"Докато има живот, има и надежда" може да са думите на гения на астрофизиката Стивън Хокинг, но докато има Вселена, ще има и теории, които да я обясняват. Докато има кино, ще има и филми като Теорията на всичко, които ще убеждават, че за Любовта, за човешкия дух и воля няма граници... нито начало, нито край.
Затова да започнем от края към началото (като финалните надписи на Теорията на всичко) – на 8 януари тази година космологът на Вселената Стивън Хокинг навърши 73 години, от които 50 изживя на кредит (след като на 21-годишна възраст е диагностициран с амиотрофична латерална склероза а.к.а тотална парализа на мускулите и лекарите му предричат две години живот), за да постигне Всичко, за което един астрофизик може да мечтае.
И да се превърне както в емблема на надеждата за хората с увреждания (неслучайно Параолимпийските игри в Лондон през 2012 бяха открити именно с вокодерния глас на Хокинг, който звучи и във филма), така и в универсален символ на идеята, че Вселената, наречена Човек, не познава граници.
На 6 януари тази година актьорът Еди Редмейн навърши 33 години, на 11 януари получи Златен глобус, а на теория и логика е възможно (и закономерно) в уравнението да се появи и Оскар за това, че както казва самия Хокинг "сякаш гледах себе си на екрана". Да, Стивън Хокинг все още не е намерил онова "едно-единствено, простичко, елегантно уравнение", което да обясни всички тайни на Вселената, но режисьорът Джеймс Марш (вече печелил Оскар за документалния Man on Wire), по подобие на другия британски фаворит за филмови награди тази година Игра на кодове, е намерил решение на уравнението за добро биографично кино.
Всъщност Игра на кодове и Теорията на всичко може и да се различават (като "моркови и зелен грах" според Къмбърбач в Игра на кодове или като "картофи и зелен грах" според Фелисити Джоунс/Джейн Хокинг в Теорията на всичко), но и двата филма (освен това, че Къмбърбач е първият актьор, изиграл Хокинг) използват уравнението на обречената любов – дали ще бъде машина, носеща името на загубена детска любов (Игра на кодове), или ще бъде "черната дупка" на Любовта, която ни погълва изцяло и ни прави това, което сме, но и в двата случая велики научни теории и открития, които променят света ни са преведени простичко, красиво (олé за оператора Беноа Делом и композитора Йохан Йохансон) и с много хумор на езика на Любовта и нейните малки кодове, така че да се получат бокс-офис заразителни истории за Вселената, наречена Човек.
Да, всеки един от нас е отделна Вселена. Вселена, която се променя във Времето, също като тялото на Стивън Хокинг (наистина болезнено-автентично превъплъщение на Еди Редмейн). Вселена, в която нищо не се губи, само променя формата си. Вселена, в която няма граници за човешките постижения, както твърди самия Хокинг. Вселена, която възпроизвежда други Вселени.
Вселена, която колкото се приближава към края, толкова се връща в началото ("казаха две години" ще отвърне Джейн Хокинг, а по-късно ще напише книгата Пътуване към безкрая: животът ми със Стивън, която е в основата на сценария тук). Вселена, която докато е жива, ще бъде обяснявана с най-различни теории/филми/митологии...
Вселена, в която онова "едно-единствено, простичко, елегантно уравнение" се изписва с думите "докато има Любов, има и Вселена".
Теорията на всичко е в кината
"Надявам се да служат като политическо изражение, провокиращо катаклизми, така често определящи циклите на Човечеството" ще каже фикционалния архитект Ласло Тот/Ейдриън Броуди в монолога си за същността на Архитектурата и тези думи не само изкусно намигат към една от функциите на Киното, но и великолепно (и метафорично) разкриват защо Брейди Корбей проектира третия си филм Бруталистът като епичен béton brut-монумент (и документ) за Архитектурата на Травмата (никога излекувана и винаги отворено-кървяща), която продължава да сковава в гняв и страх Обществото днес и Света като цяло.
Да, неслучайно именно днес е точното време за появата на Бруталистът, за да конфронтира безумната политика и брутално недодяланата позиция на Тръмп (а и на други световни лидери) към мигрантите (и към различните етноси въобще) – съвсем неприкрити, в чертите на пепеляворусото магнат семейство Ван Бюрен (отиграно чудесно от Гай Пиърс, Джо Алуин и Стейси Мартин) и безочливата им "ние ви толерираме"-реторика, ще разпознаете Тръмп идеята за превъзходство и гранде значимост в собствените очи.
Да, неслучайно откриващата увертюра на Бруталистът ще ви посрещне с цитат от Гьоте – "Никой не е по-поробен от онзи, който се мисли за свободен" – и нестандартен ракурс към Статуята на свободата... да, същата тази статуя, която сме виждали в толкова много филми, само че Обърната с главата надолу като коментар на Обърнатата демокрация в Америка (а и по Света) днес, което неслучайно бетонира позицията на Бруталистът като фаворит за Оскар наградите.
Да, неслучайно Брейди Корбей проектира (дори началните и финални надписи са като чертожна скица, наистина) магнум опуса си Бруталистът по сходен начин (с увертюра и епилог) като предишния си филм Vox Lux, също така на ръба между фикция и реалност, но с прецизни детайли...
Сега архитектурното течение брутализъм (маркиращо 70 години съществуване през 2025-а), опиращо се на Баухаус школата, служи по-скоро като трибют-трамплин за разкриване на опорните точки в историята (предимно американската) на втората половина на ХХ век (от принудителната миграция и оцеляването от Холокоста, през създаването на държавата Израел, до расизма, вътрешните и външни кризи и сбъдването на Американската мечта), разказана през призмата на Новия, американски живот на фикционалния унгарски архитект от еврейски произход Ласло Тот/Ейдриън Броуди (титанично-убедителен, но вече го е играл това в Пианистът със същата Оскар-успеваемост)...
Да, "този филм" сме го гледали многократно и преди, само че тук Целта е друга и въпросите са други... И ако в епилога Бруталистът ще заяви, че "важна е Целта, а не Пътуването", то именно Пътуването е важно за Брейди Корбей и той го пресъздава брилянтно в най-изпипания си (и амбициозен) филм досега – от концептуалното ювелирно използване на VistaVision технологията (доближаваща се до 70мм-та IMAX картина, олè за оператора Лол Кроули, абониран за филмите на Корбей), възникнала точно като брутализма през '50-те, и функционирала до '60-те (въпреки, че и Клети създания използват на места такива кадри);
през едрия план (така характерен за американските епоси) в живия портрет на "отхвърлените" Ласло и съпругата му Ержебет Тот (Фелисити Джоунс вече идеално знае важността на Жената зад Мъжа), на племенницата Жофия/Рафи Касиди, на верния брат по неволя Гордън/Исак де Банколе до визуално зашеметяващото (поглед нагоре, поглед нагоре...) и умело AI използване на части от реални сгради, които да "играят" архитектурното наследство на Ласло Тот...
Да, неслучайно, ние Хората, даваме символна "роля", смисъл и значение на Архитектурата... Както неслучайно Брейди Корбей ще посвети своя béton brut-монумент на Скот Уокър (вече покойния композитор на всичките му филми до Бруталистът), а всеки свой проект ще създава в съавторство (както и в Бруталистът) с жена си Мона Фастволд... Да, неслучайно композиторът тук, Даниъл Блумбърг (работил преди и със Скот Уокър, и с Брейди Корбей, и с Мона Фастволд) ще оперира хем епично-екстатично, хем интимно-катарзисно (а в антракта ще те остави с пиано соло), така че да те накара да усетиш дъха и на стоманата, и на бетона, и на Травмата човешка...
Просто Киното, като Архитектурата, може да превръща лични, интимни изживявания в титанични монументи (и документи) на Духа... Или както казва Бруталистът в епилога на Оскар 2025 наградите: "Важна е..."...
Бруталистът е в кината и на IMAX