My Mir

Изобилие от based on a true story филми, поредни анти-Тръмп акции, очакван La La Land триумф, среща между миналото и бъдещето... или 89-те награди Оскар през очите на Сляпата Вайша.

Най-добър късометражен анимационен филм – Piper

Категорията, която най-силно ни вълнува... все пак, и бабите, и дядовците ни научиха (или поне така си мислят) кой е Теодор Ушев, коя е Вайша и с какво око гледа на света... да, преди три години Теодор Ушев ни каза, че знае рецептата за Оскаров филм и че няма да прави компромиси, за да я изпълни на всяка цена... И наистина, Сляпата Вайша (на снимката) е в същата, характерна визуална естетика (като линогравюра, но върху дърво) като шортлистнатата Gloria Victoria... историята отново е силно въздействаща на различни нива, с куп метафори... Всъщност, именно разказът на Георги Господинов е носител на съществената промяна в сравнение с Gloria Victoria – използването на текст и глас зад кадър, обаче, може да бъде нож с две остриета (или поглед с раздвоени очи) в късометражната анимация и тук идва една от главните разлики с основния конкурент на Сляпата Вайша, а именно Pixar импресията Пайпър – да, историята на Вайша е по-философската, по-сложната, по-комплексната, но и Пайпър предлага силна и простичка (а понякога това е по-въздействащо) метафора за живота; да, хората не обичат да им казват истината, а повечето наистина живеят с поглед или към миналото, или към бъдещето, но рядко намерили баланса в настоящето; да, Pixar не са получавали Оскар за късометражка от 17 години насам, но пък пълнометражните им анимации винаги са в играта и скоро получиха признание за Отвътре навън... Да, много ни се иска Вайша да се срещне с Оскар (интересно как ли ще изглежда той през нейните очи) и то не само заради шанса първи българин (бяло-зелено-червено гамата се набива на очи във филма) да получи тази награда (а не статуетка за признание на технологични иновации).., но преди да започнете да се пост-тупате в гърдите и да тагвате, не забравяйте, че номинацията на Вайша в известна степен се дължи и на продуцента Марк Бертран и силното лоби на Националния филмов борд на Канада, както не забравяйте и милионите гледали Пайпър с Търсенето на Дори.., защото маркетингът и боксофис популярността са двете очи на биг бизнес погледа, наречен Холивуд.

Най-добра музика – La La Land

Да, киносветът (също като животът) е несправедлив... Знаем, че La La Land ще я получи (въпреки че заслужава само наградата за оригинална песен)... знаем, че си тананикате City of Stars, но в тази категория има три по-добри музикални истории от La La Land, три филма, в които музиката е главен герой – Никълъс Бритъл (да, именно човекът, който стои зад успеха по ноти на първите филми на Деймиън Чазел) се справя чудесно с раздробяването и подреждането в пъзел на симфонични звуци и инструменти, за да чуем/видим нестандартно красив реквием за гето-гей любовен триптих в Лунна светлина; Hauschka и Дъстин O'Халорън надскачат клишетата на индийската екзотика в Лъв: Стъпки към дома, играейки си с клавишите на хуманността, удряйки право в петолинието на сърцето, а в Джаки минималистичните струнни секции на Мика Леви (от Micachu & The Shapes) се реят и фиксират като очите на скръбта на Натали Портман/Джаки Кенеди.

Най-добра поддържаща женска роля – Октавия Спенсър/Скрити числа

Не е за вярване, че през 2017 все още говорим за расова дискриминация, за равноправие между половете, водят се кампании като Black Lives Matter, а артисти (актьори, музиканти...) се оплакват от сегрегация – неслучайно Холивуд го играе политически коректно, включвайки доволно афроамериканци във всички Оскар категории. Истината е, че ако даваха награда за портрет на майчинството Никол Кидман (Сю Брайърли в Лъв: Стъпки към дома) и Наоми Харис (Пола в Лунна светлина) трябва да си я споделят... Истината, обаче, е че, Октавия Спенсър, Тараджи П. Хенсън и Джанел Моне заформят невероятно трио (напомнящо ансамбъла в Южнячки преди години), което не само се заиграва (понякога клиширано) с всички изброени социални проблеми и дискусии от изминалата година, но и съживява интригуващ портрет на три чернокожи жени-математици през 60-те в НАСА (всяка първа в областта си), за които е по-лесно да изпратят кораб в Космоса, отколкото да живеят нормално в обществото.

Най-добра поддържаща мъжка роля – Махершала Али/Лунна светлина

Един от най-недооценените филми през изминалата година, Хищници в мрака, беше пренебрегнат и от Оскар Академията, както ще се случи и със силната роля в него на Майкъл Шанън като полицай със собствени закони на справедливостта и с рак на белите дробове, затова като подминем убедителните (но не съвсем) образи на Дев Пател в Лъв: Стъпки към дома, на Джеф Бриджис в Hell or High Water и на новобранеца Лукас Хеджис в Манчестър край морето, то остава екзистенц дилъра Хуан (и опора на Тараджи П. Хенсън в Скрити числа) Махершала Али, който не само записа 4 филма в актива си през 2016, но и изрича важните думи: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш." – явно Али вече е наясно по въпроса.

Най-добра женска роля – Натали Портман/Джаки

Мерил Стрийп изигра най-добрата си роля за годината с речта си на Златните глобуси, която засенчи дори върховните ù арии във Флорънс Фостър Дженкинс... на Изабел Юпер вече и връчиха Златен глобус, така че едва ли ще дублира с Оскар, затова борбата се очертава между Ема Стоун (Мия в La La Land) и Натали Портман (Джаки Кенеди в Джаки) и... предвид масовата скръб по встъпването в длъжност на Доналд Тръмп и неговата Първа дама, то фокусът определено може да падне върху Джаки, особено след нейните думи: "Една Първа дама трябва винаги да е готова да стегне багажа."

Най-добра мъжка роля – Райън Гослинг/ La La Land

Кейси Афлек прие наградата си Златен глобус самоиронично подмятайки, че едва ли ще му се случи друг път... и може да се окаже прав, именно защото брилянтно влиза в кожата на своя герой Лий (от Манчестър край морето) – живо олицетворение на тихия кошмар на живота. През кошмара на живота минават и другите номинирани като Андрю Гарфийлд (във Възражение по съвест), Дензъл Уошингтън (в Прегради) и Виго Мортенсен (в Captain Fantastic), но май само Райън Гослинг се измъква с най-малко щети и с песен на уста – и как няма да е така, след като тази година ще се разпише в продължението на култа Blade Runner и новата авантюра Song To Song на Терънс Малик... Абе, Райън Гослинг е In The Zone!

Най-добра кинематография – Родриго Прието/Мълчание

И Григ Фрейзър (в Лъв: Стъпки към дома), и Джеймс Лакстън (в Лунна светлина), и Линус Сандгрен (в La La Land) са все оператори, които имат повече филми в актива си от съответните режисьори – факт, който отваря доста възможности и пред режисьорите, и пред операторите, което е и една от причините номинираните тук да са истинска интрига за окото. Но ако има кинематография, която не просто разказва, а води историята, то тя носи запазената марка на Родриго Прието, любимият оператор на Алехандро Г. Иняриту (до Бърдмен, когато започна комбината с Емануел Любецки), който кадрира добре желанието на Скорсезе да се върне към киното, заради самото кино.

Най-добър оригинален/адаптиран сценарий – Деймиън Чазел – La La Land/ Бари Дженкинс – Лунна светлина

Двата основни конкурента за наградата за оригинален сценарий La La Land на Деймиън Чазел и Манчестър край морето на Кенет Лонърган са различни като деня и нощта – единият търси магията в живота, онези мигове, които превръщат мечтите в реалност, докато другият ходи по ръба на монотонния ад на битието, но и двата филма в един момент се срещат (като деня и нощта) и някъде там е истината. Също като при адаптираните сценарии, които превръщат срещата между литературата и визуалните изкуства в... нов вид изкуство, а тук, структурите на Първи контакт и Лунна светлина (на снимката) изпъкват над останалите. А дали езикът на септоподите има нещо общо с факта, че черните момчета стават сини на лунна светлина... е, това ще го разберем скоро.

Най-добра режисура – Деймиън Чазел/La La Land

Ако има нещо, което обединява и петте номинирани режисьора тук – Дени Вилньов, Мел Гибсън, Кенет Лонърган, Бари Дженкинс и Деймиън Чазел – то това е вниманието към детайла, но това е едно от задължителните условия в съвременното (и не само) кино. А това, което обединява двата филма на Чазел (Камшичен удар и La La Land) е фанатичното преследване на мечтите и случването им... на всяка цена. Докато Чазел не се превърне в герой в своите филми. Защото нали знаете... всеки е сценарист и режисьор на собствения живот.

Най-добър филм – La La Land

Да, La La Land повтори рекордния брой номинации на Титаник и вероятно ще повтори и рекордния брой награди, ама друг път... По-важното е, че също като Артистът преди 5 години, La La Land се обяснява в любов към киното (и към мюзикълите), само че с поглед към бъдещето, а не към миналото... А Холивуд винаги е обичал рециклирането на митологията си... По-важното е, че както историята сочи, в години (като днешните) на пълен социален, политически, икономически и културен декаденс светът предпочита да бяга от реалността, да бяга от проблемите с истории като La La Land. И успява... поне за миг, поне за два часа... или поне докато мечтите пеят своята песен на сцената на живота.

"Можете ли да откриете вълците на картинката" – да, звучи като случайно изпусната реплика, но ако внимавате в картинката, рисувана от Убийците на цветната луна, то сте наясно, че тези думи са ключови и определящи за всичко случващо се в новия епос на Мартин Скорсезе.

Картинката ни връща над 100 години назад, в Оклахома, където на племето осейджи е отпусната собствена територия-резерват (осигурила началото на така наречената Osage Nation), която, не щеш ли, се оказва обилно пропита с нефт, така че осейджите се превръщат в "неудобните" богаташи, дебнати в сенките от "вълците", алчни за всеки чужд долар в повече...

Картинка-метафора за създаването на американската нация... Картинка, която оживява на екрана, благодарение на множество архивни снимки и кадри в лудешкия ритъм на перкусивна фолк музика (уви, това е последния филм, в който Скорсезе може да разчита на музикалния опит на Роби Робъртсън, след кончината му това лято) – да, Скорсезе винаги е успявал с първите кадри да те вкара във "филма" като след това, тук, прави завой към втория си "етнографски" филм, а именно след Мълчание-то на християнските мисионери в древна Япония...

Да, в Убийците на цветната луна са пресъздадени множество коренни индиански ритуали, обреди, традиции и костюми, повече и от тези в Танцуващия с вълци, дори... Да, филмът, почти етнографски, следва местата, където реално са се случили събитията отпреди 100 години, ревностно проучени и изследвани от журналиста Дейвид Гран – явно след екранизацията на Изгубеният град Z вече нишово се е специализирал в етнографски драми с елементи на крими мистерия, защото и следващите му две книги The Wager (Скорсезе и Ди Каприо вече държат правата) и The White Darkness ще бъдат филмирани...

Да, Скорсезе и друг път се е връщал в началото на ХХ век, за да проследи криминалния генезис в произхода на американската нация (с Бандите на Ню Йорк, например), но тук, сякаш, всичко е свързано със Съзиданието в споменатия филм Мълчание (заснет отново в комбина с мастер оператора Родриго Прието) – да, Скорсезе не само набляга на няколко пъти върху Мълчанието на американското правителство и липсата на разследване на мистериозните смъртни случаи на осейджи, но дори и се появява, за да потрети лично с "Нито дума" във финалните надписи, които тук са пресъздадени (може би най-доброто режисьорско решение) във вид на радиотеатър от епохата на Цветната луна.

Да, Убийците на цветната луна е трибют преклонение към културата и наследството на осейджите (хубаво внимавайте в кадрите, обясняващи заглавието на филма), но също така е и опит за Реванш на Голямото кино (често му се случва напоследък) към всички онези Гласове, останали нечути, заглушени, забравени или удавени в Тишина и Мълчание...

И въпреки това, самият филм сякаш напомня поведението на Ърнест Бъркхарт/ Леонардо Ди Каприо – не съвсем откровения, дори в търсенето на прошката и разкаянието; хем глуповатия, хем хитрия като койот пройдоха-племенник, който от влака на Първата световна скача в крими схемите на своя вуйчо Уилям Краля Хейл за придобиване на нефтеното богатство на осейджите...

Нечестен докрай нито когато играе в отбора на Истината, нито когато е за собствен интерес, образът вълнува с колебанията и терзанията си (виждаме защо Ди Каприо е напирал да го изиграе), но след Завръщането, Леонардо може и със затворени очи (или вечно нацупена брадичка) да влезе в него, както Робърт Де Ниро може и насън да влезе в кожата на Краля – вълк, наметнат с овча кожа (или с индианско одеяло, в случая) сред приятелите-жертви на Алчността...

Да, въпреки 6-те колаборации на Ди Каприо със Скорсезе и 10-те такива между него и Де Ниро, двамата нямат общ филм под режисурата на Мартин (е, като изключим късометражния Прослушването от 2015-а), но партньорството им тук ни връща цели 30 години назад, към Животът на момчето – да, "загрижеността" на Краля към своя племенник е досущ като привързаността между баща и заварен син в Животът на момчето – едроплановите разговори между тях казват най-важното...

А всичко останало, по-важното, се случва благодарение на добре намерения образ на Моли Бъркхарт от Лили Гладстоун – жената на Ърнест и причината (е, и 20 000 долара), Бюрото за разследване (или първообраза на ФБР) да започне разплитане на смъртните случаи на осейджи... Да, актрисата Лили Гладстоун е причината Убийците на цветната луна да не изглеждат просто като касапи... Минималистичната ѝ и в същото време вряща от емоции игра ще е причината за не една и две актьорски номинации... Именно тя е причината за един от редките (може би дори единствен) Скорсезе филм, в който има силен, водещ, основен женски Глас...

Именно тя е причината Мартин Скорсезе най-накрая да заснеме своя "фемина филм"... Тя е причината Вълците да не живеят вече на Уолстрийт, а в долината на Цветната луна, където по пълнолуние дирят прошка и разкаяние...

Убийците на цветната луна са в кината, на IMAX и в програмата на CineLibri 2023