My Mir

"Квадратът е светилище на доверие и съпричастност. В неговите граници всички сме с еднакви права и задължения." – да, този цитат от филма Квадратът открива вернисажа в Галерия Стриндберг, театралния триптих д'аморе на режисьора Крис Шарков по три пиеси (Кредитори, По-силната и Игра-сън) на Аугуст Стриндберг, само че в геометрията на Любовта (и на човешките взаимоотношения, въобще) равностранните фигури са утопична рядкост.

Говорейки за геометрия, не квадрати, а триъгълници (любовни) изграждат двете пиеси (писаните по едно и също време Кредитори и По-силната), които стоят в основата на изложбената колекция в Галерия Стриндберг – в Кредитори двама мъже обичат една и съща жена, а в По-силната се срещат две жени, които някога са обичали един и същ мъж.

В любовната тригонометрия на Кредитори влизат художника Адолф/ Димитър Николов, неговата муза, превърнала се в писател Текла/ Биляна Георгиева и техния, както ще се окаже общ... хм, познат Густав/ Мак Маринов. Неслучайно, самият Стриндберг е заявявал, че това е от най-зрелите му творби – историята тук не само говори за всички важни неща, които един мъж и една жена могат да изживеят заедно (от enter-а до exit-а), не само разкрива вечната игра за надмощие между Мъжа и Жената от почти всички възможни ъгли, но и намига с доста биографични препратки към живота на самия Стриндберг.

Да, в периоди на лични кризи (всред които и яростната ревност, която е изпитвал към жените в своя живот) Стриндберг често се е обръщал към живописта (предимно с морски пейзажи, но адски експресионистични ала приятеля му Мунк) и фотографията (правейки си предимно автопортрети), така че решението на Крис Шарков да превърне героите му в обекти от изложбено пространство изглежда повече от логично. Да превърне и самия Стриндберг в обект – какъвто е и портретът на Аугуст, пред чийто поглед се развива всичко – за жалост, не са използвали репродукция на някой от оригиналните фотографски автопортрети, които си прави Стриндберг, ама нейсе...

Обективизирането особено добре е постигнато във втората част (едноактната пиеса По-силната) от триптиха тук – не само заради символиката на Маската в общуването между "експонат" и посетител/ Славена Зайкова, който може да си излее душата (и любовната история) като пред огледало; не само заради пипнатите детайли в сценографията на Илияна Кънчева (от корицата на книгата на Текла в първата част до шрифтовете по стените като в истинска, и не българска, галерия)... Постигнато е и заради решението на Крис Шарков да използва гласа на Ирмена Чичикова ("Моля, не целувайте обекта") като аудио гид и разказвач/говорител на всичко случващо се в Галерия Стриндберг.

А в Галерия Стриндберг се случва колекция от портрети (със смесена техника) на човешката Душа във всевъзможни състояния, катализирани най-често от Любовта... или неслучването ù – такава като в третата част (един човек, чакащ любимата си пред служебен вход), най-фрагментарната от триптиха тук и граничеща с театъра на абсурда дотолкова, че възможното ù заглавие В очакване на Виктория (изпято от чудно синхронизиран актьорски хор) звучи досущ като В очакване на Годо...

Всъщност, тази трета част (вдъхновена от една от най-сложните и наситена с много персонажи пиеси на Стриндберг, а именно Игра-сън) е минимизирана до 5 образа на абсурда и от галерия на човешката същност и природа се превръща във финален щрих на портрет на съвременния човек. Портрет, който Крис Шарков, неслучайно, с абсолютно същия екип (сценография от Илияна Кънчева и музика от Емилиян Гацов-Елби), започна да рисува още в Серотонин, продължи с Демони, за да го превърне в триптих с Галерия Стриндберг.

Портрет-триптих, който търси равностранните отношения между Смисъл, Идентичност и Съдба в Бермудския триъгълник на съществуването.

Галерия Стриндберг отваря врати на 25 януари, 13 февруари, 9 март в Театър Азарян | 19:00 и 24 октомври | 18:30

"Щастливите семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему" гласи началото на Толстоевата класика Ана Каренина, която играе съществена роля в първата част от триптих д'абсурда Благи деяния на Йоргос Лантимос, но всъщност тази максима е валидна не само за образите на Благи деяния, а и за почти всички герои от сюрреалната Вселена на черния Лантимос хумор.

Клети създания, Благи деяния... – похвално е усърдието на българските преводачи (и дистрибутори) да рамкират в един стил/една естетика последните Лантимос творения, за да подчертаят дебело оформянето на своеобразна трилогия, каквато е и идеята на самия Лантимос (а ние тръпнем в очакване на българския превод на планирания догодина Bugonia), докато единствената, но пък ключова нишка, която свързва Клети-те създания с Благи-те деяния е... едно тяло на ръба между Живота и Смъртта, маркирано (ала Линч) с енигматичните инициали Р.М.Ф (а влизащия в това амплоа Йоргос Стефанакос присъства и в бордея от Клети създания)...

Всъщност, първата и третата, финална част на триптих д'абсурда Благи деяния най-много напомнят за социално-сатиричните "експерименти в контролирана среда" на Бог|уин Бакстър – Уилем Дефо, в образите на кукловодния бос Реймънд и всевишния гуру Оми на мистериозна секта, досущ съвременен, декаденс Бог, който опитва да контролира хода и на Живота, и на Смъртта, докато Ема Стоун, в кожите на оправните Рита, Лиз и Емили, подрежда пъзела по собствени правила и монохромни сънища (дори повтаря нарочния танц, но този път Brand New Bitch-хореографията ѝ не се получава толкова ювелирно като в Клети създания)...

Иначе, във втората част на Благи деяния, сякаш най-силно се усеща присъствието на ко-драматурга Ефтимис Филипу, абониран за Лантимос творенията (като филмите Кучешки зъб, Alps, Омарът, Убийството на свещения елен), със завръщането към "кучешките" метафори и апокрифните препратки към гръцката митология...

Да, Лантимос заформя своеобразната си трилогия с трима различни сценаристи (в Bugonia е Уил Трейси и то с римейк на корейски филм), но неслучайно Лантимос оперира с вечно повтарящи се, като ехо, теми, така както във всички части на триптиха Благи деяния присъстват неслучайни сънища, инциденти, престои в болници/клиники/морги, трудности при зачеването/бременността/абортите и оскверняване на плътта до достигане на емблематичния Мотив (свързан кръвно и с Клети създания) – човешкото тяло на ръба между Живота и Смъртта – дори цветовете на отделните части на триптиха могат символно да бъдат обяснени с цветовете на шлема, с който загива Айртон Сена (да, и той "присъства" в Благи деяния)...

Именно Човекът между Живота и Смъртта е обект на интерес за Лантимос, както в Клети създания, така и тук (а вероятно и във финалната част на трилогията, предстоящия догодина Bugonia) като сценографията на екзистенца е разиграна от почти един и същ екип – композиторът Джърскин Фендрикс отново е тук (но вместо в лисабонски ресторант, сега свири в лоби бара Club Cheval, а го очакваме и в Bugonia); операторът Роби Райън сега залага на натурална, почти документална картина (с монохромни спомени) сякаш за да намигне, че сатиричният тих ужас в триптиха е съвсем възможно реален (а може би така ще оперира и в Bugonia);

потенциалът на Маргарет Куоли, само загатнат в Клети създания, сега е развихрен на макс като влиза в кожите не на 3, а на 4 образа (и с един How Deep Is Your Love рецитал), а акцията на Джеси Племънс (като Робърт/Даниъл/Андрю) е може би най-доброто включване в триумвирата, изграден между Лантимос, Ема Стоун и Уилем Дефо, което заслужено му донесе актьорска награда в Кан и участие в Bugonia...

В крайна сметка Благи-те деяния на нас, Клети-те създания между Живота и Смъртта, могат да бъдат описани (както и филмите на Лантимос) със строфите на Sweet Dreams класиката на Eurythmics (неслучайно символно лееща се още преди началните надписи тук): "Some of them want to abuse you / Some of them want to be abused"...

Иначе казано, Пътят към Ада е постлан с Благи деяния...

Благи деяния се извършват в кината