My Mir

"Мисли позитивно, гледай позитивно на нещата"... мало и голямо взе да ръси на кило подобни житейски мантри и в същото време да върши точно обратното – все пак, по-лесно е да хвърляш празни приказки в центрофугата на живота, отколкото да ги случиш и да понесеш отговорност за действията си. Затова пък, в Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О'Ръсел и компания (с едноименната книга в ръка) решават да докажат нагледно, че е абсолютно възможно мачът "позитивизъм vs негативизъм" да бъде спечелен от човека. Стига да имаш в своя отбор "играчи" като свеж хумор, тънка ирония и... вярата, естествено, че една простичка екзистенц комедия може да бъде толкова важна и номинирана за осем награди Оскар 2013. Не че това е най-важното.

Пат Солитано (Брадли Купър в пиковата си роля досега) е учител на средна възраст, който за един миг (и един студен душ време) губи почти всичко в живота си – жена си Ники (отдала се на горещи ласки под душа с друг мъж), работата си (афектираният Пат пребива мъжът под душа, по ирония на съдбата, негов колега от училището) и здравето си (изневярата отприщва спящото у Пат досега психично разтройство). Така намираме нашият герой след 8-месечна терапия в психиатрична клиника, от която той излиза въоръжен само с бойния девиз Excelsior (от латински да се чете като "само нагоре), за да изгради наново живота си.

В неговия случай, това означава да заживее в къщата на родителите си Долорес и Пат старши (Джаки Уийвър и Робърт Де Ниро в симпатичен семеен тандем), където всред идилията на семейните портрети, неделните мачове на Филаделфия Ийгълс, кросовете (с чувал за боклук на гърба си) и четенето на Сбогом на оръжията (любимият на кинаджиите Хемингуей), той да каже сбогом на обсесивната си привързаност към жена си Ники и да намери своя вътрешен мир и хармония. Хубаво, но Пат не желае да напуска жена си (не сваля венчалната халка), дори напротив – иска да докаже на Ники, че е станал по-добра версия на себе си, направо нов човек, който винаги гледа от светлата страна на нещата и така да преодолее ограничителната заповед, която (според него) им пречи отново да се съберат. На пътя му стоят още две препятствия – мнението на околните (близки, познати, полиция...), че събирането с Ники е поредната налудничава идея на един неизлекувал се лунатик и... сватбената му песен (а именно My Cherie Amour на Стиви Уондър, озвучила сцената на изневярата), която при всяко ново слушане изстрелва (като куршум в главата) наново невротичен пристъп у Пат.

В битката за своето по-добро Аз, Пат намира логични съюзници като психотерапевта доктор Пател и младата femme fatale вдовица, бореща психична сексуална зависимост, Тифани Максуел (Дженифър Лоурънс или най-младата актриса номинирана вече два пъти за Оскар), която, не щеш ли, е и сестра на Вероника, най-добрата приятелка на Ники. Пат и Тифани сключват (след много комични моменти) сделка – тя ще предаде на Ники обяснителното в любов и нов живот писмо на Пат, а той, от своя страна, ще ù помогне да участва в мечтания конкурс за танцови двойки.

И ето ти чаровна екзистенц комедия налице – Пат и Тифани започват взаимно да борят неврозите си на фона на (дори по-големите) маниакални обсесии на околните като нездравословните суеверия, Филаделфия Ийгълс манията и букмейкър залаганията на бащата на Пат или моментните пристъпи на Рони (мъжът на Вероника), уж презадоволеният и щастлив приятел на Пат, който се задушава от "идилия" и тайничко избухва (с Металика и Мегадет) в гаража.

Комедия за нещата от живота, която става още по-пиперлива и забавна, когато се намеси и абсурден облог – бащата на Пат залага всичките си спестявания (и мечтата за собствен чийзкейк ресторант) срещу победа на любимия Филаделфия Ийгълс над Далас Каубойс и оценка 5.0, получена от Пат и Тифани на танцовия конкурс за двойки, естествено, провеждащ се в деня на мача.

И Наръчник на оптимиста печели по точки мача "позитивизъм vs негативизъм" – заради добре напипаните комедийни, иронични и абсурдни моменти в живота на съвременните хора. Заради непринудените игра и диалози на актьорите (неслучайно целият актьорски състав е номиниран тази година за Оскар), и заради това, че поставя (без гранде крилати фрази и драми) въпроса кое е нормално в нашия побъркан свят. И най-вече заради това, че добре разчита знаците (Тифани Максуел има солидна теория по въпроса) и в киното, и в живота – малките детайли, малките истории (дори да са на места захаросани) са също толкова важни, колкото големите, историческите събития.

Или както казва Пат докато спори с Хемингуей – "Светът е достатъчно жесток и такъв, какъвто е... Нека краят на историята да е добър?". Excelsior!

Наръчник на оптимиста е в кината от 25 януари

Когато схемата работи няма нужда да сменяш играчите – след Оскаровия Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О. Ръсел отново избира любимия си отбор актьори (Брадли Купър, Дженифър Лоурънс и Робърт Де Ниро от Наръчник на оптимиста, и Крисчън Бейл и Ейми Адамс от The Fighter), за да повтори схемата – отново Оскар номинации както в четирите актьорски категории, така и за най-добър филм за Американска схема. Нищо чудно догодина Дейвид О. Ръсел да издаде и Наръчник за получаване на Оскар, нали !?

Иначе "Some of this actually happened" – този начален надпис в Американска схема освен, че се заиграва с клишето "based on a true story" и обяснява последвалата свободна интерпретация на корупционния Abscam скандал в Щатите, в края на 70-те, разкрива тънко и намеренията на Дейвид О. Ръсел да финтира със същата схема от Наръчник на оптимиста – пак история по действителен случай, пак екзистенц прозрения, прокарани умело между свеж хумор, ирония и... комедия на битието, предопределено от грешните избори (особено ако героите признават, че нямат опции за други) в живота.

Измамата/фалшификацията в Американска схема звучи като откриващата филма диско America класика Horse With No Name – всички искат да я яхнат, за да оцелеят в пустинята на живота, а едва накрая осъзнават, че името на коня, на който са се метнали е... Самоизмама.

Фалшификацията е втората кожа на Ървинг Розенфелд ("американският психар" Крисчън Бейл играе "американският мошеник", надебелял като Де Ниро в Разярения бик), с която той така се е слял още от малък, че сега освен съмнителните му сделки с отпускане на заеми и търговия с фалшиви произведения на изкуството, тя прикрива (с перука) и външния му вид. Самозалъгва се, че е открил мошеническия рай, далеч от своенравната му съпруга Розалин (вече трикратно номинираната за Оскар Дженифър Лоурънс) и по-близо до далавера партньорката му Сидни Просър (златната актриса-хамелеон Ейми Адамс), принудена от "измамата на оцеляването" да се представя за британската аристократка със солидни банкови връзки лейди Едит Грийнсли.

Агентът от ФБР Ричи Ди Масо (Брадли Купър в серия силни роли), който хваща в крачка и вербува фамозното далавера дуо на Ървинг и Едит, пък се самозалъгва, че иска да служи на обществото като устройва видеокапани на корумпирани политици и мастити мафиоти, а всъщност мечтае да "накъдри" бляскаво живота си със загадъчната лейди Едит, далеч от бедното, скучно бъдеще на треторазряден агент с бюро, нонсенс риболовни истори и годеница, която не желае.

Така, капанът "Horse With No Name" на далавера тройката Ървинг-Едит-Ричи щраква, за да събере в напречен киноразрез схемата на едно общество, което оправдава грешните си избори с оцеляването си във вид на фалшива версия на себе си – и самото трио, и кметът-уж-самарянин Кармайн Полито (Джеръми Ренър), и изфабрикуваният шейх Абдула (противопоставянето "истинско" – "фалшиво" е лайтмотив във филма като се започне от перуки, ролки за къдрене, британски акцент и се стигне до оживяването на измислени герои), и мафията с нейните подставени лица (въпреки, че Виктор Теледжио/ Робърт Де Ниро звучи убедително, проговаряйки на арабски), и Розалин, която се самозалъгва, че винаги избира по-малкото зло, защото е наясно със силата на внушението, че животът не предлага нищо друго освен низ от прецакани, грешни избори по дифолт.

Изборът на Дейвид О. Ръсел, обаче, се оказва винаги точен и схемата работи безотказно – взимаш история по действителен случай (повечето от Оскар номинираните за най-добър филм тази година са такива), защото си наясно, че най-добрият сценарист е самия живот, оставяш свобода на актьорите сами да достигнат до "истинските неща" или до по-добрата фалшива версия на героите, които животът е създал (илюзията за лекота на актьорската игра във филмите на О. Ръсел логично носи куп номинации и вече три Златни Глобуса тази година) и...

... Ако теорията, че животът предлага само низ от прецакани, грешни избори по дифолт, е вярна и за киното, то Американска схема вече е заложила капана на няколко Оскара.

Американска схема е в кината

"Сънят се забравя, затова се повтаря" – тази ключова реплика на Валъри/ Марго Роби от новата комедия-ноар Амстердам на Дейвид О. Ръсел може и да обяснява цикличния живот на Войната и на тоталитарните режими в нашия свят, но и намига към някои циклично повтарящи се трикове в творенията (често Оскар номинирани) на Дейвид О. Ръсел.

И така, "Some of this actually happened" светва на екрана същия начален надпис като в Американска схема, само че вместо свободна интерпретация на корупционния Abscam скандал, сега на дневен ред е така наречената Business Plot конспирация, при която елитна бизнес клика се опитва да прокара диктаторски режим в Щатите през 1933-а (изчакайте и финалните надписи с архивните кадри от обръщението на генерал Смедли Бътлър по повода) – звучи повече от актуално за търговско-тоталитарното военновремие, в което живеем, нали!?

Да, режисьорът Дейвид О. Ръсел знае как да подбере подходящата история по действителен случай и да сглоби собствена версия – за разлика от биографичните книги в основата на Наръчник на оптимиста, Американска схема и Джой, тук О. Ръсел играе със собствен сценарий, който на моменти има нужда от корсета на разказвача на историята тук, а именно белязаният ветеран от Първата световна, едноокият доктор Бърт Берендсен/ Крисчън Бейл (за трети път в триумф комбина с О. Ръсел)...

И все пак, колажът от фикция и реалност все още работи – отново имаме екзистенц прозрения, внедрени между хумор, ирония и комедия-ноар на битието (което не е мръднало много от 30-те години на миналия век насам), все още предопределено от грешните избори в живота.

Да, въпросът за Изборите, колебаещи се между свободната воля и Нуждата, бележат ключово историята тук, както триумвиратът от главните герои е белязан доживот от Първата световна, срещнала ги и събрала ги в амстердамски Пакт, по-силен и от идеологическите нужди на Комитетът на Петорката а.к.а Комитет за силен долар (хитро събрал символиките на нацизма и комунизма в едно)...

Да, също както в Американска схема и тук има добре синхронизирано трио герои... дори доктор Бърт/ Крисчън Бейл, неговият адвокат Харолд/ Джон Дейвид Уошингтън и "лечителката" Валъри/ Марго Роби са далеч по самаряно-симпатични... или поне оперират с идеална цел – да превръщат шрапнелите от Зло в нонсенс песни и танци на Духа, а травмите и белезите в Изкуство на Живеене... или поне смъртоносният боен метал да служи за сервиз за чай (или нещо по-силно), което да изпият Заедно... Doucement... Lentement...

В тази борба с цикличността на Войната, Болката и тоталитарните нагласи, на Амстердамския триумвират, помага (или пък пречи) най-амбициозната и пъстра мрежа от второстепенни образи във филмите на О. Ръсел досега – генерал Гил Диленбек/ Робърт Де Ниро (в четвърта акция с О. Ръсел, точно колкото войни е водил неговия персонаж), орнитолозите под прикритие Пол Кентърбъри/ Майк Майърс и Хенри Норкрос/ Майкъл Шанън, съдебният лекар със слабост към екзистенц прозрения Ирма Сен Клер/Зоуи Салдана, жената на Бърт, Беатрис/ Андреа Райзбъроу, братът на Валъри, Том Воз/ Рами Малек и неговата жена Либи/ Аня Тейлър-Джой, детективът Лем/ Матиас Шьонертс ("брат по корсет" с доктор Бърт) и мегафонът на "закона за вечно прецакания чернокож" Милтън Кинг/ Крис Рок...

Все нови избори за режисьора Дейвид О. Ръсел, също какъвто е залога му на великолепното кадриране от аса Емануел Любецки и на ненатрапчивия, но улавящ момента (Doucement... Lentement), музикален фон от Даниъл Пембертън, така че накрая да се питаш:

Въпрос на Избор или на Нужда е това, че Сънят се повтаря!?

Амстердам е в кината

"Можете ли да откриете вълците на картинката" – да, звучи като случайно изпусната реплика, но ако внимавате в картинката, рисувана от Убийците на цветната луна, то сте наясно, че тези думи са ключови и определящи за всичко случващо се в новия епос на Мартин Скорсезе.

Картинката ни връща над 100 години назад, в Оклахома, където на племето осейджи е отпусната собствена територия-резерват (осигурила началото на така наречената Osage Nation), която, не щеш ли, се оказва обилно пропита с нефт, така че осейджите се превръщат в "неудобните" богаташи, дебнати в сенките от "вълците", алчни за всеки чужд долар в повече...

Картинка-метафора за създаването на американската нация... Картинка, която оживява на екрана, благодарение на множество архивни снимки и кадри в лудешкия ритъм на перкусивна фолк музика (уви, това е последния филм, в който Скорсезе може да разчита на музикалния опит на Роби Робъртсън, след кончината му това лято) – да, Скорсезе винаги е успявал с първите кадри да те вкара във "филма" като след това, тук, прави завой към втория си "етнографски" филм, а именно след Мълчание-то на християнските мисионери в древна Япония...

Да, в Убийците на цветната луна са пресъздадени множество коренни индиански ритуали, обреди, традиции и костюми, повече и от тези в Танцуващия с вълци, дори... Да, филмът, почти етнографски, следва местата, където реално са се случили събитията отпреди 100 години, ревностно проучени и изследвани от журналиста Дейвид Гран – явно след екранизацията на Изгубеният град Z вече нишово се е специализирал в етнографски драми с елементи на крими мистерия, защото и следващите му две книги The Wager (Скорсезе и Ди Каприо вече държат правата) и The White Darkness ще бъдат филмирани...

Да, Скорсезе и друг път се е връщал в началото на ХХ век, за да проследи криминалния генезис в произхода на американската нация (с Бандите на Ню Йорк, например), но тук, сякаш, всичко е свързано със Съзиданието в споменатия филм Мълчание (заснет отново в комбина с мастер оператора Родриго Прието) – да, Скорсезе не само набляга на няколко пъти върху Мълчанието на американското правителство и липсата на разследване на мистериозните смъртни случаи на осейджи, но дори и се появява, за да потрети лично с "Нито дума" във финалните надписи, които тук са пресъздадени (може би най-доброто режисьорско решение) във вид на радиотеатър от епохата на Цветната луна.

Да, Убийците на цветната луна е трибют преклонение към културата и наследството на осейджите (хубаво внимавайте в кадрите, обясняващи заглавието на филма), но също така е и опит за Реванш на Голямото кино (често му се случва напоследък) към всички онези Гласове, останали нечути, заглушени, забравени или удавени в Тишина и Мълчание...

И въпреки това, самият филм сякаш напомня поведението на Ърнест Бъркхарт/ Леонардо Ди Каприо – не съвсем откровения, дори в търсенето на прошката и разкаянието; хем глуповатия, хем хитрия като койот пройдоха-племенник, който от влака на Първата световна скача в крими схемите на своя вуйчо Уилям Краля Хейл за придобиване на нефтеното богатство на осейджите...

Нечестен докрай нито когато играе в отбора на Истината, нито когато е за собствен интерес, образът вълнува с колебанията и терзанията си (виждаме защо Ди Каприо е напирал да го изиграе), но след Завръщането, Леонардо може и със затворени очи (или вечно нацупена брадичка) да влезе в него, както Робърт Де Ниро може и насън да влезе в кожата на Краля – вълк, наметнат с овча кожа (или с индианско одеяло, в случая) сред приятелите-жертви на Алчността...

Да, въпреки 6-те колаборации на Ди Каприо със Скорсезе и 10-те такива между него и Де Ниро, двамата нямат общ филм под режисурата на Мартин (е, като изключим късометражния Прослушването от 2015-а), но партньорството им тук ни връща цели 30 години назад, към Животът на момчето – да, "загрижеността" на Краля към своя племенник е досущ като привързаността между баща и заварен син в Животът на момчето – едроплановите разговори между тях казват най-важното...

А всичко останало, по-важното, се случва благодарение на добре намерения образ на Моли Бъркхарт от Лили Гладстоун – жената на Ърнест и причината (е, и 20 000 долара), Бюрото за разследване (или първообраза на ФБР) да започне разплитане на смъртните случаи на осейджи... Да, актрисата Лили Гладстоун е причината Убийците на цветната луна да не изглеждат просто като касапи... Минималистичната ѝ и в същото време вряща от емоции игра ще е причината за не една и две актьорски номинации... Именно тя е причината за един от редките (може би дори единствен) Скорсезе филм, в който има силен, водещ, основен женски Глас...

Именно тя е причината Мартин Скорсезе най-накрая да заснеме своя "фемина филм"... Тя е причината Вълците да не живеят вече на Уолстрийт, а в долината на Цветната луна, където по пълнолуние дирят прошка и разкаяние...

Убийците на цветната луна са в кината, на IMAX и в програмата на CineLibri 2023