My Mir

Той и Тя тръгват на кино. Навън – студът те стяга като бучка лед във фризер. В киното – бушуват горещи тайфуни с женски имена: два филма с главни действащи лица – жените...

Южнячки/The Help е: горчив, като черен шоколад, манифест на чернокожите прислужнички в началото на 60-те в Щатите (в случая Джаксън, Мисисипи). Черни жени с черен живот – със статут на домашни роботи, без право на чувства и мнения, само със задължението да отдадат живота и силите си на белите семейства, докато господарките им цепят карти и въртят клюки, интрижки и благотворителни уж сбирки. Тези южняшки традиции обаче не са по вкуса на напъпващата млада журналистка Скитър (Ема Стоун) и тя (подтикната от личната драма на чернокожата бавачка, която я е отгледала) решава да даде глас на унижените и оскърбени прислужници. Гласът го намира в мъдрата Ейбълийн (Виола Дейвис) и избухливата Мини (Октавия Спенсър) и трите поемат по трудната пътека на опълчението срещу "системата". Много чаровно и без излишни отклонения режисьорът Тейт Тейлър, с книжката на Катрин Стокет под мишница, бродира изцяло женски свят от силни, по-слаби, приятни или крайно неприветливи личности, всяка от които просто иска да намери своето по-добро място в този свят. Или да намери признанието – с четири номинации за Оскар 2012!

Изворът на жените/La source des femmes е: тъжната, като пресъхнал извор, ода за равноправие на жените в арабския свят или вечният въпрос – могат ли мъжете да живеят без жени и вода в своето патриархално господство? В наши дни, в малко селце, някъде в Северна Африка, жените са заети с това да раждат, да носят вода (както повелява вековна традиция) от не много близкия планински извор и неуки да въртят къщата около полите си, докато мъжете се чувстват важни, събирайки парите на туристите и пиейки кафенце на площада. Всички са доволни, докато не се появява младата, образована и смела Лейла (младата надежда на френското кино Лейла Бехти) в челен опит да осигури по-добър живот за жените. Как? С любовна стачка естествено – никакъв секс за мъжете, докато не прокарат ток и вода в селото. С много хумор и тъжни истини, режисьорът Раду Михайлеану разказва брилянтно тази абсурдна история за жените в арабския свят, но по-тъжното е, че тя звучи напълно универсална за света и у нас, което й спечели миналата година и номинация за Златна палма.

Те излизат от киното. Той пали цигара, Тя кокетно отмята коса и разговорът неусетно се завърта около борбата-лайтмотив за надмощие между половете, расовата дискриминация и вечните въпроси за всичко "човешко, твърде човешко". Южнячки и Изворът на жените – две тотално различни общества, две далечни географски ширини, в различно време, но със същите проблеми. Легитимните силни на деня, слабите оставащи слаби, само ако това е техният избор и бунтът като път към промяна на цяла една система или вековна традиция. Ако Айнщайн беше жив, може би щеше да прегъне реалността по средата и да покаже, че всички горни различия са "относителни". Но дядо Алберт се занимава със сериозни въпроси, а ние не, така че...

Той: Чудно ми е колко още време ще правят филми като Южнячки за расовата дискриминация, за белите, черните, сините, зелените... Е, да, не е крайно популярен животът на слугините в началото на 60-те, но... ебаси, Щатите вече си имат чернокож президент?

Южнячки фотография Форум Филм

Тя: Да, ама Южнячки не е толкова за расовата дискриминация. По-скоро е за признанието, което искат тези жени... че и те са хора. Все едно... въпросът за равноправие между мъжете и жените в Изворът... е също толкова неадекватен сега, колкото този за расовата дискриминация?

Той: Не е неадекватен. Поне за арабския свят. И не само. Все още, колкото и да не ти се иска, It's a man's world, бейби...

Тя: Да бе, да, ще ти се... а не щеш ли да ти спретна секс стачка довечера?

Той: Хаха, давай... ще си взема друга жена, както арабите от селото или както белите си сменяха прислугата като износени дрехи...

Тя: Идиот... мислиш ли, че и аз не мога така да сменям мъжете?

Той: Можеш естествено..., но ще те нарекат курва. Да, не живееш като родилна машина в арабския свят. Да, свободна си да правиш, каквото искаш. Да, умна и образована си, но... дори мъжете напоследък наистина да се заприличали на хленчещи и врънкащи путки, дори, като в тия два филма, да са повече бездействащи фигуранти за цвят... Дори тогава те са официалната власт, като областният управител в Изворът..., който съветваше да не се прокарва ток и вода в селото, защото така ще може да се контролират жените и техните права. Малцина са тези като мен и Сами, мъжът на Лейла, които приемат наистина женската гледна точка. И искат жените да живеят по-добре и щастливи.

Изворът на жените фотография Pozor/A+ Cinema

Тя: И слава богу! Прав си, наистина и тук има такива семейства – мъжете се правят на шефове и си чешат топките, а жените са като техни слугини, нищо, че са образовани... но това е лицемерието в обществото – за това става въпрос и в Южнячки. Лицемерието не засяга само расите. Затова и се създават женски сайтове, канали, книги, списания. Пишат се и още по-зле – четат се безумни статии за това как разбират нещо мъжете, пък как жените, за това с какво трябва да се занимаваш, какво трябва да искаш от живота в зависимост дали имаш пишка или вагина... И жените, и мъжете се чувстват добре с това. Филми за мъже като Кешбол, филми за жени като Южнячки ... и това много добре се кльопа от хората, защото не са го надраснали в съзнанието си. Много по-лесно е когато имаш готови роли и модели, просто да се впишеш там. И двата пола се чувстват добре да има такова разграничение, защото иначе се объркват.

Той: Ти объркана ли си?

Южнячки фотография Форум Филм

Тя: Аз съм като Лейла или Скитър, или не, по-скоро Силия от Южнячки – не ми пука за готовите формули за живот и предварително раздадените роли. Да, вярно е, че ако не се съобразяваш с правилата, дори и съвременното общество те отхвърля. Но какво от това? Нямам предразсъдъци и просто искам да живея, както намеря за добре. И ще съм щастлива, ако просто и ти вървиш до мен през целия този път.

Той: My kind of girl power... между другото тази, която играе Силия... Джесика Частейн... ще я емнат като новата Джулия Робъртс. Нищо чудно да и дадат Оскар за Южнячки... и заради Дървото на живота... А като говорим за равноправие между мъжете и жените... какво ли ще стане ако направят обща категория за най-добър актьор... без деление на мъжка и женска...

Южнячки и Изворът на жените са в кината от 3 февруари

За какво говорим, когато говорим за кино – така можеше да звучи заглавието на пиесата За какво говорим, когато говорим за любов, около която се вихрят сатиричните страсти в тазгодишния четирикратен Оскар лауреат Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството.

А когато говорим за кино, особено за киното на Алехандро Гонзалес Иняриту, може спокойно да кажем, че Бърдмен е най-забавния, най-динамичния и най-личния негов филм досега. Което не го прави и най-добрия, но...

Да, това е първият му филм, в който комедията, хуморът и (само)иронията са главни герои. Да, Иняриту за пръв път заменя абонирания си оператор Родриго Прието с Емануел Любецки (за когото няма невъзможни неща след снимането на Дървото на живота и Гравитация), именно защото тук дългият кадър не е просто идеен акцент, а основен бижу трик за концепцията на филма, като камерата на Любецки и дръм музиката на барабаниста Антонио Санчес не само идеално замаскират липсата на монтаж, но и вкарват действието в ритъма и динамиката на ежедневието ни – този така познат сърцетуп, който те кара да "влизаш" директно във филма, в който, също като в живота, няма време за монтаж.

Да, Бърдмен е първия филм на Иняриту, който открито фамилиарничи с теми от неговия собствен живот – всички онези моменти, които са били, са и ще бъдат част от ежедневието на всеки, пристъпил някога в его цирка, наречен Холивуд.

Когато говорим за кино трябва да го четем като рециклиране на символи, идеи, животи и митологии – да, Холивуд обича да се измисля наново, а какъв по-добър начин за създаване на нова митология от осмиване на старата. Бърдмен не е нито първия, нито ще бъде последния филм, който взима стари култ символи (в случая, първият комиксов блокбъстър герой Батман), за да ги превърне в сатирично огледало на шизофренията на суетата, наречена Холивуд.

Майкъл Кийтън не е нито първия, нито ще бъде последния актьор, чиято кариера ще бъде рециклирана и ще се захранва (също като Холивуд) от същите тези неща, които брилянтно иронизира в образа на Ригън Томсън. Иняриту не е нито първия, нито ще бъде последния режисьор, който иронично ще се пита дали всички не преиграваме със значимостта си като малка точка от тоалетната лента/хартия на (кино)вселената.

Когато говорим за кино трябва да знаем, че всяка година Холивуд е готов с поне два идентични филма на една и съща тема, но само единият обира овации и награди, а другият изпада в забвение. И ако Бърдмен и Принизяването (или Смирението, при по-точен превод) споделят доста сходни теми и образи, то има два момента и в двата филма, които са абсолютни сториборд близнаци – сцените, в които Майкъл Кийтън/Ал Пачино се озовават непредвидено извън театъра по време на участие в представление и мигът, в който и двамата се самоубиват на сцената като еманация на идеята за свръхреализъм, за пълно сливане на реалност и изкуство (финал, който и двата филма заемат от Черният лебед на Аронофски).

Наречи го съвпадение (или Иняриту също е чел романа на Филип Рот, по който Бари Левинсън снима Смирението), но именно различните начини, по които тези моменти оживяват на екрана правят и разликата между двата филма. Разходката по Таймс Скуеър на Майкъл Кийтън по бели гащи може и да влезе в учебниците по кино, докато изпълнението на Пачино в Смирението ще попадне в списъка с перфектни, но недооценени роли... или както казва Едуард Нортън/Майк Шайнър: "Първо ще се смеят, после ще туитват" – е, явно Кийтън е събрал повече туитове и лайкове, нали!

Всъщност, когато говорим за кино все едно говорим за любовта – и двете задават едни и същи въпроси на Егото. Нещо, което е олицетворено идеално в отношенията ("бъркаш любовта с възхищението") между Ригън Томсън и жена му Силвия/Ейми Райън, и дъшеря му Сам/Ема Стоун, и любовницата му Лаура/Андреа Райзбъро, и колегите му Майк/Едуард Нортън и Лесли/Наоми Уотс – неслучайно филмът започва с думите, изписани и на гроба на Реймънд Карвър: "And did you get what you wanted from this life, even so? I did. And what did you want? To call myself beloved, to feel myself beloved on the earth."

Иначе, когато говорим за Бърдмен най-добре да погледнем бележката в гримьорната на Ригън Томсън – "A thing is a thing, not what is said of that thing" – или каквото и да кажат хората за него, Бърдмен е това, което е – носител на 4 награди Оскар 2015.

Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството е в кината

"Pleased to Meet you Hope you Guess my Name But what's puzzling you Is the Nature of my Game" – когато тези строфи от Ролинг Стоунс класиката Sympathy For The Devil тъкмо заглъхват, за да отстъпят място на емблематичната Call Me Cruella тема на Florence + The Machine във финала на новата Дисни-винтидж авантюра Круела вече ще е станало ясно, че иконичната Круела де Вил ще се радва не само на симпатия, емпатия, но и на тотално различен angle/поглед (и предистория) към злодей-амплоато на маниакален преследвач на далматинци.

Всъщност, този емпатичен подход на преосмисляне на емблематични Дисни-злодеи започна още в Господарка на злото... Сега, 65 години след издаването на романа 101 далматинци на Дороти Доуди Смит, 60 години след първата анимационна Дисни адаптация и 25 години след игралната версия с Глен Клоуз (която е ко-продуцент на историята тук), е идеалното време да разберем как и защо се ражда Круела де Вил...

Истини, постистини... да, както често се случва в живота в днешно време и съдбата на малката Естела (Типър Сийфър-Кливланд) е белязана от няколко Лъжи маскирани като Истини... И както черното и бялото се срещат в нейните коси, така и животът протича като вечен сблъсък между добрата и лошата половина – вътре в нас, извън нас, навсякъде около нас...

Лондон, 70-те години... Времето на Боуи, на глем-рока (саундтракът на Никълъс Бритъл е еклектичен, наистина) и зародилата се пънк-анархия, на живот и мода без граници и задръжки... Времето, в което би се появила Круела де Вил, наистина...

Но няма да ви казваме как Естела се превръща в Круела – Ема Стоун се справя чудесно, с тонове чар, хумор и грим, в това обяснение, въпреки че на моменти прилича повече на Аликзандър Маккуин в акция (о, да, ще има номинации за костюми), отколкото на зъл гений на Отмъщението...

Няма да ви казваме, че Майка на тази трансформация е Баронеса фон Хелман/ Ема Томпсън – актрисата, изиграла Памела Л. Травърс, която пържи на бавен огън самия Уолт Дисни за правата за филмиране на Мери Попинс, сега е муза-катализатор за създаването на емблематичен Дисни-злодей като Круела де Вил – въпреки че повече прилича на злобна и злокобна сестра на Мерил Стрийп от Дяволът носи Прада...

Няма да ви казваме, че Круела де Вил всъщност обича кучета, обградена от всеотдайния мелез Бъди и хитрия пинчер-хамелеон Уинк, като дори подарява далматинците Понго и Пердита – да, един куп сценаристи (начело с Тони Макнамара и Дейна Фокс) съшиват къде с черни, къде с бели конци историята на Круела с тази на 101 далматинци, така че небрежно и на място да се появят верните де Вил крими-хумор-агенти Джаспър/ Джоел Фрай и Хорас/ Пол Уолтър Хаузър...

Няма да ви казваме, че заради обилния саундтрак на Никълъс Бритъл (в който, парадоксално за Круела, има повече американска, отколкото британска музика) на моменти де Вил предисторията прилича на безкраен видеоклип (режисьорът Крейг Гилеспи има пребогат актив в рекламата), но овладян (поради опита на Гилеспи с биографични драми като Аз, Тоня), така че да прилича на правдиво житие и битие на един измислен зъл гений като Круела...

Само ще кажем, че Черно-Бялата есенция на Круела де Вил е идеалната метафора за преосмисляне и емпатия в живота, така че да не го виждаш нито в черно, нито в бяло... Всичко е въпрос на angle (или на далавера според българските субтитри)... Та, далаверата е, че Круела е идеален герой, с който дори и децата да разберат, че Светът не е просто Черно-Бял, нито е Бял на Черни петна...

Круела е в кината

"Всеки е капитан на своя кораб" – да, тази реплика от осмото пълнометражно "плаване" Клети създания на режисьора Йоргос Лантимос ще бъде повод и за ирония, и за самоирония, и дори за екзистенц агония... И ще бъде така контрастно, защото корабът на Клети създания е натоварен (и белязан) с най-доброто от сюрреално-абсурдно-поетичния пъзел от жанрове със запазената Лантимос марка...

Да, Клети-те създания са маркирани със стигмата Лантимос, но са преди всичко белязани от едноименния роман (издаден преди 30 години) на шотландеца Алистър Грей – да, това е първия филм, в който Лантимос се опира на роман (а не на собствени сценарии) и едва втория (след Фаворитката), в който се доверява на драматургията на Тони Макнамара... и лесно може да разберем защо припознава героите на Алистър Грей като свои – просто всички Те са белязани с недъзи, били те физически или пък душевни.

Идеално за сюрреално-абсурдния калейдоскоп от образи на Лантимос, който винаги е обичал да прави дисекция на човешката Душа, започвайки от външните знаци/белези/проявления, разрязвайки все по-дълбоко, все по-навътре – неслучайно, енигматичният доктор Год|уин (преведен удобно като Бог|уин) Бакстър/Уилем Дефо, създателят на фемина-Франкенщайна Бела (Ема Стоун с роля за Историята), прилича повече на Франкенщайн (произвеждащ изкуствено дори стомашните си сокове), съшит от експериментите на собствения му баща... Но не е ли това и Животът – вечен експеримент в изпусната от контрол среда!?

Да, визуалната среда в Клети създания е привидно сред най-контролираната във филмите на Лантимос досега (неслучайно се заформя своеобразна трилогия с оператора Роби Райън след Фаворитката, Клети създания и предстоящия Kinds of Kindness) – специално изградените сюрреално-поетични декори потапят в амалгама от стилове и дори цели епохи наведнъж, така както го прави нарочния пъзел от жанрове в киното на Лантимос, оставяйки, обаче, усещането за свобода (и избор) кои точно бутони в твоята чувствителност да натисне...

Прилича на фрагментарния, абсурден танц на Бела и разгулния адвокат Дънкан Уедърбърн/Марк Ръфало, озвучен подобаващо от композитора (и музикантът в лисабонския ресторант тук) Джърскин Фендрикс – да, вече не можеш да гледаш филм без нарочен танц в него, но този тук, специално, флиртува умело и formidable с контрола на въображението и контролираната импровизация...

По същия начин както Клети създания флиртува с притчовото обяснение (и опознаване) на Света – такова комично като водения от асистента на Богуин Бакстър Макс Маккендълс/Рами Юсеф дневник-наблюдение на съзряването на Бела или като нейните тур дю монд картички с натрупана мъдрост; такова бясно-скачащо-образователно като Уедърбърн авантюрите; такова философо-изходно и морало-полагащо като срещата на круизния кораб с необичайната двойка Марта/Хана Шигула и Хари/Джеръд Кармайкъл; такова голоистинно като битие разкритията в парижкия бордей на мадам Суайни/Катрин Хънтър;..

такова цинично-реалистично като аутопсията на един брак между военния Блесингтън/Кристофър Абът и Виктория/Бела; такова "жизнеутвърждаващо" като философския зоопарк от хибридни живот(н)и на Бог|уин Бакстър (според когото "няма ли контролирана среда, няма експеримент") или самоиронично-обобщаващо като споменатата реплика: "Всеки е капитан на своя кораб".

Да, Клети-те създания като нас, хората, нямат контрол върху своите Създатели, но са белязани да избират курса към не|познати води (и кинонагради), нали...

Клети създания живеят в кината

"Щастливите семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему" гласи началото на Толстоевата класика Ана Каренина, която играе съществена роля в първата част от триптих д'абсурда Благи деяния на Йоргос Лантимос, но всъщност тази максима е валидна не само за образите на Благи деяния, а и за почти всички герои от сюрреалната Вселена на черния Лантимос хумор.

Клети създания, Благи деяния... – похвално е усърдието на българските преводачи (и дистрибутори) да рамкират в един стил/една естетика последните Лантимос творения, за да подчертаят дебело оформянето на своеобразна трилогия, каквато е и идеята на самия Лантимос (а ние тръпнем в очакване на българския превод на планирания догодина Bugonia), докато единствената, но пък ключова нишка, която свързва Клети-те създания с Благи-те деяния е... едно тяло на ръба между Живота и Смъртта, маркирано (ала Линч) с енигматичните инициали Р.М.Ф (а влизащия в това амплоа Йоргос Стефанакос присъства и в бордея от Клети създания)...

Всъщност, първата и третата, финална част на триптих д'абсурда Благи деяния най-много напомнят за социално-сатиричните "експерименти в контролирана среда" на Бог|уин Бакстър – Уилем Дефо, в образите на кукловодния бос Реймънд и всевишния гуру Оми на мистериозна секта, досущ съвременен, декаденс Бог, който опитва да контролира хода и на Живота, и на Смъртта, докато Ема Стоун, в кожите на оправните Рита, Лиз и Емили, подрежда пъзела по собствени правила и монохромни сънища (дори повтаря нарочния танц, но този път Brand New Bitch-хореографията ѝ не се получава толкова ювелирно като в Клети създания)...

Иначе, във втората част на Благи деяния, сякаш най-силно се усеща присъствието на ко-драматурга Ефтимис Филипу, абониран за Лантимос творенията (като филмите Кучешки зъб, Alps, Омарът, Убийството на свещения елен), със завръщането към "кучешките" метафори и апокрифните препратки към гръцката митология...

Да, Лантимос заформя своеобразната си трилогия с трима различни сценаристи (в Bugonia е Уил Трейси и то с римейк на корейски филм), но неслучайно Лантимос оперира с вечно повтарящи се, като ехо, теми, така както във всички части на триптиха Благи деяния присъстват неслучайни сънища, инциденти, престои в болници/клиники/морги, трудности при зачеването/бременността/абортите и оскверняване на плътта до достигане на емблематичния Мотив (свързан кръвно и с Клети създания) – човешкото тяло на ръба между Живота и Смъртта – дори цветовете на отделните части на триптиха могат символно да бъдат обяснени с цветовете на шлема, с който загива Айртон Сена (да, и той "присъства" в Благи деяния)...

Именно Човекът между Живота и Смъртта е обект на интерес за Лантимос, както в Клети създания, така и тук (а вероятно и във финалната част на трилогията, предстоящия догодина Bugonia) като сценографията на екзистенца е разиграна от почти един и същ екип – композиторът Джърскин Фендрикс отново е тук (но вместо в лисабонски ресторант, сега свири в лоби бара Club Cheval, а го очакваме и в Bugonia); операторът Роби Райън сега залага на натурална, почти документална картина (с монохромни спомени) сякаш за да намигне, че сатиричният тих ужас в триптиха е съвсем възможно реален (а може би така ще оперира и в Bugonia);

потенциалът на Маргарет Куоли, само загатнат в Клети създания, сега е развихрен на макс като влиза в кожите не на 3, а на 4 образа (и с един How Deep Is Your Love рецитал), а акцията на Джеси Племънс (като Робърт/Даниъл/Андрю) е може би най-доброто включване в триумвирата, изграден между Лантимос, Ема Стоун и Уилем Дефо, което заслужено му донесе актьорска награда в Кан и участие в Bugonia...

В крайна сметка Благи-те деяния на нас, Клети-те създания между Живота и Смъртта, могат да бъдат описани (както и филмите на Лантимос) със строфите на Sweet Dreams класиката на Eurythmics (неслучайно символно лееща се още преди началните надписи тук): "Some of them want to abuse you / Some of them want to be abused"...

Иначе казано, Пътят към Ада е постлан с Благи деяния...

Благи деяния се извършват в кината