My Mir

"Това е просто конклав, а не война" ще каже кардинал Лорънс (Ралф или Рейф Файнс, избери си), но в днешно време Всичко е въпрос на Война... Дори (или най-вече те) Изборите, които правим... Именно затова, в адаптацията на романа Конклав от Робърт Харис, режисьорът Едуард Бергер превръща ритуала/конклава по избиране на нов папа в символ (също толкова ритуален като дима, отбелязващ избора на нов папа) на тлеещите "пожари"/"войни" по Света днес.

Да, едва ли има по-точно време и място за Конклав-а на Едуард Бергер от днешното, раздирано от хаос, контрасти и противоречия, време, в което повечето страни по света са изправени пред президентски и/ли парламентарни избори (да не споменаваме българския клиничен случай), а Бергер не се и опитва да прикрива (дори ги провокира) мигновените (и първосигнални) сравнения с папските такива – от реплики като "Да изберем по-малкото зло" и "Опасен е този, който желае Властта" до борбата между консерватизъм и либерализъм, купуването на гласове и компроматната война – да, колегията от кардинали (така наречената курия) може и да се изолира от Света навън (за да не повлияят външни обстоятелства на Избора им), но Светът и светското не може да бъде изолирано от тях...

Всъщност, желанието на Бергер да пресъздаде прецизно, до най-малкия детайл, всеки ритуален миг от свикването и провеждането на конклав (изборът на папа никога не е бил толкова епично трилър-напрегнат в киното, дори и в сатиричната сага Младият и Новият папа на Сорентино) не отнема нито от свещенотайнството на Църквата, нито води към профанизирането ѝ, нито споменаването на грешките в папската власт през вековете не намига към злепоставяне и заклеймяване на Църквата...

Напротив, целта е в намекването, че Църквата е изправена пред Избори, които всички ние правим в ежедневието си, дори несъзнателно, с действията си – всички ние сме обект на расови борби и предразсъдъци, на социални сблъсъци за надмощие и равноправие между половете (Изабела Роселини като сестра Агнес чудесно ги разгръща), на фанатизъм и терористични атаки...

Този събирателен образ се превръща в чудесен символ в лицето, фигурата и действията по сътворението на конклава на кардинал Лорънс (Ралф Файнс е готов отново за големи кинонагради) – скептик по отношение на дълга и мисията си в живота (точно като повечето хора по света днес), изповедник на моралните канони и на опрощението, който поставя Съмнението над Убедеността (в своеобразното му разследване на игрите за папския трон).., точно тази убеденост в собствената правота, която не търпи мнението и изборите на Другите, от която поголовно страда съвременното ни общество.

А иначе, не може да се оспори правилността на Изборите, които е направил режисьорът Едуард Бергер, опирайки се на същия екип, с който създаде Оскар-наградената адаптация На Западния фронт нищо ново – брилянтно-симетричната кинематография на Стефан Фонтен е прецизна до най-малкия детайл в изповядването на драмата тук; ювелирното (така наречено prepared) пиано на Фолкер Hauschka Бертелман (на когото Бергер залага още от сериала Патрик Мелроуз насам) отново свещенодейства като намира хем ефирни, невинни, хем тежко крими-заплетени нотки.

Размахът пък в претворяването на Сикстинската капела и Ватикана (истинска гордост за студиото Чинечита, а и за всеки творчески отдел на филма въобще) придобива формата на празнична меса до най-малкия детайл, докато Бергер отново разгръща опорните точки на историята с умело подбрани поддържащи образи (Серджо Кастелито като консервативния кардинал Тедеско, Стенли Тучи като либералния кардинал Белини, Джон Литгоу като компроматния кардинал Трамбле...), а изборът за адаптиране на романа Конклав от Робърт Харис е перфектно точния фокус, който като увеличително стъкло, да изобрази тлеещите "пожари"/"войни" по Света днес, предопределени от Изборите, които сме направили.

И ако перифразираме кардиналът на Кабул, Бенитес: Светът/Животът е всичко онова, което тепърва правим...

Конклав е свикан в кината

Откраднато евангелие от Ватикана, археологически загадки от древна Месопотамия и Иран, тероризъм, войната в Близкия изток и игрите в българския политически куклен театър... всички тези еклектични парчета пасват заедно в историческия пъзел с елементи на крими мистерия, наречен Балкански ритуал – два откъса от най-новия роман на Георги Тенев открехват ритуално завесата на реалния Живот, където фантазията понякога говори Истината... И ако Георги Тенев и друг път се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития, то в Балкански ритуал размерите на пъзела са подобаващо грандиозни за 50-годишния юбилей, който ще отбележи той през тази година...

5.

Ex libris Josephi Simonii Assemani

Codex vetustissimus in quarto

Lectiones evangelicas Ecclesiae Slavo-Graecae

Това беше началото на първия лист, изписан красиво на ръка с издължен почерк. Професорът разлисти още. Редовете на втората и третата страница едва се очертаваха, съвсем дребни и накъсани, мастилото беше избеляло. Следващите два-три листа бяха все така неясни, открояваха се само местата, където нечия ръка бе повторила с мастило индексите. От латински Мандаджиев не разбираше, нито имаше представа какви са тези сигнатури с римски цифри. С пръстите си усети началото на следващата част в този здраво подвързан том. Когато прехвърли страницата, разбра, че това досега е било описание, а тук следва същинската книга. Знаците бяха много по-едри, изписани като с четка. Всъщност беше писано с перо. Познанията на Мандаджиев му стигаха колкото да разпознае, че това е глаголица. Текстът бе в две колони, разделени от орнамент или на места от празно поле. Никога не бе докосвал нещо подобно. Портиерът вече беше излязъл, затваряйки деликатно вратата, така че професорът изрече думите на себе си: "Това сигурно е на хиляда години...". Мандаджиев се взираше в книгата. По средата на листа, в началото на всеки нов абзац редовете бяха украсени със сложно изрисувани заглавни букви. На отсрещната страница – пак така. Неразбираеми бяха за Мандаджиев, едната му приличаше на завързана луличка, другата – на сгънати ножици или старовремски очила. Бяха все кръгли или с елипсовидна форма, пресечени тук-там от вертикални линийки като насекоми. Колко стара беше книгата, той не можеше да определи, но ръцете му затрепериха. За миг се ужаси, че може да изпусне този ръкопис с неясна засега стойност, с непонятно съдържание върху древна хартия. Нямаше как да знае, че не е хартия, а тънки, полирани от изглаждане и стъргане листове козя кожа.

Прелисти страниците нататък, после обърна книгата откъм задната корица. В края на глаголическия ръкопис отново имаше лист като началните, с букви, които можеха по-лесно да се разчетат. Ръката с маниерен издължен почерк беше написала: Gloria tibi, Deus, gloria tibi: iterumque dicam: gloria tibi, Deus superlaudatus et superexaltatus in secula.

Дебелият том миришеше някак особено, восъчно, с нотки на студ. Във въздуха сякаш се появи странна лютива жилка, като стрит прах от сушена билка или чай, макар че книгата нямаше нито прашинка по себе си. Беше някак хладна на пипане.

Минали бяха седмици, а Мандаджиев съвсем ясно си припомни този момент, все едно е бил вчера. Какво да каже за миговете на объркване, за стъписването си в празния кабинет с ръкописа в ръце?

– Разкажете, обяснете – подканваше го депутатът, председател на специалната анкетна комисия.

– Какво искате да чуете, господин Войнов? – отвърна глухо професорът. – Вие имате готов отговор на всички въпроси. Говорите за нарушения и престъпления. Какво да ви обяснявам в такъв случай и какъв смисъл има?

Не го беше страх от този нагъл и хитър, потомствено необразован и груб човек. Селянин, мислеше си Мандаджиев. Беше му студено и горещо едновременно. Изпитваше нетърпение и го гнетеше неизвестността – какво ще каже Генов за всичко това? Днес министър-председателят се връщаше в столицата и щеше да завари цялата бъркотия. Може би в очите на Мандаджиев размерите на скандала бяха по-големи от реалните, но с интуицията си на разумен и просветен търтей той усещаше, че е засмукан от някакъв водовъртеж, по-голям от него. Готвеше се капан, в който професорът, изглежда, беше само примамката, стръвта, а ударът се целеше по-високо. Като лично протеже на министър-председателя Мандаджиев беше добър обект за нападение – за да се насочи атаката към Генов. Министър-председателят се връщаше тази сутрин от посещение в Москва, преди това е бил на евро-азиатската среща в Сеул. Отсъства осемнайсет дни от страната и надали дистанционно се бе занимавал точно с историите около анкетната комисия и министъра на културата. В държавата и света имаше и по-важни неща. Тези мисли си превърташе Мандаджиев в ума. Потта лепнеше по ризата му, беше му зле.

На Генов той дължеше всичко в тази нова и възходяща част от живота си. Гено Генов го беше поканил, той му осигуряваше гърба. И силовите методи на управление в министерството също бяха въведени от лидера и неговото обкръжение, такъв им беше стилът на новите хора. Самият професор никога не би намерил смелост, нито средства да се наложи така агресивно над опонентите си. Не го беше правил досега дори в чисто научните спорове, които се отнасят само до представите за истината, идеите, а не до някакви материални облаги. Но Гено му каза: "Професоре, стягай се!", и тази фраза стана сакрална формула в отношенията между двамата. С нея като с попътен вятър музикологът и хоров диригент Мандаджиев попадна на поста заместник-министър на културата. Същата фраза чу и след последните избори, когато триумфално влезе в министерството, този път като титуляр на поста.

Не, не беше страх това, което чувстваше Мандаджиев. Беше вкус на разочарование в устата, в душата сякаш. Заради провала и изтърваното доверие. Едва сега той разбра, че истински е започнал да държи на мнението, което Генов имаше за него. Макар и по-млад от своя министър, премиерът играеше в живота на Мандаджиев все по-важна роля. В политиката той преживя втора младост и второ съзряване. Сега обаче шансът си отиваше. Щяха ли въобще да имат предишната близост с лидера? Тревогата му беше дори за разговорите на малко име и дружеското непринудено отношение – "Гено" и "професоре". Ето какво искаха да уязвят противниците на Генов. Ето защо така бързаха със свикването на заседанието тези хиени начело с Войнов. Нетърпеливи бяха да започнат изслушванията, преди министър-председателят да се е върнал. Мандаджиев щракаше комбинации наум, стискаше зъби и все повече усещаше в корема си едновременно болка и глад. Не парене както при гастрита, а болка.

Мъжът срещу него, квадратен и добре закусил, добре облечен и нахален, го фиксираше. Войнов имаше ловен билет, убиваше дивеч, без да му мигне окото, и познаваше радостта от това занимание. Тук тръпката беше още по-голяма, макар че животното нямаше да бъде изяждано. Войнов обичаше този вид саморазправи. За първи път бе усетил гъдела на публичния садизъм по време на предизборните дебати, когато сгащваше опонента си неподготвен, налучкваше слабото му място и натискаше ли, натискаше. После се отдаваше на тази страст чрез парламентарния контрол. В своя вихър обаче попадаше по време на митинги и събрания, на импровизираните трибуни по площадите с микрофон в ръка. Там се обличаше по-скромно, с кожено яке и обикновен пластмасов часовник на ръката. Сваляше златния ролекс, обувките "Салваторе Ферагамо" и се превръщаше в народен човек. Но в парламента, особено в Комисията по култура и образование, той не можеше да издържи на изкушението, явяваше се в целия си блясък. А и новите килими на залите си заслужаваха костюмирането. Войнов обичаше да се движи по този безшумен тепих, да усеща сянката си, проектирана от светлината на големите полилеи върху стените, облечени в люспи славонски дъб. След последния ремонт и с новото обзавеждане парламентът със сигурност беше по-красивата сграда в сравнение с Президентството. Въпреки своите високи етажи и арките Президентството и Министерският съвет си оставаха тромави, силов и многозначителен комплекс, цитадела на властта. Носеха белега на сталинския строеж, на сталинската философия и естетика, родени зад каменни чела. Съвсем различна от това беше къщата на Народното събрание. Тя излъчваше ефирен, павилионен дух, беше скромна и затова по-естествена, едва надигаща се над жълтите павета. Беше изложена на вибрациите на града и на метрото под земята, орнаментите по ръба на покрива бяха почти детински игриви, медта по ръбовете на козирката смешно проблясваше и по нея стържеха с нокти кацащите гълъби. Беше красива сграда, носталгична и изчистена. Беше истински романтичен неоренесанс, какъвто само умът на архитект славянин може да пренесе от Рим в Белград и после в София.

– Какво ви кара да ни смятате за толкова наивни, господин Мандаджиев? – наклони глава Войнов и направи гримаса на примирение и снизхождение едновременно.

Все едно си имаше работа с някой преписвач в училище или с дребен мошеник, който твърдоглаво отрича очевидни доказателства. Чак да го съжалиш колко е безсилен. Въпросът на Войнов прозвуча общо, но и с известен подтекст, а това винаги му харесваше. Обичаше да задава такива въпроси, за тях обикновено нямаше подходящи отговори и хората отсреща започваха да се чувстват все по-неудобно.

– Какво ви кара да мислите, че тази история звучи приемливо? Една безценна книга, подхвърлена някак случайно и попаднала пак така случайно у вас? Не, не звучи добре, министър Мандаджиев. И дори да повярваме на първата част от приказката, по-нататък вече не мога да приема обясненията на вашите експерти, които тук с две странички общи фрази ни замазват очите. Нещо не е наред с логиката. Хайде да минем по детайлите, както ни ги пише и НАДС, а вие да обясните.

Той не успя да подреди добре мислите си в онзи ден, след неприятното прекъсване на обяда и появата на портиера със странната пратка. Мандаджиев разбираше, че нещо му се изплъзва, но нямаше опит с такива ситуации. Трябваше да позвъни, трябваше бързо да избере с кого да се свърже, да потърси мнение. Не беше минал и половин час, и в кабинета се появиха експертите – директорката на Народната библиотека и завеждащата старобългарския архив. Разстоянието между Академията на улица "Шипка" и библиотеката е точно двеста и седемдесет метра и двете жени почти долетяха, носени сякаш от предчувствие.

Професор Коцева, директорката, държеше книгата с вдървени ръце, на които беше нахлузила бели платнени ръкавици. Спогледаха се с другата госпожа, после пак наведоха глави над ръкописа. Министърът нетърпеливо замълча, чакаше ги. Но те все така бавно и протяжно прелистваха страниците напред-назад. Чуваше се дишането им, почти пъшкане. Все едно вършеха тежка физическа работа. Мандаджиев забеляза, когато лицето на професорката от старобългарския архив, доктор Михалкова, отчетливо побледня. Уплаши се дали жената няма сега и да припадне. Тя вдигна глава и го погледна:

– Изглежда, че е оригиналът.

– На кое оригиналът? – сопна се Мандаджиев.

Не можеше да се ориентира, а двете го зяпаха, все едно не говореха за невнятна книга, а за нещо ясно като телефонния указател.

– И аз така мисля – прошепна директорката на библиотеката.

– Сигурна съм. – Другата жена сложи длан пред устните си, сякаш се въздържаше да не ревне.

– Е, какво сега? Не разбирам.

Мандаджиев се опита да гледа строго, дори свирепо. Не му обърнаха внимание, бяха като вцепенени от книгата. Проф. дфн Михалкова седна на стола. Приличаше на гимназистка, преживяваща тежко любовна раздяла.

– Все още не мога да повярвам – каза.

– Какво, за кое? – Мандаджиев искаше да внесе поне някакъв ред.

– Това евангелие е откраднато – въздъхна Михалкова.

Замаян, леко потен както винаги, с пулсиращи слепоочия, Мандаджиев продължаваше да не разбира. Затова попита наивно:

– Как така откраднато? Нали е тук?

– Откраднато е от Ватикана – отговориха почти в един глас двете професорки. – Изчезнало е преди четиресет години...

-------------------------------------------------

12.

Течеше 559-ият ден от мандата на второто правителство на министър-председателя Генов. Той добре познаваше този парламент, включително хората, включително сградата. Беше прекарал почти четири години като народен представител. Всичко тук му бе ясно, вече преживяно и беше успяло да му стане скучно. Досадата, с която се отнасяше към Народното събрание, намираше добър отзвук сред обикновените хора навън. Никой не обичаше народните представители. Те бяха станали нетърпими заради несменяемите привилегии, каканиженето от трибуната, празните обещания за промени, заради парламентарните бюфети, колите, които задръстваха все по-големи площи от идеалния център, също и заради безплатните медицински грижи без чакане в болници – и всичко това в комбинация с очевидната неграмотност на голяма част от избраниците.

Някои бяха с отворени криминални досиета или поне под сериозно подозрение за извършени престъпления, дори такива от най-банален тип. На този фон сервилното внимание на журналистите в кулоарите беше чисто лицемерие. По задължение медиите отделяха време и внимание на този мравуняк, пускаха камерите и насочваха обективите, за да изслушват мнението на депутати със съмнителна компетентност; по телевизионните и радиоканали се повтаряха кухи фрази и очевидни неистини, обяснения за вече сключени сделки в ущърб на държавния интерес или в ущърб на природата; въртяха се постоянни скандали за намеси в работата на съда, за предизвестения избор на държавни служители и надзорници в разнообразните агенции. Всичко това наливаше вода в общото народно убеждение, че парламентът е лъжа, неефективен и пълен с измама. И Генов не си правеше труда да го отрече, напротив, взимаше от това убеждение повод, черпеше сила.

В парламента средната възраст се смени на трийсет и пет години и три месеца. Повечето народни представители нямаха никакъв зрял спомен за годините преди 1989-а. Оказваха се питомци на оскъдното и свиващо се образование в края на века, не съвсем добре пишещи на български, не много добре говорещи, без желание да преодолеят диалектите си. Неясна им беше представата за света преди падането на Берлинската стена. Не знаеха нищо за забраната да живееш свободно и да пътуваш когато поискаш – тези привилегии бързо бяха приели за даденост, като въздуха и светлината. Въпросът за свободата в чист вид не съществуваше, не беше идеал, а въпрос на пари. Никой вече нямаше цвят, не изповядваше идеология. Възгледите и стратегиите се ориентираха не спрямо проблема за свободата, а спрямо проблема за парите. Така беше, открито или премълчавано. И тук влизаше Генов. Публиката приемаше конвенцията безусловно и му отреждаше място на върха, позицията на лидер. Генов мълчаливо излъчваше посланието си: не търсете от мен повече от това, което виждате. Ако търсите тайна в мен, ще бъдете разочаровани. Няма тайна, най-много да се открият умора, огорчение и тъга. Тегобата на властта е голяма. Аз съм просто мениджърът на това организирано нещо, което за удобство се нарича държава, макар да не го държи никой. Живеете в една социална обстановка, боядисана в един или друг цвят, отгоре с етикет "демокрация", власт на народа. Да, народ обаче в чистия смисъл на думата няма, има нехомогенна смес от интереси, а самото понятие за народ е досадно за широката общественост. От идеята за народ се гнусят всички. Народът е синоним на глупак, страдалец и така нататък.

И тъй, казваше им мълчаливо Генов – и те приемаха думите му за обективно верни, дори за правилни, – не е за завиждане моята позиция, ролята на организатора и стабилизатора. Извън нея, извън тази по принуда поета функция, признаваше им Генов, аз съм един обикновен никой. Зад рейтингите и зад цялото вълнуващо напрежение на политиката и изборите се крият само сухи скучни цифри. Има много по-добри начини човек да преживее съдбата си, да остане в покой, да оцелее самостоятелно. Затова вие използвайте възможността, докато аз и други като мен осигуряваме интригата... И наистина министър-председателят умееше да дава на публиката зрелище, когато е необходимо. Гено Генов беше природно интелигентен, а и определен ген течеше в жилите му – беше син на функционер от средния ешелон на Вътрешното министерство. Съдбата му предложи личностен тренинг още в невръстните години. Майка му почина, когато беше на десет, а бабите и бащата поеха грижите. Израсна обграден с равни части внимание, грижа, дисциплина и в крайна сметка самота. Бе пробивно, мълчаливо дете, но лесно завързваше приятелства. На народа си сега беше приятел, това бе сигурно, или поне така мислеше. И хората го усещаха, не че им беше близък другар непременно, но сам вярваше в образа си. Ето такъв беше балансът.

– Министерските становища по случая можеше да ги поискате от моя кабинет – спокойно обясни Генов.

Все едно имаше работа с деца, които са се разпалили, спорят и се гневят, но играта си е игра и беше време да се захванат с нещо друго.

– Министър Мандаджиев действаше по мое указание – подчерта сухо Генов, – докато аз се върна в страната. Вече съм тук и ще поема лично темата.

Отсреща го гледаха множество чифтове очи, а в тези на председателя на комисията припламваше гняв, но засега безсилен.

– Това е нещо ново. – Войнов се облегна назад в стола си, платът на скъпия поръчков костюм изскърца, притиснат в тапицерията.

Депутатът Войнов не знаеше как да продължи. Чувстваше се измамен, това беше някакъв номер очевидно. Той хвърли поглед на министър Мандаджиев, който бледнееше в стола си все още неподвижен и останал почти без дъх. Не можеше да се разбере дали самият Мандаджиев е наясно какво прави в момента Генов, импровизира или пък всичко това е добре планирано. Някой е водил Войнов за носа.

Невероятно, но така излизаше. Депутатът изпита горчив вкус в хранопровода си и посегна инстинктивно към бутилката с вода, сервирана до чашата от боросиликатно стъкло – новият сервиз от осемстотин части наскоро бе купен за Народното събрание.

Чашата тракна върху чинийката, ръката на Войнов трепереше. Сипа си, пи вода, огледа своите, които гледаха него. После пак се обърна към Генов, но някак като че искаше да заговори на Мандаджиев, което бездруго беше по-лесно:

– Досега министърът на културата не ни е информирал, че премиерът е разглеждал тази... работа. Това ще се запише в протокола.

– И правилно не ви е информирал. – Генов направи физиономия на досада. – Така е и трябвало. Беше част от указанията ми.

– Става все по-интересно, господин Генов – изпъшка председателят.

– Не сме тук, за да ни бъде интересно, господин народен представител. Не ни е работата да предлагаме на някого забавления. По случая има сериозно ангажиране на НАДС и то е свързано с определени нива на секретност. Не знам доколко сте запознат със Закона за защита на класифицираната информация.

– Запознат съм достатъчно... – Войнов се намести в стола си. – За каква точно информация става въпрос? Депутатите от комисията, както и всички народни представители имат разрешен достъп.

– Господин Войнов, случаят се отнася до националната сигурност и като такъв е докладван пред НАДС. Агенцията си знае процедурите, а и вие, надявам се, ги знаете. Аз не мога тук да правя рапорт пред вас. Не е прилично точно вие да ме карате да нарушавам закона.

Двамата се гледаха. Премиерът задържа равния си, спокоен поглед, почти се усмихна, после си оправи маншета. Печелеше битката на нерви, това можеше да се усети от хората в залата. Войнов също бе хищник, знаеше да хапе и да нанася удари, наясно беше, че Генов прекалява, като му изземва изслушването и почти се подиграва с комисията. Премиерът имаше право както всеки друг да присъства, но не бе поканен изрично да участва, дори не беше поискал думата. Депутатът би могъл да настоява той да се отстрани, дори да напусне, формално все пак действаше някакъв правилник, но Войнов също така усещаше, че министър-председателят само това чака – председателстващият да си изпусне нервите. И тогава Генов ще може съвсем основателно да произведе някой от любимите си показни жестове, да дръпне своя министър за ръкава и да го изведе оттук, както обиден родител измъква детето си от скучна среща в училище, където не търсят решения на проблемите, а само искат на някого да се карат. Защото учителите са си учители, а родителят има истинските права, които са едновременно права и грижи, и така нататък... В тази игра на родител и настойник Гено Генов държеше без конкуренция първенството, отдавна бе иззел функцията на публичен баща, а на останалите даваше роли на натрапници. Хората искаха топла ръка. А засега, уви, това е ръката на този гад, мислеше си Войнов и отвътре му напираше ожесточение, което нямаше къде да излее.

Балкански ритуал (520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Георги Тенев и премиерата на Балкански ритуал е на 27 февруари – Casa Libri, 19:00