My Mir

"Зад всеки успял мъж стои една силна жена" гласи изтърканото клише, а зад Оскар номинациите за най-добра женска роля тази година стоят едни от най-силните женски образи в киното от последните години – сред тях е и титаничния сблъсък между майка и дъщеря, между Мерил Стрийп и Джулия Робъртс в първия им евър общ филм У дома през август.

В историята на всяко семейство винаги идва момент, когато единственото нещо, което го събира заедно са лошите новини – такъв е и случаят на семейство Уестън от наградената с Пулицър пиеса August: Osage County (играна на сцената на Народния театър под името Август в Оклахома) на Трейси Летс.

Главата на семейство Уестън е Бевърли (достолепен Сам Шепърд) – поет (цитиращ Т.С.Елиът на място) и преподавател по литература, който търси Смисъла в зимата на своя живот, докато ракът на устата и породените от него невротични изблици и опиат коктейли превръщат Вайълет (умопомрачителна Мерил Стрийп) в блед призрак на любимата му жена и в стихийно бедствие по-непоносимо и от жегата в Оклахома.

Затова Бевърли наема индианката Джона/Мисти Ъпам да се грижи за разпадащите се негови Вайълет и дом, а той изчезва безследно (залагайки капан-изпитание за любовта на жена си), докато Вайълет свири семеен сбор в очакване на най-лошата вест... И по неписаните правила на трагикомедията на живота, всяка масова, семейна сбирка води след себе си един куп премълчани истини и несподелени тайни, които, като бомби с часовников механизъм, винаги избухват в неподходящия момент.

Моментът е погребението на изчезналия Бевърли (срещата с лицето на смъртта изпарява всички задръжки, нали), а детонаторът на признанията дърпат двете най-властни ("Eat the Fish, Bitch!!!") жени в семейство Уестън – Вайълет и най-голямата ù дъщеря Барбара (Джулия Робъртс в най-голямото ù избухване от Ерин Брокович насам) дирижират своите роднини (прекрасни поддържащи роли на Айви/Джулиън Никълсън, Карън/Джулиет Луис, Мати Фей/Марго Мартиндейл, Чарлс/Крис Купър, малкият Чарлс/Бенедикт Къмбърбач, Бил/Юън Макгрегър и Джийн/Абигейл Бреслин) като кукли на конци, които да изиграят своята роля в клиничния театър за надмощие, оцеляване и разделение на вината, живеещи (може би) в гените на всяко семейство.

А режисьорът Джон Уелс има опит в изграждането на клинична картина на обществото с минимум средства и максимум реализъм (все пак е продуцирал куп ТВ сериали и е режисирал класиката Спешно отделение) – опирайки се здраво на текста и силните диалози на Трейси Летс (сценарист и на филма), той прави прецизен разрез, при който методично, един по един, се разкриват болните "органи" на семейство Уестън – и отношенията на Вайълет с трите ù дъщери (имат няколко наистина перфектни за черна комедия сцени заедно), и паяжината от премълчани истини и тайни, които са в основата на разпадането на всеки брак в семейство Уестън...

"Туморът", обаче, който наистина разяжда семейството не е нито рака на устата (хитра заигравка с говоренето на "истината, преди всичко"), нито тайните, които всеки от членовете му крие... "Туморът" се храни с чувството за отговорност и за вина – неслучайно Вайълет иска да го подели с любимата си дъщеря (която ù го връща с признанието, че е "най-силната", така че може да го понесе изцяло сама) – все пак, всеки иска да избяга от отговорността и от вината. Но невинни няма.

Както в семейство Уестън, така и в България. Страната/семейството, в което всеки се бори за надмощие, но бягайки от отговорност и вина. Страната/семейството, в което премълчаните истини и тайни винаги изплуват, но винаги прекалено късно. Страната/семейството, което се събира Заедно само по лоши поводи у Дома, който всеки иска да напусне.

У дома през август е в кината от 31 януари

"Можете ли да откриете вълците на картинката" – да, звучи като случайно изпусната реплика, но ако внимавате в картинката, рисувана от Убийците на цветната луна, то сте наясно, че тези думи са ключови и определящи за всичко случващо се в новия епос на Мартин Скорсезе.

Картинката ни връща над 100 години назад, в Оклахома, където на племето осейджи е отпусната собствена територия-резерват (осигурила началото на така наречената Osage Nation), която, не щеш ли, се оказва обилно пропита с нефт, така че осейджите се превръщат в "неудобните" богаташи, дебнати в сенките от "вълците", алчни за всеки чужд долар в повече...

Картинка-метафора за създаването на американската нация... Картинка, която оживява на екрана, благодарение на множество архивни снимки и кадри в лудешкия ритъм на перкусивна фолк музика (уви, това е последния филм, в който Скорсезе може да разчита на музикалния опит на Роби Робъртсън, след кончината му това лято) – да, Скорсезе винаги е успявал с първите кадри да те вкара във "филма" като след това, тук, прави завой към втория си "етнографски" филм, а именно след Мълчание-то на християнските мисионери в древна Япония...

Да, в Убийците на цветната луна са пресъздадени множество коренни индиански ритуали, обреди, традиции и костюми, повече и от тези в Танцуващия с вълци, дори... Да, филмът, почти етнографски, следва местата, където реално са се случили събитията отпреди 100 години, ревностно проучени и изследвани от журналиста Дейвид Гран – явно след екранизацията на Изгубеният град Z вече нишово се е специализирал в етнографски драми с елементи на крими мистерия, защото и следващите му две книги The Wager (Скорсезе и Ди Каприо вече държат правата) и The White Darkness ще бъдат филмирани...

Да, Скорсезе и друг път се е връщал в началото на ХХ век, за да проследи криминалния генезис в произхода на американската нация (с Бандите на Ню Йорк, например), но тук, сякаш, всичко е свързано със Съзиданието в споменатия филм Мълчание (заснет отново в комбина с мастер оператора Родриго Прието) – да, Скорсезе не само набляга на няколко пъти върху Мълчанието на американското правителство и липсата на разследване на мистериозните смъртни случаи на осейджи, но дори и се появява, за да потрети лично с "Нито дума" във финалните надписи, които тук са пресъздадени (може би най-доброто режисьорско решение) във вид на радиотеатър от епохата на Цветната луна.

Да, Убийците на цветната луна е трибют преклонение към културата и наследството на осейджите (хубаво внимавайте в кадрите, обясняващи заглавието на филма), но също така е и опит за Реванш на Голямото кино (често му се случва напоследък) към всички онези Гласове, останали нечути, заглушени, забравени или удавени в Тишина и Мълчание...

И въпреки това, самият филм сякаш напомня поведението на Ърнест Бъркхарт/ Леонардо Ди Каприо – не съвсем откровения, дори в търсенето на прошката и разкаянието; хем глуповатия, хем хитрия като койот пройдоха-племенник, който от влака на Първата световна скача в крими схемите на своя вуйчо Уилям Краля Хейл за придобиване на нефтеното богатство на осейджите...

Нечестен докрай нито когато играе в отбора на Истината, нито когато е за собствен интерес, образът вълнува с колебанията и терзанията си (виждаме защо Ди Каприо е напирал да го изиграе), но след Завръщането, Леонардо може и със затворени очи (или вечно нацупена брадичка) да влезе в него, както Робърт Де Ниро може и насън да влезе в кожата на Краля – вълк, наметнат с овча кожа (или с индианско одеяло, в случая) сред приятелите-жертви на Алчността...

Да, въпреки 6-те колаборации на Ди Каприо със Скорсезе и 10-те такива между него и Де Ниро, двамата нямат общ филм под режисурата на Мартин (е, като изключим късометражния Прослушването от 2015-а), но партньорството им тук ни връща цели 30 години назад, към Животът на момчето – да, "загрижеността" на Краля към своя племенник е досущ като привързаността между баща и заварен син в Животът на момчето – едроплановите разговори между тях казват най-важното...

А всичко останало, по-важното, се случва благодарение на добре намерения образ на Моли Бъркхарт от Лили Гладстоун – жената на Ърнест и причината (е, и 20 000 долара), Бюрото за разследване (или първообраза на ФБР) да започне разплитане на смъртните случаи на осейджи... Да, актрисата Лили Гладстоун е причината Убийците на цветната луна да не изглеждат просто като касапи... Минималистичната ѝ и в същото време вряща от емоции игра ще е причината за не една и две актьорски номинации... Именно тя е причината за един от редките (може би дори единствен) Скорсезе филм, в който има силен, водещ, основен женски Глас...

Именно тя е причината Мартин Скорсезе най-накрая да заснеме своя "фемина филм"... Тя е причината Вълците да не живеят вече на Уолстрийт, а в долината на Цветната луна, където по пълнолуние дирят прошка и разкаяние...

Убийците на цветната луна са в кината, на IMAX и в програмата на CineLibri 2023