My Mir

"Love is a Losing Game, One I Wished I Never Played" – да, всичко най-важно си е казала в песните Ейми Уайнхаус и ако, декади по-късно ги слушате, а все още не ви се вярва, то биографичната екранизация на ключови моменти от живота ѝ Back To Black ще го маркира ясно и красноречиво, почти както емблематичните татуировки по тялото ѝ разказват дневника на живота ѝ.

Да, документалните филми Amy (от 2015-а) и Amy Winehouse: Back to Black (от 2018-а) разнищиха надълго и нашироко драматичния и музикален живот на поредния член на трагично-култово-известния Клуб 27, та ако се питате (може би логично) кому е нужна толкова скоро (и то след биографичния маратон от филми за Елвис, Уитни Хюстън, Боб Марли и предстоящия за Майкъл Джаксън) поредната поп-звездна-елегия за Саморазрушението, то режисьорката Сам Тейлър-Джонсън (вече режисирала юношеските години на Джон Ленън в Nowhere Boy) дава с лекота много сантиментално човечен, ненатрапчив като естествения ритъм на Живота отговор в Back To Black – време е да се върнем Back To... изживяването на любовна история, в която всеки да се разпознае; Back To... изживяването на предозирането с Хораин, защото отношенията между Хората могат да бъдат по-токсични и от опиати... Или както казва самата Ейми Уайнхаус (вдъхновено превъплъщение на Мариса Абела): "Аз не пиша песни, аз ги изживявам" – затова и тук ще разказваме с песни:

"When you walk in the bar, and you're dressed like a star, Rockin' your fuck me pumps" – неслучайно, Ейми ще срещне любимия си, татуиран ѝ на сърцето Блейк/Джак О'Конъл в бар и неслучайно, освен винтидж начина на живот и шейсетарския Shangri-Las соул, именно въпросната песен Fuck Me Pumps ще бъде в епицентъра на закачката между Ейми, Блейк и неговата настояща/бивша любовница и нейните pumps/"патъци"... И ако изслушате Fuck Me Pumps до финала ("You should have known from the jump, That you'd always get dumped, So dust off your Fuck Me Pumps"), то ще усетите, че финалът на обречената ѝ връзка с Блейк, се крие още там, в началото и... в сатирата на тази песен...

Всъщност, сценаристът Мат Грийнхал, натрупал опит с филми като Nowhere Boy и Контрол (режисираната от Антон Корбийн версия за живота на друга брит икона, а именно Йън Joy Division Къртис), тук използва умело безброй дребни, на пръв поглед, детайли, за да разкаже тънко и ненатрапчиво емблематични моменти...

Такива като отношенията на Ейми с баща ѝ Мич/Еди Марсан (татусът Daddy's Girl на лявата ръка е красноречив, нали) или с баба ѝ Синтия/Лесли Манвил – нейната "модна икона", както ще я нарече Ейми – жената, самата тя певица и любима на Рони Скот (да, със същия онзи клуб във филма), която ще ѝ даде любовта към джаза; жената, която ще ѝ завещае емблематичната кошер-кок естетика; жената, която ще даде името Lioness Records на личния лейбъл на Ейми; жената, която Ейми ще си татуира като пин-ъп-момиче на дясната ръка... и чието погребение ще се превърне във видеоклип към хита Back To Black...

"We only said goodbye with words, I died a hundred times, You go back to Her, And I go Back to..." – да, постоянните събирания и раздели между Ейми и Блейк ще прелеят Чашата на Живота за Уайнхаус, но ако има кадър в Back To Black, който събира есенцията на токсичната връзка помежду им, то това е моментът след сватбата им в Маями, с отраженията им в хотелския басейн – две размазани фигури, с които светлината си играе като ту ги събира, ту ги раздалечава... две размазани фигури, които хем са там, хем не са там...

... две размазани фигури като призраци на една любовна история, която нито Rehab ("I don't ever want to drink again, I just, ooh, I just need a friend"), нито 5 (рекордни за една вечер) Грами-та могат да спасят... две размазани фигури като ехо от тъжна любовна песен, въртяща се безспир на прашния винтидж джубокс на Живота...

"Oh, what a mess we made, And now, the final frame, Love is a losing game" – o, да, въпреки моментите (също като в живота) на хаотичност, екипът на Сам Тейлър-Джонсън успява тук да съживи всичко най-важно, изживяно вече от Ейми Уайнхаус в песните ѝ (или по думите на Ейми: "да създадеш нещо добро от нещо лошо")... защото Back To Black не е музикална биография, а любовна история, разказана много музикално...

Дали заради естествената "химия" между Мариса Абела/Ейми и Джак О'Конъл/Блейк, дали заради прецизния избор на емблематични песни и моменти (Абела дори изпява някои от тях), или заради перфектния The Final Frame-миг, със специално записаната Song for Amy от Ник Кейв и Уорън Елис, но Back To Black успява да звучи не като история за Хораинова недостатъчност, в която зависимостите между хората са по-опасни от всичката дрога на света, а като любовна песен, стара колкото Света, лееща се от винтидж джубокса на Живота...

Ейми Уайнхаус: Back To Black e в кината