My Mir

Човек или Звяр – такава дилема стоеше във водовъртежа на Оскар-овия Формата на водата, но този въпрос играе ключова роля и в новата ноар-приказка за възрастни Улицата на кошмарите на Гийермо дел Торо.

Някак още с първите кадри на римейка на ноар класиката, от далечната 1947-а Улицата на кошмарите (по едноименния роман на Уилям Линдзи Грешам), докато гледаш надвисналите над главата на несретника Стантън Карлайл/ Брадли Купър здрачни облаци и по-късно леещия се дъжд/сняг от неприятности, в главата ти сякаш изплува и започва да се носи крилатата фраза "Пътят към Ада е постлан с добри намерения."...

Да, такива добри намерения като на Клем (Уилем Дефо в поредна силна поддържаща роля), собственикът на пътуващия панаир/лунапарк, който дава подслон и работа на Стан и менажира истинска човешка галерия на декаденса – от колекция с консервирани ембриони до Човека-урод – неслучайно, "Човек или Звяр" е лайтмотив, който ще се върти като колело на късмета в Улицата на кошмарите...

Такива добри намерения като на симпатичната двойка, медиумът Мадам Зина/ Тони Колет и Пийт/ Дейвид Стратеърн, партньорът ù менталист, които вземат Стан под шлейфа на ментализма, за да му предадат тайните (и опасностите) в изкуството на четенето на мисли, желания – хората искат да бъдат забелязани, да бъдат разказани ще кажат те, а Стан ще потвърди...

Такива добри намерения като на Стан Карлайл/ Брадли Купър, който уж разчита знаците и потребностите на другите, дори иска да осъществи Мечтите им, като тези на "електрическото" момиче Моли (чаровно-невинна Руни Мара ала амплоато ù в Каръл), а всъщност, отчаяно (по схемата достатъчното никога не е достатъчно) и в сляпа (нали е медиум с превръзка на очите) самозаблуда гони своя Шанс, своята американа Мечта – да, образът доста напомня героите му в Limitless, Думите и Американска схема, така че думите през сълзи в поразяващия финал удрят право в целта: "Човече, роден съм за тази роля"...

Такива добри намерения като на д-р Лилит Ритър (Кейт Бланшет умее хипнозата на съблазняването, да), психоаналитикът в услуга на обществото, чийто внушителен архив от сесии с пациенти е по-дълбок от белезите по тялото ù и по-опасен от пистолета в дамската ù чантичка – неслучайно на въпроса какво ù се е случило, тя философски ще заключи: "Животът ми се случи!"...

Такива добри намерения като на Гийермо дел Торо, чиито Чудовища и митични създания присъстват във филмите му само и единствено за да разкрият по-добре човешката природа и Формата на това, което ни прави... Хора... или ни превръща в Чудовища, съответно – неслучайно дел Торо е избрал сходен екип с притчовата Формата на водата (е, Ричард Дженкинс е в тотално различното амплоа на енигматичния богаташ Езра Гриндъл тук, но камерата на Дан Лоустсен е все така ноар въздействаща), за да зададе важния въпрос: "Човек или Звяр?"

Отговорът никога не е еднозначен (дори Човека-урод си повтаря глухо "не съм такъв, не съм такъв"), но ако "Пътят към Ада е постлан с добри намерения", то Улицата на кошмарите е павирана с... Изборите, които правим...

Улицата на кошмарите е в кината

Романът Улицата на кошмарите е в книжарниците

"Всеки е капитан на своя кораб" – да, тази реплика от осмото пълнометражно "плаване" Клети създания на режисьора Йоргос Лантимос ще бъде повод и за ирония, и за самоирония, и дори за екзистенц агония... И ще бъде така контрастно, защото корабът на Клети създания е натоварен (и белязан) с най-доброто от сюрреално-абсурдно-поетичния пъзел от жанрове със запазената Лантимос марка...

Да, Клети-те създания са маркирани със стигмата Лантимос, но са преди всичко белязани от едноименния роман (издаден преди 30 години) на шотландеца Алистър Грей – да, това е първия филм, в който Лантимос се опира на роман (а не на собствени сценарии) и едва втория (след Фаворитката), в който се доверява на драматургията на Тони Макнамара... и лесно може да разберем защо припознава героите на Алистър Грей като свои – просто всички Те са белязани с недъзи, били те физически или пък душевни.

Идеално за сюрреално-абсурдния калейдоскоп от образи на Лантимос, който винаги е обичал да прави дисекция на човешката Душа, започвайки от външните знаци/белези/проявления, разрязвайки все по-дълбоко, все по-навътре – неслучайно, енигматичният доктор Год|уин (преведен удобно като Бог|уин) Бакстър/Уилем Дефо, създателят на фемина-Франкенщайна Бела (Ема Стоун с роля за Историята), прилича повече на Франкенщайн (произвеждащ изкуствено дори стомашните си сокове), съшит от експериментите на собствения му баща... Но не е ли това и Животът – вечен експеримент в изпусната от контрол среда!?

Да, визуалната среда в Клети създания е привидно сред най-контролираната във филмите на Лантимос досега (неслучайно се заформя своеобразна трилогия с оператора Роби Райън след Фаворитката, Клети създания и предстоящия Kinds of Kindness) – специално изградените сюрреално-поетични декори потапят в амалгама от стилове и дори цели епохи наведнъж, така както го прави нарочния пъзел от жанрове в киното на Лантимос, оставяйки, обаче, усещането за свобода (и избор) кои точно бутони в твоята чувствителност да натисне...

Прилича на фрагментарния, абсурден танц на Бела и разгулния адвокат Дънкан Уедърбърн/Марк Ръфало, озвучен подобаващо от композитора (и музикантът в лисабонския ресторант тук) Джърскин Фендрикс – да, вече не можеш да гледаш филм без нарочен танц в него, но този тук, специално, флиртува умело и formidable с контрола на въображението и контролираната импровизация...

По същия начин както Клети създания флиртува с притчовото обяснение (и опознаване) на Света – такова комично като водения от асистента на Богуин Бакстър Макс Маккендълс/Рами Юсеф дневник-наблюдение на съзряването на Бела или като нейните тур дю монд картички с натрупана мъдрост; такова бясно-скачащо-образователно като Уедърбърн авантюрите; такова философо-изходно и морало-полагащо като срещата на круизния кораб с необичайната двойка Марта/Хана Шигула и Хари/Джеръд Кармайкъл; такова голоистинно като битие разкритията в парижкия бордей на мадам Суайни/Катрин Хънтър;..

такова цинично-реалистично като аутопсията на един брак между военния Блесингтън/Кристофър Абът и Виктория/Бела; такова "жизнеутвърждаващо" като философския зоопарк от хибридни живот(н)и на Бог|уин Бакстър (според когото "няма ли контролирана среда, няма експеримент") или самоиронично-обобщаващо като споменатата реплика: "Всеки е капитан на своя кораб".

Да, Клети-те създания като нас, хората, нямат контрол върху своите Създатели, но са белязани да избират курса към не|познати води (и кинонагради), нали...

Клети създания живеят в кината

"Щастливите семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему" гласи началото на Толстоевата класика Ана Каренина, която играе съществена роля в първата част от триптих д'абсурда Благи деяния на Йоргос Лантимос, но всъщност тази максима е валидна не само за образите на Благи деяния, а и за почти всички герои от сюрреалната Вселена на черния Лантимос хумор.

Клети създания, Благи деяния... – похвално е усърдието на българските преводачи (и дистрибутори) да рамкират в един стил/една естетика последните Лантимос творения, за да подчертаят дебело оформянето на своеобразна трилогия, каквато е и идеята на самия Лантимос (а ние тръпнем в очакване на българския превод на планирания догодина Bugonia), докато единствената, но пък ключова нишка, която свързва Клети-те създания с Благи-те деяния е... едно тяло на ръба между Живота и Смъртта, маркирано (ала Линч) с енигматичните инициали Р.М.Ф (а влизащия в това амплоа Йоргос Стефанакос присъства и в бордея от Клети създания)...

Всъщност, първата и третата, финална част на триптих д'абсурда Благи деяния най-много напомнят за социално-сатиричните "експерименти в контролирана среда" на Бог|уин Бакстър – Уилем Дефо, в образите на кукловодния бос Реймънд и всевишния гуру Оми на мистериозна секта, досущ съвременен, декаденс Бог, който опитва да контролира хода и на Живота, и на Смъртта, докато Ема Стоун, в кожите на оправните Рита, Лиз и Емили, подрежда пъзела по собствени правила и монохромни сънища (дори повтаря нарочния танц, но този път Brand New Bitch-хореографията ѝ не се получава толкова ювелирно като в Клети създания)...

Иначе, във втората част на Благи деяния, сякаш най-силно се усеща присъствието на ко-драматурга Ефтимис Филипу, абониран за Лантимос творенията (като филмите Кучешки зъб, Alps, Омарът, Убийството на свещения елен), със завръщането към "кучешките" метафори и апокрифните препратки към гръцката митология...

Да, Лантимос заформя своеобразната си трилогия с трима различни сценаристи (в Bugonia е Уил Трейси и то с римейк на корейски филм), но неслучайно Лантимос оперира с вечно повтарящи се, като ехо, теми, така както във всички части на триптиха Благи деяния присъстват неслучайни сънища, инциденти, престои в болници/клиники/морги, трудности при зачеването/бременността/абортите и оскверняване на плътта до достигане на емблематичния Мотив (свързан кръвно и с Клети създания) – човешкото тяло на ръба между Живота и Смъртта – дори цветовете на отделните части на триптиха могат символно да бъдат обяснени с цветовете на шлема, с който загива Айртон Сена (да, и той "присъства" в Благи деяния)...

Именно Човекът между Живота и Смъртта е обект на интерес за Лантимос, както в Клети създания, така и тук (а вероятно и във финалната част на трилогията, предстоящия догодина Bugonia) като сценографията на екзистенца е разиграна от почти един и същ екип – композиторът Джърскин Фендрикс отново е тук (но вместо в лисабонски ресторант, сега свири в лоби бара Club Cheval, а го очакваме и в Bugonia); операторът Роби Райън сега залага на натурална, почти документална картина (с монохромни спомени) сякаш за да намигне, че сатиричният тих ужас в триптиха е съвсем възможно реален (а може би така ще оперира и в Bugonia);

потенциалът на Маргарет Куоли, само загатнат в Клети създания, сега е развихрен на макс като влиза в кожите не на 3, а на 4 образа (и с един How Deep Is Your Love рецитал), а акцията на Джеси Племънс (като Робърт/Даниъл/Андрю) е може би най-доброто включване в триумвирата, изграден между Лантимос, Ема Стоун и Уилем Дефо, което заслужено му донесе актьорска награда в Кан и участие в Bugonia...

В крайна сметка Благи-те деяния на нас, Клети-те създания между Живота и Смъртта, могат да бъдат описани (както и филмите на Лантимос) със строфите на Sweet Dreams класиката на Eurythmics (неслучайно символно лееща се още преди началните надписи тук): "Some of them want to abuse you / Some of them want to be abused"...

Иначе казано, Пътят към Ада е постлан с Благи деяния...

Благи деяния се извършват в кината