My Mir
Литература
Литература (294)
"Нова религия се заражда между блоковете" гласи подзаглавието на фентъзи романа VeneRare от румънеца Флавиус Арделян-Бахман и сякаш с хумористично намигване отразява автофикцията, (само)иронията и хорър тръпките, дебнещи между редовете на тази книга и в... междублоковото пространство на един румънски квартал. Да, в тази venerare (да се чете като благоговеене)-вакханалия на въображението има място за левитиращ труп, провъзгласен за светец, за Всевиждащата Сляпа Котка и духове от миналото, има място за роман на име VeneRare в самия роман VeneRare (в двата откъса по-долу) и за един Свят, паралелен на Вселената на панелните блокове, гаражи и мазета...
"Прегледах една биография. Самата мисъл, че всички споменати в нея хора съществуват вече единствено в тази книга, ми се стори толкова непоносима, че трябваше да полегна, за да не ми прималее." – Емил Чоран, "Наръчник по разложение. Признания и проклятия"
В началото беше миризмата.
Бях притиснат между блокове родственици, с чиито очаквания не се справях много добре. По-точно казано, бях в плен на чужди желания и идеи за доброто протичане и – евентуално – за провала на моя живот. Бях си у дома при нашите от месец, бях се върнал доста гладен и без пукната пара в джоба от страна, в която бях отишъл, след като бях прекарал известно време в друга страна, в която – разбира се – бях стигнал, след като бях поживял известно време в друга страна. Най-накрая, победен и без избор, се завърнах вкъщи. Казвам "вкъщи" поради все същите страхове да не бъда разследван, изслушан и за финал осъден от моите роднини. "Вкъщи" обаче е празна дума, кънтяща в ехото на своята празнота, нещо, описващо място, което бях успял доста късно и за кратко време да изолирам във времето и в пространството. Бях, все пак нека да опростя този начален момент на приключението – последно, сигурен съм, – тъкмо вкъщи и докато един ден подреждах листовете си (аз съм писател, чувствам се длъжен да уточня това), бях шокиран да усетя особена миризма в този квартал, в който не бях живял, както вече казах, няколко години. Беше слабо доловима миризма, без ясен произход, смътна, лукава и всепроникваща. Имам изключително обоняние. Това често ме е комплексирало, всеки отвор и всяка гънка на собственото ми тяло е потенциална начална точка на световните зловония, което може понякога да направи живота невъзможен. Наведох се над тетрадките; никак не бих се учудил да разбера, че романът, над който работех (трета част на цикъл фантастика), е започнал да вони през нощта. Миризмата би била чувствителна поради положението, в което се намираха трийсетте хиляди думи, нанизани вече в определен ред, а и поради мнението, което си бях създал за съответния материал. Беше сладникава миризма, с дискретен привкус на гнилоч и смрад от болни черва, а е вярно, че в последно време бях започнал да възприемам всяка нова дума, добавена в романите от този цикъл, единствено като ужасна гнила лъжа, тухла, поставена в нови олтари, посветени на големия нонсенс. Страниците обаче миришеха само на мастило и хартия. Буквите бяха малки трупове на напразните надежди, потънали в порите на целулозата, които още не бяха изгнили.
Започнах да душа около мен като животно. Зарязах всичко и тръгнах на четири лапи да търся източника на тази смрад. Вземах в ръка всяка дрешка, захвърлена из стаята, и пъхах носа си в нея. Гледах под леглото, очаквайки да попадна на мъртъв плъх или пък на заблудена птица, кътала някога нишчица живот, прекъсната насилствено не много отдавна. Като не успях да открия произхода на зловонието в стаята, погледът ми попадна на прозореца и на онова, което се намираше от другата му страна. На паркинга млади котки прекарваха живота си между стари, ръждясали коли в една симбиоза, която бях успял да проумея още в първите години на пубертета. В отсрещния блок, на третия етаж, нещо се движеше зад пердетата.
Приближих се до перваза, вдишах дълбоко, улавяйки онези странно миришещи частици, и видях, че и другите съседи бяха застанали на прозорците си като реанимирани мъртъвци. Всички изпълваха гърдите си с онази смрад и следяха за някакво движение зад пердетата на третия етаж. Беше ми ясно, че ще е невъзможно да видим какво се движи в онзи апартамент, скрит зад пожълтели от тютюн завеси, и мисля, че и на съседите им беше също толкова ясно. Цъкаха с език и клатеха глави, че не е на добро.
Отдолу, измежду ръждясалите коли, изпод балконите и от канализационните шахти, скрити от боклука, котките мяукаха силно, перверзно, сякаш се чифтосваха, сякаш се избиваха, сякаш че не беше едно и също. Обхвана ме невероятен ужас и като погледнах в себе си и около себе си, разбрах, че не котките и чудовищните им звуци бяха причина за моята превъзбуденост в момента, а всички онези очи, вперени в мен. Съседите бяха преместили погледите си от прозореца на третия етаж на отсрещния блок и ме гледаха подозрително. В този момент, макар да не разбирах как е станало, бях сигурен, че те знаят, че тъкмо пишех роман със заглавие VeneRare • и че този роман беше за тях.
Първото нещо, което направих, след като затворих прозореца, беше да отида до бюрото, да събера листовете, бележките, тетрадката, всичко, свързващо ме със серията от фантастични романи, върху които бях работил дотогава, и да ги унищожа. Накъсах всички онези листове на тънки ивици и престанах да мисля за тях.
Облякох се и тръгнах към съседния блок. За да стигна там, трябваше да сляза до паркинга, превърнат, никой не знае точно кога, в огромно гробище за коли. Имаше там бели лади с червени петна от ръжда, трабанти като картонени купчини, шкоди като механични сенилни старци, дачии със заострена предна част, приличащи на прясно изкопани неолитни съкровища. Никой отдавна не беше паркирал или пък изкарал някоя кола от тази местна дупка, а единствените следи от живот бяха безбройните котки, хранени старателно от Унгарката от втория етаж, която беше свикнала да спуска надробена развалена риба в кутии от маргарин по изработена система от макари и въжета, както и Гица Лудия, единственият, успял да прекоси със затворени очи паркинга от север на юг и от изток на запад, Гица Лудия, който беше все толкова висок, сякаш беше роден като костелива върлина, груб и лют, като се разгневи, Гица Лудия, лудият късметлия, безсмъртен, общ знаменател за всички луди.
Взех импровизирания от ламаринен плот и въжета асансьор до края на това гробище на железария и се огледах за Гица. Беше чак в другия край на паркинга, твърде далече, за да ми е удобно, тъй като въздухът се изпълваше все повече с онова отблъскващо зловоние от третия етаж, а около мен се заформяше едно неспокойно гъмжило. Знаех, че това са котките, макар и да ми се струваше, че цялата тъкан на заобикалящия ме свят вибрира трескаво. Погледнах надясно и в края на паркинга, там, където някога някой се беше самоубил в стая с много нисък таван, оправяше нещо и си подсвиркваше Ови, нисък на ръст, беззъб и с мръсни от машинно масло ръце. Облечен в синята си престилка, той не погледна към мен. Не мисля, че ме чуваше.
– Гица! Гица бе! – извиках и онази недодялана глава на смахнат човек трепна.
Видя ме и вдигна и двете си ръце. В едната имаше маратонка с ходило като за гигант, а в другата – четка. Изглежда, че беше стоял наведен над казан с вода, триейки усърдно обувките си. Затича се към мен, котките бяха наизлезли от скривалищата си и ме гледаха с нещо по-особено в очите си, нещо, което човек все бърза да обърка с нещо друго. Сега бих могъл да се закълна, че между котките зърнах и онова малко и сляпо коте, нежното кълбо от кости и влажна козинка, с гурели в очите, с което прекарах няколко дни през едно лято в Хърман и което намерих мъртво тъкмо сутринта, в която пиша тези редове, на 26 юни 2017 (да не се забравя).
Лъжа, животът не беше изтекъл съвсем от него, но щеше да изтече, докато свърша да пиша. Очите му бяха широкоотворени, като в онази (тази) сутрин, сякаш само на прага на смъртта можеш истински да виждаш. Не зная дали когато се приближи до мене заедно с другите котки, беше живо или мъртво. Нямаше име, нямаше нито тогава (сега) и няма нито сега (тогава). Отърва се. Ще кажа само, че Лудия стигна до мен навреме, дори преди Всевиждащата Сляпа Котка да излезе от паркинга и да влезе завинаги в сънищата ми. Гица Лудия изсъска, размаха големите си като лопати ръце и всички котки се върнаха под купчините желязо и изолационна гума, каучук, пластмаса от автомобилни табла, стъкло и лед лампи.
– Откак умря Унгарката – каза той, – никой не се грижи за тия котки. Размножиха се като хлебарки. Виж!
И ми показа маратонката, бяла като сняг, от италианска кожа. Беше за левия крак.
– Ови каза, че ако събера достатъчно пари, ще ми даде и дясната. После заминавам, братле.
Гледаше надалече, над железопътните линии, мяркащи се през тясното пространство между блоковете, там, където и двамата знаехме, че трябва да е контейнерът за боклук и трафопостът, в който един хлапак, чието име ми се губи сега, остана без част от черепа, голяма почти като длан, дупка, през която животът побърза да избяга от него. Припомняйки си противната миризма на изгоряло месо и опърлена коса, посочих към прозореца на третия етаж и попитах:
– Усещаш ли?
– Ахъ. Намерили са Гърка тази нощ, мъртъв от няколко дни. Ама хубаво мирише, а?
Вдигнах рамене.
– Събраха се още от сутринта – каза той и ми показа шепа банкноти и монети. – Още малко и ще си взема и дясната. Да те закарам?
Хвана ме за ръка доста здраво – дланите и пръстите му сякаш не му принадлежаха – и помня, че съм се питал колко ли братя трябва да е изгълтал в корема на майка си, за да придобие такива чужди крайници. Набута ме в импровизираната телегондола и задърпа въжетата. Издигнахме се над купищата ръждясали коли, а под нас котките разнасяха мишки в муцуните си. Само Всевиждащата Сляпа Котка я нямаше между тях, беше си припомнила, мисля, че аз съм този, който я беше убил с безсилието си в онази сутрин.
Оттам, отгоре, можех да видя малко по-добре лабиринта от ръждясали скелети в паркинга. Вдигнах очи да погледна над покривите на блоковете: наляво и надясно техните редици се простираха до хоризонта, почти невидим от мъгли и размиващи се в далечината парцели земя. Тук-там някой блок беше построен така, че да виждаш паркинга зад него и дори без очила на носа можех да различа малки метални кабинки, които се плъзгаха по кабели от прозорец до прозорец, както правехме и ние сега.
Оттатък железопътната линия полето с църкви потъваше в гъсти облаци от тамян. И между църквите стотици, хиляди черни силуети, мрачни фигури, приличащи на неспокойни дяволи, обикаляха храмовете и носеха огън на върховете на пръти. Гица Лудия управляваше с голямо умение лостовете, прикачени на бърза ръка в скелета на потъналия в разруха IMS, с който се носехме над гаража, приближавайки все повече до източника на онази остра миризма. Много хора стояха пред прозорците. Чакаха Гица да ги откара при Гърка, беше ми казал самият той. Още от сутринта все прекарвал някого, та дори имал нужда от още една телегондола.
– Затова заварява Ови там – каза той.
Погледнах надолу и така беше: Ови беше изчезнал някъде, под дъжд от искри, като се стараеше да превърне едно сиело в друга телегондола за придвижване на съседите от един блок до друг. Ударихме се в стената точно пред стълбището, малко по-високо от входа, почти до първия етаж. Бяхме стигнали.
– Тре' да слизаш. Това е – каза Гица.
Подадох му една банкнота и го попитах къде мисли да замине, когато получи и другата маратонка от Ови. Огледа се паникьосан на всички страни за миг и прошепна:
– Викат ме, не чуваш ли? Все повече са. Хайде, излизай!
Признавам си, че ме беше страх от легендарните избухвания на Гица Лудия и не исках да изпитам гнева му върху собствената си кожа. Разчитайки кодовете на раздразнението върху лицето му, се почувствах изведнъж много самотен. Скочих от IMS-а и влязох във входа, където вече се бяха събрали много хора. Някои от тях знаех от моя блок или от съседните блокове, познати лица от прозорците към паркинга от моето детство, но други ми бяха чужди. Предположих, че трябва да са от други блокове, може би дори от другата страна на жп линията. Разгледах ги внимателно, защото в детството ми се говореше, че живеещите оттатък релсите имат кожа с метален цвят и че като говорят, грачат като автоматизирани гарвани. Ако е било така, не виждах сега никакво доказателство за тази легенда.
VeneRare (превод Василка Алексова, корица Живко Петров, 160 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
• В заглавието на романа е отразена игра на думи – букв. рум. vene rare означава "редки вени" (предадено с превод в текста, когато става дума за заболяване), а venerare – "почитане, благоговеене". Затова, когато в текста се споменава името на романа, то е давано на латиница и слято – VeneRare.
"В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката."... тези думи принадлежат на романа Саботаж, номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз 2019, от люксембургския писател и журналист Джеф Шинкер и всъщност разкодират до голяма степен този пъзел от 4 новели (написани на френски, люксембургски, английски и немски), изграждащ романа и хвърлящ светлина върху дебрите и капаните, дебнещи Човека в неговия трудов Свят... 4 новели, 4 езика и 16 персонажа на ръба на абсурда (като в откъса по-долу), които саботират живота си и живота на другите...
През покрития със завеси прозорец прониква синя светлина. Важно е работният екип по никакъв начин да не бъде разсейван отвън. Колегите трябва да останат с впечатлението, че всички са съсредоточени единствено и само върху моята реч, върху моите жестове. Затова е и оскъдната мебелировка в залата. Дъска, парче тебешир, избелели стени, по които няма нито едно от ония безцелно окачени и произволно избрани копия на творби, отпечатани милиони пъти в книгите по история на изкуството, няколко стола, чисти като в клиника и сиви като в столова, правоъгълен ораторски пулт, върху който небрежно, но и съвсем точно пресметнато бях оставил папката си.
В залата се вмъква група служители – мутиралата до граждани работническа класа, – изкачили се няколко стъпала по-нагоре в стълбицата на заплатите, но също така огорчени, унизени, обезсърчени, потиснати, поддаващи се на манипулация. Не полагам дори минимално усилие да запомня физиономиите им. Те са заменими, следобеда ще ми бъде сервирана следващата порция човешка маса, аз ще изстрелям същите думи, ще изиграя същите действия в същия ред, в точния момент ще предложа възторг, на друго място ще симулирам сериозност.
Раздавам цветни листове, окуражавам участниците с помощта на ножица да ги пригодят към собствената си индивидуалност – кръг, правоъгълник, за най-смелите ромб, трапец, шестоъгълник, повечето обаче избират кръга или правоъгълника, – след което да напишат името си върху предпочетената геометрична форма и да я прикрепят към ревера си.
Изборът на костюма също показва липсата на фантазия у служителите – международното знаме на бюрокрацията, най-безутешната страна на земята, е синьо-сиво-черно. Човек се пита защо капитализмът, който пее възхваляващи химни за индивидуализма, точно тук, в епицентъра си, иска да изглади неравностите. Свободният пазар – широко разпространена измамна опаковка. Като същински хамелеон той за всяка сфера се сдобива с идеологията, която му харесва, според предпочитанията си я нагъва в различните форми на уникалността или я превръща в ода на възможността за приспособяване. Когато бях дете, в една видеоигра, наречена "Текен", имаше персонаж, който във всяка част приемаше стила на воюване на противника си. Няма по-добра притча за късния капитализъм.
Всички изрязват с тъжно старание фигурите от листовете си. Според работния протокол това трябва да е една от първите задачи – разпускаща, лесна за изпълнение, тя позволява на служителите да се измъкнат от анонимната маса, сякаш има някаква разлика, сякаш не ми е безразлично дали ще нарека плешивия мъж пред мен Херберт или Джон. Факт е обаче, че по този начин участниците биват превръщани в инфантили. На тях косвено им се казва, че тук нямат думата. Докато металните крака на ножицата навлизат в твърдия картон на цветните листове, в главите напират болезнените спомени от първите учебни дни, боязливото измъкване от пашкула на семейството, жестокостта на другите малчугани, сбиванията, предупрежденията от учителите. Униженията: така си осигурявам внимание, авторитет. Поглед по редиците ми издава, че с изключение на вечния бунтар, който гледа надменно-непокорно към групата – в случая сърдит, критично наблюдаващ тип с очила с рогови рамки и къса къдрава коса, – всички останали са готови да ми се подчинят. Мога да започна.
Сърдечно ви поздравявам. Както знаете, днешната ви задача е да се обедините още по-здраво с колегите си. Сигурен съм, че вие сте вече екип от съмишленици, мога да си представя, че след първия ви работен ден са се появили нови приятелства. Те са обаче като островна група, като диворастящи растения. Не са централизирани. Днес ще работим за централизирането на това сближаване. Да започнем с едно познато ви упражнение. Трябва ми доброволец, за да го демонстрирам.
Равнодушният ми поглед се плъзва из помещението. Не бива да се закачи за нито една анатомична неравност, нужно е с академична обективност да претърси залата за някой доброволец, не трябва да издава, че вече знам, че никой няма да се обади, поради което отдавна съм избрал първата си жертва. След кратко, незабележимо колебание решавам да извикам не самозвания бунтар, а французойката от предпоследния ред. Защото да седнеш назад, означава липса на интерес, равносилно е на отхвърляне; скатаваш се на сигурно място, като при това вярваш, че си достатъчно далече от случващото се. Обикновено избирам жертвите си от тази зона на страхливост и скованост. Младата жена, блондинка, облечена с пола и блуза, застава пред мен.
Да започнем с вероятно познатия ви тест на доверието. Ако обичате, госпожо...? Мелани Помие.
Ако обичате, госпожо Помие, застанете с гръб към мен, затворете очи и след това се отпуснете, така че да паднете назад.
Задачата ми е да я хвана. Целта е госпожа Помие да се научи да преценява колегите си. Да разбере, че понякога може да се отпусне, да се откаже от контрола.
Моля ви, госпожо Помие, падайте бавно назад.
Черепът на Мелани Помие изтрещява на облицования с плочки под с кух, силен звук, който не се различава много от този на зряла диня. От един отвор шурва гъста кръв, бавно си проправя път през плътната, тъмноруса грива, преди да оцвети в червено квадратните вдлъбнати очертания на плочките. В залата настава ужасена, летаргична тишина.
Умолявам ви да останете по местата си. Който създава паника или пък напусне помещението, ще изгуби работата си. Заповед от господин Лазар, уверявам ви. Това, което исках да ви демонстрирам с първото упражнение, ми се струва много ясно: само глупак може да се отнесе със сляпо доверие към напълно непознат човек. В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката.
*
Седя тук и гледам в празното. Тиймбилдинг. Потискащо е. Но какво друго да правя? Хората или се разбират, или не се разбират. Нещата или стават, или се разпадат, парченце по парченце. Натрошават се, блъскат се едно в друго, накрая остава само облак прах, купчина кости. Точка. И след обед трудно ще мога да издържа Джонатан. Дори ще бъда принуден да правя упражнение с тоя идиот. Гади ми се от него. Напразно се надявах, че ще попадна в друга група. Като например тази, в която е Мелани.
Саботаж (превод Жанина Драгостинова и Росица Ташева, корица Капка Кънева и Андрея Димитрова, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците от 20 декември с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Да отпразнуваш 90-ия си рожден ден с дебютен роман – да, това е подарък по възможностите на малцина, но напълно се вписва в способностите на сър Майкъл Кейн... След като се упражни стилово с три мемоарни книги (помните последната му Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци, нали), сега сър Кейн, със солидна доза хумор и ирония (познати от мемоарните му книги), се впуска в дебрите на художествената фикция с крими-трилър пъзела Смъртоносна игра (в откъса по-долу), в който има място за мистериозна кутия с радиоактивен материал; място за английски аристократи, руски олигарси и брит гангстери ала филмите на Гай Ричи; и, естествено, място за упорит детектив, който (може и да споделя черти с част от филмовите образи на сър Кейн) и да подреди парченцата от пъзела... И така, запознайте се с Хари Тейлър...
Хари Тейлър се опитваше да се поизлежава за пръв път (по негови пресмятания) от шест седмици насам. Само дето не беше убеден, че си го е заслужил.
Ако имаше нещо, което да мрази, то бе недовършена работа. А снощната вечер със сигурност попадаше в тази адски дразнеща категория. При тази мисъл болката в пострадалия му крак веднага се обади.
Всеки път, щом затвореше очи, чуваше свистенето на куршуми и съскането на димни гранати, виковете на сърдити и ранени мъже, свирещи гуми на автомобили. Хаос. Накратко, провалена операция. В продължение на близо година той и екипът му бяха преследвали мишена от първа величина: синдиката Крик. Тези трето поколение лондонски разбойници държаха приличен дял от охранителния бизнес, проституцията и търговията с наркотици в столицата. Двамата братя Лайънъл и Рей Сладура и по-малката им сестра Брен бяха превърнали старомодната си кокни фирма в международен концерн, който вероятно би могъл да излезе на стоковата борса. Но след бог знае колко ареста през годините срещу нито един от тези тримата не бе повдигнато обвинение, камо ли да бъде пратен на топло.
Вярно, че някои от хората им доста по-надолу в хранителната верига вече излежаваха немалък срок зад решетките. Но нито един не бе отворил уста да пропее за синдиката и това бе разбираемо – бояха се от последствия срещу семействата им. Убийства, побой, трафик на хора, присвояване, нахлуване с взлом, заговор за измама... списъкът на престъпленията нямаше край. Но организация като Крик можеше да си позволи да изгуби от време на време шефове с по-нисък ранг, стига да не свидетелстваха срещу нея. А те никога не го правеха.
И това, както Хари отново и отново изтъкваше пред началниците си в Ню Скотланд Ярд, никак не беше добре. Годините му като войник го бяха научили, че за да унищожиш мишена, била тя банда, екип убийци или престъпна държава, трябва да се целиш в главата. Да елиминираш управата, където и да бе (а най-често тя кротуваше в сенките). В този случай това означаваше Лайънъл, Сладура, Брен и още неколцина от вътрешния им кръг, а всички те сега имаха постоянно местожителство в Монако, но често прескачаха до родния си град, за да държат операциите под око. Докато най-високопоставените не бъдеха прибрани от улицата, синдикатът щеше да си процъфтява.
Висшестоящите полицаи, след като отнесоха въпроса до политическите си господари, дадоха на Хари зелена светлина. Крик трябваше да бъде сринат до основи с всички налични законни средства. "Почистете оборите, детектив старши инспектор Тейлър", наредил бе един от заместник-началниците, който имаше слабост към сензационните вестникарски заглавия и амбиция за най-високата длъжност в полицията.
То се знае, по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В операцията бяха вложени много месеци денонощно следене (и реално, и дигитално), безброй часове ровене в документи и бази данни. Хари със сигурност не се колебаеше да използва всички средства, предлагани в управлението; нямаше лошо да разчиташ на лаптопа, за да ти улесни живота, казваше често, стига да не очакваш от него да задържи психопат и да му сложи белезници. И да, използваха изобилие от сигнали, дошли от разузнаването, понякога и от служби в други страни. Ала тъкмо старомодният полицейски стил на работа с пускането в действие на агенти под прикритие, много обикаляне по улиците и изтръскване на сведения от информатори – или "убедителни дискусии", както Хари ги наричаше в докладите до началството – в крайна сметка бе довел до следите, които им бяха нужни. Ченгета, а не алгоритми им бяха предоставили възможност да се спуснат като ястреби срещу ръководството на синдиката Крик.
Бяха се съчетали три фактора: информация, че са наети за чартър хеликоптер и частен самолет, при това много дискретно, в последния момент, за да превозят група на "Фърнивал Комодитис" от Монако до Ница, а оттам до Лондон. Както се разбра, "Фърнивал" бе куха компания, формално притежавана от двама парижки адвокати, но в действителност служеше като параван за операциите на Крик.
Второ, Националната агенция срещу престъпността (НАП) имаше сведения, че в Лондон ще се проведе някакъв вид търг, на който водачи на заинтересовани групировки от подземния свят или най-доверените им представители щяха да пристигнат в столицата, за да инспектират обектите, каквито и да бяха те, и да наддават за тях. Не се знаеше нито за какво е търгът, нито кой ще дойде на него, но съвпадението с визитата на важни клечки от Крик в града правеше нещата още по-интересни. Какво преследваха и срещу кого щяха да наддават?
И трето, корумпиран митнически служител беше пропял, че на следващия ден в Дувър се очаква пристигането на голяма пратка висококачествен хероин в контейнер. Той беше включен в операцията срещу заплащане от петдесет хиляди лири (щеше да си изчисти с тях дълговете от хазарт), в замяна на което щеше да съдейства за разтоварването на стоката от кораба и прекарването ѝ през границата.
Това отведе Хари и екипа му към контакта на митничаря, известен само като "Джерико" – пласьор от средна величина, който се бе стаил във Фолкстън и чакаше заповеди. Беше и сутеньор гадняр с много престъпления зад гърба си. Но по-същественото бе, че самият той бе наркоман, останал чист в продължение на две години, но неотдавна се беше поддал отново на порока си и отчаяно си търсеше дрога, когато двамата най-близки сътрудници на Хари – инспектор Джон Уилямс и сержант Айрис Дейвис – се добраха до него.
Най-сетне имаха слабо звено и знаеха нещо, неизвестно на Крик. Имаха пункт, върху който да приложат натиск – як натиск при това.
След три години с Хари – първо като сержант, преди да го повишат в инспектор – Джон вече бе свикнал с прословутата зрелищна избухливост на Тейлър при най-бегъл знак за немарливост и нехайство. Без значение как изглеждаше за страничния наблюдател, това си беше част от маниера на действие на Хари, неговият начин да се справя с непосредствената задача и с хората, за които отговаряше. Когато предишната година съпругата на Джон бе решила, че ще има по-пълноценен живот с добре платен експерт-счетоводител вместо с постоянно отсъстващ полицай и бе отвела децата със себе си, Хари не каза нищо, само шляпна окуражително инспектора по гърба, но вече го наблюдаваше по-бдително и от време на време го водеше на мач на "Стамфорд Бридж" или на боксова среща в "Йорк Хол" в Бетнал Грийн.
Ако Джон би проявил някога глупостта да обяви шефа си за "емоционално интелигентен", наградата му би била юмрук в устата. Хари мразеше психотерапевтични дрънканици, вглеждане в себе си и фразата "душевно благополучие" толкова силно, колкото мразеше престъпниците. Но пък имаше голямо сърце, не че това личеше в обичайното му поведение.
Смъртоносна игра (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците
Четвъртък, 14 Ноември 2024г. 12:12ч.
Одисея на момичетата от Източна Европа | Елица Георгиева
Публикувана в
Литература
Винаги сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист, а писателят и автор на документално кино Елица Георгиева явно също споделя тази идея – може би я познавате чрез документалните филми Всяка стена е врата и Нашето тихо местенце (гостували на фестивала CineLibri), а може би сте споделили съзряването на невръстната ѝ героиня от дебютния ѝ роман Космонавтите само минават. Именно Животът като сценарист е на фокус и във втория ѝ роман (отново написан на френски) Одисея на момичетата от Източна Европа (в откъса по-долу), който пресича пътищата на нейното алтерего, изучаващо кино в Лион (Елица живее от две десетилетия във Франция) с изборите на Дора, събирателният образ на други български момичета зад граница, чиято съдба често грубо се обобщава с три думи... Но стига толкова думи (повече лично от Елица Георгиева при гостуването ѝ), а сега се запознайте с Дора, с "вълшебната лампа" на баба ѝ Арифе и с Живота като сценарист...
Седем причини да не излизаме с момичета от Източна Европа
1. Момичетата от Източна Европа не остаряват красиво и не са в добро здраве. Фигурата на руските (румънските, българските и пр.) жени е природен парадокс. Колкото на млади години успяват бързо да ви завъртят главата, толкова скорострелно погрозняват с напредване на годините. И винаги са болнави. Малко да ги духне вятърът, вече са на легло и се наливат с билкови чайове, подсладени с мед.
Три думи
Стана ясно, че Димитър скоро нямаше да се появи. Една вечер беше телефонирал в къщата с фалшивия мрамор до гората. Имал работа в България, не можел веднага да тръгне. Дора му беше креснала, че не е проститутка и не може да..., но точно тогава връзката се беше разпаднала, както ставаше винаги при повдигане на този въпрос.
Дните идваха и си отиваха и Дора се връщаше отново и отново при своя дъб. Щом стигнеше до него, го обгръщаше с поглед. На места дънерът беше почти оголен от тежестта на нейното тяло и това на клиентите ѝ. По гърба ѝ се бяха появили много зеленикави следи, които ѝ беше все по-трудно да заличи. Ден след ден гората оставяше своя отпечатък върху плътта ѝ, вечер Дора отнасяше вкъщи миризмата ѝ, а влагата ѝ я преследваше и насън.
Дора си беше изработила нов ритуал по време на работа. Затваряше очи, за да не среща погледа на мъжете по време на акта. Колкото по-силно ги стискаше, толкова по-кратък трябваше да е той. И наистина мъжът се отдръпваше, преди Дора да е вдишала и издишала десет пъти, един пълен презерватив тупваше върху окапалите листа. Есента беше красива, короните на дърветата наоколо все още бяха обагрени в жълто и червено, този септември обещаваше плодоносна година, различна и окъпана в нова светлина, все едно беше преминала през филтъра на вълшебната лампа на Арифе. Когато ритуалът "секс експрес" не действаше, ужасът от младежките кошмари я заливаше и сковаваше цялото ѝ тяло в една отминала, но незабравена болка.
Дора смяташе, че е стигнала до етап в живота, в който да нямаш вече тяло или по-скоро да имаш прекалено много от него си има своите предимства. Преди няколко години без чужда помощ беше успяла дори да държи магазин за осветителни тела. Тя, малката туркиня без висше образование и майка на две копелета. Тия не си говорят на български вкъщи, шушукаха клюкарите в селото. Но всеки имаше нужда от лампа и Дора най-сетне придоби материална независимост. Докато не дойдоха кризата и обезценяването на парите, което я принуди да затвори магазина с всички непродадени лампи. Тогава се появи Димитър. Нисък, набит, разведен. Дора си спомни, че има тяло, когато той ѝ каза, че е хубава. Отношенията им бяха приятелски или по-скоро рационални – и двамата имаха деца в пубертета. В началото той я покани с децата на ресторант, после ги заведе в Морската градина във Варна. Парите идваха от Белгия, но в това нямаше нищо лошо. Най-много да трябва да се сменят на черно. Димитър рядко поглеждаше тялото на Дора. Освен веднъж, когато дойде да я кани да замине с него за Брюксел, а защо не и за Франция. Беше се доближил плътно, притисна я до кухненската врата, целуна я бегло, после разкопча панталона си и постави ръката ѝ върху набъбващия си член.
Последвалите събития припомниха на Дора, че има тяло. То ѝ се струваше отпуснато и огромно, нямаше нищо общо с двайсетгодишната ѝ плът, жадувана, желана, понякога насилвана. Дори доста често. Бащите на двете ѝ деца се появяваха отново в мислите ѝ като двама садистични ангела, раздаващи морални плесници. Понякога дори и физически. Дали ѝ минаваше през ум какво ще преживее във Франция? Едва ли. Една мрачна мисъл, затрупана под други, по-утешителни, които я бяха заглушили. Въпреки че нейното село беше начело на статистиката, беше сочено с пръст като източник на тази национална язва, като развъдник на момичета, лесни за подчиняване, пращани да проституират в чужбина, това срамно петно върху репутацията на България, и без това не особено блестяща след историята с отровните чадъри. Само че от доста време никой не забелязваше тялото на Дора, тази торба плът, за която в момента един французин плащаше, за да си направи кефа в зеленикавия мъх. Това тяло не е чак толкова грозно, си мислеше Дора. Закръглено, да, но на мъжа насреща му харесваше. А неговото тяло? Дора отваря очи. Кльощав и сбръчкан, по-нисък от нея, с отпуснати устни, несръчни ръце, нищо особено, тяло, движено от сексуално желание, възбудено, удовлетворено.
Четиресет и пет евро, беше казала в заключение Дора. Три думи.
Винаги Мария обявяваше цената и прибираше парите, преди да прати клиента при Дора. Но този път Дора си припомни изначалната и непреодолима нужда: тя да има последната дума.
Одисея на момичетата от Източна Европа (превод Румяна Мл. Станчева, корица Стефан Касъров, 168 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Срещата с Елица Георгиева е на 21 ноември | 18:30, Френски институт - зала "Славейков"
"Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан." – да, американската писателка и илюстратор Урсула Върнън (с "наметалото" на псевдонима Т. Кингфишър) хитро използва ритуалния "скелет" (и канон) на всяка приказка, за да разкаже една история, която да вдъхнови както пораснали принцеси, така и всички онези деца, израснали с фентъзи поредицата ѝ за приключенията на Огнедъх... Всъщност, Коприва и кости (откъс от романа, удостоен с наградата за фентъзи Хюго 2023, ви очаква по-долу) свири заклинателно сбор както за добре познати приказни и комикс герои от предишни нейни творения като гоблини, невести на тленния прах, демони, коварни призраци, добри и зли орисници, така и за три принцеси (които нямат нищо общо с Дисни принцесите), така че идеята за равноправие между половете и разделение на Властта да живее в съзвучие с дилемата дали има Литература за Малки и Литература за Големи...
Кучето от кости оживя по здрач. Не беше напълно готово, но оставаше съвсем малко. Тя се бе навела над предната лява лапа, когато челюстта на черепа се прозина и то се протегна, сякаш се разбуждаше от дълъг сън.
– Спокойно – рече му. – Почти съм готова...
То седна. Устата му се отвори и привидението на един мокър език докосна лицето ѝ като мъгла.
Тя почеса черепа там, където биха започвали ушите. Ноктите ѝ издаваха тих, дращещ звук по бледата повърхност.
Кучето от кости размаха опашка, размърда таз и половината си гръбнак от доволство.
– Стой кротко – нареди му тя, като го хвана за предната лапа. – Седни и ме остави да довърша.
То се настани послушно. Празните очни кухини се бяха впили в нея. Сърцето ѝ се сви."Любовта на кучето от кости – помисли си, като пак сведе глава над лапата. – Само нея заслужавам напоследък."
И в крайна сметка малцина действително бяха достойни за любовта на живо куче. Има дарове, които никога не можеш да заслужиш.
Трябваше да намотае малкото оставаща ѝ тел около всяка костица на крака, после да закрепи костиците една към друга и накрая да увие цялата лапа няколко пъти, за да е стабилна. Нямаше как да се получи и все пак ето че стана.
Същото се отнасяше за наметалото. Копривените конци и опърпаната кожа трябваше да се разпаднат и все пак пелерината бе много по-здрава, отколкото изглеждаше.
Ноктите на кучето бяха безумно големи без плътта, която да ги покрива. Тя уви всеки от тях като амулет и ги добави към коша от фина тел.
– Куче от кости, каменно куче – прошепна. В главата ѝ изплуваха децата – три момиченца, които си пеят. "Куче от кости, каменно куче... черно куче, бяло куче... живо куче, мъртво куче... жълто куче, бягай!"
На "бягай" момиченцето, застъпило въжето по средата, се хвърляше и започваше да подскача напред-назад през люлеещото се въже и единственият шум идваше от краката му и удара на въжето в пръстта. Когато най-сетне се спънеше, момичетата от двата края отпускаха въжето и всички избухваха в кикот.
Кучето от кости опря муцуна в ръката ѝ. То нямаше нито уши, нито вежди и въпреки това тя наистина успяваше да усети погледа, който ѝ хвърляше – трагичен и изпълнен с надежда, както често правят кучетата.
– Ето – рече накрая. Беше си изтъпила ножа от рязането на телта и трябваше да пробва няколко пъти, докато скъса последното парче. Пъхна острия край под ставата, където нямаше в какво да се закачи. – Ето те и теб. Надявам се това да е достатъчно.
Кучето от кости отпусна лапа на земята, за да я пробва. Остана неподвижно за миг, а после се обърна и хукна в мъглата.
Мара притисна юмрук към стомаха си. "Не! Избяга, трябваше да го вържа. Как не се сетих, че може да побегне..."
Трополенето на лапите му заглъхна в белотата.
"Предполагам, че преди да умре, е имало друг господар някъде. Сигурно е отишло да го търси."
Ръцете я боляха. Сърцето я болеше. Бедничкото глупаче. И първата му смърт не е успяла да го научи, че не всеки господар е достоен. Самата Мара го беше разбрала прекалено късно. Тя се вгледа в ямата с кости. Пръстите ѝ пулсираха – не по онзи ужасен, парещ начин както когато си уши копривеното наметало, а по-надълбоко, сякаш в такт с ударите на сърцето ѝ. По дланите ѝ плъзваше червенина. Една дълга ивица вече си проправяше път през китката ѝ.
Не можеше да понесе мисълта да седне и да извае друго куче.
Отпусна глава в болящите я длани. Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан.
Провали се на втората, преди дори да има възможност да започне третата.
Три задачи, след които невестата на праха щеше да ѝ даде необходимото, за да убие принц.
– Колко типично – каза си тя, свряла глава в шепите си. – Съвсем типично. Много ясно, ще сторя невъзможното и няма да се сетя, че кучетата понякога бягат.
Доколкото можеше да си представи, кучето от кости бе доловило някаква лека миризма и щеше да стигне километри далеч, преследвайки я някой заек от кости, я някоя лисица или пък елен от кости.
Разсмя се в подпухналите си длани, докато нещастието ѝ се преобразяваше във вял хумор, както често ставаше. "Ами да. Не стоят ли нещата точно така? Ето какво получавам, задето очаквах от костите да са ми верни само защото съм ги подредила и скрепила.Та какво знае едно куче за възкресението?"
– Трябваше да му донеса кокал – каза тя, като отпусна ръце, а гарваните в короните на дърветата подхванаха мелодията на смеха ѝ.
Е, това е то. Ако невестата на праха я беше разочаровала – или пък ако тя бе разочаровала невестата на праха, – тогава щеше да си проправи път сама. На кръщенето ѝ бе дошла орисница, която ѝ бе дала един-единствен дар и съвсем не ѝ беше улеснила живота. Навярно имаше дълг за изплащане. Тя се обърна и крачка по крачка взе да си проправя път вън от обречената земя.
Мара бе израснала сърдито дете – от онези, които все се пречкат където не трябва, та възрастните да им се скарат да се махнат от пътя им. Не беше точно глупава, но изглеждаше по-невръстна и твърде малко неща задържаха интереса ѝ.
Тя имаше две по-големи сестри. Обичаше много най-голямата, Дамия. Разликата във възрастта им беше шест години, което си е цяла вечност. Висока, самоуверена и доста бледа, Дамия бе дете от първия брак на бащата на Мара.
Средната сестра, Кания, беше само две години по-голяма от Мара. Бяха от една майка, но не се разбираха.
– Мразя те – каза дванайсетгодишната Кания през стиснати зъби на десетгодишната Мара. – Мразя те и се надявам да умреш.
Мара таеше омразата на Кания в гърдите си. Не докосваше сърцето ѝ, ала сякаш изпълваше дробовете и понякога, когато се опиташе да си поеме дълбоко дъх, той се закачаше о думите на сестра ѝ и я оставяше бездиханна.
С никого не разговаряше за това. Нямаше смисъл. Баща ѝ не беше лош човек, но през повечето време не бе там даже и да присъстваше физически. В най-добрия случай би я потупал неловко по гърба и би я изпратил в кухнята да си грабне някое лакомство, сякаш беше малко дете. А майка ѝ, кралицата, би казала разсеяно:"Не говори глупости, сестра ти те обича", докато отваря последното съобщение от съгледвачите си и взема политически решения, така че да предпази кралството от разруха.
Когато принц Ворлинг се сгоди за Дамия, цялото домакинство се възрадва. Семейството на Мара управляваше малкия град държава, който имаше нещастието да притежава единственото дълбоко пристанище по крайбрежието между две враждуващи кралства. Съседите му така ламтяха за пристанището, че всеки от тях би могъл да нахлуе в града и да го превземе почти без никакви усилия. Майката на Мара дълго време бе удържала позициите им между двете остриета.
Но сега принц Ворлинг от Северното кралство щеше да се ожени за Дамия и така да осигури здрав съюз между двете страни. Ако Южното кралство се опиташе да превземе пристанището, Северното щеше да го защити. Някой ден първородният син на Дамия щеше да се възкачи на северния трон, а вторият (ако имаше такъв) щеше да управлява пристанищния град.
Навярно би било малко странно да се хаби първороден син за нещо толкова дребно като Пристанищното кралство, но се говореше, че кръвта на северното кралско семейство е много отслабена, тъй като през вековете често са се женили за братовчеди. Защитаваше ги силна магия, ала тя не можеше да промени кръвта, затова кралете се оглеждаха за брачни партньори извън собствените си граници. Осигурявайки си подкрепата на Пристанищното кралство с този брак, Северното кралство щеше да обогати с един удар не само кръвта, но и хазната.
– Най-сетне – каза бащата на Мара.
– Най-сетне ще сме в безопасност – кимна майка ѝ.
Сега Южното кралство не би посмяло да ги нападне, а Северното вече не би имало нужда. Единствено Мара проплака.
– Но аз не искам да си ходиш! – изхлипа тя, стиснала Дамия през кръста. – Ще си твърде далеч!
Дамия се разсмя.
– Всичко ще е наред – каза. – Ще си идвам понякога. Или ти ще ми гостуваш.
– Само че няма да си тук!
– Престани – намеси се майка ѝ със стиснати устни и дръпна дъщеря си настрани от доведената ѝ сестра. – Не бъди такава егоистка, Мара.
– Мара просто злобее, защото си няма принц – присмя ѝ се Кания.
От тази несправедливост Мара зарида още по-силно. Тогава беше на дванайсет и знаеше, че е прекалено голяма за подобни изпълнения, но въпреки всичко не можеше да спре.
Повикаха гувернантката да я отведе, така че Мара не видя заминаването на Дамия, цялата пищност и тържественост на церемонията и как булката отива в кралството на младоженеца. Но пък я видя след пет месеца, когато тялото на Дамия бе върнато в родината ѝ.
Караше го черна карета, теглена от шест черни коня, а до нея яздеха мъже с траурни ленти. Преди и след каретата имаше три черни колесници със спуснати завеси. И те бяха теглени от черни коне с черни оглавници, черни седла и черни брони.
И докато гледаше, Мара остана поразена от това колко разточителна беше тази скръб. Някой искаше да покаже на света колко тъжен може да си позволи да бъде.
Коприва и кости (превод Диляна Георгиева, корица Живко Петров, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 8 ноември
