигат до първото място в британските класации: повече от който и да е изпълнител досега. Имат повече албуми на върха от който и да е изпълнител и те се задържат там по-дълго от всеки друг албум. Държат рекорда за най-много продадени албуми в Америка. Популярността им по цял свят е ненадмината. Наградени са със седем "Грами", петнайсет "Айвър Новело". Най-влиятелни творци на всички времена, те са вдъхновили повече музиканти от който и да е друг: Три Дог Найт, Бонзо Дог Ду-Да Бенд, Лени Кравиц, Тиърс Фор Фиърс, Кърт Кобейн, Оейзис, Пол Уелър, Гари Барлоу, Касейбиън, Флейминг Липс, Лейди Гага и Кемикъл Брадърс са само част от изпълнителите, които са попаднали под магията на великолепната четворка. Сравнете композицията "Setting Sun" на Ноъл Галахър (записана и издадена от Кемикъл Брадърс) с "Tomorrow Never Knows" от албума "Revolver". Песни на Бийтълс са записвани от хиляди изпълнители от различни епохи и във всеки възможен жанр. Освен това Гага случайно изказа предположението, че освен в музикално отношение, Бийтълс са отговорни и за зараждането на женската сексуална революция. Мен това ме устройва.

* * *

Най-големият въпрос – защо сме тук? – отдавна действа като вдъхновение за изпълнителите и стимул за учените. Той ни изпрати на Луната. Той изкуши Бийтълс да пишат песни. Може и да не са го осъзнавали в началото, докато още са мислели за момичета и са пишели текстове, вдъхновени от трепетите на физическата любов, но се бяха насочили натам. Все още не сме се доближили до разрешаването на големите философски проблеми, на онези аспекти от живота, които може би завинаги ще остават извън обсега на човешкото разбиране. Екзистенциалната осъзнатост, дилемата на детерминизма, съществуването или не на Бог, загадката на нашето бъдеще, възможността за живот след смъртта и за прераждане от векове стимулират жаждата ни за изследвания и подбуждат креативността. Не бива да забравяме, че Бийтълс също бяха изследователи. Те рискуваха. Творяха по безпрецедентни начини, като в началото просто не забелязваха дарбата си за това. Поеха на най-голямото си приключение по време на епохата на телевизията, когато разпространението на музика и послания достигна своя максимум – но предкомпютърна революция, без интернет, когато имаше по-малко информация за всичко. Все още нямаше двайсет и четири часови новинарски канали. За да наваксвате с информацията, трябваше да четете вестници, дори да са само заглавията. Точно затова, защото Големите неща не остават незабелязани, повечето хора на земята узнаха за Бийтълс. Те бяха, и все още са, идеалното отражение на културата и климата на своето време. Макар че шейсетте изобилстваха с гигантски личности – Боб Дилън, "Моцарт и Шекспир на своята епоха"; Мохамед Али, трикратен световен шампион по бокс в тежка категория и страстен противник на войната във Виетнам; Джон Ф. Кенеди; борците за граждански права Мартин Лутър Кинг и Малкълм Х; и онези очарователни носители на холивудската съблазън Елизабет Тейлър, Рок Хъдсън, Кари Грант, Дорис Дей, Джон Уейн и останалите, – Бийтълс ги засенчиха всичките. Дали защото бяха родени обединители, издигнали се над класа, раса, поколения и полове със своята неустоима притегателна сила? Защото ни дадоха саундтрака на десетилетието? Защото бяха истински, досегаеми, обикновени синове, които заедно създадоха някаква неземна химия, чието усещане човечеството настойчиво поиска да сподели? Дали някога ще видим други като тях?

Искрено се съмнявам. Защото никога не е ставало дума единствено за музика. Влиянието им беше резултат от сблъсък на различни фактори, които изкристализираха в безпрецедентен епизод от историята.

Кой уби Джон Ленън? (превод Мирела Стефанова, 400 стр, цена 22 лева) е в книжарниците