My Mir

"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...

В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.

Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.

Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:

1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).

2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.

3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.

4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.

5. Не докосвай кокаин.

6. И най-вече, никога не се влюбвай.

Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.

В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.

– Виж младата ми годеница със светлосините очи.

– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.

– Много е стара. Да не си си забравил очилата?

– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.

– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.

– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!

– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.

– Млъквай, че се влюбвам.

– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.

– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).

Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.

– Гърдите ми са по-големи от твоите!

– Да, но моите са истински!

Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".

Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.

Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.

Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.

   Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 – 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)

Творческият и брачен тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини работи безотказно – тя пише романи, които той превръща във филми. Първо беше Чуй ме, после Да дойдеш на света, а сега идва ред на Никой не се спасява сам – историята на Делия и Гаетано не се различава особено от тези на милиони двойки по света, преживели мечти и разочарования заедно 10 години, но развели се наскоро и превърнали двете си деца в заложници на своята изнизала се любов. Откъсът от Никой не се спасява сам (книгата и филмът, които ще бъдат представени на фестивала CineLibri, 2-11 ноември), обаче, ни връща към онези първи срещи на Делия и Гае, онези мигове на магия, в които всеки търси спасение в другия, защото... никой не се спасява сам, нали!?

Дните на Делия минаваха в опипване на наднормени кореми и пощипване на затлъстели талии в този кабинет в покрайнините на града, недалеч от малка гара. При всеки профучаващ влак стъклата трепереха, една ябълка падаше на пода. Майка ѝ веднъж дойде да я види. Вдигна падналата ябълка.

Пациентите ѝ бяха деца, затлъстели поради родителска небрежност, жени с проблеми с алкохола. Трябваше не толкова да им предписва диети и да ги вкарва в установени схеми, колкото да ги научи на самоуважение. Делия знаеше, че тялото може да се превърне в неприятел. В кофа за смет, в задръстен умивалник. В пресъхнал кладенец. Сега носеше бяла престилка и се усмихваше. Като някой бивш наркоман, приемащ деца, които се дупчат. Познаваше лъжите на пациентите си. Познаваше болката зад тези лъжи.

Харесваше ѝ там, на периферния фронт. Имаше нужда да се отдалечи от квартала, където беше израсла. С малките кученца, с банките. Сградите от четиресетте години изглеждаха без душа, също като обитателите им. Нищо искрено или полезно за живота не беше открила в къщите на тези мекушави и гостоприемни семейства, които ходеха на нашумелите изложби и на концертите в зала "Аудиториум". И нищо не забраняваха на децата си от страх да не се окажат очи в очи с черните им дупки.

Една приятелка, с която бяха смъркали кокаин два-три пъти в кенефа на гимназията, се беше самоубила. Отишла да гледа "Титаник" с Леонардо ди Каприо от осем часа и към полунощ се хвърлила от терасата. Родителите ѝ си били вкъщи, имали приятели на гости и си говорели под една лампа "Арко" на Кастильони.

Гае идваше от спортната зала в съседство, в същия двор. Някой от залата го бе насочил. Беше се засмял под пещерното си чело. Място за богати особняци. Изглеждаше му абсурдно този център тук, където дребнобуржоазни семейства като неговото съжителстваха с отрепките от новия свят, със скандалите между транссексуални, китайската мафия, продажбата на дрога посред бял ден.

Седна с ръце, отпуснати между разтворените крака. От тавана висеше лампа от оризова хартия. Майка му имаше подобна в спалнята, беше я донесла от едно от пътуванията си.

Серена бе от поколението на ексцентричните антиконформистки, но беше бедна (имаше значение). Като млада се беше дрогирала в продължение на няколко месеца, колкото да хване хепатит. На четиресет и шест претърпя присаждане на черен дроб. Гае се грижеше за нея, редуваха се с баща му. Беше лятото на дипломирането. Учеше с маска на лицето, да не я зарази с нещо (една хрема бе достатъчна, за да я прати на оня свят).

Беше ученик в класическия лицей, един от малкото наблизо. Ходеше с автобус, а на третата година с мотопед, в тази сграда, прилична на казарма, в квартал, който се считаше за по-добър, но съвсем малко се различаваше от неговия. Беше си набавил скромна библиотека от книги на старо, задължителни заглавия – "Сидхарта", "Чужденецът", "Тотем и табу". Имаше много стремежи и сребърен пръстен. Зимно време караше на филми и на екстази (да си пуснеш филм нощем с хапче под езика беше върхът). През лятото свиреше с една група технопсихари и доставяше изстинали пици по домовете.

Движеше се по ръба, в очакване на галактическа трансформация подобно на воините със суперсили от японските анимации, по които си падаше като дете.

Естествено, имаше комплекси. Не можеше да реши дали да се опита да навлезе в по-добрия свят, или да се откаже тържествено. Беше се опитал да влезе в Центъра за експериментално кино, но дори секретарката не му обърна внимание. Взе книжка за шофьор на камион. Почна да обикаля Италия от горе до долу. Червени тегели по магистралата като кръв от диня. Кефеше се да говори нощно време на контролния пункт с другите откачени шофьори като него. Не беше истинска работа, приличаше му на американски филм, на "Конвой".

Беше доволен, обаче имаше колит. Каквото и да хапне, коремът му ставаше като сметище, което бълва газ.

Отиде да го прегледа нутриционистка.

А стига бе, млада е и направо си е хубава. Само с една златна верижчица под престилката. И стари гуменки "Суперга". Дългата ѝ коса е сплетена на плитки, и лицето ѝ е малко индианско.

– Била ли си в индиански резерват в Америка?

– Не.

– Изглеждаш като излязла оттам.

Но нямаше намерение да забива индианката. Не будеше такива мисли, видът ѝ не подтикваше към нещо такова. А и го болеше коремът. Докато блъскаше боксовата круша в залата, пърдеше като катър, ала не се оправи.

Седеше там, потен, пред нея. Беше облечен с един суичър с отрязани ръкави, много изтъркан и доста як. Изопнал рамене с леко напрягане, за да изпъкнат мускулите, винаги сядаше така. Чувстваше се по-сигурен.

– Легни.

Главата му се оказа под лампата от оризова хартия, подобна на тази на майка му, която сега работеше в една бинго зала.

Делия натискаше корема му с ръце. Разсмиваше го, дявол да го вземе.

– Отпусни се.

Гае стискаше задник от страх да не се изпусне. Нутриционистката го натискаше с острите си пръстчета. Все едно котка ходеше отгоре му. Полазиха го тръпки.

Пак се засмя.

И нутриционистката се засмя.

Той забеляза наниза от зъби в устата ѝ, малки и еднакви. Но несиметрични по краищата, като разядена от плъхове завеса.

Тя веднага затвори уста, сякаш беше направила грешка да се засмее.

Гае се изправи и си облече якия суичър. Прокарваше език по зъбите си зад устните, опитваше се да си представи усещането от онези зъби.

– Май напипа нещо. Тумор ли е?

Тя не го погледна повече. Беше заета да му предписва нещо. Забраняваше му газираните напитки, пицата, пресните сирена. Той я погледна безутешно.

– И какво да ям?

В този момент мина влак. Търкулна се поредната ябълка. Гае я догони и я захапа.

– Ето, това яж.

Беше отхапал голямо парче. Така започна магията.

Първия път, когато правиха любов, Гае си помисли правя го с господа. Почувства се, все едно внезапно се е намерил на небето, но не за да умре, а за да се чука пак и пак. Направо като японски трансформър. Това и правиха месеци наред в кабинета в обедната почивка (докато в съседната зала тренираха тайдзи). Тя го запозна с мюслито, сока от нар и с "Героят с хиляди лица".

Тя беше тази, която му каза махни се от тоя квартал, не ти действа добре, задоволява те само временно, като пицата и бирата. А след това ти остават тежестта и газовете. Не ти дава повече сигурност от някое друго място. Погали го по гърдите. Предпочитам мъже без мускули.

Той престана да взема анаболи и амфетамини. Занесе ѝ да чете нещо, което беше написал (докато чакаше мнението ѝ, си гризеше ноктите до кръв), малки историйки, разказчета от една-две странички най-много. Изгълта "Героят с хиляди лица", почувства се точно като главния герой, спрял на прага. Готов да посрещне изпитанието.

И тя бе готова. Беше умряла и възкръснала. Изправиха се като мокри жребчета. Подадоха си ръка. Излязоха от стаята кабинет.

   Никой не се спасява сам (превод Вера Петрова, 216 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

Филмът Никой не се спасява сам, представен от режисьора Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини е на 5 ноември (Люмиер, 19:00 часа)

На 6 ноември (в Дом на киното, 18:00 часа) имате среща с филма и книгата Да дойдеш на света, отново представени от Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини

И последно, турът на двойката Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини завършва на 7 ноември (в Одеон, 20:00 часа) с представянето на филма и книгата Чуй ме

Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.

"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."

Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).

"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.

"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."

Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?

Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.

Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.

"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."

Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.

Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."

Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.

Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.

Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.

Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.

Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.

– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.

– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.

Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.

– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?

– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.

– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...

– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.

– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.

– Стига глупости...

– Не са глупости, а факт.

– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...

– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.

– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.

– Не го мислиш сериозно.

Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.

– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.

Настъпи мълчание. Поръчахме.

– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...

– Забрави!

– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Разбира се, и ти го знаеш.

Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.

Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.

– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.

– Може би – леко отегчено отвърна той.

– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...

– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.

Беше като кроше право в челюстта.

– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.

Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.

– Какво искаше този? – чух я да го пита.

– Поредният вманиачен любител – отвърна той.

Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:

"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."

И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.

Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...

Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.

Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.

   Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)

Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

"Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси." – тези думи на Джеймс Г. Балард идеално описват брилянтния му вертикален 40-етажен разрез на съвременното човечество в романа Небостъргач (откъс от него ви чака по-долу), с който британският писател поставя колкото прецизна, толкова и плашеща диагноза (40 години по-рано) на днешния свят, разкъсван от социални, икономически, политически и расови разделения. Наречете ги социална сатира, антиутопия, (пост)апокалиптични, брилянтни сай-фай алегории или както искате, но романите на Балард (сред които и екранизираните Империя на слънцето, Катастрофа и въпросния Небостъргач) са преди всичко вик за спасение на Душата на Човека – точно като ювелирния Portishead римейк на диско класиката SOS, озвучила High Rise екранизацията на Бен Уитли с Джеръми Айрънс, Том Хидълстън, Сиена Милър и Люк Евънс... или иначе казано – Небостъргачът е построен не за човека, а за неговото отсъствие.

През дните след удавянето на кучето атмосферата на превъзбуда в сградата постепенно се уталожи, но за доктор Лейнг това относително спокойствие изглеждаше още по-зловещо. Басейнът на десетия етаж остана да пустее – отчасти, според него, защото всички смятаха, че водата е замърсена от умрялото животно. Почти осезаеми миазми витаеха над застоялата ѝ повърхност, сякаш духът на удавената хрътка събираше край себе си всички сили на злост и възмездие, присъстващи в сградата.

На път към факултета няколко сутрини по-късно Лейнг се отби в мола на десетия етаж. След като резервира залата за скуош за обичайната си седмична игра с Антъни Роял, приближи входа на басейна. За разлика от блъсканицата и паниката по време на аварията, сега наоколо бе тихо и почти безлюдно. Дори в магазина за напитки се мяркаше само един клиент. Лейнг бутна люлеещите се врати и мина покрай затворените съблекални и дръпнатите завеси на кабинките с душове. Спасителят, пенсиониран учител по физическо възпитание, отсъстваше от обичайното си място зад трамплините. Явно оскверняването на водата не бе понесло и на него самия.

Лейнг застана върху покрития с плочки ръб откъм дълбокия край, под немигащата луминесцентна светлина. От време на време леките странични движения на сградата под напора на въздушните потоци образуваха предупредителни вълнички по равната водна повърхност, сякаш в потайните дълбини някакво чудовищно създание се поместваше в съня си. Той си припомни как, помагайки на счетоводителя да извади хрътката от басейна, бе удивен от лекотата ѝ. Проснато върху цветните плочки с великолепната си, прогизнала от хлорираната вода козина, кучето приличаше на голяма катерица. Докато чакаха собственичката му, телевизионна актриса от 37-ия етаж да дойде да го прибере, Лейнг огледа внимателно тялото. Нямаше никакви външни рани или следи от насилие. По всичко изглеждаше, че животното се е измъкнало от апартамента, влязло е в случайно преминаващ асансьор и в бъркотията покрай спирането на тока е паднало в басейна, където се е удавило от изтощение. Но тази версия трудно се връзваше с фактите. Цялата авария бе траяла не повече от четвърт час, а куче с подобни размери бе достатъчно силно, за да плува с часове, да не говорим, че в плиткия край просто е могло да се опре на дъното със задните си крака. Виж, ако е било завлечено във водата и после държано под повърхността от чифт здрави ръце...

Удивен от собствените си подозрения, Лейнг продължи да обикаля басейна. Нещо все повече го убеждаваше, че смъртта на хрътката е била провокативен акт, целящ да предизвика ескалация на напрежението. В небостъргача имаше не по-малко от петдесет кучета, чието присъствие отдавна бе повод за дрязги. Почти всички принадлежаха на обитателите на горните десет етажа – точно както повечето от петдесетте деца живееха на долните десет. Взети заедно, кучетата образуваха една прослойка от свръхразглезени расови любимци, чиито собственици не се интересуваха твърде от спокойствието и удобството на съкооператорите си. Животните лаеха по паркингите, където ги разхождаха вечер, и цапаха пешеходните пространства. Неведнъж асансьорните врати биваха опръскани с урина. Лейнг бе чувал Хелън Уайлдър да се оплаква, че вместо да използват своите пет високоскоростни асансьора, водещи от отделен вход на фоайето директно до горните етажи, кучкарите редовно се прехвърлят на другите асансьори и насърчават любимците си да ги ползват като тоалетни.

Съперничеството между собствениците на кучета и родителите на малки деца отдавна бе успяло да поляризира отношенията в сградата. Между най-горните и най-долните нива, централната маса от апартаменти – примерно между 10-ия и 30-ия етаж – образуваше нещо като буферна зона. През краткото примирие след удавянето на хрътката в тази средна секция цареше многозначително мълчание, сякаш живущите там вече знаеха какво назрява в сградата.

Лейнг откри това вечерта, на прибиране от медицинския факултет. Към шест часа секцията от паркинга, резервирана за етажите от 20-и до 25-и, обичайно бе пълна, което го принуждаваше да оставя колата си в секцията за посетители, на около триста метра от сградата. Архитектите разумно бяха зонирали паркинга така, че колкото по-нависоко живее човек (и съответно колкото по-дълго пътува с асансьора), толкова по-близо до входа да паркира.

Съответно обитателите на по-долните нива бяха принудени всеки ден да изминават значителни разстояния до колите си и обратно. Гледката, както бе установил Лейнг, не бе лишена от известна привлекателност. Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси.

Тази вечер обаче, на влизане във вече претъпкания паркинг, Лейнг остана учуден от толерантното поведение на съкооператорите си. Той пристигна едновременно със своя съсед, доктор Стийл, и по всички правила двамата трябваше да се състезават за последното свободно място, а после да вземат различни асансьори за етажа си. Но ето че вместо това всеки от тях, в демонстрация на пресилена галантност, покани другия да мине пред него. После дори тръгнаха заедно към главния вход.

Във фоайето пред офиса на домоуправителя се бе събрала група живущи и шумно се препираше със секретарката. Инсталацията на деветия етаж още не бе поправена и нощем той тънеше в тъмнина. За щастие, беше лято и се мръкваше късно, но все пак неудобството за обитателите си оставаше значително. Никой от електроуредите в апартаментите им не работеше и границите на отзивчивостта на съседите им от осмия и десетия етаж бързо бяха достигнати. Стийл ги изгледа неприязнено. Макар още да нямаше трийсет, в маниерите си определено клонеше към средна възраст. Лейнг се улови, че гледа в захлас безупречния път, разполовил темето му.

– Тези все се оплакват от нещо – рече поверително Стийл, докато влизаха в асансьора. – Днес едно, утре друго. Не искат да осъзнаят, че за една нова сграда е нужно известно време, докато всичко си дойде по местата.

– И все пак трябва да е доста неприятно да стоиш без ток.

Стийл поклати глава.

– Те постоянно претоварват бушоните с мощните си аудиосистеми и ненужни уреди. Електронни бавачки, защото майките са твърде мързеливи, за да се надигнат от фотьойлите, специални блендери за бебешки храни...

Лейнг едва изчака да се разделят, почти съжалявайки за новооткритата солидарност със своя съсед. По някаква причина присъствието на Стийл го притесняваше и той не за първи път се упрекна, задето не бе купил апартамент над 30-ия етаж. Високоскоростните асансьори бяха истинска благословия.

– Аз пък нямам нищо против децата в блока – отбеляза, когато слязоха на 25-ия етаж.

Зъболекарят вкопчи лакътя му в изненадващо здрава хватка и се усмихна окуражително, показвайки уста като миниатюрна катедрала от полирана слонова кост.

– Повярвай ми, Лейнг. Знам им и кътните зъбки.

* * *

Осъдителният тон на гласа му, описващ сякаш безотговорна шайка незаконни имигранти, а не собствените им заможни съседи, дойде като изненада за Лейнг. Той познаваше бегло неколцина от обитателите на деветия етаж, сред които една социоложка, приятелка на Шарлът Мелвил, и един авиодиспечер, свирещ в струнно трио заедно с двама свои познати от 25-ия етаж – фин и забавен човек, с когото Лейнг често разговаряше, щом го срещнеше с виолончелото му в асансьора. Но разстоянието водеше до отчуждаване.

Степента, до която бе достигнало разделението, му бе демонстрирана нагледно още същата вечер. Той се качи с асансьора до 40-ия етаж, за да вземе Антъни Роял за партията скуош. Както обикновено, пристигна десетина минути по-рано, за да поизлезе на покрива. Впечатляващата гледка на бетонния ландшафт го изпълваше с противоречиви чувства. Част от очарованието ѝ твърде явно се криеше във факта, че е построена не за човека, а за неговото отсъствие.

   Небостъргач (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

Филмът Небостъргач е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Люмиер, 18:15), 11 октомври (Одеон, 18:45), 14 октомври (Дом на киното, 19:00)

"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...

Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.

Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.

Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".

Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.

Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.

Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."

Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.

Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.

Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.

Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.

Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.

   Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)

"Книгата принадлежи на автора... В най-добрия случай редакторът е слуга на писателя." – тези думи на прочутия редактор Максуел Пъркинс едва ли могат да обобщят неговата литературна философия, но именно това прави неговата биография Геният (ексклузивен откъс от романа ви очаква по-долу, а премиерата на екранизацията му е в програмата на фестивала CineLibri 2016), разказана от американския биографист Андрю Скот Бърг. Какво стои зад кулисите на издаването на една литературна класика; как се отглеждат писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Томас Улф...; кога Думите стават по-могъщи от оръжията, а бележките под линията на живота се превръщат в легендарни романи и защо "Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга" – отговорите се крият в Геният.

На 19 април 1930 година Чарлс Скрибнър умира на седемдесет и шест години. Малцина автори на издателството, популярни, когато Пъркинс започва работа там, все още биват издавани.

Джон Фокс-младши, Ричард Хардинг Дейвис и Хенри Джеймс са погребани преди повече от десетилетие. Джон Голзуърди и Идит Уортън продължават да пишат, но последните им романи носят привкус от XIX век. Ала присъствието на стария Чарлс Скрибнър се долавя осезаемо в семейния бизнес. Синът му Чарлс поддържа името му живо, а брат му Артър управлява фирмата. Максуел Пъркинс е на път да стане главен редактор на издателството. "След смъртта на Скрибнър – отбелязва Уолас Майър – вече наистина не се налагаше Макс да защитава решенията си."

През онази година най-успешният автор на Пъркинс – който печели повече престиж, отколкото старият ЧС някога е допускал – е Ърнест Хемингуей. Въпреки Депресията "Сбогом на оръжията" се превръща в стабилен бестселър и накрая оглавява списъка. Макс пише на Ърнест, че Депресията най-вероятно ще засегне общия поток от книги – него несъмнено – но надали ще се отрази на такава изключителна книга като "Сбогом".

Като нова знаменитост, Хемингуей става обект на литературни клюки. Най-необикновените истории идват от писателя Робърт Макалмън, когото Ърнест е препоръчал на Пъркинс.

На вечеря Макс седи изумен, докато Макалмън клевети човека, който ги е запознал. Отначало прави злобни забележки относно писането на Хемингуей. Не след дълго дава глас на лъжливите слухове, че Фицджералд и Хемингуей са хомосексуални.

От Фицджералд Хемингуей подочува за друга история – че той не бил доволен от издателите си и обмислял да се прехвърли другаде. Ърнест пише на Макс, че няма представа как да пресече тези най-нови лъжи, но го уверява, че няма абсолютно никакво намерение да напуска "Скрибнър". Надява се, че ако собственият му късмет и бъбреци издържат достатъчно дълго, Макс някой ден ще издаде събраните съчинения на Хемингуей. Предлага да напише писма, в които да изрази верността си към Пъркинс.

Макс високо цени писмото на Хемингуей. Признава му, че тази история го е разстроила. "Една вечер от напрежение – признава той, – когато слуховете се вихреха най-яростно, собственоръчно ти написах молба да съставиш писмо, с което да ги опровергаеш. Но накрая го скъсах, защото си помислих, че част от играта е сами да съумяваме да се лекуваме." След като помага на писателя да подготви данъчната си декларация – годишно задължение, което се удава с лекота на бившия студент по икономика – и създава попечителски фонд за семейството му, Макс убеждава "Скрибнър" да повишат авторовия процент от продажбите на "Сбогом на оръжията" с няколкостотин долара само "защото ние смятаме за огромна ценност факта, че те издаваме". Пъркинс в крайна сметка препоръчва на Хемингуей да обмисли споразумение, по силата на което "Скрибнър" да му плащат минимална годишна сума, на която той да разчита безусловно.

Ърнест приема всички предложения на Пъркинс освен последното – сигурен е, че няма да бъде в състояние да работи с такъв договор за заплата. За да скрепи съюза си със "Скрибнър", той моли Пъркинс да вземе от "Бони и Ливрайт" правата за "В наше време", които те са обещали да продадат на "Скрибнър", когато Хемингуей ги е напуснал. Когато Макс се обръща към тях, Хорас Ливрайт се разярява. Авторът е национален литературен герой, затова издателят не иска да се откаже от книгата.

"Ние смятаме, че името на господин Хемингуей е ценно присъствие в списъка на нашите автори – пише той на Пъркинс, – а тъй като издадохме първата му книга, има и сантиментален момент." След като Макс настоява с месеци и след предложението за заплащане в брой, "Скрибнър" успяват да изкопчат книгата.

По предложение на Хемингуей Пъркинс кани Едмънд Уилсън да напише предговор към новото издание на "Скрибнър", защото Ърнест е убеден, че Уилсън е "човекът, който разбира най-добре" творбите му.

През есента положението в книгоиздаването се влошава и малко от новите заглавия оцеляват през декември. Благодарение на четири-пет романа на Пъркинс – сред които "Убийството на епископа" на С. С. Ван Дайн и "Сбогом на оръжията" на Хемингуей (в края на 20-те години са продадени седемдесет хиляди бройки от второто заглавие) – "Скрибнър" се радва на най-благополучната си година. Пъркинс обаче е наясно, че това не прави изгледите за бъдещето по-добри. Перспективите са мрачни навсякъде. Затова в мъртвилото на седмицата между Коледа и Нова година Пъркинс се ободрява с мечти за пътуване до Гълфстрийм.

В края на януари 1930 година на връщане от Париж Хемингуей минава през Ню Йорк. Посещава Пъркинс, а той го намира в добра форма и му обещава да се видят във Флорида през март. През февруари бизнесът е толкова зле, че сякаш е невъзможно Макс да се измъкне, обаче пише на Хемингуей: "Научил съм, че единственото, което можеш да направиш в такива случаи, е просто да се махнеш". Пристига в Кий Уест на 17 март и се запознава с Шайката – свободна общност от приятели на Ърнест.

Хемингуей и екипажът му стигат до Маркесас Кийс, влачейки въдиците зад лодката. Там Пъркинс хваща на въдицата си двайсет и шест килограмов опах, с почти петстотин грама повече от световния рекорд. Докато Макс навива влакното на въдицата, другите от екипажа наблюдават развеселени как по лицето му плъзва сянка от усмивка, която, аха, да опровергае прякора Каменното лице, който са му дали. По време на цялата експедиция Пъркинс отново се впечатлява от наблюдателността на Ърнест – повече, отколкото от физическата му сила. Години по-късно, когато си припомня преживяванията на Кий Уест, Макс казва: "Вероятно е необходима артистична интуиция, за да научи човек бързо географията на океанското дъно и поведението на рибите, обаче Хемингуей беше усвоил за година неща, които отнемат десетилетие или пък цял живот. Той сякаш инстинктивно се проектираше в рибата – знаеше какво усеща един опах или тарпон и така разбираше какви са намеренията му".

Морските пътешественици се носят още седемдесет мили от Кий Уест към друга група малки рифове, наречени Драй Тортугас, и остават повече от две седмици вместо четири дни, както са планирали. Само Божие дело е в състояние да задържи Пъркинс извън кабинета му за толкова дълго: северен вятър е разбунил морето толкова силно, че групата не може да се върне на сушата. Ърнест и Шайката спят в някаква барака и карат на алкохол, консервирани храни и запасите от сладък лук, с който Ърнест зарежда лодката преди всяко плаване, както и с каквото успеят да уловят. Могат само да хвърлят въдици от пристана или да се осмелят понякога да излязат с малката лодка за дънен риболов, когато вятърът поутихне за кратко. Ловят риба през всичките дни с изключение на два, когато стрелят по ято птици, погнато от северния вятър към тях. В старанието си да не изостава от изолираната група мъже, Пъркинс си пуска брада, макар и по-къса и по-светла от тези на другите. След като бурният вятър утихва и всички успяват благополучно да се върнат в пристанището, Макс се поглежда в огледалото. "Ако ме беше видяла с прошарената брада като корав пират – пише Макс на Елизабет Лемън впоследствие, – със сигурност щеше да ме вземеш за убиец. Твърдяха, че изглеждам като кавалерийски капитан бунтовник. Две седмици нямаше къде да се огледам, а когато го сторих, се ужасих. Бях съвсем различен и това ме шокира!" Макс благодари на Хемингуей, защото това е едно от най-хубавите преживявания в живота му. Немного след посещението на Макс, Хемингуей заминава за ранчо в Монтана, за да работи над най-новата си книга – мащабно изследване на испанските борби с бикове, за което е споменал по-рано в кореспонденцията си с Пъркинс. Не след дълго пише на Макс, че не получава поща, не е разгръщал вестник от седмици и от години не е бил в толкова добра физическа форма.

С изключение на слабостта си към светлата бира, заради която можел да се поразшири в кръста с няколко сантиметра и която можела да отнеме по няколко часа от работния му ден, навиците му били спартански. Работел по шест дни седмично и за един месец бил написал четиресет хиляди думи. Осведомява Макс, че има още шест каси с бира, които щели да му стигнат за още шест глави. Когато Пъркинс му изпраща коректурите на новото издание на "Скрибнър" на разказите от сборника "В наше време" заедно с предложенията за промени и допълнителен подбор, Ърнест ги оставя настрани и казва, че работи твърде добре над новата си книга, за да "дере мъртви коне".

Преди Депресията кариерата на Томас Улф вече е започнала стабилно, но той се чувства застрашен от националната катастрофа – още повече поради факта, че както по-късно отбелязва за своя автобиографичен герой в книгата "Не можеш да се върнеш отново у дома", "освен общата криза, той изживяваше и лична. За пръв път и той беше стигнал до край и до начало. Беше краят на една любов, но не на способността да обича; началото на признанието, но не на славата".

Улф иска да прекъсне всички свои ограничаващи връзки с миналото, но се разтреперва дори само при мисълта за това. В Ашвил е станал парий и най-сетне е решил да прекрати връзката си с Ейлин Бърнстайн. Пъркинс предлага на Том да кандидатства за субсидия от една фондация, която би му осигурила спокойствие, за да може да напусне работата си като преподавател в Нюйоркския университет и да заживее самостоятелно, като поработи в чужбина за една година. Госпожа Бърнстайн съзнава последиците от тази независимост и тълкува превратно намеренията на Пъркинс. Тя смята, че той насърчава Улф да я напусне. Пъркинс пише препоръчително писмо до фондация "Гугенхайм" и Том получава стипендията. Макс урежда и аванс в размер на четири хиляди и петстотин долара за новата му книга, който ще се плаща на месечни вноски. Като добавим и авторския процент от продажбите от "Погледни към дома, ангеле", писателят разполага с около десет хиляди долара и вече не се налага да разчита на подкрепата на Ейлин Бърнстайн. Смутена, тя опитва по всевъзможни начини да му внуши колко много го обича и чувствата на Улф се колебаят месеци наред. Любовта му обаче продължава да намалява.

На Бъдни вечер през 1929 година Том сяда на едно бюро в Харвардския клуб в Ню Йорк и пише писмо, в което изразява привързаността си към Макс Пъркинс: "Преди една година нямах почти никаква надежда за работата си и не те познавах. Случилото се оттогава насам в очите на мнозина може да изглежда като скромен успех, но за мен е нещо необикновено и вълшебно. Истинско чудо". И продължава: "Вече не мисля за времето, когато написах "Погледни към дома, ангеле", а по-скоро за времето, когато за пръв път разговарях с теб за романа и когато ти работеше над него. Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата – името "Скрибнър", естествено, предизвиква топло сияние в сърцето ми, но за мен "Скрибнър" си преди всичко ти: ти направи нещо, което бях престанал да вярвам, че един човек може да направи за друг – ти ми даде свобода и надежда. Понякога младите хора вярват в съществуването на герои, които са по-могъщи и по-умни от тях и към които могат да се обръщат за ответ при своите несгоди и скърби... За мен ти си такава личност: ти си за мен канара, мой пристан".

"Много се радвам, че се чувстваш по този начин – с изключение на усещането, че не заслужаваш всичко това – отговаря Пъркинс на Улф. – Надявам се все пак помежду ни да няма сериозна мисъл за задълженост, но в името на непринуденото ни общуване ще изтъкна, че дори да ми дължеше много, моят дълг към теб анулира това. Всичко случило се от получаването на ръкописа до сега за мен беше щастливо, интересно и вълнуващо преживяване."

   Геният (превод Надежда Розова, 584 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Филмът Геният е в програмата на CineLibri 2016 – 9 октомври (Евро Синема, 18:30), 10 октомври (Одеон, 19:00), 11 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 12 октомври (Люмиер, 19:00), 13 октомври (културен център Г8, 19:30), 15 октомври (Дом на киното, 20:00) и в Пловдив – 6 октомври (кино Lucky, 19:00) и във Варна – 8 октомври (зала 1 на ФКЦ, 19:00)

5 е съвършеното число според фестивала CineLibri 2019, от 5 до 20 октомври (пълната програма е тук)... Не само защото тази година е 5-то издание на фестивала, чието уравнение събира кино и литература... Не само защото сборът от филмите в програмата е 55... Не само защото и едноименният филм 5 е съвършеното число ще се бори в конкурсната програма на CineLibri 2019... Да, за трети път ще има конкурсна програма, бляскаво CineLibri жури, награди и дори (за пръв път) театрални спектакли по литературни класики... Но като оставим уравненията, точните науки и другите начини за измерване на Света, ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2019:..

+ 5 от Конкурсната програма – след като вече ви срещнахме със Заличено момче, с Продавачът на вестници и цигари и решихме Загадката Анри Пик, сега е време да обърнем очи към:..

Изпепеляване – 6, 9, 11, 13, 14, 15 и 17 октомври

Южна Корея, 2018, 148 мин

режисьор: Ли Чанг-донг

с участието на: Йо Ах-ин, Стивън Йон, Джун Джонг-сео, Ким Су-Кюнг

Да преведеш богатия и сюрреален свят на Харуки Мураками на езика на киното не е лесна работа, но вече има няколко такива успешни опита и, обяснимо, все повече ще зачестяват – режисьорът Чанг-донг взима енигматичния разказ Горящият хамбар от сборника Изчезването на слона, добавя за разкош изчезващи котки, подклажда обилно крими елементите в него, оставя ни да наблюдаваме, докато разказва визуално-хипнотично и озвучава мистерията перфектно (с музиката на Mowg), така че една история за скрити обсесии, страсти и (уж)случайните подаръци на живота да се превърне в изповед – хем интимна, хем дистанцирана като самотата, която обгръща като мистъри мъгла героите на Мураками.

5 е съвършеното число – 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17, 18 и 19 октомври

Италия/Белгия/Франция, 2019, 100 мин

режисьор: Игор Тувери/Игорт

с участието на: Тони Сервило, Валерия Голино, Карло Бучиросо, Яя Форте, Марчело Ромоло, Едуардо Сордженте

Свикнали сме да срещаме Тони Сервило във филмите на Сорентино, но образът на наемния убиец Пепино льо Чичеро му пасва като пистолет в ръката – визуално изпипана в режисьорски дебют от самия автор Игорт, екранизацията на графичната му новела играе по всички канони на ноар-жанра (и Тарантино естетиката) като ни гмурва в дивия Неапол през 70-те по следите на здрачно отмъщение, при което четирима наемни убийци не са достатъчни, но пък... 5 е съвършеното число, нали...

Исав – 7, 13 и 18 октомври

Русия/Израел/Великобритания, 2019, 110 мин

режисьор: Павел Лунгин

с участието на: Харви Кайтел, Марк Иванир, Шира Хаас, Юлия Пересилд, Лиор Ашкенази, Ксения Рапапорт

Тази година Харви Кайтел навърши 80 години – солиден житейски (и кино) опит, който му позволява спокойно да влезе в кожата на един библейски Авраам – да, в новия филм на Павел Лунгин (по едноименния роман на Меир Шалев) е пълно с библейски препратки, въпреки че става дума за Живот, който живеем тук и сега – Живот на любов, разочарования, болки и... втори шанс... евентуално.

Невидимият живот на Еуридисе Гузмао – 9, 15 и 20 октомври

Бразилия, 2019, 139 мин

режисьор: Карим Аинуз

с участието на: Фернандо Монтенегро, Карол Дуарте, Антонио Фонсека, Грегорио Дувивиер, Кристина Перейра

50-те, Рио де Жанейро и две сестри – Еуридисе и Гида, и двете хванати в капана на патриархалното общество... Едната като покорна съпруга и домакиня, а с дух волен като музиката, която обича... Другата със стигмата на самотна майка, но непримирима като независимостта, която търси – да, от филма на Карим Аинуз ухае на феминизъм и някак приятно напомня фемина-нова мелодията на "трилогията" на друг южноамерикански режисьор, Себастиан Лелио...

Заличено момче – 6, 8 и 14 октомври

Австралия/САЩ, 2018, 115 мин

режисьор: Джоуел Еджертън

с участието на: Лукас Хеджис, Никол Кидман, Джоуел Еджертън, Ръсел Кроу, Мадлин Клайн

Нищо не може да се сравни с историите от личен опит, защото както често повтаряме: животът е най-добрият сценарист – екранизацията на Love In Action-мемоарите (написани през 2016-а в България) на Гарард Конли от режисьора Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "лекуването" на хомосексуалността в терапевтични центрове (о, да Love In Action съществува в Щатите до 2012!)... Много са въпросите по темата, но повече за това какво е да бъдеш UnErased ще разкаже лично Гарард Конли...

+ 5 Фестивални фаворита – да, изборът е труден, а CineLibri 2019 програмата е пребогата... и все пак, сигурни сме, че няма да пропуснете церемониите по откриването и награждаването (и то не само, за да гледате Тази, която не съм с Жулиет Бинош)... сигурни сме, че като хора, раздвоени между киното и литературата, ще живеете Двойствен живот, между историите на Казандзакис и Едмон Ростан в Сирано, ще четете между редовете на киносалона писмата на Вита и Вирджиния (Вирджиния Улф и Вита Саквил-Уест) или ще бъдете обсебени като Кенет Брана от Шекспир във Всичко е истина, докато не се стигне до Смъртта на един автор... но, все пак, ето кои са нашите фаворити...

Офицер и шпионин – 5, 10, 12, 14, 15, 16, 17, 18 и 19 октомври

Франция/Италия, 2019, 126 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Жан Дюжарден, Луи Гарел, Еманюел Сене, Матю Амалрик, Дамиен Бонар, Мелвил Пупо, Владимир Йорданов

Роман Полански е болезнено наясно със скандални процеси от типа на "лов на вещици", каквито може да се случат (и се случват) навсякъде и днес... Затова, усещайки че съдбата на артилерийския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел), несправедливо обвинен (в шпионаж) и осъден на доживотен затвор, може да застигне (и застига) всеки от нас и днес, Полански се гмурва дълбоко в тази шпионска афера от края на 19-ти век, в която на бойното поле на живота се разиграват Истина, Съвест, Предразсъдъци, злоупотреба с власт, държавна измяна... и Сребърен лъв във Венеция.

Истинската история на бандата на Кели – 6, 8, 15 и 16 октомври

Австралия/Великобритания, 2019, 124 мин

режисьор: Джъстин Кърцел

с участието на: Ръсел Кроу, Никълъс Холт, Джордж Маккей, Чарли Хънъм, Еси Дейвис

Братята Кърцел са перфектен тандем – по-големият, Джъстин, стилизира брилянтно класически истории във вид на визуален пир, а по-малкият, Джед, ги озвучава по възможно най-добрия начин (помните тяхната версия на Макбет, нали)... Историята на австралийския бандит Нед Кели не прави изключение – като всеки герой "от народа за народа", животът на Нед (Джордж Маккей) е пълен с митологии и контрасти, което е идеално и за киното, и за литературата (авторът на романа Питър Кери печели втора награда Букър с него), а и за CineLibri, защото ще видим бандата на Кели в акция преди премиерата в родната Австралия дори.

Къде си, Бернадет? – 9, 11, 13, 15, 17, 19 и 20 октомври

САЩ, 2019, 130 мин

режисьор: Ричард Линклейтър

с участието на: Кейт Бланшет, Ема Нелсън, Били Кръдъп, Лорънс Фишбърн, Джуди Гриър, Катрин Фийни

Образът на майката в епохалния Юношество на Линклейтър сякаш служи за трамплин в живота на Бернадет – времето за пълно отдаване на семейството приключва, следва мистериозно изчезване и идва ерата на себепреоткриването... А кой по-добре може да влезе в това амплоа, ако не хамелеонът Кейт Бланшет...

Гласът на Бога – 9, 12, 13, 14, 16, 17 и 19 октомври

Канада/Унгария/Франция/Швеция/САЩ, 2018, 108 мин

режисьор: Дьорд Палфи

с участието на: Чаба Полгар, Ерик Питърсен, Диана Киш, Адам Фекете, Илдико Баншаги, Кейт Върнън

Когато връзката на млад мъж с изчезналия му баща е като разшифроване на сигнал от Космоса... Когато контактът с извънземни е като контакта между разделените от Студената война страни... Когато човешкия разум не приема своите ограничения, тогава се обръщаме към... Гласът на Бога... и към Станислав Лем....

Песента на имената – 11, 12 и 19 октомври

Канада/Великобритания/Германия /Унгария, 2019, 113 мин

режисьор: Франсоа Жирар

с участието на: Тим Рот, Клайв Оуен, Катрин Маккормак, Люк Дойл, Сол Рубинек, Ейми Слоун

Животът на Франсоа Жирар е белязан от Музиката – освен честите поставяния на оперни спектакли, във филмовата му партитура се открояват класиката Червената цигулка и Хорът на момчетата – по същия начин е белязан и живота на две момчета, само дето над тяхното приятелство надвисва черния облак на Втората световна... Също като в Червената цигулка и тук историята се разлива като плавна и хипнотична мелодия, докато Тим Рот, Клайв Оуен и нотите на живота не изсвирят катарзисната Песен на имената...

Фестивалът CineLibri 2019 е от 5 до 20 октомври в салоните на НДК, Зала 1, Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Арена Делукс Bulgaria Mall, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri 

Да, 7 е свещеното число за фестивала CineLibri тази година (2 – 31 октомври, пълната програма е тук) – седмо издание, седем категории, 24/7 кино във всякакви форми и размери... отново паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+, отново специални видеосрещи и гости, и CineLibri жури, но преди да се телепортираме в Седемте кръга на... фестивала, ето ги и нашите фаворити:..

+ Откриване – когато провеждаш седмото издание на CineLibri под мотото Божествена комедия, в чест на 700-годишнината от смъртта на Данте Алигиери и неговия магнум опус (завършен едва година преди кончината му и написан на тоскански диалект), няма как да не започнеш с история, заиграваща се (но не съвсем) със Седемте смъртни гряха и развила се именно в Тоскана... да, говорим за:..

Бенедета – 2, 3, 4, 5, 6, 7, 9, 10, 15, 22, 24, 25 и 26 октомври

Франция/Нидерландия, 2021, 127 мин

режисьор: Пол Верховен

с участието на: Виржини Ефира, Шарлот Рамплинг, Ламбер Уилсън, Клотилд Коро, Дафне Патакиа

Белгийката Виржини Ефира вече изигра ревностна католичка в предишния филм Тя на Верховен, така че някак обиграно влиза тук в кожата на монахинята Бенедета, разбунила страстите в тосканско абатство през 17 век (да, историята е описана прилежно от историографа Джудит К. Браун) със своите пламенни религиозни и еротични видения – да, сексуалното напрежение винаги е било бомба с часовников механизъм във филмите на Верховен, но страстите Бенедетови далеч не се изчерпват с първично проследяване на "най-ранния документ за лесбо връзка в западната история", ще видите...

+ Плеяда – да, в съзвездието на конкурсната CineLibri програма тази година блестят адаптациите на последната творба на Стефан Цвайг Шахматна новела и на едноименния роман на Филип Рот Измяна, но ние залагаме на:..

Три етажа – 3, 4, 8, 9, 10, 12, 13, 16, 17, 20, 28 и 29 октомври

Италия/Франция, 2020, 119 мин

режисьор: Нани Морети

с участието на: Рикардо Скамарчо, Маргерита Буй, Алба Роруочър, Нани Морети, Стефано Дионизи, Адриано Джанини

"Най-важното нещо е да говориш с някого. В противен случай, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира." – казва Ешкол Нево в своя роман Три етажа, но в неговата екранна адаптация (първата такава за Нани Морети) се намираме в кооперация в Рим, а не в Тел Авив... Да, леко променени герои, имена и ситуации, но все същия остър и прецизен социален разрез на "етажната собственост", така че от отделните емоционални фрагменти да сглобиш голямата картинка, наречена... Живот.

Събитието – 5, 6, 7, 9, 10, 13, 14, 18, 23, 27 и 29 октомври

Франция, 2021, 100 мин

режисьор: Одри Диван

с участието на: Анамария Вартоломе, Луана Байрами, Сандрин Бонер, Луиз Шевилот, Анна Муглалис

Във времена когато законовото право на аборт се връща като обект на дискусия в някои страни (предимно католически), филмът на Одри Диван се превръща в добре аргументирана и емоционално защитена теза – историята на бременната студентка Ан през 60-те във Франция (разказана в мемоарната книга на Ани Ерно от 2000 година) е съживена с прецизни щрихи страст от играта на Анамария Вартоломе и режисурата на Одри Диван, всичко е облечено в ненатрапчивата музика на братята Галперин (натрупали опит с Нелюбов и сериала Сцени от един семеен живот), така че филмът невинно да поставя на масата социални и морални въпроси... и Златен лъв от Венеция.

Историята на жена ми – 7, 8, 12, 15, 17, 19, 25, 29 и 31 октомври

Германия/Унгария/Франция/Италия, 2021, 169 мин

режисьор: Илдико Енеди

с участието на: Леа Сейду, Луи Гарел, Гийс Набер, Жасмин Тринка, Луна Ведлер, Серджо Рубини

Когато морският капитан Якоб (Гийс Набер) приема импулсивния облог да се ожени за първата жена, която влезе в кафенето, в което седи, дори и не подозира, че французойката Лизи (Леа Сейду), с която ще се обвърже е по-опасна и непредвидима и от морска буря... Да, също като в предишния филм на Илдико Енеди (За тялото и душата) и тук сблъсъкът между външния и вътрешния свят на човека заформя Бурята, а Леа Сейду доказва защо неведнъж е била хипотенузата на не един и два любовни триъгълника...

Денят на флага – 8, 9, 11, 21, 22, 23, 25, 26, 30 и 31 октомври

САЩ, 2021, 107 мин

режисьор: Шон Пен

с участието на: Шон Пен, Дилън Пен, Хопър Пен, Катрин Уиник, Джош Бролин, Реджина Кинг, Джеймс Русо, Били Смит

Най-личният филм (дори сред режисьорските такива) на Шон Пен разказва Истинската история за фалшивия живот на баща ми (интимен роман-семеен портрет от журналистката Дженифър Вогъл) – най-личен не само защото Шон е в акция и с двете си деца, като Дилън Пен е в главния образ на Дъщерята Дженифър... най-личен, защото отношенията баща-деца не подлежат на подправяне (и саундтрак темата тук My Father's Daughter е изпълнявана от Еди Ведър и дъщеря му Оливия) дори и от умели фалшификатори като Джон Вогъл... А когато нещата са Лични винаги Чувствата вземат превес над Разума, нали...

Париж, 13-и район – 9, 12 и 18 октомври

Франция, 2021, 105 мин

режисьор: Жак Одиар

с участието на: Джени Бет, Ноеми Мерлан, Луси Джанг, Макита Самба

Музиката винаги е играла особено силна роля във филмите на Жак Одиар – френският продуцент Rone вече взе наградата за саундтрак от Кан (повтаряйки приза на Никълъс Жаар за Дийпан), а певицата Джени Бет (от бандата Savages) дори играе ключова роля в монохромната вакханалия, която Одиар създава по серия комикси на Ейдриън Томин... Да, Париж, 13-и район е стилна и стилизирана дисекция на истеричното ни съвремие, с всичките му екстри и липси, каквато само виртуоз като Одиар може да сътвори...

+ Лирата на Аполон – по струните на тази категория "ще свирят" класиката Доорс (ритуално празнуваща 30 години от излизане на екран, а черешката на тортата ще е видеосреща със самия Оливър Стоун и издаването на мемоарната му книга Chasing the Light), като не по-малко интересна ще е играта на Отражение (представен лично от режисьора Илкер Савашкурт), на Влюбеният Айфел (да, за Густав Айфел става дума и как се издига един от символите на Париж), на Ледник (или адаптация на аудиокнигата на Камила Лекберг и Александър Карим), но ние ще "преслушаме":..

В страната на последните неща – 5, 15, 18, 21, 23, 24 и 28 октомври

Доминиканска Република/Аржентина, 2020, 89 мин

режисьор: Алехандро Чомски

с участието на: Марго Да Силва, Кристофър Укерман, Хуан Фернандес, Еторе Д'Алесандро, Мария де Медейрос

Филмовата адаптация на литературни творби е сложен процес, но аржентинския режисьор Алехандро Чомски е наясно по въпроса, след като повече от 10 години събира пъзела на екранизирането на романа-антиутопия В страната на последните неща (издаден между прочутите Нюйоркска трилогия и Лунен дворец) на Пол Остър – да, днешните пандемични времена са идеалното време за монохромна притча, в която хората са лишени от "материалните неща", за да намерят Смисъла на Живота, нали... но повече по въпроса ще разкаже и самият Пол Остър в специална видеосреща на 5 октомври в Дом на киното.

Записите на Капоти – 6, 20 и 24 октомври

САЩ/Великобритания, 2019, 98 мин, документален

режисьор: Ебс Бърноу

Когато напуска този свят през август 1984-а, месец преди да навърши 60 години, Капоти оставя една незавършена книга, която пише почти две десетилетия и за която говори почти толкова дълго – Сбъднати молитви – именно пъзелът по създаването на тази творба е на фокус тук, съживен с архивни интервюта, аудиозаписи, анимация и един-два документални трика, които разкриват защо мнозина въздъхват с облекчение от факта, че Хладнокръвно си остава последния издаден роман на Труман Капоти.

Къде е Ане Франк? – 9, 10, 12, 13, 15, 17, 24, 29 и 31 октомври

Белгия/Люксембург/Франция/Нидерландия/Израел, 2021, 99 мин

режисьор: Ари Фолман

с гласовете на: Руби Стоукс, Емили Кери, Нел Барлоу, Себастиан Крофт...

Ако сте се чудили коя е Кити към която Ане Франк се обръща в прочутия си дневник, писан в изгнание, преди да бъде депортирана в концентрационен лагер... е, Кити живее в Амстердам и в дневника на Ане търси ключ, който ще я срещне отново с нейната приятелка – да, за анимацията няма невъзможни неща (Ари Фолман го е доказал с Валс с Башир и Конгресът), а Karen O и Бен Голдвасер (от MGMT) озвучават стъпките на Кити по пътя на историята, човешките права и бежанските кризи, за да е ясно че в машината на Времето миналото и бъдещето винаги са на дневник разстояние.

+ Седемте морета – вълните в тази категория всъщност срещат бреговете на седем страни със специални галавечери – френската Книжарница в Париж (романс от тандема Маргарет Мацантини и Серджо Кастелито), испанската Сантиментално (или комедия от грешки във флората и фауната на две двойки), Сну: Любовната история, която промени Португалия (или любов (между издателка и премиер) по време на постдиктатура), ирландската драма Кротко с конете (или бокс, аутизъм и други отворени аркади на Душата), както и датския реален хорър Даниел (за фотографа Даниел Рай, заловен от ИДИЛ през 2013-а и държан като заложник в продължение на 398 дни), но ние акостираме с:..

Аз съм твоят мъж – 4, 17 и 27 октомври

Германия, 2020, 105 мин

режисьор: Мария Шрaдер

с участието на: Марен Егерт, Дан Стивънс, Сандра Хюлер...

Дори леко да напомня романа Машини като мен на Иън Макюън, филмът на Мария Шрaдер (по разказ на Ема Браславски) поставя отношенията между хуманоидния робот Том (Дан Стивънс) и жената-учен Алма (Марен Егерт) във фокуса на чувствата на Жената (да, Алма се съгласява на този триседмичен експеримент, за да получи финансиране, но и... Щастие) – резултатът е актьорска награда за Марен Егерт, а Щастието е... коварна монета с две страни, нали...

Игрите на хората – 7, 18 и 30 октомври

Финландия, 2020, 117 мин

режисьор: Йени Тойвониеми

с участието на: Ийда-Мария Хайнонен, Паула Весала, Еми Парвиайнен, Самули Нийтимяки

Рожден ден, морска вила, група стари приятели, търсещи онова "както преди"-изживяване от младостта си... да, всички елементи за комедия на ситуациите и нравите са налице като особено ключова е ролята на онзи коварен израз "както преди" – уви, всичко във вселената тече и се променя, макар и игрите, и емоциите на хората да са стари колкото света.

+ Седмото небе – в тази категория не само може да отлетим до Аракис от сай-фай епоса на Дени Вилньов Дюн, да се срещнем с Богинята на съдбата (на награждавания със CineLibri приз Ферзан Йозпетек), да намерим Изгубени илюзии (рядка адаптация по Оноре дьо Балзак и неговия магнум опус Човешка комедия), но и да кажем, че Всичко мина добре (ново изследване на евтаназията от Франсоа Озон)... и все пак, избираме:..

Една секунда – 10, 11, 14, 16, 18, 25, 28 и 30 октомври

Китай/Хонг Конг, 2020, 104 мин

режисьор: Имоу Джан

с участието на: Ян Ли, И Джан, Юнлон Лиу, Уей Фан, Шаучуан Ли

История за кражба на филмова ролка – неистово желана и от беглец (но горд баща на дъщеря, снимана в кинохроника), и от сръчно бездомно момиче... история с различни мотиви, но с една цел – поклон към Киното (дори и да е по литературната творба на Гелинг Ян), защото китайския класик Имоу Джан идеално знае, че една секунда Кинолента може да променя Живота... и да промени Животи...

Фантазии – 14, 21, 22, 23 и 30 октомври

Франция, 2021, 102 мин

режисьори: Давид Фоенкинос и Стефан Фоенкинос

с участието на: Рамзи Бедиа, Моника Белучи, Карол Буке, Никола Бедо, Карин Виар, Жан-Пол Рув, Сюзан Клеман, Алис Тальони

Новото творение на тандема от писателя (и член на журито на CineLibri 2018) Давид Фоенкинос и брат му Стефан Фоенкинос броди с черен хумор из лабиринтите на Желанието... и по-специално на Ероса – шест двойки, шест легла, шест "отклонения" от нормите на сексуалните фантазии и... много хумор – и как иначе, след като Сабрина/Моника Белучи и Мари/Карол Буке са двойка, обсебена от Смъртта и възбуждаща се от погребения...

+ Седемте чудеса на Седмото изкуство – да, тук събираме няколко категории от CineLibri 2021 под един покрив – и специалните прожекции на миналогодишния носител на Голямата награда Берлин Александерплац (все пак режисьорът Бурхан Курбани е член на тазгодишното жури), и отбелязването на 100-годишнината от рождението на Станислав Лем с прожекциите на Соларис на Тарковски и на двата полски късометражни филма Маската и Стаята по разкази на Лем... и българските премиери на Малката маркиза (опит за биография на автора на исторически романи Фани Попова-Мутафова), на Урок по кино (документална среща с Жан-Жак Ано), на Оксиморон на вечността (да, философска късометражка на Жаклин Вагенщайн), и късометражната програма Седемте джуджета... да, филмите и събитията са много, но, в крайна сметка, най-голямото чудо на Изкуството се крие в това как самия Ти го изживяваш, затова завършваме с:..

Моята година със Селинджър – 8, 12, 21, 28 и 31 октомври

Канада/Ирландия, 2020, 101 мин

режисьор: Филип Фалардо

с участието на: Маргарет Куоли, Сигърни Уийвър, Дъглас Буут, Лени Паркър, Шона Кърслейк, Тим Пост, Брайън О'Бърн

Да работиш в литературна агенция, която се грижи за интересите на Селинджър и да не си чел Спасителят в ръжта – хумористичен факт (който несъмнено би забавлявал самия Селинджър), но именно това се случва на младата Джоана/Маргарет Куоли, когато започва да се грижи за фен кореспонденцията на Селинджър в агенция Harold Ober в Ню Йорк през 90-те, преди да се срещне със самия Дж. Д, преди да сключи първия си договор за книга, преди самата тя да издаде мемоарната си My Salinger Year... да, малък филм за големите Мечти...

Фестивалът CineLibri 2021 е от 2 октомври до 31 октомври в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

Да, когато използваш числото 8 като ∞ символ на безкрайност, както прави фестивалът CineLibri тази година (8 – 30 октомври, пълната програма е тук) няма как осмото поредно издание да не предлага безкраен избор от кино във всякакви форми и размери – да, най-богатата CineLibri програма досега отново ще посети няколко български града... отново ще предложи паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+, отново ще радва със специални гости и CineLibri жури, затова преди да се отправим към Безкрая на "преоткритото" кино, ето ги и нашите фестивални фаворити в категориите:..

+ Veni Vidi Vici – когато провеждаш осмото издание на CineLibri под мотото Преоткритото време, в чест на 100-годишнината (отбелязваме я на 18 ноември) от кончината на Марсел Пруст и неговия магнум опус По следите на изгубеното време добрите обноски и класическото възпитание изискват да дадеш на фестивалните категории заглавия от крилати латински сентенции, нали. Veni Vidi Vici маркира международния конкурс за най-добър филм, където за първа година влиза български филм, а именно пълнометражният дебют в игралното кино φ1.618 на Теодор Ушев, който антиутопично върви по следите на Капсулата на Времето... Останалите филми, които ще търсят златното сечение в ∞ на киното са Колибрито, Невинният, Алени платна, Да живееш, Преди, сега и после и Носталгия, но ние залагаме на:

φ1.618 – 8 и 25 октомври

България, 2022, 94 мин

режисьор: Теодор Ушев

с участието на: Деян Донков, Мартина Апостолова, Ирмена Чичикова, Николай Станоев, Васил Дуев, Иво Димчев, Владимир Люцканов, Георги Лозанов, Китодар Тодоров, Герасим Георгиев – Геро

След като откри златното сечение в галактиката на анимацията, сега Теодор Ушев пробва да го намери и във Вселената на игралното кино (да, заглавието на пълнометражния му дебют φ1.618 е математическото измерение на златното сечение в Природата) – в киноуравнението ключова роля играят сюрреалната антиутопия-приказка Пумпал на Владислав Тодоров, Безсмъртието на (утопични идеологии) и биотитани като Криптон/ Деян Донков, Гаргара/ Мартина Апостолова и прозрачната Спяща красавица Фия/ Ирмена Чичикова, които се готвят (с помощта на мастер оператора Емил Христов) за Края на Света (такъв, какъвто го познаваме) в Капсулата на Времето, намираща се на кораба-Майка (а.к.а Монументът на Бузлуджа), наречен просто Пумпала... И така, готови ли сте да завъртите Пумпала към Вечността!?...

Осемте планини – 10, 12, 14, 16, 17, 24, 26 и 27 октомври

Италия/Белгия/Франция, 2022, 147 мин

режисьори: Феликс ван Грьонинген, Шарлот Вандермерш

с участието на: Алесандро Борги, Лука Маринели, Елена Лиети, Филипо Тими, Елиза Заното

Изкачването на върхове винаги е било метафора за преодоляването на Планината на Живота – такава е и идеята на глезеното градско дете Пиетро от Милано, докато за родения в Алпите Бруно планината винаги е била повече от метафора, а именно негов дом и личен Рай. Планината събира техните два свята като оставя в подножието да се стеле мъглата от присъствието/отсъствието на техните двама бащи, а двойката (и в живота, и в киното) на Феликс ван Грьонинген и Шарлот Вандермерш така умело играе с тайните на съзряването (особено след режисирането на Beautiful Boy и Belgica), че да си тръгнат с наградата на журито от Кан.

Петер фон Кант – 11, 20, 21, 22, 26, 27 и 29 октомври

Франция/Белгия, 2022, 85 мин

режисьор: Франсоа Озон

с участието на: Изабел Аджани, Дени Меноше, Хана Шигула, Халил Бен Гарбия, Стефан Крепон

Във времена когато е модерно да си феминист (без дори да вникваш в същината на феминизма) режисьорът Франсоа Озон играе в "контраатака" и превръща изконен женски образ като Петра фон Кант от пиесата (играеща се и у нас от трупата на театър София) и филмът Горчивите сълзи на Петра фон Кант на Райнер Фасбиндер, в мъжки персонаж, при това кинорежисьор – решение неконвенционално (нерядко срещано при Озон), но не и самоцелно, а отдаващо подобаващо почит и към творчеството на Райнер Вернер Фасбиндер, и към природата на Изкуството въобще.

Мълчаливото момиче – 12, 19 и 26 октомври

Ирландия, 2022, 94 мин

режисьор: Колм Барейд

с участието на: Кери Кроули, Кaтрин Клинч, Андрю Бенет, Майкъл Патрик

Мълчаливото момиче ни връща 40 години назад в провинциална Ирландия (и древния ù галски език), но всъщност деликатно и съзерцателно напомня, че не придобиването, а липсите в Живота определят Стойността на нещата – 9-годишната Кат прекарва само едно лято при приемното (по неволя) семейство на леля си Айлин и съпруга ù Шон, за да разбере, че цял живот ù е липсвало такова семейство, а Айлин и Шон осъзнават Липсата чак когато отново са напът да загубят... – повече за тайните на Съзряването в Живота, обаче, ще разкаже триумфално дебютиращия (с куп награди и признания) режисьор Колм Барейд, когато лично представи ирландското предложение за Оскар на CineLibri 2022.

+ Ars Longa – да, животът е кратък, а Изкуството вечно е от типа крилати сентенции, които могат да съберат под един знак всеки един филм от CineLibri програмата (от Ad Infinitum панорамата, посветена на 100-годишния юбилей на Анжел Вагенщайн до Fabula Brevis селекцията от късометражни филми), но в тази категория са събрани биографичния Далиленд (или Бен Кингсли като Салвадор Дали), документалния поглед Нотр Дам гори на Жан-Жак Ано, а ние избираме:..

Сляпа върба, спяща жена – 11, 12, 16, 24 и 29 октомври

Франция/Канада, 2022, 100 мин

режисьор: Пиер Фьолдес

с гласовете на: Майкъл Чиз, Заг Дорисън, Марсело Аройо, Кейтърин Кинг Соу, Джеси Ноа Груман, Шошана Уайлдър

Да, зачестиха (както предрекохме) филмовите адаптации по творби на Мураками и ако отрупания с кинонагради Drive My Car миксира в брилянтната си фабула три разказа от сборника Мъже без жени, то тук почти половината от 24-те истории от едноименната антология Сляпа върба, спяща жена са визуално-обвързани по един магичен ала Мураками начин от режисьора-герой (написал и музиката тук) Пиер Фьолдес – има време за гигантска говореща жаба, за "човекоядни" дървета, за счетоводител-шизофреник, за земетресения и банкови сътресения, за изгубени котки, огромни червеи и много, много Сънища, естествено – един прекрасен триумф на хармонията между литература и анимация...

Шекспир като улично куче – 12 и 21 октомври

България, 2022, 90 мин

режисьор: Валери Йорданов

с участието на: Владислав Стоименов, Захари Бахаров, Елеонора Иванова, Васил Илиев

Момче с два таланта – театърът и уличния бой – звучи като алтерего на самия Валери Йорданов, нали... Да, историята тук може и да е по-лична от тази в режисьорския дебют на Валери с Кецове или по-изстрадана от "незаснетите" разкази (както сам ги определя) от дебютния му сборник Гризачи, защото работата по Шекспир като улично куче вече надхвърли 10 години... Така или иначе, времето е идеално за млади актьори като Владислав Стоименов и Елеонора Иванова да докажат, че Шекспировите строфи могат да бъдат толкова поразяващи, колкото безпощадните крошета – все пак, Vita Brevis, Ars Longa, нали...

+ Omnia Vincit Amor – тази категория и максимата, приписвана на Вергилий според която "Любовта триумфира над Всичко" също може да се отнесе до всяко едно кинопроизведение, но тук тематично са събрани италианските Завръщането на Казанова и Супергерои, френския Време на тайни и... цели 3 филма с участието на Виржини Ефира като Дон Жуан, Децата на Другите и...

В очакване на Боджангълс – 11, 20, 22, 24, 25, 26 и 28 октомври

Франция/Белгия, 2022, 124 мин

режисьор: Режи Роансар

с участието на: Ромен Дюри, Виржини Ефира, Солан Мачадо Гранер, Грегори Гадебоа, Морган Ломбар

Мистър Боджангълс е плоча на Нина Симон, която задава оборотите на живота на щурата бонвиван двойка Камий (Виржини Ефира във вихъра си) и Жорж (на Ромен Дюри му върви на чудно-фантазни истории, особено след Пяната на дните, нали), които превръщат света на невръстния им син в пъстра вакханалия, която да го спаси от лудостта на света и сивия капан на Живота. Или както казва малкият Гари: "Ходех в рая, щом поисках, но главно, щом родителите ми решеха" – е, като всеки балон на Щастието и този се пука, но... Оливие Бурдо, авторът на романа В очакване на Боджангълс и член на CineLibri журито, лично ще разкаже как Любовта и Въображението могат да триумфират над Всичко... А дотогава "Да пуснем пак Боджангълс, а!"?

+ Amor Fati – да приемаш и харесваш съдбата си, независимо от това какво ти поднесе не е лека екзистенц терапия, но тук идва под формата на българския Януари (да, по едноименната пиеса на Йордан Радичков), копродукциите Ерна на война, Изчезване и Синдикалистката, а ние се спираме на:..

Цветовете на пожара – 11, 13, 15, 21, 22 и 23 октомври

Франция, 2022, 134 мин

режисьор: Кловис Корнияк

с участието на: Фани Ардан, Леа Дрюкер, Оливие Гурме, Алис Изааз, Кловис Корнияк, Албан Льоноар

След като адаптацията на романа Ще се видим там горе на Пиер Льометр отнесе голямата награда на CineLibri 2018, сега е време за продължение на историята – този път Мадлен Перикур се сбогува с баща си и неговата финансова империя, а светът отново е надянал Маската на Войната (този път Втората световна), на лицемерието и задкулисните игри, в които мястото на една Жена е обречено на... пепел – дали, обаче Мадлен е примирена с тази съдба или ще възкръсне като феникс от цветовете на Пожара?!

Мегре и мъртвото момиче – 9, 12, 13, 14, 16, 20, 21, 27 и 30 октомври

Франция/Белгия, 2022, 89 мин

режисьор: Патрис Льоконт

с участието на: Жерар Депардийо, Мелани Берние, Ерве Пиер, Орор Клеман, Жад Лабест, Пиер Мур

Да, образът на прочутия комисар Мегре има няколко филмови версии, но тази на Жерар Депардийо като че ли му пасва, като детективска шапка, най-добре – умело използвайки текста на Жорж Сименон режисьорът Патрис Льоконт (помните Момичето на моста, нали) прави фина дисекция на двойния стандарт в едно общество, в което привилегиите на социалния статус са здраво оплетени със злоупотребата с власт.

Тонби – 18, 24 и 28 октомври

Япония, 2022, 139 мин

режисьор: Такахиса Зезе

с участието на: Хироши Абе, Такуми Китамура, Ан Уатанабе, Кен Ясуда, Кумико Асо

Ясуо и Акира, баща и син, живеят в свят, изграден от Липси – Ясуо е израснал като сирак и когато жената, която обича го оставя с невръстен син в ръцете след нелеп инцидент, Ясуо се изправя пред най-големия си кошмар – синът му Акира да израсне точно като него, обграден от Липси. Да, също както в едноименния роман на Киоши Шигемацу и тук ни очаква типично по японски съзерцателно и съзидателно Съзряване, което ще обогати лабиринта на отношенията баща-син – нещо, което е заложено в няколко филма от тазгодишното CineLibri издание.

Синът – 21, 25 и 29 октомври

САЩ/Франция/Великобритания, 2022, 123 мин

режисьор: Флориан Зелер

с участието на: Хю Джакман, Ванеса Кърби, Антъни Хопкинс, Лора Дърн, Уилям Хоуп, Даниел Луис

Да, няма друг, който по-добре от Флориан Зелер да познава лабиринтите на собствените му пиеси, така че когато филмовата адаптация на Бащата донесе куп номинации и заслужена Оскар награда за Антъни Хопкинс, повече от логично бе Зелер да се впусне в киноверсия на своеобразната трилогия, изградена от Бащата, Синът (и двете играещи се на родната театрална сцена) и Майката (очакваме я скоро) – нишката (освен буквално продължена с участието отново на Антъни Хопкинс) на интригата се опитва да намери пресечните точки между бащата Питър/ Хю Джакман и синът Никълъс в карамбола на изграждането на Семейство. Питър се опитва да създаде ново такова след руините на брака му с Кейт/ Лора Дърн, а синът им Никълъс въобще не желае да се впише в идеята за Семейство – над уравнението тегнат призраците на миналото и музиката на Ханс Цимер, а решението е в... твои ръце...

+ Cogito, Ergo Sum – да, тази просветителска максима отива на категория, събираща документални филм (и Vade Mecum селекция със свободен вход), но ако мисленето е достатъчно условие за съществуване, то не пропускайте българските изследвания Теодор Ушев: Невидими връзки (за знаците в живота на родния аниматор, режисьор, илюстратор) или пък Следеният човек (по мемоарната книга на Веселин Бранев), или пък Нашето тихо местенце (за сублимацията на живота в Изкуство), а ние се спираме на:..

Милан Кундера: От шегата до незначителността – 9, 12, 15, 18 и 29 октомври

Чехия, 2021, 52 мин, документален

режисьор: Милош Смидмайер

"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги." казва един от героите в романа Празникът на незначителността на Милан Кундера, а когато един студент грабва незначителния шанс за интервю с Кундера (който не дава такива вече повече от 30 години), ето че се получава първия и единствен (засега) документален филм, който да обясни света на Милан Кундера – възхищение и код за разгадаване на енигматичната му личност ще представят и (вече покойния) Жан-Клод Кариер, Иржи Бартошка, Никола Бриансон...

Фестивалът CineLibri 2022 е от 8 октомври до 30 октомври в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и Casa Libri

Да, за деветте си живота фестивалът CineLibri (тази година от 6 до 29 октомври, пълната програма е тук) претърпя какви ли не метаморфози, но за щастие, нито една не бе толкова фатална, колкото на Грегор Замза, иконичния герой на Франц Кафка, чиято 140-годишнина от рождението отбелязва символно и CineLibri 2023... Отвъд метаморфозите отново ще има паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+, отново CineLibri жури ще раздава награди, но преди да се трансформираме в CineLibri режим, ето ги и нашите фаворити:..

+ Церемониално – когато провеждаш деветото издание на CineLibri под мотото Метаморфози, в чест на 140-годишнината от рождението на Франц Кафка, няма как да не започнеш с история, заиграваща се със сюрреални Франкенщайн транс|формации... разбира се, говорим за:..

Клети създания – 6 октомври, зала 1 НДК | Откриване

САЩ/Ирландия/Великобритания, 2023, 141 мин

режисьор: Йоргос Лантимос

с участието на: Ема Стоун, Уилем Дефо, Марк Ръфало, Маргарет Куоли, Джерод Кармайкъл, Кристофър Абът, Рами Юсеф, Сузи Бемба, Катрин Хънтър

Наречи го фемина трибют версия на Франкенщайн и неговия чудовищен Създател, наречи го модерна неопънк притча за равноправието.., но както и да описваш новия тандем (след Фаворитката) между Йоргос Лантимос и Ема Стоун, няма да е случайно – както не е случайно, че Ема и Уилем Дефо отново влизат в акция в следващия проект на Лантимос... както не е случайно, че фемина Франкенщайн-а тук носи името Бела, а нейния Създател (Дефо) си играе на God|win... както не е случайно, че Клети създания събира най-доброто от визуално-абсурдно-поетичния пъзел от жанрове със запазената Лантимос марка на фона на неопънк вибрации... както не е случайно, че Клети създания вече си тръгна със Златен лъв от Венеция...

Дворецът – 20 октомври, зала 1 НДК | Церемония по награждаване

Италия/Швейцария/Полша/Франция, 2023, 100 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Фани Ардан, Оливер Мазучи, Мики Рурк, Джон Клийз, Лука Барбарески, Жоаким де Алмейда, Милан Пешел, Фортунато Черлино, Ирина Кастринидис

Не знаем кое е по-любопитно – това че Роман Полански навъртя 90 години (този август) и все още продължава да прави филми... това че Фани Ардан, Мики Рурк и Джон Клийз участват заедно в новия му филм, или че Александър Деспла записва музиката (ала Гранд Хотел Будапеща) за Дворецът – все неочаквани случки, каквито Светът апокалиптично очакваше при посрещането на новия милениум, точно като във въпросния енигматичен бутиков хотел-дворец в Гщаад...

+ Конкурсно – да, менюто на конкурсната CineLibri програма изкушава с Кан-призирания за режисура кулинарен романс Страсти в кухнята, фемина преклонението Плитката и албанския социо-политически специалитет Възходът и падението на другаря Зило (представен лично от режисьора Фатмир Кочи и сценариста Майк Дауни), но ние избираме:..

Капитанът – 7, 9, 12, 13, 18, 22, 24 и 29 октомври

Италия, Белгия, 2023, 125 мин

режисьор: Едоардо де Анджелис

с участието на: Пиерфранческо Фавино, Паоло Боначели, Артуро Музели, Йоханес Вирикс, Лукас Таверние, Лука Чиковани, Силвия Д'Амико, Адриана ди Клаудио, Йохан Хелденберг, Джулио Греко, Марио Русо, Масимилиано Роси

Истинската история на Салваторе Тодаро/ Пиерфранческо Фавино, капитан на подводницата Капелини, който в началото на Втората световна спасява екипажа на вражеския търговски кораб Кабало, който е потопил преди това, е идеално олицетворение на идеята как във военно време може да останем Хора – метафора, точно като за Света, в който живеем... метафора, перфектно озвучена от Робърт Massive Attack Дел Ная.

Чума – 14 и 18 октомври

България, 2023, 100 мин

режисьор: Иван Владимиров

с участието на: Свежен Младенов, Велислав Павлов, Евелина Бибова, Матей Мичев, Добрин Досев, Любомир Бъчваров, Станислав Пеев, Людмила Сланева

След като ко-режисира Кецове и разкри Сцени от живота на една актриса, сега Иван Владимиров се обръща към разказа През чумавото на Йордан Йовков – да, чумата е върлувала по българските земи в началото на XIX век, точно както ковид пандемията се вихри няколко години, за да разкрие, че хорските страхове, мисли и инстинкти не се променят, само вирусът се мени...

Прекрасно лято – 20, 23, 24, 26, 27 и 29 октомври

Италия, 2023, 111 мин

режисьор: Лаура Лукети

с участието на: Дева Касел, Йил Яра Вианело, Андреа Боска, Алесандро Пиавани, Анна Белато

Фемина версията на Призови ме с твоето име (двата филма дори споделят велосипедни сцени), ситуирана в Торино, в навечерието на присъединяването на фашистка Италия към Тристранния пакт – както и да наречеш фината адаптация на едноименния роман (издаден през 1978-а и у нас) на Чезаре Павезе, не може да отречеш, че бохемията на Амелия (първородната дъщеря Дева на Венсан Касел и Моника Белучи) не е единственото изкушение пред невинната ù приятелка Джиния, нали...

Копенхаген не съществува – 25 и 29 октомври

Дания, 2023, 99 мин

режисьор: Мартин Скоуберг

с участието на: Анджела Бундалович, Йонас Холст Шмид, Златко Бурич, Кристофър Лесо, Вилмер Трир Брьогер

Датското кино винаги е разказвало неортодоксални истории – част от актуалните такива (като Най-лошата личност на света, например) се дължат на сценариста Ескил Фогт, който тук развихря романа Сандър от Тере Холтет Ларсен, за да се получи мистъри пъзел от парченцата изолиран живот на двойката Ида и Сандър, разпилян от изчезването на Ида, разследвано от баща ù и брат ù... мда, Истината за Другия отсреща не съществува...

+ Биографично – както е логично за един кино-литературен фестивал голяма доза от CineLibri програмата е запазена за биографични моменти и периоди от живота на писатели като Данте (неслучайно CineLibri 2021 бе посветено на неговата Божествена комедия), или като на Нобеловия лауреат Луиджи Пирандело в сицилианската му авантюра Странност, но ние залагаме на:..

Първо танцувай – 7, 16, 21, 22 и 28 октомври

САЩ, 2023, 100 мин

режисьор: Джеймс Марш

с участието на: Ейдън Гилън, Гейбриъл Бърн, Брона Галахър, Максин Пийк, Сандрин Бонер, Фион О'Шей, Бари О'Конър, Грейн Гуд

"Първо танцувай, после мисли" гласи крилатата фраза на ирландския титан Самюъл Бекет, но когато играе в зоната на биографичното (като в Теорията на всичко и Милост) режисьорът Джеймс Марш винаги обмисля нещата прецизно – затова и разказът е монохромен като прозата на Бекет; затова и ирландски икони като Бекет и Джойс са въплътени от класически ирландски актьори като Гейбриъл Бърн и Ейдън Гилън; затова и драматургията тук следва лабиринтите на абсурда като в пиеса на Бекет...

Мария Монтесори: Новата жена – 11, 17, 19, 20, 21, 28 и 29 октомври

Франция, 2023, 100 мин

режисьор: Леа Тодоров

с участието на: Жасмин Тринка, Лейла Бахти, Емили ди Ронза

В днешно време и родители, и деца злоупотребяват с името на Мария Монтесори, но филмът на Леа Тодоров ще хвърли деликатно светлина върху митовете и легендите, обграждащи и авангардния ù педагогически метод, и основите на феминизма, и неволите на самотното майчинство... както документалното изследване България в мен на Леа ще осветли житието и битието на нейния баща, философът/лингвист/литературовед Цветан Тодоров.

+ Паралелно – да, сигурно се вълнувате от предпремиерните прожекции на новия епос от Мартин Скорсезе, а именно Убийците на цветната луна или от поредната визитация (този път екранна) на Джон Малкович в Господин Блейк на вашите услуги, но ние залагаме на:..

Звярът – 7, 11, 12, 13, 15, 19 и 23 октомври

Франция/Канада, 2023, 145 мин

режисьор: Бертран Бонело

с участието на: Леа Сейду, Джордж Маккей, Даша Некрасова, Джулия Фор, Тифани Хофстетър, Лоти Андерсен, Том Нийл

Пътуването във времето е стар киберпънк трик, почти колкото новелата Звярът в джунглата на Хенри Джеймс, появила се преди 120 години, върху чиято основа тук Бертран Бонело развихря разточителна вакханалия – залогът е пречистването на човешкото ДНК от всякакви чувства, "бойното поле" се простира от 2044-а назад през 2014-а до 1904 година, а Габриел/ Леа Сейду и Луи/ Джордж Маккей ще се срещат отново и отново, за да докажат, че Душата човешка е неподвластна нито на генетиката, нито на законите на физиката...

Престъплението е мое – 7, 8, 10, 11, 12, 14 и 15 октомври

Франция, 2023, 102 мин

режисьор: Франсоа Озон

с участието на: Надя Терешкевич, Ребека Мардър, Изабел Юпер, Фабрис Лукини, Андре Дюсолие, Феликс Льофевр, Дани Буун

Всеки нов филм на Озон го преизмисля като режисьор – новото му творение жонглира умело и кабаретно с 30-те години на миналия век (в свободна адаптация на пиесата Моето престъпление от Жорж Бер и Луи Верньой от1934-а), с изобилие от театрални и филмови препратки, обвързващи убийството и славата в любовна прегръдка, изиграна блестящо от няколко поколения френски актьори.

Филип – 12, 13, 14, 19, 20, 22 и 25 октомври

Полша, 2022, 124 мин

режисьор: Михал Квецински

с участието на: Ерик Кулм, Виктор Мейтеле, Каролин Хартиг, Зоуи Щрауб, Сандра Джималска, Богдан Грачик, Габриел Рааб

"Колкото по-близо до врага, толкова по-безопасно" е максима, която работи безотказно за полския евреин Филип, който избягва от геноцида във Варшавското гето с облика на френски келнер от луксозен хотел във Франкфурт. Филмът на Михал Квецински също работи безотказно на няколко кинематографични нива (всред които е и музиката на Robot Koch), но както добре знаем, всяко нещо в Живота си има край...

Човек – 24, 27 и 28 октомври

Япония, 2022, 121 мин

режисьор: Кей Ишикава

с участието на: Сатоши Цумабуки, Сакура Андо, Масатака Кубота, Нана Сейно, Шинсуке Като

"Никой никого не (о)познава напълно" е фраза, която може да бъде ключова за медитативната адаптация на романа Човек от Кейчиро Хирано – след смъртта на съпруга си, Рие наема стария си приятел адвокат Акира, за да осветли някои неясноти в живота на покойния Дайсуке, докато не изплуват подробности по-енигматични и от сюрреалните картини на Рене Магрит.

+ Документално – CineLibri селекцията от документално кино по традиция е силна и разнообразна, като отвъд политически ангажираните премиери на Ваймар Експрес и Между революциите, се спираме на:..

Анселм – 8, 13, 17, 22, 23 и 29 октомври

Германия, 2023, 93 мин

режисьор: Вим Вендерс

с участието на: Анселм Кифер, Даниел Кифер, Антон Вендерс

Докато чакаме новата игрална авантюра Съвършени дни на Вендерс, в зоната на документалното (овладяна до перфекционизъм от Вим), визуалният пир е 3D-сервиран – да, 3D приключението на Вендерс в документалното кино започна с Оскар номинирания Пина, продължи с архитектурната антология Катедрали на културата, за да достигне истински апогей с трибют преклонението пред творчеството на визуалния артист Анселм Кифер, с когото тук Вим постига нереално истинско гмурване във Вселената на един артист, "който може и не се страхува да изобрази Всичко" според думите на самия Вендерс.

Умберто Еко: Библиотеката на света – 10, 16, 17, 18, 20, 21 и 25 октомври

Италия, 2022, 80 мин

режисьор: Давиде Ферарио

с участието на: Умберто Еко, Джузепе Седерна, Карлота Еко, Емануеле Еко, Пиетро Еко, Стефано Еко, Рикардо Федрига, Николо Фереро, Анита Еко Парини

Да, всички помним библиотеката на манастира от Името на розата, криеща "тайната" на Света, но личната библиотека на Умберто Еко, ревностно съхраняваща 30 000 съвременни книги и 1500 тома редки и антични четива е, меко казано, Вселена, съдържаща цялото познание за Света – затова и режисьорът Давиде Ферарио работи със самия Еко, една година преди смъртта му (мир на праха му), по видеопроект за Венецианското биенале на изкуствата през 2015-а, така че тази епохална библиотека да бъде съхранена като "Паметта на Света".

Фестивалът CineLibri 2023 е от 6 октомври до 29 октомври в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Арена The Mall, Cine Grand Park Center, Топлоцентрала, Френски институт, Чешки център, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri