My Mir
Литература
Литература (332)
"Всякакви хора от най-различни поприща – самостоятелни пътници, приятели, двойки, семейства, колеги – прекосяват забързано голямата гарова зала. Ала макар че пътищата им се пресичат, онова, което се крие в сърцето на всеки, остава тайна, известна единствено на самия него." споделя Хиро Арикава в своя роман Пътниците по линия Ханкю (откъсът по-долу), ала именно в Него, в Сърцето (и неговите тайни), надниква Арикава като пресича съдбите на няколко двойки герои, пътуващи в рамките на шест месеца между Y-образното железопътно разклонение на линия "Ханкю"... Да, неслучайно повечето творения на Арикава са адаптирани за филмовия/телевизионния екран – както Пътеписът на един котарак, така и Пътниците по линия Ханкю – именно заради семплите, ала и много детайлни, и мъдри наблюдения върху нещата от Живота, поднесени като гледка през прозореца на Влака, трака-тракащ по линията на Живота...
На спирка Такарадзука по линия "Ханкю", в Y-образно разклонение, известно на железничарски език като обръщателен триъгълник, се събират линия "Такарадзука" за квартал Умеда в Осака и линия "Имадзу", която прави връзка с линия "Кобе" на гара Нишиномия Китагучи. Тук човек може да се прехвърли и на линия "Такарадзука" на "Джапан Рейлуей" ("Джей Ар"), което прави Такарадзука доста голям гаров възел на три железопътни линии за тази относително провинциална планинска област в Западна Япония.
"Ханкю" е голяма частна железопътна линия, която обслужва Кансай – както се нарича областта около Киото, Осака и Кобе, – а нейните характерни червеникавокафяви вагони са популярни сред запалените почитатели на железниците, както и сред младите жени.
Историята се развива по линия "Имадзу", една от може би по-неизвестните линии на фирма "Ханкю".
ПОСОКА: НИШИНОМИЯ КИТАГУЧИ
ГАРА ТАКАРАДЗУКА
Повечето хора, които пътуват сами, са с безизразни лица и нерядко сякаш витаят в свой собствен свят. Реят поглед към прелитащия отвън пейзаж или към рекламите, които висят във влака, а ако блуждаят из вътрешността, очите им избягват да срещат погледите на други пътници. Ако ли не, прекарват времето си във влака по обичайните начини – като четат книга, слушат музика или зяпат в екрана на мобилния си телефон.
Ето защо самотен пътник без никакво занимание и видимо въодушевен силно бие на очи.
*
Конкретно в този ден младата жена, която се качи на гара Такарадзука и седна до Масаши, му се стори позната.
Ако се прехвърлите от линия "Имадзу" на линия "Такарадзука" и пропътувате една спирка до Кийошикоджин, ще стигнете до централната библиотека на Такарадзука.
През петте години, откакто Масаши работеше в офис, той посещаваше тази библиотека през около две седмици. Обичаше да чете, а понякога му се налагаше и да прави служебно проучване, но в почивните си дни, ако нямаше други планове, а и защото нямаше приятелка, заниманията му не бяха много.
Затова Масаши посещаваше библиотеката относително редовно и беше опознал служителите в нея, както и един-двама от другите читатели. Достатъчно редовно, за да усеща кога досадният възрастен мъж отново създава главоболия на библиотекарката и други подобни.
Помнеше младата жена с прилежно вчесана дълга коса, защото веднъж беше успяла да му отмъкне една книга под носа. Популярно ново заглавие, по случайност налично на рафта.
Книгата беше излязла едва преди месец, затова наличието ѝ си беше чист късмет. Масаши незабавно се протегна към книгата, но точно в този момент я грабна нечия ръка.Той се озърна намръщено, за да види кой му е отмъкнал книгата – беше привлекателна млада жена, затова импулсивното му желание да се оплаче мигом се изпари. Мъжете са слабаци.
Младата жена като че ли не съзнаваше, че му е измъкнала книгата под носа – тя изобщо не го беше забелязала. Масаши я наблюдаваше, проследи я с поглед за няколко минути, но се отказа, когато стана ясно, че тя няма да остави книгата.
Тогава младата жена носеше голяма платнена торба с рисунката на една световноизвестна мишка. Стори му се малко детинско за човек на нейната възраст, но пък може би това беше най-здравата ѝ чанта или пък ѝ беше все едно дали няма да я повреди. Когато мъкнеш максималния брой книги, които имаш право да заемеш от библиотеката, по-елегантна или лека чанта може и да не издържи.
Следователно жената посещаваше библиотеката доста често.
Предположението му се оказа съвсем точно – тъй като самият той посещаваше библиотеката относително често, започна да я мярка доста редовно. Различаваше я по торбата ѝ с онази рисунка на мишка, разтеглила муцуна в широка усмивка. Жената обаче наистина допадаше на Масаши и макар да му беше трудно да го признае, скоро му стана навик да се озърта за известния гризач.
След като онзи път изгуби съревнованието, вече смяташе жената за своя съперница, затова, забележеше ли я наблизо, за всеки случай оглеждаше рафтовете на библиотеката за наличието на някое специално заглавие.
Скоро установи, че двамата имат сходни интереси.
Тя имаше нюх за интересни книги и когато оглеждаше завистливо избора ѝ, Масаши обмисляше да заеме книгите, след като тя ги върне. Никога не си записваше заглавията обаче и скоро ги забравяше.
Срещаше жената само в библиотеката – досега не се бяха озовавали в един и същ влак на връщане от библиотеката.
На гара Кийошикоджин тя се качи на влака за гара Такарадзука в същия вагон като Масаши, а огромната ѝ торба с безгрижната ухилена мишка беше издута както винаги. Не че Масаши имаше право да коментира – собствената му кожена раница беше натъпкана до пръсване.
Явно само Масаши беше забелязал съвпадението.
На гара Такарадзука, която беше последна спирка, пътникът има три варианта: да излезе от гарата, да се прехвърли на линията на "Джей Ар" или на друга влакова линия за гара Нишиномия Китагучи, известна като Ниши Кита.
Няма начин тя да пътува за Ниши Кита, помисли си Масаши, но докато влакът им спираше на гарата, нейният поглед остана вперен в отсрещния перон.
И наистина, щом пристигнаха, жената закрачи забързано към влака, който чакаше на другия перон. През почивните дни поради огромната популярност на хиподрума "Ханшин" в Нигава всичките четири коловоза често бяха заети от влакове за Умеда и Такарадзука и съответно за Нишиномия Китагучи и Такарадзука, разположени един срещу друг. Затова времето за прехвърляне беше сведено до минимум.
Дори на същия коловоз? Погледът му я проследи със смътна досада и Масаши реши да пътува в друг вагон.
Книгите, които беше взел от библиотеката, му тежаха, затова Масаши се постара да се настани на едно от малкото свободни места в доста пълния влак.
В този момент се отвори вътрешната врата между вагоните. И се появи не кой да е, а въпросната млада жена. Докато прекосяваше вагона с леко олюляване, тя сигурно си мислеше: Няма много свободни места.
Бяха останали само няколко. Без да се поколебае, жената зае най-близкото, съседното на Масаши.
Наистина странна поредица от случайни срещи, които се наместваха като парченца от дървен пъзел, но май само Масаши имаше чувството, че двамата сякаш са подели някаква игра.
Масаши побърза да измъкне от раницата си една от книгите, които беше заел от библиотеката.
Когато заразлиства страниците, младата жена до него направи странно движение. Платнената торба с известната мишка, натежала от книги, остана да лежи в скута ѝ, но жената извъртя тялото си настрани, така че да може да гледа през прозореца. Вече беше обърната към Масаши и той без усилие виждаше цялото ѝ лице.
Жената наблюдаваше с усмивка нещо долу под релсите.
Какво има там? Масаши също погледна надолу. Влакът минаваше по железния мост над река Микогава.
– Хм?
Звукът се отрони неволно. В пясъчна плитчина насред реката, точно преди да стигнат отсрещния край на железния мост, някой беше очертал съвсем не малък йероглиф, който заемаше почти цялото място над линията на водата.
Пътниците по линия Ханкю (превод Надeжда Розова, корица Люба Халева, 216 стр, цена 12 €) е в книжарниците
Да, днес, повече от всякога, си струва да изкрещим Сбогом на оръжието!.. Така символно, както неслучайно в новото издание на Хемингуей класиката Сбогом на оръжията (двата откъса по-долу) множественото число е заменено с единствено – така символно, също както Хемингуей използва първо лице единствено число, за да бродира своите творения с автобиографични нишки... Така символно, защото всяка една личност на тази земя е част от Войната наоколо, дори да си мислиш, че нямаш нищо общо с Нея/Войната, дори да си мислиш, че нищо не те свързва с Любовта по време на Война между шофьора на линейка, лейтенант Фредерик Хенри и медицинската сестра Катрин Баркли преди 100 години... Така символно, също както всяка личност е и Начало, и Край на анти-военния дискурс (неслучайно съществува специално издание на Сбогом на оръжието с 47 възможни Края на историята), защото, в противен случай, нали знаете: "Край няма. Войната няма край."...
В онази година бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войниците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахът, който вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отминаваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.
Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.
Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение – мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизирана пехота на сиви камиони и други камиони, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия – дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше – есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, планината се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им – мокри под наметките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги тънки куршуми, калибър 6,5 мм, че всички тия войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.
Бързо отминаваха и малки сиви автомобили – обикновено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.
В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Но успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.
На другата година имаше много победи. Превзеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата – хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него и аз бях много доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат в този град, когато войната свърши – обстрелваха го не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължаваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома – единия за войници, другия за офицери. Когато дойде краят на лятото и нощите захладяха, а боят се водеше по възвишенията зад града, побитите от шрапнели трегери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета и че сега понякога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътрешността на къщи, останали с една стена по-малко от артилерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по градини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.
Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Той бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, той падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкнаха сред него. Побеляха и оръдията и скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите. По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом – този за офицери – гледах как пада снегът. Седяхме с един приятел пред две чаши и бутилка "Асти" и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година – толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Всичко това оставаше за догодина. Приятелят ми съгледа свещеника на нашата част да минава по улицата, стъпвайки предпазливо в кишата, и почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.
На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено – вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмуквахме, подемайки ги непрекъснато с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица – наведеш ли ѝ гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която държиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.
Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на завален италиански – кой знае защо, той си мислеше, че така аз по-пълноценно ще схвана думите му.
– Свещеник днес с момичета – каза той, като гледаше свещеника и мен. Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го подбиваше. – Не е ли истина? – попита той. – Аз днес вижда свещеник с момичета.
– Не – каза свещеникът.
Тези подбивки забавляваха другите офицери.
– Свещеник не с момичета – продължи капитанът. – Свещеник никога с момичета – обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледайки ме в очите, но без да изпуска и свещеника от погледа си. – Свещеник всяка нощ един срещу пет. – Цялата маса избухна в смях. – Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.
Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя високо. Свещеникът приемаше всичко като шега.
– Папата иска австрийците да спечелят войната – каза майорът. – Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.
– Чел ли си "Черната свиня"? – попита ме лейтенантът. – Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.
– Долна и недостойна книга – каза свещеникът. – Не вярвам да ви харесва.
– Твърде поучителна е – каза лейтенантът. – Разбираш какви са духовниците. Ще ти хареса – увери ме той.
Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмивката ми иззад запалените свещи.
– Не я четете – каза той.
– Ще ти я намеря – настояваше лейтенантът.
– Всички мислещи хора са атеисти – каза майорът. – Но признавам, че не вярвам и във франкмасоните.
– Аз пък ги уважавам – възрази лейтенантът. – Това е благородна организация.
Някой влезе и през отворената врата видях как снегът вали.
Пътят гъмжеше от движение, а отстрани и отгоре беше така заслонен с маскировъчни мрежи, покрити с рогозки от слама и царевична шума, че напомняше вход към цирк или селище на туземци. Минахме бавно през този тунел от шума и излязохме на празното място при някогашната гара. Тук пътят следваше коритото на реката, а по високия бряг над него се беше окопала пехотата.
Слънцето бе паднало ниско и докато карахме покрай брега, погледнах над него и видях как над билото, от другата страна на реката, австрийските наблюдателни балони се чернеят срещу залеза. Спряхме колите зад една тухларница. Пещите и няколко големи ями бяха пригодени за превързочни пунктове. Измежду лекарите имах трима познати. Главният лекар, майор, ми каза, че щом започне офанзивата и натоварят колите ни с ранени, ще трябва да ги изведем по тунела до главния път на билото, откъдето ще ги прехвърлят на други коли. Надяваше се, че пътят няма да се задръсти. Друг път нямаше. Бяха го замаскирали, понеже се виждаше от австрийския бряг. Тук, в тухларницата, насипът на реката ни засланяше от пушечния и картечния огън. През реката водеше само един полусрутен мост. Започнеше ли артилерийският обстрел, щяха да построят друг, а част от войските трябваше да прекосят реката при горния завой, където имаше брод. Майорът беше дребен човек със засукани мустаци, ветеран от кампанията в Либия, и имаше две нашивки за раняване. Увери ме, че ако всичко върви добре, ще гледа да ми издейства орден. Благодарих му и казах, че се надявам всичко да мине добре. Запитах няма ли някое по-голямо укритие за шофьорите и той ми даде един войник да ме заведе. Последвах го до укритието, което се оказа много удобно. Шофьорите го харесаха и аз ги оставих там. Майорът ме покани на чаша с него и още двама офицери. Пихме ром и се почувствах сред приятели. Навън се стъмняваше. Запитах кога ще започне атаката и те ми казаха, че я очакват, щом се смрачи.
Върнах се при шофьорите. Те седяха в укритието и разговаряха, но когато влязох, млъкнаха. Дадох на всеки по пакет цигари "Македония", от които тютюнът се изсипваше, защото бяха лошо напълнени, и преди да запалиш, трябваше да засучеш двата края на цигарата. Манера извади запалка и я подаде поред на всеки. Тя беше с формата на радиатор на фиат. Казах им какво бях научил.
– Защо не видяхме пункта, като слизахме? – попита Пасини.
– Той е точно след завоя, където се отклонихме.
– Голяма бъркотия ще стане на пътя – каза Манера.
– Тяхната артилерия ще ни такова таковата.
– Сигурно.
– Дали да не похапнем, господин лейтенант? Почне ли се, вече няма да можем.
– Ще отида да видя – казах аз.
– Може ли да пообиколим наоколо, или да стоим тук?
– По-добре стойте тук.
Върнах се в укритието на майора и той ми каза, че щом походната кухня пристигне, шофьорите на колите могат да отидат да получат топла храна. Щели да им дадат канчета, ако нямат. Казах, че навярно си имат. Върнах се да кажа на шофьорите, че пристигне ли храната, ще дойда да ги взема. Манера отвърна, че се надявал тя да пристигне, преди да е започнала артилерията. Не казаха нищо повече, докато излязох. И четиримата бяха механици и мразеха войната.
Излязох да погледна колите и да видя какво става, после се върнах в укритието при шофьорите. Седяхме на земята с гърбове, опрени на стената. Навън почти се беше стъмнило. Пръстта в укритието беше топла и суха, наместих се с гръб към стената и се отпуснах.
– Кой ще атакува? – запита Гавуци.
– Берсалиерите.
– Само берсалиерите ли?
– Мисля, че да.
– Тук няма достатъчно войска за истинска атака.
– Вероятно просто искат да отвлекат вниманието от мястото на истинското настъпление.
– Войниците, които ще атакуват, знаят ли това?
– Едва ли.
– Разбира се, че не – каза Манера. – Изобщо няма да тръгнат, ако знаят.
– Ами, ще тръгнат – каза Пасини. – Берсалиерите са глупаци.
– Те са храбри и дисциплинирани – казах аз.
– Да, здравеняци са и имат широка гръдна обиколка. Обаче са си глупаци.
– А гренадирите са високи – пошегува се Манера.
Всички се засмяха.
– Бяхте ли там, tenente, когато отказали да атакуват, а после на всеки десет разстреляли един?
– Не.
– Истина е. После ги строили и изкарали всеки десети човек пред строя. Карабинерите ги разстреляли.
– Карабинерите! – каза Пасини и плю. – Ами тези гренадири? Всичките са над метър и осемдесет и пет. И не се вдигнали в атака.
– Ако никой не атакува, войната ще свърши – каза Манера.
– Но гренадирите не за това... Страх ги било. А всичките им офицери били от добри семейства.
– Някои от офицерите тръгнали напред сами.
– Един сержант убил двама офицери, които не искали да тръгнат.
– Но и някои от войниците тръгнали.
– Онези, които настъпили, после не ги строили, когато разстрелвали всеки десети човек.
– Един от тия, които карабинерите разстреляха, беше от моя край – каза Пасини. – Един едър, напет, тъкмо за гренадир. Все в Рим. Все с момичета. Все с карабинерите. –Той се засмя. – Сега пред къщата му стои часовой с щик и никой не може да влезе да види нито майка му, нито баща му, нито сестрите му, а на баща му отнеха гражданските права, не може дори да гласува. Законът вече не ги закриля. Който иска, може да си присвои имуществото им.
– Да не ставаха такива работи със семейството ти, никой нямаше да се вдигне в атака.
– Алпийските стрелци щяха да тръгнат. Полкът на Виктор Емануил също би атакувал. А и някои от берсалиерите.
– И берсалиерите се разбягаха веднъж. Сега гледат да се забрави.
– Не бива да ни позволявате да говорим така, tenente – Evviva l'esercito – каза Пасини ехидно.
– Знам какво си говорите – казах аз, – но докато карате колите и спазвате реда...
– И не говорите пред другите офицери – завърши вместо мен Манера.
– Мисля, че трябва да доведем тази война докрай – казах аз. – Тя няма да свърши, ако престанем да се бием. Само ще стане по-лошо.
– От това по-лошо не може да стане – каза Пасини почтително. – От войната по-лошо няма.
– Поражението е по-лошо.
– Не ми се вярва. Какво е всъщност поражението? Отиваш си у дома.
– И те след теб. Вземат ти къщата, вземат ти сестрите.
– Не ми се вярва – каза Пасини. – Не могат да тръгнат след всеки. Нека всеки сам си брани къщата. Да не пуска сестрите си извън къщи.
– Или ще те обесят. Вземат те и пак – войник, но не в санитарните части, а в пехотата.
– Не могат да обесят всички.
– Една чужда нация не може насила да те направи войник – намеси се Манера. – При първото сражение всички се разбягвате.
– Като чехите.
– Не знаете какво е да си победен, затова си мислите, че не е толкова лошо.
– Tenente – обади се Пасини, – щом ни оставяте да говорим, чуйте. От войната по-лошо няма. Ние тук в санитарните части дори не можем да си представим какво е. Когато хората проумеят какво нещо е войната, те вече не могат да сторят нищо, за да я спрат, понеже обезумяват. Има някои хора, които никога няма да разберат. Има хора, които се боят от офицерите си. И тъкмо с тях се прави война.
– Знам, че е лошо нещо, но трябва да се доведе докрай.
– Край няма. Войната няма край.
– Има.
Пасини поклати глава.
– Войната не се печели, като победиш. Какво, като превземем Сан Габриеле? Какво, като вземем Карсо и Монфалконе, и Триест? Ами после? Видяхте ли днес онези планини в далечината? Мислите ли, че можем да ги превземем всичките? Само ако австрийците престанат да се бият. Една от страните трябва да спре. Защо не спрем ние? Ако те дойдат в Италия, ще им омръзне и ще си тръгнат. Те си имат тяхна страна. Ама не, трябвало да се воюва.
– Цял оратор си.
– Нали мислим. Нали четем. Не сме селяни. Механици сме. А и селяните не са толкова глупави, че да вярват във войната. Всички мразят тази война.
– Страната се управлява от една класа, която е глупава, нищо не разбира и никога нищо няма да разбере. Затова водим тази война.
– Те правят пари от нея.
– Повечето не печелят нищо – каза Пасини. – Но са глупави. Правят го за нищо. От глупост.
– Я да мълчиш – каза Манера. – Много се разприказвахме дори за господин лейтенанта.
– На него му допада – каза Пасини. – Ще го убедим.
– Но засега млъкваме – каза Манера.
– Ще ядем ли вече, господин лейтенант? – попита Гавуци.
– Ще отида да видя – казах аз.
Гордини стана и излезе с мене.
– Да свърша някаква работа, господин лейтенант? Мога ли да помогна с нещо?
Той беше най-тихият от четиримата.
– Ела с мен, ако искаш, и ще видим – казах аз.
Сбогом на оръжието (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 304 стр, цена 14 €, твърди корици) е в книжарниците
Петък, 03 Април 2026г. 10:10ч.
Адската машина на щастието | Владислав Тодоров
Публикувана в
Литература
Тик-так, тик-так... да, след като скочи утопично с Пумпал в Бъдещето, сега Владислав Тодоров се завръща ноар-стилистично и жанрово в Миналото, някъде там преди Дзифт и Цинкограф, за да създаде дистопия в миналото (брандирана като алт-исторически роман) – да, Адската машина на щастието (новият му роман в два откъса по-долу) пренарежда пъзела и историческия ход на времето, метаморфозира социално-политическия контекст, за да настрои адската машина на Дистопията, в която има място за диктатури, за атентати, за фиксидеи и радикализация, за анархо-терористичната организация Оръдия на хаоса, за статистици, потопени в гротеска амбианс и... за поуки, които да вдишаме... защото когато е намесено "брутното щастие на народите", нали знаете: "Невежеството ражда самомнение, знанието – печал."...
ПЪРВИ ВОСЪЧЕН ЦИЛИНДЪР
Да ви помоля за чаша вода, господине? Потя се здравата и гърлото ми съхне... Благодаря... Да ви попитам нещо... Нали восъчният цилиндър, дето се върти, няма да се стопи от жегата, записът да се затрие и после да трябва да повтарям, мразя да повтарям. Няма, казвате, слава богу! Да започваме тогава.
#
Небето над града беше с цвят на нар. Цикадите стържеха оглушително в ритъма на пулсиращата мараня. Слънцето беше в апогея си, напичайки медните покриви на Улпиа Сердика с металургична интензивност.
Следобедът течеше бавно като река от разтопен асфалт. Въздухът, необикновено гъст и тежък за пролетен ден като този, лепнеше по кожата. В тази палеща сероводородна влага на човек му трябваха химически хриле вместо дроб, за да си поеме дъх.
Бях седнал на желязна пейка под дебела сянка и с премрежен поглед съзерцавах жълтия площад с ар деко павета, на който се редяха Магнаурската библиотека и трите храма на монотеизма – базиликата "Свети Крал", синагогата и джамията, чието минаре пореше с връх натежалото небе.
Внушителен фонтан-мемориал се издигаше в центъра на площада – един разцепен череп от черен гранит в памет на именит строител на новата румелийска държава, посечен на това място от Оръдия на хаоса.
Като безмълвен свидетел на края на света, обвит от хипнотична празнота, корпусът на базиликата "Свети Крал" наподобяваше гръден кош, чийто последен дъх сякаш бе застинал в монумент – дълбока вкаменена въздишка, отвътре куха. Тук преди много лета православната прамайка ме беше покръстила тайно.
Наблюдавайки този величествен архитектурен ансамбъл, изобразил поривите на воюващи цивилизации, се почувствах, как да кажа, призван. В краката ми се търкаляше барутното буре на стария континент, докато аз държах в ръцете си тлеещия му фитил. Тогава работех в каталога в Магнаурската библиотека и същевременно учех статистика в Свободния университет. Мислех се за иконоборец, което обяснява интересите ми. Главният библиотекар на Константинополския лицей за мъртви езици ме запали по науката на големите числа. Той проповядваше статистика, вярвайки че математизацията на световните човешки маси ще ги отърве от лапите на мизерията. Само статистическият подход към човечеството можеше според него да спаси крехките мислещи тръстики, разлюлени в блатата на живота. Беше убеден, че статистиката може безгранично да уедрява брутното щастие на народите. Брутното, това беше думата.
Вярата не е грях, дори да е погрешна.
По залез-слънце поемах обратно към къщи. Пътят ми минаваше покрай "Стробоскопа", така наричаха кварталното ни кино. Пред него обикновено просеха гаврошчета. Купувах им билети за кино, за да ги измъкна от улицата – поне за малко. Стараех се да бъда щедър, макар да знаех, че щедростта подхранва мизерията.
Живеех в една квадратна дупка на приземния етаж на бивш склад на Сточна гара. Инвентарът на квадрата беше беден, бих казал аскетичен – изкорубена пружина, закрепена върху тухли за легло, очукан меден леген за мивка, газена лампа, кофа за боклук и пукната чугунена печка със смачкан кюнец. Горях основно отпадъци, автомобилни гуми и парцали. Коминът обаче не теглеше добре, връщаше, което задушаваше огъня в печката и тя бълваше дим в стаята. Стенен часовник с ютия наместо махало украсяваше зазидания прозорец в квадрата – символ на моя суспендиран хронотоп.
В коридора имаше клекало, снабдено с отомански ибрик на верига. В отходните канали се въдеха плъхове, които само чакаха да заспя, за да започнат да се ръфат, плющейки със сатанински опашки по ламаринената кофа за боклук.
Моля да ме извините за криволичещия ми разказ, господине. Нищо на този свят не е право. Всичко в него е криво. Правите линии са оптическа измама. Ако се загледаш дълго в тях, те започват да се кривят, да се сливат и пресичат, да губят краищата си в мрачните гърди на Космоса.
Но нека се върна към онзи следобед, когато слънцето бавно захождаше, а погледът ми се щураше сред разноликата тълпа. Младежи бяха насядали на зелената площ около фонтана, други излизаха от библиотеката с изтекли от четене очи.
Изневиделица момиче на ролкови кънки с бледо като платно лице и крехко тяло, увито в черни воали, влетя в полезрението ми. Това късо подстригано ефирно създание започна да танцува около фонтана с разцепения череп на държавника герой. Внезапно застина и хвърли във водата тесте карти за игра. Извади бутилка със синкава течност и се заля с нея. Вдигна високо ръцете си, в тях блесна искра, дланите ѝ пламнаха и крехката ѝ фигура лумна като факла. После се втурна напред с кънките и влетя в джамията като горящо кълбо, всявайки паника сред поклонниците.
В този момент до мен достигна гърлено стенание. Обърнах поглед настрани и видях странно момиче да седи на съседната пейка. Атлетичното ѝ тяло потръпна при вида на самозапалилата се танцьорка, сякаш струна се скъса в него. Непознатата носеше сърповидна стоманена обица, която лъщеше ослепително на слънцето. С порцелановия си блясък очите ѝ изглеждаха термично втвърдени. Косата ѝ беше късо и грубо подстригана, по-скоро скълцана.
Излизайки от шока, аз се спуснах надолу и приближих фонтана. Извадих от водата една от картите за игра и застинах поразен. Картата изобразяваше разярен башибозук на кон да изнасилва мома християнка. Погледът ми, като мокро куче, се опита да се отръска от изображението, белязано от крещяща анатомия.
На следващия ден вестниците отразиха събитието като трагичен протест срещу изнасилванията, съпровождащи безкрайните войни и кървави междуособици на новоосвободените народи на разпадаща се Отомания. Маркиз Зибен, прословут виенски литограф, произвеждаше и снабдяваше окопите на всички воюващи страни с порнографска еротика, която правеше победата над врага да се преживява като сексуално надмощие. Ерос и Марс се бяха съюзили в окопна игра на карти.
"Война и блудство!" провикнал се Терсит, най-грозният и развратен воин на античността – плазмодият на Троянската война.
#
Понеже властите не можаха да идентифицират самоубийцата и никой не бе поискал да прибере тленните ѝ останки, те щяха да бъде погребани в общ гроб на Грънчаревата нива в покрайнините на града. Реших да отида.
Из главата СПЪТНИЦИ ВЪВ ВЛАКА
Нощният влак за Одесос напредваше тромаво по виещи се релси в мрачно планинско ждрело и надуваше свирка при влизане във всеки тунел, подплашвайки прилепите, които излитаха оттам на готически ята.
Железницата кашляше лошо. Облаци от сажди почерняха диска на залязващото слънце. Светът мързеливо гаснеше в мръсните прозорци на влака, през които едва се процеждаше залезът.
Само безразсъдните пътуваха с влак в тази нощ. По комюнике на Оръдия на хаоса в страната се очакваше терорист да взриви случаен влак в незнаен тунел.
Купето, обляно от дежурна синкава светлина, приличаше на рококо будоар, обзаведен с опърпани седалки от лилав плюш с дъх на сперма и лакерда.
Млад мъж с обръсната глава и набола брада по изпитото лице, орлов нос и суров поглед, страстни устни, чатал на ездач и рамене на гребец беше седнал сякаш на тръни в ъгъла до прозореца. Облечен бе в тесни кожени панталони, ловни ботуши, черен шлифер до петите и червена бандана на врата. Лявата му ръка бе пъхната в джоба на шлифера, все едно търсеше опора в него. На масичката под прозореца лежеше пакет, голям колкото кутия за шапки.
Локомотивът изпъшка тежко и влаковата композиция спря със зловещо скърцане на малка гара, заседнала в гърловината на тъмен тунел. Младият мъж се надигна в опита си да отвори прозореца с дясната си ръка, но внезапното спиране на влака го накара да загуби равновесие и той с присвити от болка очи се свлече на седалката. Влакът наду свирка, изпусна пара и лека-полека взе да набира скорост, навлизайки в тунела.
В този момент вратата се отвори и в купето бавно се нанесе странен на вид човек с месесто лице, поразено от неясна кожна болест и заобиколено от дълги рошави бакенбарди. На главата му – кривнато износено филцово бомбе. От малкото джобче на сакото му стърчаха няколко пури, криви и те. Тъмният субект носеше стара ожулена чанта "Гладстоун" и масивен бастун с дръжка, изобразяваща жаба от слонова кост.
Очите му – тигрови, чието хищно съсредоточие контрастираше на целия му иначе небрежен вид.
Непознатият се настани удобно на отсрещната страна до прозореца, развинти главата на бастуна си, извади оттам шишенце с абсент и отпи едра глътка от него. После огледа грубо младежа и каза заповедно:
– Кротко, малкият. Седи и мирувай. – Внезапно, сменяйки тона, той продължи грижовно, като гледаше изпитателно младежа: – И защо ти трябваше да си обелиш главата, синко? И какво ни казваш с това облекло, сякаш си го купил втора употреба за нелегална сгледа? – Мъжът пусна ехидна усмивка, която застина на лицето му.
– Да не си някой студент по статистика, пътуващ инкогнито, нагиздена жива бомба с мокър фитил или – врътна ехидно очи той – просто откачалка от пирографския техникум?
Тонът на непознатия бе любезно подигравателен и обърка младежа. Очевидно той се забавляваше за негова сметка. На младия мъж не му беше до това да разменя куци остроумия със случаен идиот в нощен влак. Стана решително и каза:
– С ваше позволение, драги ми господине, отивам да пикая.
– Ама, разбира се! Междувременно аз ще се заема с опазването на... Нали това тук е... – непознатият побутна с бастуна кутията на масичката – вашата адска машина?
– Това е, което е, и то не ви засяга – отговори смутено младият мъж.
– Засяга ме, и то как. Повишава ми рязко фоновата тревога. Дали няма да се взриви в лицето ми, докато вие се изтакате, и да ми избие виенската стоматология? – любителят на абсент намигна многократно.
– Врели-некипели, господине!
– М-м-моля? – промълви непознатият с удължено лице.
– Чухте ме добре, господин-н-н...?
– Доктор Абаносов. – Непознатият направи многозначителна пауза. – Та, млади ми господине, в ситуация на всенародна тревога, в режим на код червено за терористична заплаха нали сте чули?
– Е и?
– Обзалагам се, че носите бомба със себе си.
– Верно ли мислите така?
– Верно, но не лековерно. Аз също нося своя бомба в Гладстоуна. – Непознатият тръшна чантата си на масата – Чат ли си, момко?
– Моля? – Младият мъж се ококори.
– Бидейки статистик, дори и предрешен, предполагам, сте запознат с а-а-а...
Последва дълго "а" и още по дълга пауза след него.
– С какво? – възкликна младежът.
– С теорията на игрите, с рулетката, с въртележките на хаоса.
– Няма такива работи.
– Ignorantia non est argumentum – апострофира го непознатият.
– Моето невежество е толкова безпомощно, колкото вашето знание – контрира го младежът.
– Невежеството ражда самомнение, знанието – печал.
– Е добре, ограмотете ме.
– Паскал, патронът на науката статистика, вашият патрон, е изобретил рулетката, машината на случайността.
– И какво от това?
– На какво трябва да заложи един истински статистик, за да намали вероятността от наличие на бомба на даден влак в даден момент?
Младият мъж замълча многозначително.
– Иначе казано, как да предотвратим появата на случайна бомба на случаен влак?
Младият мъж мълчеше и ровеше с поглед лицето на своя събеседник.
– Много просто – развесели се ехидно непознатият, – той трябва да носи бомба със себе си. Защото каква е вероятността да има две некоординирано внесени бомби по едно и също време на един и същ влак? Нищожна!
– Не мога да бръщолевя и да стискам едновременно, господине.
Младежът промърмори, изфуча панически от купето и се заключи в тоалетната в опит да се усамоти и да осмисли случая с непознатия. За беда, по своя външен вид и веществен състав отходният пункт не предразполагаше към трезво размишление.
Киселинният въздух спря дъха му. Той зарови лице в шепите си и издуха носа си със страшна сила.
– Ето ни отново заедно, гражданино Петрини! – възкликна непознатият в момента, в който младият мъж влезе обратно в купето.
Лицето му се удължи от изненада, когато чу непознатият да произнася името му.
– Да, млади ми господине, знам вашето име – Зако Петрини. И какво от това? Защо това ви тревожи? Успокойте се, запалете една крива пура от Дивия запад. Да сменим въздуха, че тук мирише на умрели лебеди.
Зак пое запалената пура и си дръпна дълбоко от нея. Тютюнът с вкус на люта телешка кожа му подейства успокоително.
– Виждам, Зак, вие сте ранен – очите на непознатия зашариха в облака от тютюнев дим.
– Това ли? – Зак вдигна ръката си. – Нищо работа.
– Тази нищо работа кърви.
Зак погледна надолу. На ризата му се беше образувало кърваво петно.
– Битов инцидент – отвърна небрежно той.
– Трябва да те види лекар, момко.
– Като пристигна.
– Коя е вашата гара?
– Одесос, а оттам на ферибота за нос Султана.
– Аха, там ти е мястото, в тази Аркадия на анархисти, пушачи на опиум и нудокултуристи. Едва сега ви разгадах, вникнах в образа. Това обяснява костюма, маниерите и финтифлюшките. Харесва ми стилът ви, Петрини, публичната ви персона. Браво и отново браво!
– Изглежда, ме вземате за цветист идиот, който се прави на радикал.
– Ти го каза. – Непознатият намигна. – На всичкото отгоре там климатът е райски. Местиш се за постоянно?
– Не – Зак пропусна иронията, – само за сезона, с приятели на палатка.
– Ядачи на мак и псилоцибин, триполови билкари... Обаче знаеш ли... – непознатият се умълча. – Тази кутия... дето я носиш. Какво има в нея?
– Нищо особено, материали, книжа... – Зак не се стърпя и избухна: – И защо, по дяволите, толкова много ви занимава къде и при кого отивам и какво нося? И откъде накъде знаете моето име, господин доктор Абаносов, ако това е истинското ви име?
– Името ви, драги, заедно с адреса са написани на кутията – непознатият намигна и премрежи поглед. – Отпусни се, момко. Не бъди трогателно тревожен, размеква ти фасона. Бъди корав, допуши и да поспим. – Непознатият извади джобен часовник с инкрустирана жаба на капачето и отбеляза: – Току-що мина полунощ и стана Връбница. Да подремнем, вместо да претакаме врели-некипели в ситуация на текуща прокоба.
Доктор Абаносов изпразни шишенцето абсент в гърлото си и затвори очи. Зак допуши, гледайки лицето му, сякаш ще разбива каса, докато не склопи и той очи.
Адската машина на щастието (корица Теодор Ушев, 224 стр, цена 12 €) е в книжарниците
Срещата с Владислав Тодоров е на 16 април | 18:30, Casa Libri
Да, 2027 година е близо и скоро може да разберем колко от "прогнозите" в романа Унищожение на Мишел Уелбек ще се превърнат в реалност – да, именно там, утопично е ситуирано Унищожение-то (двата откъса по-долу), във времена на енигматично-криптирани съобщения, на AI видеа, превръщащи се в ужасяваща реалност, на борби за президентска власт, на менажирани икономически и политически кризи... и на въпроса, който изплува от Хаоса на хоризонта: Кое е по страшно – Личния или Колективния Апокалипсис?!
Има понеделници, в самия край на ноември или в началото на декември, когато, особено ако си ерген, изпитваш усещането, че се намираш в коридора на смъртта. Лятната ваканция е забравена отдавна, новата година е още далече, близостта на нищото е необичайна.
В понеделник, 23 ноември, Бастиен Дутрьомон реши да отиде на работа с метро. Слизайки на станция "Порт дьо Клиши", той се озова пред надписа, за който му бяха говорили напоследък колегите. Беше малко след десет часа сутринта, перонът беше пуст.
Още като юноша се интересуваше от графитите в парижкото метро. Често ги фотографираше с вече остарелия си айфон – сега вече 23-то поколение, а неговият все още 11-о. Редеше снимките си по станции и линии, много от файловете в компютъра му носеха названията им. Беше нещо като хоби, но той предпочиташе по принцип по-мекия, а всъщност по-безцеремонен израз "Да минава времето". Един от любимите му графити беше именно надписът, с наклонени и ясно очертани букви, който беше открил по средата на дълъг бял коридор на станцията "Плас д'Итали" и който гласеше енергично: "Няма да мине времето!".
Плакатите на "Поезия RATP" – мероприятието, изложило на показ блудкавите си нелепици, наводнили от известно време всички спирки на метрото и по силата на капилярното движение прелели в някои от мотрисите – бяха предизвикали сред пътниците доста неуравновесени реакции на ярост; многобройни. Беше мярнал например на станция "Виктор Юго": "Претендирам за почетната титла цар на Израел. Нямам друг избор". На спирка "Волтер" графитите бяха още по-крайни и по-тревожни: "Окончателно съобщение до всички телепати, до всички Стефановци, които се опитаха да объркат живота ми: отговорът е НЕ!".
Надписът в станцията "Порт дьо Клиши" не беше всъщност графити: дебели, огромни букви, високи два метра, изрисувани с черна боя, заемаха цялата дължина на перона по посока на "Габриел Пери Аниер-Женвилие". Дори да застанеше на отсрещния перон, той пак нямаше да може да го обхване изцяло с поглед, но все пак успя да изчете целия текст: "Оцеляване на монополите/В сърцето на метрополията". В това нямаше нито нещо особено обезпокояващо, нито нещо ясно изказано; но все пак беше от естество, което би могло да предизвика интереса на ГДВС – като всички онези загадъчни изявления, мъгляво заплашителни, превзели напоследък публичното пространство, без да е възможно да бъдат приписани на нито една от надлежно каталогизираните политически групировки и чиито интернет послания, които беше натоварен в момента да изясни, бяха най-крещящият и тревожен пример.
В кабинета си намери доклада на лабораторията по лексикология; беше дошъл с първата сутрешна пратка. Според изследването на изпратените от тях послания, извършено от лабораторията, беше възможно да се изолират петдесет и три букви – от азбуката, не идеограми, а интервалите между тях им бяха помогнали да групират буквите в думи. След което се бяха опитали по пътя на биекцията да установят съответствие със съществуваща азбука и бяха приключили първия си опит с френската азбука. Най-невероятното бе, че съответствие, изглежда, съществуваше: ако към двайсет и шестте основни букви се прибавеха буквите с ударение, с лигатура и седий, се получаваха четиресет и два знака. Обикновено се смяташе, че препинателните знаци са единайсет, следователно можеше да се приеме, че налице бяха общо петдесет и три знака. Явно ставаше дума за проблем на класическото дешифриране, състоящо се в установяването на взаимно еднозначно съответствие между знаците на посланията и тези на френската азбука в широкия смисъл на думата. За съжаление, след две седмици усилия те се оказали в безнадеждно задънена улица: не успявали да намерят никакво съответствие с нито една от познатите им системи на шифроване; подобно нещо се случвало за първи път. Да разпространяваш по интернет послания, които никой не може да разчете, беше очевидно абсурдна постъпка, със сигурност имаше получатели, но кой?
Той стана, направи си едно еспресо и се приближи до големия прозорец с чашата кафе в ръка. Светлината се отразяваше с ослепителен блясък в стените на Окръжния съд. Нито за миг не бе оценил като особено естетическо достойнство това безразборно съчетаване на гигантски паралелепипеди от стъкло и стомана, което се извисяваше над един кален и мрачен пейзаж. Във всеки случай целта, преследвана от създателите, не е била красотата, дори не и забавата, а по-скоро демонстрирането на известно техническо умение – сякаш се е налагало да направят силно впечатление на някакви евентуални извънземни. Бастиен не беше работил в историческите сгради на "Ке дез Орфевр" № 36 и следователно – за разлика от по-възрастните си колеги – не изпитваше никаква носталгия към тях; но все пак трябваше да се признае, че кварталът, наречен "новият Клиши", с всеки изминал ден се развиваше като едно чисто и просто урбанистично бедствие; търговският център, кафенетата, ресторантите, предвидени от първоначалния градоустройствен план, така и не бяха видели бял свят и да се разведриш денем извън работната си среда в тези нови сгради, беше станало почти невъзможно; затова пък нямаше никакъв проблем с паркирането.
На около петдесетина метра по-долу една "Астън Мартин DB11" влезе в паркинга за посетители; следователно Фред беше пристигнал. Тази старомодна привързаност към чара на коляно-мотовилковия механизъм беше странна черта за гийк като Фред, за когото би било много по-логично да си купи "Тесла" – понякога замечтан, той оставяше бръмченето на мотора V12 да гали дълги минути слуха му. Най-сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Имайки предвид процедурите на пропуска, нямаше да бъде при него по-рано от десет минути. Надяваше се Фред да носи новини; всъщност в това се състоеше и последната му надежда – да може да докладва някакъв напредък на следващото събрание.
Когато ГДВС ги назначи преди седем години с временен договор – с повече от добра заплата за младежи без никаква диплома, без никакъв професионален опит, интервюто за наемане на работа се беше свело до демонстриране на възможностите им да проникнат в различни уебсайтове. Пред петнайсетината служители от BEFTI и от други технически служби на Министерството на вътрешните работи, събрани за случая, те обясниха как, веднъж влезли в RNIPP, могат с едно кликване да активират или да дезактивират здравна карта; как постъпват, за да влязат в държавния данъчен сайт, и как оттам могат да променят съвсем лесно декларираните доходи. Дори им показаха – в случая процедурата беше по-сложна, защото сменяха редовно кодовете – как успяват, веднъж влезли в FNAEG3, националния автоматизиран регистър на генетичните пръстови отпечатъци, да променят или унищожат даден ДНК профил, дори в случай на вече осъден индивид. Единственото, което бяха сметнали за разумно да премълчат, беше проникването им в сайта на атомната централа "Шо". В продължение на четиресет и осем часа те владееха системата и можеха да пуснат в ход процедурата за спиране на реактора, лишавайки по този начин няколко френски департамента от електричество. Не бяха обаче в състояние да предизвикат съществен ядрен инцидент – за да проникнат в сърцето на реактора, им бе нужен шифровъчен ключ от 4096 бита, който все още не бяха успели да кракнат. Фред имаше нова програма за кракване, която се изкушаваше да пусне в действие, но този ден и двамата се съгласиха, че са отишли твърде далеч, излязоха от сайта, изтривайки всички следи от намесата си, и никога повече не го споменаха, нито помежду си, нито пред някого другиго. През нощта Бастиен сънува кошмар, в който го преследваха чудовищни химери с тела от разлагащи се новородени, в края на съня му се появи сърцето на ядрения реактор. Бяха изминали няколко дни, преди да се видят отново, дори по телефоните не си говореха междувременно и най-вероятно тогава решиха за първи път да предложат услугите си на държавата. За хора като тях, за които герои на младостта им бяха Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, да сътрудничиш на властимащите, съвсем не бе естествено, но контекстът в средата на десетте години на ХХ век беше особен: френското население, вследствие на различните смъртоносни ислямски атентати, започваше да подкрепя и дори да изпитва известна привързаност към полицията и армията си.
Въпреки това Фред не поднови договора си с ГДВС след изтичането на първата година, напусна, за да основе Distorted Visions, фирма, специализирана в особените дигитални ефекти и синтетичния образ. За разлика от него, Фред не е бил никога истински хакер, никога не бе изпитвал истинско удоволствие като онова, което той изпитваше при изключителния слалом за преодоляване на firewalls, нито пък мегаломанското опиянение, което го обземаше, когато атакуваше с дивашка сила, мобилизирайки хиляди зомби компютри, за да декриптира някой особено засукан ключ. Фред, подобно на своя учител Джулиан Асанж, беше преди всичко роден програмист, способен да овладее за няколко дни най-сложните езици, които се появяваха непрестанно на пазара – той беше използвал тази своя способност за създаването на алгоритми, генерационни, формални и текстурирани, всички напълно новаторски. Често се говори за френското превъзходство в областта на аеронавтиката и космонавтиката и по-рядко за специалните компютърни ефекти. Сред редовната клиентела на фирмата на Фред бяха най-големите холивудски блокбъстъри – пет години след основаването ѝ тя беше вече трета в световната класация.
3
Небето е ниско, сиво, безпросветно. Светлината сякаш не идва отгоре, а от снежната пелена на земята; тя отслабва неотвратимо, несъмнено настъпва вечер. Кориците скреж кристализират, клоните на дърветата пукат. Снежинки се носят във вихър сред хората, които се разминават, без да се виждат, лицата им се втвърдяват и набръчкват, петънца лудост танцуват в очите им. Някои се прибират у дома, но преди да стигнат, разбират, че близките им ще умрат или че вероятно са вече умрели. Пол осъзнава, че планетата умира от студ; в началото това е само предположение, но постепенно се превръща в убеждение. Правителството вече не съществува, избягало е или е изчезнало от само себе си, трудно е да се каже. После Пол е в някакъв влак, решил е да мине през Полша, но смъртта се настанява в купетата, въпреки че стените им са тапицирани с дебели кожи. Тогава разбира, че никой не управлява влака, който лети с пълна скорост през безлюдна равнина. Температурата продължава да се понижава: -40°, -50°, -60°...
Студът изтръгна Пол от съня му; беше полунощ и двайсет и седем минути. Всяка вечер в кабинетите на министерството спираха отоплението в двайсет и един часа, това беше доста късен час, в повечето администрации хората си тръгваха от работа много по-рано. Вероятно беше заспал на канапето в кабинета си малко след като човекът от ГДВС си беше тръгнал. Той имаше обезпокоен вид, лично обезпокоен, за съдбата си – сякаш Пол би отишъл да се оплаче от него на йерархията си, да поиска да му вземат разследването или нещо от този род; въобще нямаше подобно намерение. Така и така след третото видео аферата беше станала световна. Този път "Гугъл" беше директно визиран: най-могъщото предприятие на планетата, което работеше при това с АНС. Може би щяха да държат в течение ГДВС относно първите резултати, от любезност и защото аферата засягаше френски министър; но американците разполагаха с възможности за разследване, несравними с тези на техните френски колеги, те щяха много скоро да имат пълен контрол върху случая. Санкция от страна на ГДВС по отношение на този човек би било не само несправедливо, но и глупаво: не се намираха във времената на баща му, когато опасностите оставаха местни; сега те придобиваха почти веднага световни измерения.
В този час Пол беше само гладен. Трябваше да се прибере у дома, това беше единственото, което можеше да направи, каза си той, преди да осъзнае, че у тях нямаше да има нищо за ядене, че рафтът в хладилника, който беше определен за него, щеше да бъде отчайващо празен и че самото "у дома" говореше за неразумен оптимизъм.
Разделението в хладилника символизираше най-добре упадъка на семейството им. Когато Пол, млад функционер в дирекцията на Бюджета, се запозна с Прюданс, млада функционерка в дирекцията на Държавните финанси, нещо се бе случило, безспорно още в първите минути – може би не секунди, изразът "любов от пръв поглед" би бил преувеличен, но всичко бе отнело няколко минути, със сигурност по-малко от пет, всъщност горе-долу колкото трае една песен. Бащата на Прюданс е бил в младостта си фен на Джон Ленън, оттам и името ѝ, както му призна няколко седмици по-късно.
Dear Prudence не беше със сигурност най-добрата песен на Бийтълс, а и Пол, общо взето, никога не бе смятал белия албум за връх в кариерата им, но той така и не успя да нарича Прюданс с името ѝ, в най-нежните мигове ѝ казваше "скъпа моя" или понякога "любов моя".
Тя така и нито веднъж не сготви, в нито един момент от съвместния им живот, това не беше част от статута ѝ. Беше завършила – като Пол, Националната школа за администрация, беше финансов инспектор – като Пол: една финансова инспекторка, запретнала ръкави в кухнята, това би изглеждало действително малко неуместно. Единодушието им по въпроса за данъчното облагане на печалбите беше още от самото начало абсолютно, а и двамата бяха така еднакво малко склонни да се усмихват любезно, да разговарят с лекота на най-разнообразни теми, с една дума, да очароват, че вероятно именно това единодушие доведе до конкретизирането на идилията им – по време на безкрайните събрания, организирани от Дирекцията на данъчното законодателство, късно през нощта, най-често в зала В87. Сексуалното им разбирателство беше от самото начало добро, рядко екстатично все пак, но по-голямата част от двойките не искат друго; поддържането на някаква сексуална активност от установена двойка е само по себе си вече успех, по-скоро изключение, отколкото правило, повечето добре информирани хора (журналистите в авторитетните женски списания, авторите на реалистични романи) го доказват; това не важи само за сравнително по-възрастните, каквито бяха Пол и Прюданс, приближаващи бавно петдесетте; за по-младите техни съвременници самата идея за сексуална връзка между два автономни индивида, макар и само за няколко минути, се възприема вече единствено като старомоден фантазъм, с една дума, нещо достойно за съжаление.
Затова пък неразбирателство в областта на храненето между Прюданс и Пол се бе проявило много бързо. В първите години Прюданс, водена от любов или от някакво аналогично чувство, осигуряваше на своя спътник храна, която отговаряше на вкусовете му, въпреки че според нея те бяха белязани от непоносим консерватизъм. И макар да не готвеше, тя пазаруваше, като изпитваше особена гордост, че търси и издирва за Пол най-хубавите стекове, най-хубавите сирена, най-хубавите колбаси. Тези местни продукти се смесваха в любовен безпорядък с биоплодовете, зърнените храни и зеленчуците, от които се състоеше нейната ежедневна храна, върху рафтовете на общия им хладилник.
Веган мутацията, която настъпи при Прюданс още през 2015 година, веднага щом думата се появи в "Малкия Робер", щеше да причини тотална хранителна война, раните от която, единайсет години по-късно, те още не бяха успели да излекуват и в която днес двойката им имаше малко шансове да оцелее.
Първата атака на Прюданс беше брутална, абсолютна, решителна. Когато се завърна от Маракеш, където участва заедно с тогавашния министър в конгрес на Африканския съюз, Пол установи с изненада, че хладилникът е превзет освен от обичайните плодове и зеленчуци, и от многобройни странни хранителни продукти, между които водорасли, покълнала соя и голямо количество полуфабрикати от марката "Биозон", сред които тофу, булгур, киноа, лимец и японски макарони. Нищо от всичко това не му изглеждаше поне малко годно за ядене и той ѝ го каза с известна язвителност ("Има само гадости за ядене" – такива бяха точните му думи). Последваха кратки, но ожесточени преговори, в резултат на които на Пол бе отстъпен един рафт в хладилника, където да слага "просташкото си плюскане", както се изрази Прюданс – плюскане, което щеше да си купува от сега нататък сам със собствени средства (бяха запазили отделните си банкови сметки – подробност от значение).
Първите седмици Пол опита да пробие с няколко схватки; те бяха мощно отблъснати. Всяко парченце "Сен Нектер" или резенче пастет, които слагаше до тофуто или киноата на Прюданс, беше няколко часа по-късно върнато на първоначалното си място, ако не беше просто изхвърлено в боклука.
Десетина години по-късно външно всичко се бе успокоило. На ниво храна Пол се задоволяваше с малкия рафт, който се напълваше бързо, защото полека-лека се отказа от специализираните магазини като месарницата например и се задоволи с формулата, представляваща синтез от гледна точка на питателност и безотказно разпространение, а именно ястията полуфабрикати, които ставаха за микровълнова печка. "Все нещо трябва да се яде" – повтаряше си мъдро той над тажина от птиче месо "Монопри Гурме", присъединявайки се по този начин към едно от проявленията на мрачното епикурейство. Произходът на птичето месо беше от "различни страни на Европейския съюз"; можеше и да е по-зле, например бразилски пилета – не, благодаря. Започнаха да му се явяват малки създания, все по-често, през нощта; лутаха се бързо насам-натам, кожата им беше тъмна, крайниците – многобройни.
От самото начало на кризата спяха отделно. Трудно е да спиш сам, когато си загубил навика, студено ти е, страх те е; но той отдавна беше преминал през този мъчителен етап; бяха постигнали нещо като стандартизирано отчаяние.
Унищожение (превод Александра Велева, корица Иво Рафаилов, 560 стр, цена 17 €) е в книжарниците
Да, Иън Макюън неведнъж е поглеждал към утопичното Бъдеще – помните Машини като мен, нали – а в случая на миналогодишния му роман Какво можем да знаем (в два откъса по-долу) погледът е отправен към XXII век, 2119 година, когато по-голямата част от Великобритания е потопена под вода (вследствие от климатичните промени, за които Всички Знаем, но така и не Можем да предотвратим)... Всред покачените нива на морета, океани и Кризи, лингвистът Том Меткалф се потапя в търсене на една поема, написаната през 2014-а, в един-единствен екземпляр, "Сонетен венец за Вивиан" от Франсис Блънди, като "гмуркането" е колкото буквално, толкова и символно за анти-утопичната Същност на трите човешки времена – Минало, Настояще и Бъдеще – или както се казва: "Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме"...
Тук става дума за онзи вид човешка истина – на границата между фактите и художествената измислица, – която един биограф може да разкрие, разказвайки житейската история на някой друг, като по този начин я прави както своя (като приятелство), така и публична (като предателство). Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме.
Ричард Холмс, "Д-р Джонсън и Мистър Савидж" (1993)
I
На 20 май 2119 г. се качих на нощния ферибот от Порт Марлборо и в късния следобед пристигнах на малкия кей край Маинтурог-под-морето, който обслужва Бодлианската библиотека в Сноудония. Пролетният ден беше топъл и тих и пътуването бе минало гладко, макар че, както всеки може да се досети, спането в седнало положение на пейка от дървени летви е истинско изпитание. Тръгнах нагоре към фуникуляра с водно-гравитационно задвижване и извървях двете мили до него по една живописна пътека. Към мен се присъединиха още четирима мъже, отправили се към библиотеката, и докато скрибуцащата вагонетка от полиран дъб ни изкачваше на хиляда фута височина в планината, водих с тях непринуден разговор. Вечерях сам в библиотечната столова, след което телефонирах на моята приятелка и колега Роуз Чърч, за да я уведомя, че съм пристигнал благополучно. Тази нощ спах добре в приличната си на килия стаичка. Не бях притеснен, както при първото ми посещение, от това, че трябваше да ползвам обща баня с още седем души.
След закуска един от помощник-архивистите, Доналд Дръмонд, ме заведе до читателското ми място. Неговата област на работа включваше моя период – от 1990 г. до 2030 г., и той проявяваше силен интерес към темата ми, нелепо наречената "Втора безсмъртна вечеря" и свързаната с нея прочута изгубена поема, "Сонетен венец за Вивиан" от Франсис Блънди. Добре беше, че има кой да ми носи разни неща от стелажите, но се напрягах от добронамереността на Дръмонд и от навика му да спира изведнъж насред изреченията си след маловажни части на речта като предлози или определителни членове, и да стои със зяпнала уста. Подозирах, че е страшно умен. Твърде често споменаваше четиринайсетгодишната си племенница – истински вундеркинд в областта на математиката. Искаше да черпи информация от мен, което подсказваше, че самият той пише нещо. Аз усложнявах нещата с прекалено любезното си поведение, с което се опитвах да прикривам неприязънта си.
Както му бях заръчал, той донесе на работната ми маса дванайсетте тома дневници на Вивиан Блънди от архива ѝ, който, по неизяснени досега от изследователите причини, някога е бил скътан в архива на съпруга ѝ – като в торба за малкото на двуутробен бозайник. Веднага щом останах сам, отворих херметично затворената кутия и извадих петия том. Прелистих на трийсет и втора страница. Имах нужда да видя това отново. "Нещата между двама ни с Франсис се успокоиха. Тук съм предимно щастлива – истинско постижение". Има предвид трагичния случай с първия ѝ съпруг, Пърси, който е страдал от болестта на Алцхаймер.
Вярвала е, че Франсис я е обичал, и въпреки че и двамата не са били млади, а и той е бил с десет години по-възрастен от нея, са водили "приличен сексуален живот" и винаги са имали богати теми за разговор. Никъде в дневниците си тя не изразява съжаление, че се е омъжила за великия поет, въпреки че той е прекарвал много време в кабинета си. На друго място е записала: "Чудя се дали понякога не изпитвам наслада от това, че не го харесвам". В седми том вече са женени от девет години. В началото се е държала "разумно", правила е проучвания за втората си книга, която по-късно изоставила. Докато работела в Оксфорд, публикувала литературна биография на поета Джон Клер – преработка на докторската ѝ дисертация. Преподаването ѝ харесвало. Няколко години по-късно съдбата ѝ предизвикала удивление сред приятелите ѝ. След поредица решения, взети от самата нея, се озовала над малка долина в една провинциална част на Глостъшър – без платена работа, на четири мили от най-близкото село, в един огромен хамбар със седем хиляди книги. Никога не би могла да предположи, че ще изостави кариерата си, дори призванието си, за да служи на един чужд гений.
През един ранен следобед на месец октомври 2014 г., "с бучащия в дървото пред прозореца ми силен вятър", Вивиан Блънди е била в кабинета си, разположен в една отделена от Хамбара преустроена стара мандра. Може би е правела списък на продуктите, необходими ѝ за вечерята, която е щяла да приготви на следния ден, за да отпразнува рождения си ден. Щяла е да сервира ястията на група от осем поканени приятели. Вероятно вече е била замислила как да ги подреди на масата. По-късно вечерта са щели да слушат мъжа ѝ, който щял да прочете дългата си нова поема – подарък за празника ѝ. Пазаруването и готвенето не са били действия на смирена домакиня. Вивиан е имала щедър характер и е обичала да доставя удоволствие на другите. Приготвянето на вкусни ястия ѝ е доставяло наслада. Изрядното домакинство ѝ е носело удовлетворение. Франсис никога не я е принуждавал да му стане секретарка, никога не я е поощрявал да се откаже от кариерата си, въпреки че това очевидно го е устройвало. При всяко последващо действие тя е взимала решенията си по своя собствена преценка, макар че в днешно време причините ѝ да изглеждат не особено убедителни. Този процес е продължил с години. В миналото е работела като преподавателка в Оксфорд, предстояла ѝ е професура, после е минала на почасова работа, след това станала хоноруван лектор в едно американско лятно училище и започнала втората си книга, докато не решила, че книгата няма бъдеще. Изоставянето на проекта почувствала като истинско освобождение. Смятала, че всичко е под контрол. Но се изненадвала от това, че в грижите за първия си съпруг, а след това и в борбата си за лична свобода, в разочарованието си от университетската администрация или в преклонението си пред поезията на Франсис Блънди се е лишила от амбиция, заплата, обществено положение и постижения.
Може би дневниците ѝ са попаднали сред книжата на поета в Бодлианската библиотека в Оксфорд и по-късно в Сноудония поради стечение на обстоятелствата или поради невъзможността да се вземат мерки навреме. Преди години някой библиотекар трябва да е разделил съпруга и съпругата в отделни, подредени една до друга кутии. Обръщал съм специално внимание на факта, че Вивиан споменава рядко и с тъга съпруга си Пърси Грийн – лютиер, за когото се е грижила с любов и който е починал вследствие на лошо падане. Много от записките ѝ са озадачаващо делнични и не дават информация на изследователите на Блънди и на другите интересуващи се относно това, което най-много искат да научат за вечерта на рождения ѝ ден – за прочутата, посветена ѝ поема, и какво е станало със специалния екземпляр, единствения екземпляр, подаръка, който съпругът ѝ е връчил, след като го е прочел пред другите.
Можем да предположим, че през следобеда, когато е съставяла списъка с продуктите, тя е изминала осем мили с колата до пазарния град Сайрънсестър, за да вземе от месаря "пет чифта почистени, неестествено тлъсти пъдпъдъци". Щяла е да ги увие в бекон и да ги изпече с червено вино и билки, заедно с манатарките, набрани в буковите гори на Чилтърнските възвишения и донесени в Хамбара от неин приятел. Купила и осем паунда картофи за фурната и още, от същия магазин, три карфиола, чиито цветчета щяла да сготви на следния ден в голям тиган за паеля със "зехтин, чесън, нарязани на ситно зелени люти чушлета, аншоа, чери домати, черен пипер, мащерка и галета". Така е било в онези времена.
На връщане към къщи еднопосочният селски път бил препречен от едно младо дъбово дръвче, повалено от октомврийската буря. При устието на река Севърн ветровете бушували със скорост от 105 мили в час. Тя и още един шофьор – фермер, когото бегло познавала, вдигнали дървото и "го положихме в избуялата трева грижливо, като труп, какъвто мисля, че беше".
Сред битовите подробности се прокрадват откъслечни изблици – безрадостни, тихи пориви на искрени чувства, обикновено подминавани от търсачите на информация за Франсис Блънди. Намерих един пример, пак в петия том. Ръкописните букви са наклонени напред и са по-дребни от останалия текст. Пунктуацията е по-свободна. "Никога не съм го мразила. Никога! Но..." Бихме могли да се опитаме да разгадаем недовършеното последно изречение или да се вгледаме във втората буква на "но", сякаш тя би се завъртяла на пантичките си като капаче на шпионка и би разкрила едно разочаровано сърце, свито от пропуснати възможности.
3
За разлика от Елиътовата Вивиан, Вивиан на Блънди не е била психично болна. Стояла си е в кухнята и е белела картофи. Фактът, че знаем какви точно са били картофите, отново повдига въпроса за информацията.
Дали е бреме или избавление. Миналата година един уважаван учен изтъкна нещо очевидно – че Вивиан и Франсис Блънди са също толкова отдалечени във времето от нас, колкото Оскар Уайлд е бил отдалечен от Вивиан и Франсис Блънди. Към края на Викторианската епоха писането на писма и воденето на дневници е било нещо силно развито, но колкото по-назад отиваме във времето преди установяването на пощенските услуги, толкова по-бедни стават свидетелствата за всекидневния живот. Когато достигнем до началото на XVII век, разчитаме на шепа заможни индивиди с развити социални връзки, често аристократи, които разполагат със свободно време, за да описват ежедневието си или да отразяват събитията в двора. По библиотечните рафтове на Хамбара е имало десетина биографии на Шекспир и още трийсетина, посветени на живота на други елизабетински и якобински писатели. В тези книги се забелязва доста висока степен на близост на авторите с техните герои. Но случаят с Шекспир може да служи като представителен и за останалите. Все още знаем много малко за него. Изследването на Аза, така както е представен в героя на Хамлет – революционен момент в световната литература – все още не се е превърнало в общоприет навик за водене на личен дневник. Ръчно писаните писма се губят лесно. Въпреки че печатарска техника е съществувала и тогава, не е имало вестници, които да се интересуват от живота и мислите на обикновените драматурзи. До интервютата с писатели все още е трябвало да изтече доста време.
Свидетелства за съществуването на Шекспир се откриват най-вече в публичните регистри. Той е оставил след себе си спорове, които продължават с векове. Бил атеист, не – католик. Имал си в Лондон тайна любима втора "съпруга". Бил пътувал до Полша. Не бил автор на тези пиеси.
И все пак нашите биографи, историци и критици, чиито обекти са били активни приблизително от две хилядната година насам, са приемници на повече от век на онова, което съвременниците на Блънди безгрижно са наричали "облакът" – неспирно разрастващ се като грамаден летен кумулус, макар, разбира се, съставен просто от машини за съхранение на данни.
Ние сме наследили почти два века от съхранени фотографии и филми. Стотици лекции, интервюта и четения на Франсис Блънди са записани и достъпни през нигерийския интернет. Всички рецензии и биографични обзори за Блънди, публикувани във вестници и списания, съществуват в цифров вид. През 2004 г., когато телефоните на семейство Блънди придобиват и функцията на фотоапарати, снимките на Хамбара, на интериора му и заобикалящата го природа се умножават. Нито Франсис, нито Вивиан са били активни в своите профили в социалните мрежи, но всеки един от двамата е изпратил през последните години от живота си хиляди цифрови съобщения. Те съдържат дребни подробности от делничния им живот, дават точна информация за приятелите и познатите им, за написани стихотворения, свидетелстват за промените в настроенията им.
Разказват ни за скърбите и тъгата на Вивиан и всичко за двама им, което тя е поискала да съобщи на сестра си Рейчъл и на близките си приятели. Можем също да се запознаем с ежедневните новинарски теми, които са вълнували съвременниците ѝ, с корупционните скандали, с отдавнашните спортни победи. Знаем за всичко, което се е обменяло между Франсис и агента му, издателите и преводачите му, счетоводителя, лекаря и адвоката му. Вече можем да научим дори колко често са влизали в интернет двамата с Вивиан. Съобщенията, изпратени чрез криптиране "от край до край", вече са открити за всички. Както нашият декан веднъж спомена в една своя реч, отнели сме цялата неприкосновеност на миналото.
От средата на 80-те години на ХХ век, с очакването – впоследствие щедро оправдано – че ще може да продаде архива си на някоя библиотека, Франсис пази копия от всичките си изпратени и получени писма. Библиотеката на Хамбара е каталогизирана и качена в интернет. Съпругът и съпругата са си водили дневници. Познаваме добре гласовете им, лицата им и дрехите им, променящи се през годините. Разликите между личностите им в частния и в обществения им живот са очевидни. Учените виждат, чуват и знаят за тях, за личните им мисли повече, отколкото ние знаем за най-близките си приятели.
Въпреки това нашето разбиране има очевидни граници. Един имейл или есемес рядко пораждат толкова интересни субективни размисли, колкото едно грижливо обмислено писмо от XIX или XX век. Когато през някоя лятна утрин Франсис и Вивиан излизат от Хамбара и се любуват на тучните гъсталаци в долината, те не са толкова далеч от пейзажа, който Шекспир е познавал, когато е пътувал западно от Лондон през Оксфордшър към семейния дом в Стратфорд. Ако Франсис и Вивиан са можели да се абстрахират от далечния грохот на двигателите с вътрешно горене при източен вятър, то те биха се почувствали в една среда, която по същество е била непроменена и описвана от една непрекъсната петстотингодишна поетична традиция. Навсякъде около тях са съществували тесните междуселски пътища, които по онова време са били покрити с настилка, а не с кал или прах, но са следвали все същите древни маршрути и над тях са надвисвали същите видове дървета. Дивите цветя са били до голяма степен изместени от коприва.
Популациите от птици, пеперуди и дребни бозайници са били значително намалели, но на теория с подходящи екологични мерки са можели да възвърнат числеността си. Възможно е зад съседния хълм да е имало редица от електрически пилони или индустриална птицеферма. Може би понякога тишината е била разцепвана от стържещия звук на верижен трион или от свистенето на ниско прелитащ самолет от близката военновъздушна база, но в различните посоки на компаса са се издигали далечните шпилове и нормандски кули на селски църкви на по близо хиляда години, а пейзажът е бил прорязван от грижливо поддържана мрежа от стари пътеки, минаващи през горите, през последните останали ливади и покрай замърсените потоци. Те също на теория са можели един ден да бъдат спасени. Ако е живеел далеч от малките и големите градове, човек е можел да почувства онази приемственост, която вероятно е формирала разбиранията на един поет и която днес е недостъпна за нас. От Шекспир ни отделят твърде много абсолютни разриви – и културни, и физически. Семейство Блънди и техните съвременници са живеели с усещането за близост до него – нещо, което са приемали за даденост и което ние никога няма да можем да възстановим с дигиталните си средства.
И все пак ние знаем за двайсет и първия век повече, отколкото той е знаел за своето собствено минало. Специалистите по литература от периода преди 1990 г., както и университетските ни колеги, които срещаме по коридорите на факултета, знаят за авторите, по които работят, само толкова, колкото са знаели изследователите от времето на Блънди. Източниците, които винаги са били оскъдни, отдавна са изчерпани.
За тези специалисти няма нови факти, има само нови гледни точки. И все пак те говорят за петстотингодишните обекти на изследванията си – драматурзи и поети, сякаш ги познават като съседи. Нашата група, занимаваща се с "Английската литература от 1990 до 2030 г.", разполага с такова изобилие от факти и възможности за интерпретация, че никой от нас не би могъл да ги обработи дори и за десет живота. Тези пък, които работят върху периода след 2030 г. и съставляват по-голямата част от състава на факултета, разполагат с още повече материали. Ако цивилизацията успее да оцелее през следващия век, както е оцеляла през миналия, ще ни трябват още сто метра коридор.
Какво можем да знаем (превод Радосвета Гетова, корица Иво Рафаилов, 408 стр, цена 15 €) е в книжарниците
