Светът на Уес Андерсън прилича на лунапарк – пъстър, фантазно-театрален, с колоритни герои, които се качват на главозамайваща въртележка от комични ситуации. Тази година режисьорския лунапарк (след Fantastic Mr. Fox и Moonrise Kingdom) е прекръстен на Гранд Хотел Будапеща – място толкова шармантно, измислено и колоритно, колкото са историите на неговите необичайни гости и персонал.
Та, имало едно време в Зубровка... (не, водката, а измислената страна, която доста прилича на Австрия при все, че Андерсън пише сценария по мотиви от творби на Стефан Цвайг)... там, сред полите на Зубровските Алпи, се извисявал величествено Гранд Хотел Будапеща – някога любимо място на знатни особи, а днес обвит повече в митове и легенди, витаещи около собственика му Зеро Мустафа/Ф. Мъри Ейбрахам.
Мистерията започва през 1932 (иронично намигване към манията по "based on a true story" филмите напоследък) с историята на Густав Х. (Ралф Файнс в непривично комичен вихър), най-прочутият иконом на хотела, който има четири страсти – парфюмът L'Air de Panache; да рецитира (ни в клин, ни в ръкав) поезия; да осигурява "специални грижи" на клиентелата от женски пол (без оглед на възраст, красота и религия) и да върти умело (като факир със собствени трикове) Гранд Хотел Будапеща. Съдбата го среща с младия Зеро/Тони Риволори – беден емигрант с чисто сърце, сръчни ум и ръце, и идеални качества за пиколо/момче за всичко на хотела, който бързо се превръща в най-доверения човек на Густав.
И ето, че не след дълго крайно комичната и крайно луда (типично ала Андерсън) въртележка се завърта – след мистериозната смърт на една от най-знатните и обични "клиентки" на Густав, Мадам Д. (или неповторимата Тилда Суинтън под тонове грим, чието полагане сигурно отнема повече отколкото екранното ù време във филма), Густав се оказва както наследник на скъпоценната картина Момчето с ябълката (и скрит в нея тайнствен документ), така и жертва на безмилостно преследване от злия брат на Мадам Д., Дмитри Дегоф-унд-Таксис/Ейдриън Броуди в лицето (и ръцете с метален бокс във формата на черепи) на щатния убиец/гард на фамилията – зловещият Джоплин (далеч по-перфектен персонаж за Уилем Дефо от тези във фон Триер полюциите).
За да бъде гранд лунапарка пълен всичко хиперактивно тече на фона на избухващата Втора световна война (елитните наци SS части вече се четат ZZ) в компанията на идиличните, тиролски напеви и мелодии на композитора Александър Деспла. Козовете в авантюрата на Густав и Зеро пък се държат от любимата на Зеро, сладкарката Агата/Сърша Ронан и... нейния емблематичен сладкиш Мендл, който ще осигури хепиенда в тази комично изпечена история за наследство, невинност, алчност, бягство от затвора, приятелство, братсво на двата ключа, преследване ала Super G-ски алпийски дисциплини, пародия, война с всички средства, поезия, вярност, доверие... и любов – все типични хрумки за Уес Андерсън, който най-добре от всичко умее да създава крайно стилизирана и естетска среда за своите крайно колоритни герои и ситуации.
Затова е и написал/намерил стая в своя хотел за всички любими образи – от "невидимите хора" като Иван/Бил Мъри, Жан/Джейсън Шварцман, Чък/Оуен Уилсън (все актьори, които са с него от Колежът Ръшмор насам) и иконома Серж/Матийо Амалрик, през силите на злото и за контрол на властта (Дмитри/Ейдриън Броуди, Джоплин/Уилем Дефо, инспектор Хенкелс/Едуард Нортън), до тези, които живеят по собствени правила извън матрицата на времето и средата като Густав, Зеро и Агата (двойката им малко напомня невинната, детска любов в Moonrise Kingdom) и естествено, Авторът/Джъд Лоу/Том Уилкинсън, който разказва (уж документално) историята – така в Гранд Хотел Будапеща колоритният, фантазен свят на Уес Андерсън изглежда най-пълнокръвен, а хотелският бизнес не е бил по-забавен от времето на култовото пиколо Тим Рот в Четири стаи насам.
Резервацията за Гранд Хотел Будапеща е на София Филм Фест 2014 и в кината от 21 март
"Всички мои снимки се получават" ще каже фотографа Оги Стийнбек, един от главните герои в новото симетрично-калейдоскопично творение Астероид Сити на Уес Андерсън, но някак ще знаеш, че, всъщност, става дума за филмите на Андерсън – такива хем маниерни, хем иронични, хем мултиколорни, хем монохромни, хем еклектични, хем ювелирно стилизирани..., но винаги на ръба на Смисъла на съществуването...
Астероид Сити е... пиеса – да, като последните филми на Андерсън и тук всичко е изградено като "история в историята" с отделни "глави", жонглиращи с хронологията и пространството...
Измисленият град Астероид Сити (с население от 87 души) прилича на... пастелни 3D диапозитиви или на ретро-шик-колорни картички от 50-те (всеки кадър е картина, наистина, а Kodak лентите играят ключова роля за ретрошика – питайте абонирания за Андерсъновите филми оператор Робърт Йеоман)...
Астероид Сити е... утопия, където ядрени експерименти, конференции на младите звездобройци, техните тех-патенти и екзистенц метафори за Социума (да, Стив Каръл като местният мениджър, който може да продаде всичко на всеки, е ненадминат) си съжителстват, както кактус с пустиня...
Астероид Сити е... едва втория филм във филмографията на Андерсън без участието на Бил Мъри (да, ковид карантината "прехвърля" ролята му на Том Ханкс), но в историята има място за "абонираните" Джейсън Шварцман (като фотографа Оги Стийнбек), Ейдриън Броуди (като режисьора Шуберт Грийн), Едуард Нортън (като драматурга Конрад Ърп), Уилем Дефо (като театралния педагог Кайтел), Тилда Суинтън (като доктор Хикънлуупър), Скарлет Йохансон (като филмовата звезда Мидж Кембъл, с усет, наистина, към комедийното), Джефри Райт (като генерал Гибсън), Тони Револори (като момчето за всичко на генерал Гибсън) и Джеф Голдблум (като... Извънземното)... както има място за чудесни нови (за Андерсънологията) включвания на Том Ханкс, на Стив Каръл, Мат Дилън и... Марго Роби...
Има място и за намигвания към предишния Андерсънов филм Френският бюлетин (като надписа Френска преса върху колата на Оги Стийнбек), но сякаш препратките водят най-вече към Лунно царство (заради невинните детски нърд игри, а целият детски каст в Астероид Сити е просто прекрасен) или към Морският живот със Стив Зису – да, заради пастелните, ярки цветове и заради песните на Монтана/Рупърт Френд, в чийто бенд греят Сеу Жорже (да, помните го от Морският живот..., нали) и Джарвис Кокър (който попя и във Френският бюлетин) като дори няма да споменаваме, че музиката е дело (отново) на Александър Деспла...
Така или иначе, всички Андерсън трикове са налице тук, традиционни като отбелязването на Деня на астероида, но и леко превръщащи се от еталони в сантиментално лепнат етикет Brainiac (да, като този върху ризата на Удроу Стийнбек/Джейк Райън), което ще накара героя му да пита екзистенциално: "Винаги ли е Днес?"...
А самият Уес, може би, ще започне да се пита: "Винаги ли моите филми ще изглеждат така... Андерсънови?"... и самоиронично ще намира отговори за Света и Съществуването в реплики като на механика Мат Дилън: "Всичко е свързано, но Нищо не работи"...
Астероид Сити е в кината от 23 юни
"Надявам се да служат като политическо изражение, провокиращо катаклизми, така често определящи циклите на Човечеството" ще каже фикционалния архитект Ласло Тот/Ейдриън Броуди в монолога си за същността на Архитектурата и тези думи не само изкусно намигат към една от функциите на Киното, но и великолепно (и метафорично) разкриват защо Брейди Корбей проектира третия си филм Бруталистът като епичен béton brut-монумент (и документ) за Архитектурата на Травмата (никога излекувана и винаги отворено-кървяща), която продължава да сковава в гняв и страх Обществото днес и Света като цяло.
Да, неслучайно именно днес е точното време за появата на Бруталистът, за да конфронтира безумната политика и брутално недодяланата позиция на Тръмп (а и на други световни лидери) към мигрантите (и към различните етноси въобще) – съвсем неприкрити, в чертите на пепеляворусото магнат семейство Ван Бюрен (отиграно чудесно от Гай Пиърс, Джо Алуин и Стейси Мартин) и безочливата им "ние ви толерираме"-реторика, ще разпознаете Тръмп идеята за превъзходство и гранде значимост в собствените очи.
Да, неслучайно откриващата увертюра на Бруталистът ще ви посрещне с цитат от Гьоте – "Никой не е по-поробен от онзи, който се мисли за свободен" – и нестандартен ракурс към Статуята на свободата... да, същата тази статуя, която сме виждали в толкова много филми, само че Обърната с главата надолу като коментар на Обърнатата демокрация в Америка (а и по Света) днес, което неслучайно бетонира позицията на Бруталистът като фаворит за Оскар наградите.
Да, неслучайно Брейди Корбей проектира (дори началните и финални надписи са като чертожна скица, наистина) магнум опуса си Бруталистът по сходен начин (с увертюра и епилог) като предишния си филм Vox Lux, също така на ръба между фикция и реалност, но с прецизни детайли...
Сега архитектурното течение брутализъм (маркиращо 70 години съществуване през 2025-а), опиращо се на Баухаус школата, служи по-скоро като трибют-трамплин за разкриване на опорните точки в историята (предимно американската) на втората половина на ХХ век (от принудителната миграция и оцеляването от Холокоста, през създаването на държавата Израел, до расизма, вътрешните и външни кризи и сбъдването на Американската мечта), разказана през призмата на Новия, американски живот на фикционалния унгарски архитект от еврейски произход Ласло Тот/Ейдриън Броуди (титанично-убедителен, но вече го е играл това в Пианистът със същата Оскар-успеваемост)...
Да, "този филм" сме го гледали многократно и преди, само че тук Целта е друга и въпросите са други... И ако в епилога Бруталистът ще заяви, че "важна е Целта, а не Пътуването", то именно Пътуването е важно за Брейди Корбей и той го пресъздава брилянтно в най-изпипания си (и амбициозен) филм досега – от концептуалното ювелирно използване на VistaVision технологията (доближаваща се до 70мм-та IMAX картина, олè за оператора Лол Кроули, абониран за филмите на Корбей), възникнала точно като брутализма през '50-те, и функционирала до '60-те (въпреки, че и Клети създания използват на места такива кадри);
през едрия план (така характерен за американските епоси) в живия портрет на "отхвърлените" Ласло и съпругата му Ержебет Тот (Фелисити Джоунс вече идеално знае важността на Жената зад Мъжа), на племенницата Жофия/Рафи Касиди, на верния брат по неволя Гордън/Исак де Банколе до визуално зашеметяващото (поглед нагоре, поглед нагоре...) и умело AI използване на части от реални сгради, които да "играят" архитектурното наследство на Ласло Тот...
Да, неслучайно, ние Хората, даваме символна "роля", смисъл и значение на Архитектурата... Както неслучайно Брейди Корбей ще посвети своя béton brut-монумент на Скот Уокър (вече покойния композитор на всичките му филми до Бруталистът), а всеки свой проект ще създава в съавторство (както и в Бруталистът) с жена си Мона Фастволд... Да, неслучайно композиторът тук, Даниъл Блумбърг (работил преди и със Скот Уокър, и с Брейди Корбей, и с Мона Фастволд) ще оперира хем епично-екстатично, хем интимно-катарзисно (а в антракта ще те остави с пиано соло), така че да те накара да усетиш дъха и на стоманата, и на бетона, и на Травмата човешка...
Просто Киното, като Архитектурата, може да превръща лични, интимни изживявания в титанични монументи (и документи) на Духа... Или както казва Бруталистът в епилога на Оскар 2025 наградите: "Важна е..."...
Бруталистът е в кината и на IMAX