My Mir

"Щастливите семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему" гласи началото на Толстоевата класика Ана Каренина, която играе съществена роля в първата част от триптих д'абсурда Благи деяния на Йоргос Лантимос, но всъщност тази максима е валидна не само за образите на Благи деяния, а и за почти всички герои от сюрреалната Вселена на черния Лантимос хумор.

Клети създания, Благи деяния... – похвално е усърдието на българските преводачи (и дистрибутори) да рамкират в един стил/една естетика последните Лантимос творения, за да подчертаят дебело оформянето на своеобразна трилогия, каквато е и идеята на самия Лантимос (а ние тръпнем в очакване на българския превод на планирания догодина Bugonia), докато единствената, но пък ключова нишка, която свързва Клети-те създания с Благи-те деяния е... едно тяло на ръба между Живота и Смъртта, маркирано (ала Линч) с енигматичните инициали Р.М.Ф (а влизащия в това амплоа Йоргос Стефанакос присъства и в бордея от Клети създания)...

Всъщност, първата и третата, финална част на триптих д'абсурда Благи деяния най-много напомнят за социално-сатиричните "експерименти в контролирана среда" на Бог|уин Бакстър – Уилем Дефо, в образите на кукловодния бос Реймънд и всевишния гуру Оми на мистериозна секта, досущ съвременен, декаденс Бог, който опитва да контролира хода и на Живота, и на Смъртта, докато Ема Стоун, в кожите на оправните Рита, Лиз и Емили, подрежда пъзела по собствени правила и монохромни сънища (дори повтаря нарочния танц, но този път Brand New Bitch-хореографията ѝ не се получава толкова ювелирно като в Клети създания)...

Иначе, във втората част на Благи деяния, сякаш най-силно се усеща присъствието на ко-драматурга Ефтимис Филипу, абониран за Лантимос творенията (като филмите Кучешки зъб, Alps, Омарът, Убийството на свещения елен), със завръщането към "кучешките" метафори и апокрифните препратки към гръцката митология...

Да, Лантимос заформя своеобразната си трилогия с трима различни сценаристи (в Bugonia е Уил Трейси и то с римейк на корейски филм), но неслучайно Лантимос оперира с вечно повтарящи се, като ехо, теми, така както във всички части на триптиха Благи деяния присъстват неслучайни сънища, инциденти, престои в болници/клиники/морги, трудности при зачеването/бременността/абортите и оскверняване на плътта до достигане на емблематичния Мотив (свързан кръвно и с Клети създания) – човешкото тяло на ръба между Живота и Смъртта – дори цветовете на отделните части на триптиха могат символно да бъдат обяснени с цветовете на шлема, с който загива Айртон Сена (да, и той "присъства" в Благи деяния)...

Именно Човекът между Живота и Смъртта е обект на интерес за Лантимос, както в Клети създания, така и тук (а вероятно и във финалната част на трилогията, предстоящия догодина Bugonia) като сценографията на екзистенца е разиграна от почти един и същ екип – композиторът Джърскин Фендрикс отново е тук (но вместо в лисабонски ресторант, сега свири в лоби бара Club Cheval, а го очакваме и в Bugonia); операторът Роби Райън сега залага на натурална, почти документална картина (с монохромни спомени) сякаш за да намигне, че сатиричният тих ужас в триптиха е съвсем възможно реален (а може би така ще оперира и в Bugonia);

потенциалът на Маргарет Куоли, само загатнат в Клети създания, сега е развихрен на макс като влиза в кожите не на 3, а на 4 образа (и с един How Deep Is Your Love рецитал), а акцията на Джеси Племънс (като Робърт/Даниъл/Андрю) е може би най-доброто включване в триумвирата, изграден между Лантимос, Ема Стоун и Уилем Дефо, което заслужено му донесе актьорска награда в Кан и участие в Bugonia...

В крайна сметка Благи-те деяния на нас, Клети-те създания между Живота и Смъртта, могат да бъдат описани (както и филмите на Лантимос) със строфите на Sweet Dreams класиката на Eurythmics (неслучайно символно лееща се още преди началните надписи тук): "Some of them want to abuse you / Some of them want to be abused"...

Иначе казано, Пътят към Ада е постлан с Благи деяния...

Благи деяния се извършват в кината

"Идвайте. Аз ще ви помогна да завладеете света ни. Цивилизацията ми е безсилна да разреши собствените си проблеми. Нуждаем се от намесата на вашата сила." – да, това гласеше съобщението до Планетата с три слънца (Трителия) в най-близката до Млечния път галактика, изпратено от астрофизичката и лидер на Земното трително движение Йе Уън-дзие, в първия том Трите тела от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин... И да, вторият том Тъмна гора (откъсът по-долу) ни запраща точно там, в сянката на инопланетарната Трителна флотилия и в очакване на... Залеза на Човечеството... Или пък е време за Изгрев на нова надежда със старото (но вече пенсионирано) "полицейско куче" Да Шъ, с астронома Ло Дзи, с първата общочовешка отбранителна система по пътя към Безсмъртната смърт...

ГОДИНА 3 ОТ КРИЗИСНАТА ЕПОХА РАЗСТОЯНИЕ НА ТРИТЕЛНАТА ФЛОТИЛИЯ ОТ СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА: 4,21 СВЕТЛИННИ ГОДИНИ

"Колко стар изглежда!" – беше първата мисъл на У Юѐ, когато се изправи срещу огромния корпус на строящия се самолетоносач "Династия Тан". Разбира се, той знаеше, че за покритието се използва най-нова заваръчна технология със защитен газ и че тя оставя по мангановите плочи множество напълно безвредни петна. Заради тях, плюс ефекта от проблясванията на заваръчните горелки, почти готовият корпус придобиваше такъв очукан вид. У Юѐ опита да си представи колко нов и внушителен ще изглежда "Династия Тан", след като се мине със сива корабна боя. Не се получи. Тъкмо беше приключило четвъртото учение на съединението в териториални води, проведено специално заради "Династия Тан". През последните два месеца командирът У Юѐ и политическият комисар Джан Бей-хай бяха изпълнявали две много странни роли. "Династия Тан", който те трябваше да ръководят, все още стоеше недовършен в сухия док, затова отреденото му място в съединението от кораби разрушители, спомагателни кораби и подводници се заемаше от учебния кораб "Джън Хъ", а понякога просто оставаше празно. През цялото време У Юѐ най-често стоеше във флагманския кораб, отправил зареян поглед към празното място в морето, където се преплитаха дирите от другите съдове, неспокойни като самия него. "Ще се запълни ли наистина тази празнина?" – беше се питал неведнъж.

Загледан в недовършения "Династия Тан", той виждаше в него не само старост, но и древното достолепие на нещо, обрулено от времето. Самолетоносачът приличаше на изоставена крепост – лекьосаният му корпус беше като крепостна стена, а гирляндите от заваръчни искри, които валяха през плътните скелета, наподобяваха бръшлян. Сякаш работниците бяха археолози, а не строители. У Юѐ се плашеше от тези мисли, затова се обърна към Джан Бей-хай, който стоеше до него.

– Как е баща ти?

Джан Бей-хай поклати глава.

– Зле. Едва се държи.

– Вземи си отпуск.

– Взех си, когато го приеха в болницата. А при текущите обстоятелства... Ще видим по-нататък.

Двамата пак се умълчаха. Всеки техен личен разговор беше такъв. По работни въпроси общуваха повече, естествено, но пък тогава помежду им неизменно имаше преграда.

– Бей-хай, в бъдеще ни чака много повече работа от преди. Щом сме заедно тук, според мен трябва да имаме добра комуникация.

– Ние си комуникираме добре. След като началството ни е сложило заедно, значи са взели предвид колко успешно се сработихме на "Чан-ан" – отвърна Джан Бей-хай усмихнат.

У Юѐ все не можеше да разбере тази негова усмивка, макар и да беше сигурен, че е искрена. А щом като дори искреността на този човек беше неразбираема, значи изобщо нямаше надежда да го разбере. Успешното сработване не означаваше успешно разбиране. Макар че Джан Бей-хай беше прям в работата си и обясняваше на командира всяка наредба в големи подробности, вътрешният му свят си оставаше безкрайна непрогледна сивота. Когато той говореше, У Юѐ винаги чуваше следното: "Направи така. Това е най-доброто или най-правилното действие. Но аз мисля другояче". Впоследствие това усещане се засили. Джан Бей-хай действително почти неизменно взимаше най-добрите и правилни решения, но У Юѐ нямаше никаква представа какво реално се върти в ума му и това не му даваше мира. Той поддържаше убеждението, че хората на двете най-тежки ръководни длъжности във военните кораби трябва взаимно да разбират начините си на мислене. Самият У Юѐ беше напълно прозрачен за Джан Бей-хай, който с лекота провиждаше в умовете на всички в кораба, от матросите до командира, а това го правеше идеален за позицията на политически комисар. Неговият собствен ум обаче оставаше затворен и в началото У Юѐ беше решил, че комисарят му няма доверие. Това го изпълваше с огорчение. "Има ли някой по-честен и по-безхитростен, достоен за такава тежка длъжност като командир на кораб? От мен ли ще се пазят?" – ядосваше се той наум. Докато бащата на Джан Бей-хай за кратко време им беше ръководител, У Юѐ му беше задал въпроса за комуникацията с политическите комисари. "Важното е да се свърши работата. За какво ти е да му разбираш мисленето? – беше отговорил адмиралът небрежно, след което беше добавил: – Всъщност даже и аз не го разбирам."

– Да го видим отблизо – предложи Джан Бей-хай, като посочи нашарения със заваръчни искри "Династия Тан".

В същия миг телефоните им иззвъняха. И двамата получиха съобщения да се върнат в колата. Това обичайно означаваше спешен случай, тъй като само от колата можеше да се ползва секретното комуникационно оборудване.

У Юѐ отвори вратата и вдигна слушалката.

– Командир У, спешна заповед за вас с комисар Джан: незабавно се явете в Главния щаб.

– В Главния щаб? Ами петото учение на съединението? Половината съдове вече са в открито море, а останалите трябва да се присъединят утре.

– Не знам. Заповедта е проста и кратка. Подробностите ще ви се изяснят тук. Командирът и политическият комисар на непуснатия още "Династия Тан" се спогледаха. За пръв път от толкова години и двамата знаеха какво си мисли другият: "Явно позицията в морето ще си остане празна".

 _ _ _

Форт Грийли, Аляска. Из снежното поле се размотаваха няколко елена лопатари, които изведнъж се сепнаха, когато повърхността под копитата им се затресе и бялото полукълбо пред тях се разтвори. Полукълбото си седеше там отдавна, като огромно яйце, закопано в земята, макар че лопатарите така и не го бяха възприели като неделима част от ледения свят. Разтвореното яйце блъвна малко гъст дим и пламъци, после оттам с гръм и трясък се излюпи нещо цилиндрично, което се стрелна нагоре, повлякло огнена опашка. Въздухът наоколо се сгорещи и снежинките се превърнаха в дъждовни капки. След като цилиндърът се възнесе в небето, лопатарите разбраха, че суматохата е приключила и всичко е възвърнало предишното си спокойствие. Цилиндърът чезнеше в небесата, оставяйки след себе си дълга бяла опашка, сякаш снежното поле беше кълбо бяла прежда, от което огромна невидима ръка дърпа един конец към Космоса.

– Дявол да го вземе! Още няколко секунди само и щях да потвърдя прекратяване на изстрелването! – извика наблюдателят Редер и запокити компютърната мишка. Той се намираше на хиляди километри от снежното поле, в контролния център на системата за противоракетна отбрана на Северноамериканското военновъздушно-космическо командване, на триста метра под планината Шайен до Колорадо Спрингс.

– Още като излезе системното предупреждение, познах, че не е това – каза орбиталният наблюдател Джоунс и поклати глава.

– По какво е стреляла системата тогава? – попита генерал Фицрой.

Противоракетната отбрана беше само част от новите му служебни задължения, затова още не се ориентираше добре. Втренчен в екрана, който заемаше цялата стена, генералът търсеше визуализациите, с които беше свикнал в контролния център на НАСА. Очакваше да види червена линия, която лази по картата като ленива змия. Макар че заради равнинната трансформация линията в крайна сметка се превръщаше в синусоидална вълна, неразбираема за незапознати хора, така поне човек получаваше визуално усещане за изстрелян предмет в Космоса. Тук обаче нямаше нищо такова, вместо това на екрана се преплитаха абстрактни криви и се сипеха безброй цифри, които не му говореха нищо. Тях ги разбираха само няколкото дежурни, а те не изглеждаше да го уважават много.

– Господин генерал, помните ли, когато миналата година в Международната космическа станция смениха отражателното покритие на товарния модул? Е, това беше изхвърленото покритие. Под въздействието на слънчевия вятър то постоянно се разгръща и свива.

– Това... би трябвало да го има в базата данни за целеразпознаване.

– Има го, ето – каза Редер и размърда мишката. Отвори една страница, избута настрани множество сложни текстове, данни и таблици и извади на преден план невзрачна фотография, навярно заснета със земен телескоп. На черния ѝ фон се открояваше сребристобял предмет с неправилна форма. Заради високата му отражателност по него не личаха почти никакви детайли.

– Майоре, след като го има в базата, защо не прекъснахте изстрелването?

– Базата данни принципно извършва автоматично претърсване и разпознаване на мишените. Човек не би могъл да реагира достатъчно бързо. Тази част от данните обаче все още са в стария формат и не са свързани с новия модул за разпознаване.

Тонът на Редер издаваше, че се е почувствал засегнат. "Собственоръчно върша работата на суперкомпютъра на противоракетната отбрана, само професионалист като мен би се справил толкова бързо при тези обстоятелства, а някакъв пълен лаик като тебе подлага качествата ми на съмнение."

– Господин генерал, след като отбранителната система промени посоката на прехващане към Космоса, получихме заповед за преминаване в боен режим още преди да сме приключили с пренастройването – обясни един дежурен офицер.

Фицрой не се обади. Всичкото това каканижене в контролния център го дразнеше. Застанал беше пред първата общочовешка отбранителна система, а тя по нищо не се различаваше от досегашната противоракетна система, просто посоката на прехващане беше обърната от земните континенти към Космоса.

– Според мен трябва да си направим снимка за спомен! – внезапно се въодушеви Джоунс. – Това трябва да е първата атака на човечеството срещу общия враг!

– Тук е забранено за фотоапарати – обади се Редер хладно.

– Капитане, какви ги говорите? – ядоса се Фицрой. – Това, което системата засече, изобщо не беше вражеска цел. Как ще е първа атака?!

След кратък момент на неудобно мълчание някой се обади:

– В прехващача има ядрена бойна глава.

– С мощност 1,5 мегатона. Е, и?

– Навън се стъмва. Предвид координатите на целта експлозията би трябвало да се види с невъоръжено око.

– Може да се види и на монитора.

– Навън е по-интересно! – каза Редер.

Джоунс се изправи, леко притеснен, но все пак видимо прихванал от въодушевлението на колегата си:

– Господин генерал, аз... дежурството ми свърши.

– И моето, господин генерал – добави Редер.

Всъщност това бяха просто любезности. Фицрой беше високопоставен координатор на Съвета за земна отбрана, което не му предоставяше никакви ръководни правомощия в Северноамериканското военновъздушно-космическо командване. Той размаха ръка:

– Аз не съм ви началник. Ваша воля. Само ви напомням, че по всяка вероятност ще работим заедно още дълго време.

По най-бързия начин Редер и Джоунс излязоха от контролния център и се качиха на повърхността. Минаха през противорадиационната врата с маса няколко десетки тона и се добраха до върха на планината Шайен. Макар че привечерното небе беше ясно, така и не видяха проблясъка от експлозията в Космоса.

– Би трябвало да е ей там – посочи Джоунс.

– Може да сме се объркали – отвърна Редер със саркастична усмивка на лицето, без да погледне нагоре. – Да не би наистина да вярват, че тя пак ще се разгърне?

– Малко вероятно е – отговори Джоунс. – Те имат интелект. Няма да ни дадат втори шанс.

– Сега, като насочихме противоракетната система нагоре, да не би на Земята вече да няма от какво да се отбраняваме? Дори терористичните държави внезапно да се кротнат, нали я има Земната трителна организация? Явно Фицрой и цялата шайка военни от Съвета за земна отбрана искат възможно най-скоро да постигнат някакви резултати. Сега ще могат да съобщят, че първата част от строежа на земната отбранителна система е завършена, въпреки че по хардуера не е работено нищо. Единствената цел на системата е да предотврати разгръщането на софоните в близка орбита около Земята, а за това се иска даже по-елементарна технология от тази за прехващане на нашите собствени ракети, понеже мишената, ако все пак се появи, би заемала огромна площ... Капитане, повиках те горе, за да обсъдим случилото се преди малко. Защо се държиш като невеж хлапак? Каква ти първа атака, снимка за спомен и не знам си какво? Така ядосваш генерала, не разбираш ли? Не виждаш ли, че той е тесногръд човек?

– Ама... това не е ли комплимент за него?

– Той е един от военните, които най ги бива да правят театър за пред външни хора. Представяш ли си на пресконференцията да каже, че системата е допуснала грешка? Всички ще твърдят, че се е провела успешна маневра. Ще видиш, сто процента така ще направят. Редер седна на земята, подпря ръце зад себе си и отправи жадуващ поглед към изгрелите звезди.

– Джоунс, ами ако тя наистина се разгърне повторно и ни предостави шанс да я унищожим, колко хубаво би било!

– И какво от това? Нали към Слънчевата система се стичат още и още? Кой знае колко са в момента... Ама ти защо все ги наричаш "тя", а не "той" или "те"?

Лицето на Редер, все така надигнато към небето, придоби замечтан вид.

– Вчера в центъра дойде един китайски офицер, който ми каза, че на техния език името ѝ било като на японка.

Тъмна гора (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 656 стр, цена 30 лева) е в книжарниците

"Всъщност трябва само да се промени начинът ни на мислене и всички ще можем да оживеем" – тези думи на стеногледеца Ло Дзи на финала на втората част Тъмна гора от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин осигуриха лъч Надежда за това, че Залезът на Човечеството все още е далече, въпреки че Цъсин поставя концептуално финала и на двата тома Трите тела и Тъмна гора със залез... Сега, обаче, е време за епичния финал/залез на Земното минало – романът Безсмъртната смърт отправя поглед към няколко различни варианта на човешкото Бъдеще (преминавайки през куп епохи и кризи), към няколко различни варианта на човешкото Мислене (дори изпраща човешки мозък на среща с Трителяните в Космоса) само и само за да стане ясно (като в откъса по-долу), че: "В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите"...

ГОДИНА 1 ОТ КРИЗАТА

Из ОПЦИЯТА ЖИВОТ

Ян Дун искаше да се спаси, макар и да знаеше, че надежда почти няма.

Стоеше на терасата на последния етаж на контролния център, откъдето спреният ускорител с обиколка двайсет километра се виждаше в пълен размер. Противно на обичайната практика, той не беше построен под земята, а в бетонна шахта на повърхността. На залезната светлина изглеждаше като огромна точка.

Точка на какво? Дано да е само на физиката.

Навремето Ян Дун беше вярвала, че колкото и грозни да са животът и светът, някъде на границите с микро- и макроравнището те са съвършени, а видимият свят е просто мехурче, носещо се по прекрасния океан. Сега обаче излизаше, че видимият свят е красивата повърхност, докато обвитият в него микросвят и обвиващият го макросвят са много по-хаотични и грозни от него.

Колко страшно беше това!

Всъщност тя просто трябваше да спре да мисли за тези неща. Можеше да продължи да живее и без физика, да се преориентира към някоя професия без връзка с досегашните ѝ занимания, да се омъжи, да създаде семейство и да прекара спокойно живота си като всяка друга жена. Разбира се, за нея това щеше да е само половин живот. Оставаше и проблемът с майка ѝ. По една случайност Ян Дун беше открила в компютъра на Йе Уън-дзиѐ криптирани файлове с необичайно висока степен на защита. Любопитна, тя веднага забеляза, че разкриптираните документи са само изтрити, без да са унищожени със софтуер за заличаване на файлове. Като повечето възрастни хора майка ѝ не разбираше много от компютри и интернет, затова не знаеше, че данните от твърдия диск лесно могат да бъдат възстановени дори след пълно форматиране. Тогава Ян Дун за пръв път в живота си направи нещо скришом от майка си – възстанови част от изтритите данни. Излезе огромно количество информация, което тя чете цели няколко дни и така узна тайната на Йе Уън-дзие и Трителия.

Това едва не я срази. Майка ѝ се оказваше съвсем друг човек, при това такъв, какъвто Ян Дун дори не беше вярвала, че е възможно да съществува. Не смееше да повдигне въпроса пред нея и никога нямаше да посмее, защото по този начин майка ѝ щеше да се преобрази завинаги. Ако оставеше тайната ѝ на мира и просто се преструваше, че тя си е все същият човек, животът можеше да продължи. Разбира се, за Ян Дун това също щеше да е само половин живот.

Да живееш само наполовина, всъщност не е кой знае колко лошо. По нейни наблюдения значителна част от хората в нейното обкръжение водеха тъкмо такъв живот. Стига само да умееш да забравяш и да се приспособяваш, можеш да живееш спокойно, дори щастливо и само с половин живот.

Двете неща заедно обаче правеха един цял живот.

Опряна на парапета, Ян Дун се взираше в бездната под себе си със смесица от страх и омая. В този момент усети как перилата под ръцете ѝ се разклатиха и мигом се отдръпна като ударена от ток. Не смееше да остане повече, затова се обърна и влезе в контролния център.

Вътре се намираха терминалите на суперкомпютъра. Допреди няколко дни те бяха напълно изключени, но в момента някои от тях отново светеха, което донесе известна утеха на Ян Дун, макар да знаеше, че центърът вече обслужва друг проект. Суперкомпютърът не беше директно свързан с ускорителя на частици, с него само се анализираха резултатите от опитите.

Единственият човек в залата беше младеж с широки яркозелени очила, които му придаваха доста особен вид. Той се изправи веднага щом видя Ян Дун. Наложи се тя да му обясни, че е дошла само да си прибере някои неща. Щом разбра коя е, Зелените очила настоя да ѝ разкаже за настоящия проект на суперкомпютъра.

Изготвяше се математически модел на промените на Земята чрез симулация на миналите и бъдещите изменения в състоянието на планетната повърхност. За разлика от предишни подобни проекти, този съчетаваше биологични, геологични, атмосферни, океаноложки, астрономични и още много други въздействащи фактори. Зелените очила включи няколко големи екрана. Вместо познатите математически таблици и криви върху тях изскочиха цветни изображения с вид на континенти и океани, гледани отвисоко. Той размърда вещо мишката и увеличи няколко участъка, на които имаше гори или реки. Усещането, че природата е проникнала там, където доскоро са властвали само абстрактни данни и теории, беше неочаквано освобождаващо за Ян Дун.

След като изслуша презентацията на Зелените очила, тя събра нещата си и любезно се сбогува. Когато се обърна към вратата, усети, че той продължава да се взира в нея. Ян Дун беше свикнала с тези погледи, те не я отвращаваха, напротив, приятни ѝ бяха, действаха ѝ като слънчеви лъчи през зимата. Внезапен порив за общуване я накара да се обърне пак към него.

– Вярваш ли, че има Бог?

Ян Дун сама се изненада от думите си, но се успокои, като се замисли, че въпросът ѝ все пак не е твърде неочакван предвид провежданата на това място симулация. Зелените очила обаче зяпна объркан и остана така дълго време, преди да отговори предпазливо:

– Бог в какъв смисъл?

– Ами Бог – отсече Ян Дун просто, завладяна за пореден път от усещането за умора, което потискаше всичко останало. Нямаше сили да обяснява.

– Не.

– Само че – отвърна тя, като посочи континентите и океаните на екрана – физичните параметри на необходимите условия за живот са прекалено конкретни. Например водата се намира в течно състояние само в много тесен температурен диапазон. Това е още по-видимо от космологична гледна точка. Ако при Големия взрив се беше получило разминаване на параметрите само с една квадримилионна, нямаше да съществуват тежките елементи, следователно нямаше да има живот. Това не е ли явен белег за наличието на интелигентен дизайн?

Зелените очила поклати глава.

– За Големия взрив не знам, но условията за живот изобщо не са каквито казвате. Планетата е родила живота, след това животът е променял планетата. Настоящата околна среда е резултат от взаимодействието между двете.

Той се замисли за малко, после хвана мишката и каза:

– Да направим симулация.

На единия екран се появи страница за настройки, препълнена с какви ли не прозорци, но когато Зелените очила махна отметката от най-горното квадратче, всички те избледняха.

– Махнахме опцията живот. Да видим сега как би изглеждала Земята в настоящия момент, ако животът не се беше зародил. Това ще е само приблизителна картина, иначе би отнело твърде много време.

На един от терминалите Ян Дун видя, че суперкомпютърът заработи с пълна мощност. Тези гиганти изразходваха енергия колкото малък град, но въпреки това тя не възрази срещу демонстрацията на Зелените очила. На екрана се появи новообразувала се планета с все още нажежена до червено повърхност като току-що изваден от пещ въглен. Времето се отмерваше на епохи от геохронологичната скала. Планетата постепенно се охлаждаше, цветовете и линиите по повърхността ѝ се променяха. Всичко това имаше хипнотизиращ ефект. След няколко минути тя стана оранжева и на екрана изникна надпис, че симулацията е приключила.

– Това са възможно най-груби изчисления, прецизната симулация би отнела цял месец – отбеляза Зелените очила и размърда мишката.

Гледната точка се спусна от Космоса към планетната повърхност, прекоси широка пустиня, прелетя над чудати стълбовидни масиви, после премина над обширна долина без видимо дъно и над кръгла депресия като метеоритен кратер.

– Къде е това? – попита Ян Дун объркана.

– Ами на Земята. Без живот повърхността ѝ в момента би изглеждала по този начин.

– Ама... къде са океаните?

– Няма океани, няма реки, всичко е сухо.

– Искаш да кажеш, че без живот на Земята нямаше да има дори течна вода?

– Действителната ситуация навярно би била още по-стъписваща, това тук е само груба симулация, но тя дава добра представа за въздействието на живота върху състоянието на планетата.

– Ама...

– Сигурно смятахте, че животът е просто един тънък, мек и рехав слой върху земната повърхност?

– А не е ли?

– Пропускате силата на времето. Ако множество мравки пренасят неспирно камъчета с големината на оризови зрънца, за един милиард години могат да изравнят планината Тайшан. В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите...

Безсмъртната смърт (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 792 стр, цена 34 лева) е в книжарниците

"Денят е 3 февруари 1947 година... Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето... Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена." – тези думи от втората новела Духове от култовата Нюйоркска трилогия на Пол Остър (откъсът от специалното ново издание, с илюстрация от Теодор Ушев, ви очаква по-долу) за пореден път разкриват, че в Остър творчеството (а и в живота) няма нищо случайно... Никак не е случайно, че денят, в който на детектива Блу е възложено да следи писателя Блак съвпада с рождената дата и година на самия Пол Остър... както не е случайно, че имената на всички герои от новелата Духове са... Цветове... Никак не е случайно, че и другите две новели от Нюйоркска трилогия се заиграват с автобиографични нотки на личността Пол Остър, както не е случайно, че всичко се движи на ръба между иронична автофикция, хитри литературни пъзели и мистъри детективски ноар, защото "знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена", нали...

Из новелата ДУХОВЕ

Най-напред е Блу. После Уайт, после Блак, а преди тях е Браун. Браун обучи Блу, посвети го в занаята, а когато Браун остаря, той зае мястото му. Така започна. Място на действието ‒ Ню Йорк, време ‒ настоящето. И двете ще останат непроменени. Всеки ден Блу отива на работа, сяда зад бюрото и чака нещо да се случи. Дълго време нищо не се случва, докато един човек на име Уайт прекрачва прага на кантората му и така започва всичко.

Случаят изглежда елементарен. Уайт иска от Блу да следи човек на име Блак, да не го изпуска от очи толкова дълго, колкото е необходимо. Докато е работел при Браун, Блу неведнъж е следил хора и тази задача с нищо не е по-различна, а може да се окаже и по-лесна от много други.

Блу има нужда от тази поръчка и затова изслушва Уайт, без да задава много въпроси. Предполага, че става въпрос за изневяра, а Уайт е само един ревнив съпруг. Уайт не е много словоохотлив. Държи всяка седмица да му се дава писмен отчет, който да се изпраща до пощенска кутия с еди-кой си номер, да е написан в два екземпляра на страници с еди-каква си ширина и дължина. В замяна на това Блу ще получава всяка седмица чек на свое име по пощата. После Уайт казва на Блу къде живее Блак, как изглежда и така нататък. Когато Блу пита Уайт колко според него ще продължи това следене, Уайт отвръща, че не знае. Ти си гледай отчетите, казва той, останалото е моя грижа.

За да бъдем справедливи към Блу, трябва да кажем, че цялата тази работа му изглежда малко странна. Но да се говори за лоши предчувствия на този етап е още рано. И все пак някои неща у Уайт не могат да не му правят впечатление. Черната брада например и невероятно рунтавите вежди. А и кожата ‒ необикновено бяла, като че ли е обилно напудрена. Блу не е вчерашен, пък и минава за голям специалист в изкуството да се маскира. Веднага разбира, че случаят е именно такъв. В края на краищата учител му е не кой да е, а Браун, който навремето се славеше като най-добрия в занаята си. В един момент обаче Блу решава, че е сбъркал, че съвсем не става дума за изневяра. Но не се задълбочава повече, тъй като Уайт продължава да говори и Блу трябва да внимава в думите му.

‒ Всичко е уредено ‒ казва Уайт. ‒ Точно срещу жилището на Блак, на отсрещната страна на улицата, има един малък апартамент. Вече съм го наел и можете да се настаните още днес. Наемът ви ще се плаща до приключване на случая.

‒ Добро хрумване ‒ отвръща Блу и взима ключовете. ‒ С това ми спестявате подготвителната работа.

‒ Точно така ‒ отвръща Уайт и глади брадата си.

Всичко е уредено. Блу приема и двамата си стискат ръцете. За да покаже благоразположението си към него, Уайт дори дава на Блу аванс от десет петдесетдоларови банкноти.

Ето така започва историята. От една страна, младият Блу, от друга ‒ мъж на име Уайт, който очевидно не е оня, за когото се представя. Какво ме интересува, казва си Блу, след като Уайт вече е напуснал кантората му. Сигурно си има своите съображения. Пък и не ме засяга. Трябва да гледам единствено собствената си работа и как да я свърша по-добре.

Денят е 3 февруари 1947 година. Разбира се, Блу въобще не предполага, че случаят ще се проточи с години. Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето. Открай време така върви светът: стъпка по стъпка, изричаш първо едната дума, после следващата. Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена.

Уайт напуска кантората и миг след това Блу вдига телефонната слушалка, за да звънне на бъдещата мисис Блу. Излизам в нелегалност, казва той на своята любима. Не се безпокой. Няма да ти се обаждам известно време, но непрекъснато ще мисля за теб.

Блу сваля малка сива раничка от лавицата и я натъпква догоре. Слага първо трийсет и осем калибровия си пистолет, един бинокъл, тефтер и много други инструменти на занаята. След това почиства бюрото, подрежда книжата върху него и заключва кантората. Оттам тръгва към апартамента, който Уайт е наел за него. Адресът не е важен. За да не бъдем голословни, нека бъде Бруклин. Някоя тиха, уединена уличка, недалеч от моста ‒ "Ориндж" например. През 1855 година на същата тази уличка Уолт Уитман собственоръчно е набрал първото си издание на "Стръкчета трева" и пак на нея, от амвона на личната си червенотухлена църква Хенри Уорд Бийчър е държал пламенните си речи срещу робството. Толкова за местния колорит.

Апартаментът е малък и прилича на ателие. Намира се на третия етаж в четириетажна сграда, облицована с червеникаво-кафяв камък. Блу с радост установява, че е напълно обзаведен, и като се разхожда из просторната стая, разглежда мебелировката. Всичко е съвършено ново: леглото, масата, столът, килимът, спалното бельо, кухненските прибори, уредите, всичко. В гардероба висят пълен комплект дрехи и Блу, недоумявайки дали са предназначени за него или не, решава да ги пробва и открива, че са му съвсем по мярка. Не е най-просторното кътче, което познавам, казва си той, но затова пък е много уютно, много уютно.

Отново излиза, пресича улицата и влиза в отсрещната сграда. Търси името на Блак по пощенските кутии във входа и го намира: Блак ‒ 3 етаж. Дотук добре. След това се връща в стаята си и се залавя за работа.

Дръпва завесите на прозореца, поглежда навън и вижда Блак, който седи пред нещо като маса в стаята си отсреща. Не е съвсем ясно какво става, но Блу решава, че Блак се е навел и пише. Поглежда през бинокъла и точно това се оказва. Лещите обаче не са много силни и написаното не може да се види, но и да можеше, Блу надали щеше да успее да го разчете. Следователно само едно е сигурно ‒ Блак пише нещо в тетрадка с червена писалка. Блу изважда собствения си тефтер и отбелязва: 3 фев. 15.00 ч. Блак пише, седнал зад бюрото си.

От време на време Блак спира да работи и се зазяпва през прозореца. В един момент Блу дори решава, че гледа право в него, и уплашено се отдръпва назад. Но като се взира по-внимателно, разбира, че това е само един празен втренчен поглед, който говори повече за замисленост, отколкото за наблюдателност, поглед, през който нещата стават невидими, защото Блак не ги допуска до съзнанието си. На равни интервали той става от стола си и изчезва нанякъде, вероятно в един от ъглите на стаята, предполага Блу, или може би отива до тоалетната, но не се бави дълго, връща се и отново сяда зад бюрото. Това продължава вече няколко часа и усилията на Блу да научи нещо повече изглеждат напразни. В шест часа той записва второто изречение в бележника си: Това продължава вече няколко часа.

Блу не толкова се отегчава, колкото се чувства безпомощен и безполезен. Като не може да прочете написаното от Блак, струва му се, че всичко върви на празен ход. Нищо чудно да е луд, мисли си Блу, и сигурно крои планове да взриви света. Може писанията му да съдържат някаква тайна формула. Но Блу веднага се засрамва от детинските си измишльотини. Рано е още за резултати, казва си той, и засега решава да не прави прибързани заключения.

Умът му се зарейва като в безпътица, спира ту на едно, ту на друго, но в крайна сметка се установява върху бъдещата мисис Блу. Тази вечер двамата се канеха да излязат заедно, спомни си той, и ако не беше Уайт, който така неочаквано цъфна в кантората му сутринта с предложение за работа, сега щеше да бъде с нея. Първо в Китайския ресторант на Трийсет и девета улица, където щяха да се мъчат с дървените клечки и да си държат ръцете под масата, а след това да отидат на двойната прожекция в "Парамаунт". За един кратък миг той вижда лицето ѝ с кристална яснота (как се смее с наведени очи, уж се срамува) и разбира, че много повече му се иска да бъде с нея, отколкото да кисне в тази малка стая Бог знае още колко време. Решава да ѝ звънне по телефона, за да си побъбрят, после се разколебава и накрая съвсем се отказва. Не иска да изглежда слаб. Ако тя почувства колко много я желае, той ще загуби предимството си и от това няма да излезе нищо добро. Мъжът винаги трябва да бъде по-силният.

Блак вече е разчистил бюрото си и на мястото на тетрадката му се мъдри чиния. Вечеря. Седи и бавно дъвче, зяпа разсеяно през прозореца, както и преди. При вида на храната Блу се сеща, че е гладен, и отива да тършува из кухнята. Избира някаква яхния в консерва, стопля я и обира соса ѝ с филия бял хляб. Надява се, че след вечеря Блак ще излезе да се поразходи, и за миг се въодушевява, когато наистина забелязва някакво раздвижване в стаята му. Но в крайна сметка нищо. След петнайсетина минути Блак отново сяда зад бюрото си, този път чете книга. От едната му страна свети лампа и сега Блу може по-добре да огледа лицето му. Решава, че са почти връстници, плюс-минус една-две години. Което ще рече, трийсет без малко или малко отгоре. Лицето на Блак му харесва, макар да не открива в него нищо забележително, което да го открои от хилядите други лица, които човек среща всеки ден. Това го разочарова, но той продължава тайно да се надява, че ще открие друго потвърждение за лудостта на Блак. Блу поглежда през бинокъла и прочита заглавието на книгата, която Блак чете. "Уолдън" от Хенри Дейвид Торо. Блу не я е чувал, но внимателно вписва заглавието в тефтерчето си.

Така до края на вечерта ‒ Блак чете, Блу го наблюдава. Времето минава и Блу се отчайва все повече и повече. Не е свикнал да бездейства и сгъстяващият се наоколо мрак започва да му действа потискащо. Предпочита да е в движение, да кръстосва от място на място, да върши нещо. Не съм тип Шерлок Холмс, оплакваше се той на Браун, когато шефът му възлагаше работа на едно място. Дай ми нещо, дето да се развъртя. А сега, когато сам си е шеф, ето какво му се пада: случай, в който просто не можеш да си отлепиш задника от стола. Защото да наблюдаваш как някой чете и пише означава точно това. Ако иска да разбере какво става, на Блу не му остава нищо друго, освен да се опита да проникне в главата на Блак и да узнае намеренията му, а това, разбира се, е невъзможно. Ето защо полека-лека се оставя на собствените си блуждаещи мисли, които го връщат към отминалите дни. Назад към Браун и някои от случаите, върху които бяха работили заедно. Все още ясно си спомня големите им "удари". Например аферата Редман. Тогава пипнаха банковия касиер, дето беше задигнал четвърт милион долара. За целта Блу се престори на букмейкър и подлъга Редман да залагат заедно. Впоследствие парите бяха открити точно в липсващите сметки и човекът си получи заслуженото. Още по-интересен беше случаят Грей. Грей изчезнал. След година и половина пълна неизвестност жена му беше вече готова окончателно да го отпише като покойник. Блу направи издирването по всички правила и обичайните канали, но без никакъв резултат. И тогава, тъкмо когато се канеше да напише последния си доклад, той попадна на Грей в един бар, точно на две преки от мястото, където се намираше съпругата му, напълно убедена, че мъжът ѝ никога вече няма да се върне. Името на Грей беше станало Грийн, ала Блу знаеше, че въпреки всичко това е Грей, защото от три месеца насам навсякъде носеше със себе си снимка на човека и знаеше лицето му наизуст. Излезе, че е случай на амнезия. Блу върна Грей на жена му и въпреки че той не успя да си я спомни и продължи да нарича себе си Грийн, все пак много я хареса и след няколко дни ѝ предложи брак. Така че мисис Грей стана мисис Грийн, омъжи се за собствения си съпруг втори път и докато Грей продължаваше да не си спомня нищо от миналото и упорито отказваше да признае, че има нещо, което да не си спомня, това съвсем не му пречеше да си живее превъзходно в настоящето. Грей беше работил като инженер в предишния си живот, а под името Грийн се бе преквалифицирал на барман в същия онзи бар, на две преки от дома си. Обичаше да прави коктейли, както сам твърдеше, да разговаря с клиентите си и нещо повече ‒ не можеше да си представи да върши друга работа. Роден съм за барман, заяви той на Браун и Блу по време на сватбеното си тържество, а кои са те да му казват какво да прави с живота си?

Така беше в доброто старо време, припомня си Блу, зазяпан в Блак, който угаси светлината в отсрещната си стая. Накъдето и да се обърнеш ‒ все неочаквани обрати и забавни съвпадения. Е, за съжаление не всеки случай е вълнуващ. Но човек трябва да приема и хубавото, и лошото в този живот.

Нюйоркска трилогия (превод Иглика Василева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 360 стр, цена 25 лева, твърди корици) е в книжарниците