My Mir

Светът на Уес Андерсън прилича на лунапарк – пъстър, фантазно-театрален, с колоритни герои, които се качват на главозамайваща въртележка от комични ситуации. Тази година режисьорския лунапарк (след Fantastic Mr. Fox и Moonrise Kingdom) е прекръстен на Гранд Хотел Будапеща – място толкова шармантно, измислено и колоритно, колкото са историите на неговите необичайни гости и персонал.

Та, имало едно време в Зубровка... (не, водката, а измислената страна, която доста прилича на Австрия при все, че Андерсън пише сценария по мотиви от творби на Стефан Цвайг)... там, сред полите на Зубровските Алпи, се извисявал величествено Гранд Хотел Будапеща – някога любимо място на знатни особи, а днес обвит повече в митове и легенди, витаещи около собственика му Зеро Мустафа/Ф. Мъри Ейбрахам.

Мистерията започва през 1932 (иронично намигване към манията по "based on a true story" филмите напоследък) с историята на Густав Х. (Ралф Файнс в непривично комичен вихър), най-прочутият иконом на хотела, който има четири страсти – парфюмът L'Air de Panache; да рецитира (ни в клин, ни в ръкав) поезия; да осигурява "специални грижи" на клиентелата от женски пол (без оглед на възраст, красота и религия) и да върти умело (като факир със собствени трикове) Гранд Хотел Будапеща. Съдбата го среща с младия Зеро/Тони Риволори – беден емигрант с чисто сърце, сръчни ум и ръце, и идеални качества за пиколо/момче за всичко на хотела, който бързо се превръща в най-доверения човек на Густав.

И ето, че не след дълго крайно комичната и крайно луда (типично ала Андерсън) въртележка се завърта – след мистериозната смърт на една от най-знатните и обични "клиентки" на Густав, Мадам Д. (или неповторимата Тилда Суинтън под тонове грим, чието полагане сигурно отнема повече отколкото екранното ù време във филма), Густав се оказва както наследник на скъпоценната картина Момчето с ябълката (и скрит в нея тайнствен документ), така и жертва на безмилостно преследване от злия брат на Мадам Д., Дмитри Дегоф-унд-Таксис/Ейдриън Броуди в лицето (и ръцете с метален бокс във формата на черепи) на щатния убиец/гард на фамилията – зловещият Джоплин (далеч по-перфектен персонаж за Уилем Дефо от тези във фон Триер полюциите).

За да бъде гранд лунапарка пълен всичко хиперактивно тече на фона на избухващата Втора световна война (елитните наци SS части вече се четат ZZ) в компанията на идиличните, тиролски напеви и мелодии на композитора Александър Деспла. Козовете в авантюрата на Густав и Зеро пък се държат от любимата на Зеро, сладкарката Агата/Сърша Ронан и... нейния емблематичен сладкиш Мендл, който ще осигури хепиенда в тази комично изпечена история за наследство, невинност, алчност, бягство от затвора, приятелство, братсво на двата ключа, преследване ала Super G-ски алпийски дисциплини, пародия, война с всички средства, поезия, вярност, доверие... и любов – все типични хрумки за Уес Андерсън, който най-добре от всичко умее да създава крайно стилизирана и естетска среда за своите крайно колоритни герои и ситуации.

Затова е и написал/намерил стая в своя хотел за всички любими образи – от "невидимите хора" като Иван/Бил Мъри, Жан/Джейсън Шварцман, Чък/Оуен Уилсън (все актьори, които са с него от Колежът Ръшмор насам) и иконома Серж/Матийо Амалрик, през силите на злото и за контрол на властта (Дмитри/Ейдриън Броуди, Джоплин/Уилем Дефо, инспектор Хенкелс/Едуард Нортън), до тези, които живеят по собствени правила извън матрицата на времето и средата като Густав, Зеро и Агата (двойката им малко напомня невинната, детска любов в Moonrise Kingdom) и естествено, Авторът/Джъд Лоу/Том Уилкинсън, който разказва (уж документално) историята – така в Гранд Хотел Будапеща колоритният, фантазен свят на Уес Андерсън изглежда най-пълнокръвен, а хотелският бизнес не е бил по-забавен от времето на култовото пиколо Тим Рот в Четири стаи насам.

Резервацията за Гранд Хотел Будапеща е на София Филм Фест 2014 и в кината от 21 март

Холивуд винаги е обичал да рециклира митовете и легендите си, а когато го правят майстори на тънката пародия като братята Джоуел и Итън Коен, то... е, казвали сме, че "ако в един филм хуморът и героите са до болка познати, но винаги звучат свежо, значи това е филм на братята Коен" и Аве, Цезаре! не прави изключение.

Всъщност, Аве, Цезаре! не е нито просто обяснение в любов към фабриката за киноилюзии (в случая, филмите от 50-те), нито просто пародия на механизмите на магическата машина за пари, наречена Холивуд – всичко, по-скоро, намирисва на стилно рециклиране (с много любов и още толкова ирония) на митовете и клишетата, които самите братя Коен са създали във всички свои филми.

Да започнем с Capitol Pictures – филмовото студио, което е на фокус в Аве, Цезаре! е същото за което работи и Бартън Финк в едноименната класика на братята Коен. Дори темите за това как Машината Холивуд експлоатира своите чаркове са същите – може би неслучайно, 25 години след като са заснели първия си общ филм (а именно Бартън Финк) с оператора-класик Роджър Дийкинс, Джоуел, Итън и Роджър отново се връщат към филм за киноиндустрията с ретрошик естетика (дори няма да споменаваме, че братята Коен са от малцината, които държат все още да снимат изключително с аналогови камери).

По-важното е, че освен едни от малцината агенти на абсурдния хумор, които умеят да забъркват тотална жанрова вакханалия (като снимането на 4 различни филма в един Аве, Цезаре!) без да се стигне до фатални трагикомични резултати, Джоуел и Итън са способни да добавят в този стилов мегамикс и клише елементи от всички свои филми.

Всичко в Аве, Цезаре! е брандирано с марката Коен – абсурдни отвличания (като във Фарго, Големият Лебовски, Изгори след прочитане...); култ песни и танци на ръба на пародията (като в О, братко, къде си?, Истинският Люин Дейвис...);

... дебилни герои, които изпадат в още по-идиотски ситуации; закачки с всички видове религии (обсъждането на образа на Христос в Аве, Цезаре! е виц без край); иронични намигвания към всички жанрове, които Коен някога са снимали (е, без историческия епос, но ето ти Аве, Цезаре!) и...

... персонажи (както често се случва при Джоуел и Итън), чийто прототипи са реални лица и събития – от холивудския мениджър по екстремни ситуации Еди Маникс (амплоато на Джош Бролин е абсолютно биографично точно и по име, и по длъжност), през колоритния образ на близначките-хроникьорки Тора и Тесалия Такър (Тилда Суинтън като "светската птица" Хеда Хопър) до холивудските звезди Беърд Уитлок/Джордж Клуни, ДиАнна Моран/Скарлет Йохансон, Бърт Гърни/Чанинг Тейтъм, Хоби Дойл/Олдън Ерънрайх, режисьорите Лорънс Лоренц/Ралф Файнс, Арни Слесъм/Кристофър Ламбер и...

... брилянтното влизане в кадър на Франсиз Макдорманд (не може Джоуел да не гаргари жена си, нали!) като монтажист в здрачната стаичка, където филмите виждат бял свят за първи път – въобще, героите в Аве, Цезаре! не само, че са реални холивудски фигури, но и ако искате да подредите пълната картинка може да гледате новия киноКоенкарамбол в комбина с биографичния Тръмбо, историята, ситуирана именно през 50-те, на прочутия сценарист Далтън Тръмбо, чийто сценарии и афери с комунистическите идеали доста напомнят на случващото се (и с тайните сбирки на сценаристите) в Аве, Цезаре!.

И ако "комунистическата вълна" на братя Коен донякъде се дължи на написването на сценария за Мост на шпиони (претендент за Оскар 2016 и за актуализиране на темата за Студената война), то с Аве, Цезаре! Джоуел и Итън намигват към идеята, че Холивуд в момента прави това, което е правил и през 50-те – бягство от съвременните проблеми, избягване на парещите, щекотливи въпроси и феномени на деня и замяната им с универсално забавление и вечно актуални дилеми за оцеляването и цената на човешкия живот.

Може би неслучайно в Аве, Цезаре! предлагат на Еди Маникс да зареже Холивуд и да пристъпи там, където първите ядрени опити и атомната енергия ще оформят нов световен ред – огледайте света наоколо, а сега огледайте номинациите за Оскар 2016 – но Маникс, също като Джоуел и Итън Коен, отказва да обърне гръб на любимия си, луд карнавал на суетата и шарен цирк на илюзиите, защото (както иронично твърди Аве, Цезаре!) киното е "балсам за угнетеното, отрудено човечество"... защото киното е...

Аве, Цезаре! е в кината 

"Ти от кои хора си – тези, които дават или тези, които вземат" пита шеф Джулиън Слоуик, но всъщност неговата реплика е ключова и за двата филма с Ралф Файнс тази есен – Менюто и Опрощение. Две истории, които сервират сатира на живота на съвременния човек върху канапе от вина, отговорност, консумеризъм и елитарен еготрип сос, обилно поръсено с паралелни екзистенц предразсъдъци... И така, да видим какво ни е приготвил шеф Джулиън Слоуик/Ралф Файнс:

Предястие Неочакван гост – да, и двата филма тук събират образи от елитарни прослойки в името на ексклузивни удоволствия за небцето и други телесни органи. В случая на Менюто срещата е на изолирания (и измислен) остров Хоторн (намигване към Ефектът на Хоторн, описващ поведенчески изменения на хора, подложени на експеримент) в култовия гурме ресторант (и екосистема) на шеф Джулиън Слоуик/Ралф Файнс, чието меню е съобразено с характера на гостите му (чарджвани с 1250 долара минимум на глава) до последната калория и последния писък на молекулярната кулинария...

В Опрощение пък уикенд вакханалия се вихри в пустинната вила (из мароканска Сахара) на гей двойката Ричард/Мат Смит (с опит след амплоато му на Робърт Мейпълторп) и Дали/Кейлъб Ландри Джоунс, които осигуряват неоколониален рай за греховете на гостите си...

И в двата случая, обаче, конците на елитарните еготрип сбирки объркват двама неканени гости – в Менюто това е енигматичната червенокоса Марго/Аня Тейлър-Джой, докато в Опрощение в багажника на семейство Хенинджър (Ралф Файнс и Джесика Частейн) пристига трупът на невръстния бербер Дриз, продаващ фосили на пустинния път... Последват сблъсъци на светове и паралелни екзистенц предразсъдъци по хранителната верига на Вината и Отговорността.

Основно ястие Островът на Отговорността в Пустинята на Вината – да, в менюто и на двата филма основен коз е сатирата на живота на съвременния човек, който превръща всичко в Хаос (неслучайно това е името, или по-точно The Mess, на едно от ястията в менюто на шеф Слоуик) с нежеланието да поема отговорност за действията си, с отказа да признае и погледне Вината си в очите – като да срещне погледа на един баща, изгубил сина си без време или като гравираните върху тако тортили прегрешения на клиентите на гурме ресторанта на шеф Слоуик...

Интригуващо е как живата пресечна точка на историите – Ралф Файнс в образа и на шеф Слоуик, и на доктор Дейвид – е едновременно хем изпълнител/вестител, хем жертва на Изкуплението, а невинни жестове (като да ти поднесат чаша бира след изтощително сахарско пътуване или да направиш вкусен чийзбургер вместо гурме претенции) се превръщат в метафори, които дават нов смисъл и храна за размисъл върху нещата от Живота...

Дори двете професии – и готвачът, и лекарят – имат за цел да се грижат за здравето на човека, разбира се, ако упражняващите ги не са забравили отдавна първоначалната Идея...

Да, и Менюто и Опрощение искат да говорят за простичкия Смисъл на Нещата, смесвайки всички вкусове на Живота (с мултипъстър актьорски ансамбъл и в двата филма) – и ако режисьорът на Опрощение Джон Майкъл Макдона (да, по-големият брат на Мартин Макдона) има опит с такава киногастрономия във филми като Голгота и The Guard, то изявяващия се предимно в телевизията (сериалите Наследници, Game of Thrones и Shameless) Майк Майлъд, не без помощта на снималия Изгубената магистрала и Мълхоланд Драйв оператор Питър Деминг и трип-атмосферната музика на Колин Стетсън, създава с Менюто направо нов нишов жанр на гурме хорър филма с екзистенц Смисъл.

Десерт "Каквото си надробил... - ... това ще сърбаш" е не съвсем гурме поговорка, но пък поставя подходящ поан финал на менюто и на двата филма тук – все пак е крайно време Човекът да осъзнае, че носи Отговорност (и последствия) за всяко свое действие... крайно време е Човекът да играе честно, очи в очи, с Вината... крайно време е Човекът да отговори на въпроса на шеф Джулиън Слоуик: "Ти от кои хора си – тези, които дават или тези, които вземат"...

Менюто се сервира в (гурме) кината

Резервация за Опрощение може да направите в програмата на Киномания 2022 на 18, 19, 23, 26 ноември и 1 декември

"Това е просто конклав, а не война" ще каже кардинал Лорънс (Ралф или Рейф Файнс, избери си), но в днешно време Всичко е въпрос на Война... Дори (или най-вече те) Изборите, които правим... Именно затова, в адаптацията на романа Конклав от Робърт Харис, режисьорът Едуард Бергер превръща ритуала/конклава по избиране на нов папа в символ (също толкова ритуален като дима, отбелязващ избора на нов папа) на тлеещите "пожари"/"войни" по Света днес.

Да, едва ли има по-точно време и място за Конклав-а на Едуард Бергер от днешното, раздирано от хаос, контрасти и противоречия, време, в което повечето страни по света са изправени пред президентски и/ли парламентарни избори (да не споменаваме българския клиничен случай), а Бергер не се и опитва да прикрива (дори ги провокира) мигновените (и първосигнални) сравнения с папските такива – от реплики като "Да изберем по-малкото зло" и "Опасен е този, който желае Властта" до борбата между консерватизъм и либерализъм, купуването на гласове и компроматната война – да, колегията от кардинали (така наречената курия) може и да се изолира от Света навън (за да не повлияят външни обстоятелства на Избора им), но Светът и светското не може да бъде изолирано от тях...

Всъщност, желанието на Бергер да пресъздаде прецизно, до най-малкия детайл, всеки ритуален миг от свикването и провеждането на конклав (изборът на папа никога не е бил толкова епично трилър-напрегнат в киното, дори и в сатиричната сага Младият и Новият папа на Сорентино) не отнема нито от свещенотайнството на Църквата, нито води към профанизирането ѝ, нито споменаването на грешките в папската власт през вековете не намига към злепоставяне и заклеймяване на Църквата...

Напротив, целта е в намекването, че Църквата е изправена пред Избори, които всички ние правим в ежедневието си, дори несъзнателно, с действията си – всички ние сме обект на расови борби и предразсъдъци, на социални сблъсъци за надмощие и равноправие между половете (Изабела Роселини като сестра Агнес чудесно ги разгръща), на фанатизъм и терористични атаки...

Този събирателен образ се превръща в чудесен символ в лицето, фигурата и действията по сътворението на конклава на кардинал Лорънс (Ралф Файнс е готов отново за големи кинонагради) – скептик по отношение на дълга и мисията си в живота (точно като повечето хора по света днес), изповедник на моралните канони и на опрощението, който поставя Съмнението над Убедеността (в своеобразното му разследване на игрите за папския трон).., точно тази убеденост в собствената правота, която не търпи мнението и изборите на Другите, от която поголовно страда съвременното ни общество.

А иначе, не може да се оспори правилността на Изборите, които е направил режисьорът Едуард Бергер, опирайки се на същия екип, с който създаде Оскар-наградената адаптация На Западния фронт нищо ново – брилянтно-симетричната кинематография на Стефан Фонтен е прецизна до най-малкия детайл в изповядването на драмата тук; ювелирното (така наречено prepared) пиано на Фолкер Hauschka Бертелман (на когото Бергер залага още от сериала Патрик Мелроуз насам) отново свещенодейства като намира хем ефирни, невинни, хем тежко крими-заплетени нотки.

Размахът пък в претворяването на Сикстинската капела и Ватикана (истинска гордост за студиото Чинечита, а и за всеки творчески отдел на филма въобще) придобива формата на празнична меса до най-малкия детайл, докато Бергер отново разгръща опорните точки на историята с умело подбрани поддържащи образи (Серджо Кастелито като консервативния кардинал Тедеско, Стенли Тучи като либералния кардинал Белини, Джон Литгоу като компроматния кардинал Трамбле...), а изборът за адаптиране на романа Конклав от Робърт Харис е перфектно точния фокус, който като увеличително стъкло, да изобрази тлеещите "пожари"/"войни" по Света днес, предопределени от Изборите, които сме направили.

И ако перифразираме кардиналът на Кабул, Бенитес: Светът/Животът е всичко онова, което тепърва правим...

Конклав е свикан в кината