My Mir

"В разказа Премного смени на пол и жанр говоря за един от ключовите елементи във Всичко за майка ми – еклектизма, смесването не само на жанрове, но и на произведения, които са ме белязали. Заедно с монопиесата Човешкият глас на Кокто това са Трамвай Желание на Тенеси Уилямс (El Deseo или "Желание" е името на моята продуцентска компания) и филмът "Премиера" на Джон Касаветис." – тези думи на Педро Алмодóвар фино и прекрасно разкодират сборника с разкази (или своеобразната криптирана автобиография) Последният сън на Алмодовар... Да, заглавието на разказа Премного смени на пол и жанр (откъса по-долу) не само прецизно девоалира прочутата Алмодовар естетика... не само уточнява, че "в тези текстове вече присъстват много от темите, които се явяват в моите филми и ги изграждат. Една от тях е натрапчивата идея, породена от пиесата Човешкият глас на Кокто, която е видима също в Законът на желанието, в основата е на Жени на ръба на нервна криза; появява се отново в Прекършени прегръдки, за да се превърне накрая, преди две години, в моя филм Човешкият глас с Тилда Суинтън"... Тези думи също така разкриват защо е жизненоважно разказът за смъртта на майка му Последният сън да даде заглавието на този сборник с 12 сюжета... и защо последния му късометражен филм Странен начин на живот (очаквайте спа-гей-ти уестърна в програмата на Киномания 2023) е пряко и косвено свързан с изданието на тази "фрагментирана автобиография", на ръба между фикцията и реалността, където най-важно е "Желанието не само като продуцент на моите филми, а и като лудост, епифания и закон, на който сме длъжни да се подчиним като герои в текст на болеро."...

Из разказа ПРЕМНОГО СМЕНИ НА ПОЛ И ЖАНР

ВТОРИЯТ ТРАМВАЙ

Прекарах в болница една-единствена нощ, след като бях опериран от камъни в бъбрека – катетър удължаваше пениса ми до гостоприемно гърне, което поемаше моята урина с тъмен, лятночервен цвят. Леон настоя да ме придружи. Помолих го да не идва (благодарих му, естествено), защото провиждах показност в желанието му да се грижи за мен. Персоналът на болницата го познаваше повече от киното, отколкото от театъра, и присъствието му се набиваше на очи. Леон обаче не пожела да пропусне случай да ми демонстрира своето великодушие, леко преигравайки, както с всичко – освен с актьорската игра, – което правеше с пресилено удоволствие."Това е ситуация, която човек трябва да съумее да изживее", каза по повод на преспиването за една нощ в болницата. Предполагам, че говореше повече за изживяването си като актьор, отколкото като човешко същество. Леон винаги играеше, най-лошото и най-доброто, постигнато от него в живота, беше свързано с изпълнението на роли: персонажите, които копнееше да пресъздаде, произведенията, които желаеше за себе си, макар и да се налагаше оригиналът да бъде преобърнат с главата надолу и напълно преиначен. Невъзможно смесване на теми, див постмодернистичен дух, непочтителен и агресивен, целящ да разпъне собствените му граници като актьор; посегателство към персонажи и автори, които нерядко представляваха свръхестествено за него предизвикателство.

Присвоителският му дух съчетаваше превърнати в норма суета, неприемане и неуважение към другите. Този коктейл го превръщаше в пленителен и страховит персонаж за режисьор като мен, който освен това бях и негов любовник. Покорен и страстен любовник, който изживя началните години от нашите кариери като в магия, защото когато Леон жънеше успехи (а това често се случваше), усещането бе неизразимо. И продължи да е пленително и прекрасно да го гледа човек двайсет и пет години по-късно, с двайсет и пет килограма повече, когато двамата се завърнахме към "Трамвай „Желание". Невъзможно бе да се спори с Леон, че колкото и да го привличаше персонажът на Бланш Дюбоа, нито физиката, нито полът му позволяваха да я изиграе на сцената.

– За какъв пол ми говориш? – възразяваше Леон. – Кога ни е било грижа за пола? Ще се казва Бланко дел Боске, аз ще поотслабна и ще опъна оня грубиян Ковалски; ако Тенеси се надигне от гроба, би бил очарован, че най-сетне някакъв тип чука Ковалски, то е много по-унизително за персонажа, отколкото чукането на крехката Бланш. Винаги съм смятал, че Ковалски в крайна сметка ще легне с мъж в някое от своите пиянства.

В нашата версия Бланко щеше да бъде любимият брат на Стела, към когото тя изпитва слабост и съчувствие. Той се появява неочаквано, изгубен след дълго отсъствие, прекарано в затвора. Бланко е бил блестящ учител по математика в колеж, но е изпаднал в немилост заради деяние, на което не се гледа с добро око дори сред престъпниците. Стела знае за мрачния епизод, отвел го в затвора, но това не ѝ пречи да обожава брат си, който е на ръба на мизерията. Въпреки това, независимо че се преструват и прикриват, Ковалски разкрива инцидента с Бланко, как е злоупотребил с някакво дете и заради това се е озовал зад решетките. Противно на всякакви разумни прогнози, след като се помъчих да го убедя, че бихме могли да балансираме на ръба, стига да не изпаднем в гротеска, се залових за работа, адаптирах драмата на Т. Уилямс, така че един деветдесеткилограмов и четиридесет и пет годишен Леон да се въплъти в образа на Бланш Дюбоа, без да се подхлъзнем в трансвестизъм. Предизвикателство и за двама ни.

Сценичното присъствие на Бланко в крайна сметка се оказа толкова и дори още по-разтърсващо, отколкото това на Бланш. Леон действително отслабна, тъй като в новата версия героят бе излязъл болен от затвора, и това възвърна донякъде неговата привлекателност. Затворническият опит бе втвърдил обноските му, физически той излъчваше животинска прелъстителност, сравнима с тази на Ковалски, но по-нечиста; амбицията му бе да изхвърли от дома миризливия мъжкар заедно с цялата му банда приятелчета, за да остане сам със сестра си Стела и да се грижи за бебето ѝ. Леон отново успя, под мое ръководство и с текст, за който изобщо не вярвах, че ще съумея да напиша. Леон провокираше, блестеше, изненадваше и пленяваше така, както го бе направил в началото на кариерата си в нашия пръв съвместен спектакъл "Едуард II" от Марлоу – на двайсет години, един неизвестен Леон, излъчващ колкото нежност, толкова и злонамереност, бе поразителен в ролята си на фаворита и бе накарал краля и всички зрители на театър "Мария Гереро" да полудеят от любов – включвам тук и себе си, който споделих с него щастието от успеха и насладата, в която се потапяхме всяка нощ след спектакъла. А след "Едуард II" последва първият ни "Трамвай" в ролята му на Ковалски.

За онези, които го познават от началото, вторият "Трамвай" бе метатеатрална постановка, в която присъствахме на диалог между Леон отпреди двайсет и пет години и по-късния, фантазиращ Леон-Бланко-Бланш, също толкова силен, колкото поляка, толкова арогантен, но по-интелигентен, с онази смесица от фатална женственост и мъжественост, която обезоръжаваше всички около него. Не знам дали спектакълът следваше отблизо Тенеси Уилямс, страхувам се, че не. Изчезнал бе лиризмът, привнесен от женското излъчване на смазаната и безумна Бланш, но семейната драма се разгръщаше стремглаво, за да роди по-твърд, по-зловещ, по-съвременен спектакъл с привкус на Жан Жьоне. Жьоне беше своеобразен сос, с който понякога поливахме нещата, които правехме.

Леон ликуваше. Последните триумфи радват най-силно. При първите нямаш време и не осъзнаваш колко непосилно ще е да ги повториш. След Бланко дел Боске бях изчерпан. Получи се, но като режисьор и писател бях форсирал машината, не вярвах, че ще мога да продължавам по същия начин с темпото, което Леон ми налагаше. Неговите екстравагантности след двайсет и пет години ексцесии можеха да се окажат жалки и гротескови, а аз не знаех как да избегна това. Изгубил бях този талант, тази сила. Изгубил бях също стимула, за да продължавам да изопачавам текстовете, та да ги пригодя за актьора, когото обичах и на когото се възхищавах. Предполагам, че изгубвайки страстта към Леон, бях изгубил също таланта да пиша и режисирам за него. Няколко месеца след втория "Трамвай" прозрях, че нещата приключват, но не знаех кога щях да събера сили да си тръгна. Преди свалянето на една диктатура или преди диктаторът да си отиде от естествена смърт, поробеният народ прекарва години в очакване, с шампанско в хладилника за когато той издъхне. Това са години, в които вътрешно хората приемат промяната и се подготвят мълчаливо за момента, в който тя ще настъпи. Така се чувствах и аз, трябваше да напусна Леон.

НАИСТИНА ЛИ МЕ ПИТАШ КАК СЕ ЧУВСТВАМ?!

Няколко години след първия "Трамвай" гледахме по телевизията "Любовта" – късометражен филм, режисиран от Роселини. Филмирана адаптация на "Човешкият глас" на Жан Кокто в изпълнение на Ана Маняни. Бях полудял по нея, когато я гледах за пръв път в юношеските си години. Леон само бе чел пиесата, но след превъплъщението на Маняни той най-неочаквано се сети, че винаги бил изпитвал слабост към тази пиеса.

Изненадах се, когато установих, че мен ме въодушеви много по-малко при второто гледане. Маняни продължаваше да е преизпълнена с талант и крехкост (актриса, позната по-скоро с противоположното) и беше невъзможно да не вълнува, но творбата, филмирана с прекалено много икономии на средства, не бе издържала проверката на времето. Текстът на Кокто бе остарял. Това се случва понякога и с велики писатели. Шейсет години след написването ѝ не съществуваха жени, толкова покорни, колкото героинята на Маняни, и никоя жена не би могла да се почувства идентифицирана с нея. Споделих това с Леон, но той не ми обърна внимание, беше възбуден, защото в ума му се въртеше една мисъл.

– Какво бихме могли да направим с тази пиеса?

– Нищо, какво да правим? – отвърнах аз.

– Когато я прочетох, почувствах специална връзка, а след като я видях, връзката стана още по-силна. Щом я изпитвам такава, трябва да направя нещо – добави Леон. – Познавам много добре това усещане. Живея, за да го почувствам.

– Телефонният разговор може да бъде между двама мъже. Мъжете също страдаме, когато ни изоставят – казах аз. – Трябва да го адаптираме, разбира се, но можеш да изпълниш монолога, ако имаш това предвид. Проблемът е, че ще е нужно да подберем поне още два монолога, за да предложим спектакъл от час и половина – уточних, за да кажа нещо логично. – А може би искаш да е кратък?

– Кратък ли? Не. Дълъг. Нищо ли не ти идва наум?

– За да достигнем деветдесет минути, ще трябва да измислим текст за още цял час. А понеже става дума да се добавя, ми се струва прекалено.

– Въпрос е на написване, но е нужна идея... отвъд Кокто.

– Нужно е нещо много повече от идея – не отстъпвах аз. – Не става дума да се запълва, а да се създава. Ако монологът отиде в края на филма, ще ни е нужно да съчиним онзи един час, който предхожда телефонния разговор. Бихме могли да се ситуираме например четиридесет и осем часа преди започването на телефонния разговор. Да покажем света на главния герой през тези изпълнени с отчаяние часове. Какво е правил в двата дни преди разговора.

– Два цели дни на очакване с готови куфари – това са доста много часове, по всяка вероятност нервите му са на ръба на скъсването – казва Леон.

Този вид предварителен диалог представя най-общо духа и динамиката на нашата работа, а писането извършвам аз по-късно, сам. Импровизирахме, по-точно импровизирах:

– През тези два дни главният герой е неспособен да седи вкъщи. Излиза, търси бившия си любовник, не го намира, но започва да разкрива неща, които не е знаел за него. Че е имало някаква първа жена в живота му, за която е бил женен и има дете.

– Да, не искам история за педерасти. Любовникът е бисексуален. Аз ще съм eдинствената негова продължителна връзка с мъж, скоба в сексуалния му живот.

– Колко си старомоден, Леон! Нима наистина те е грижа дали ще бъде история за педерасти?

– Двама мъже могат да се обичат, без да са обратни. Интересуват ме страстите у хората, сексуалността или полът са ми все тая.

– Разбирам.

– Ако той ще се мотае из улиците, за да среща нови персонажи, предпочитам те да са жени. Любовникът е бисексуален. Трябва ни драматизация на факта, че е бисексуален, никой не го е правил досега. Бисексуалността е голямото неизвестно в сексуалната революция. Това, че бившият любовник е бисексуален, представлява двойно разочарование за моя герой. Носи най-лошото от мъжа любовник и жената любовница и поражда само несигурност в партньора, който съзнава, че никога няма да успее да задоволи всички негови фантазии...

Не обърнах внимание на този негов личен анализ на бисексуалността, но не му го казах. Машината вече се бе задействала.

– Ако искаме да допуснем повече герои, ще отворим вратите на дома на главния персонаж – му казах.

– Как?

– Ще обявим жилището за отдаване под наем. Той не е в състояние повече да понася живот в самота в бившето любовно гнездо. Всичко му напомня за отсъстващия мъж, по някакво чудо още не е драснал клечката на дома. Така ще може да се среща с най-различни персонажи. Дори със сина на любовника, който ще дойде с приятелката си да наемат жилището, даже и с бившата жена на любовника. Ще се яви също някаква негова колежка от работата, която се крие от полицията, защото... е имала връзка с терорист... Това ще е забавно.

– Хорова комедия с много герои? Не съм сигурен, че ми е приятно други действащи лица освен мен да бъдат забавни.

– Твоят герой се въвлича в проблемите на другите и така намира своето спасение.

– Никога не съм играл добряк. Не мисля, че ми се удава.

– Няма да е добряк, а истеричен. Помисли си за Кари Грант или за Джак Лемън. Помагат на другите, водени от абсолютна истерия, просто са неспособни да се спрат.

– Забравяш за телефонния разговор.

– Вярно. Вече не е необходим – му казах, изненадан от откритието.

– Добре, но какво се случва тогава с Кокто?

– Не ни е нужен, а и би се наложило да плащаме авторски права. Остава главното, жена, която...

– Мъж, по дяволите...!

– Мъж, който не е гей, но изпитва луда страст към друг мъж, който също не е гей. Това обстоятелство не им пречи за брачно съжителство в продължение на години. Подобно на Кари Грант и Рандолф Скот – двамата са делили гарсониера, събуждали са се и са си лягали заедно, но Холивуд е постановил, че не са гейове.

– Не се отплесвай.

– Ще остане най-същественото от Кокто – мъж, който очаква любовникът му да дойде и да си вземе куфарите. Както и куче, с което споделя мъката по напусналия го стопанин. Това, заедно с посетителите, които искат да наемат жилището, ми е достатъчно, за да напиша една комедия на интригата.

– Не забравяй за болката и самотата – това е по моята специалност.

– Не, разбира се. Ще бъде драматична комедия. Сядам да я пиша.

И седнах. След три месеца беше готова първата чернова на "Наистина ли ме питаш дали съм добре?!". Имахме проблеми с набиране на пари за продукцията. Аз бях дебютант, Леон също. Въпреки че бяхме доста известни в театъра, никой не можеше да гарантира, че ще успеем да се проявим успешно и в киното. Освен това предпазливост будеше и намерението ни да произведем забавна комедия. Познаваха ни с обратното. Снимането на "Наистина ли ме питаш..." мина гладко, като изключим бруталната ревност на Леон по отношение на другите от актьорския състав. Имаше две млади актриси, които се оказаха с изключителен, експлозивен комедиен талант и караха Леон да излиза от кожата си, понеже му крадяха филма. Кръвна ревност. Заричаше се, че няма повече да прави хорова комедия. Той не беше смешен, но и нямаше нужда да бъде, при него се събираха в едно всички сюжетни линии и беше забавно с каква естественост и хладнокръвие ги срещаше – в това се състоеше комичността на героя му, в умопомрачителните ситуации, които не му даваха време да мисли, че е бил изоставен. Аз бях щастлив, въпреки че нощем трябваше да понасям абсурдните му оплаквания.

След като приключихме с монтажа, ни остана само създаването на музика, но нямахме пари да платим на композитор, а и не бяхме в състояние да платим за правата на песните и музиката, които ни харесваха. На Леон това му се струваше маловажен въпрос, наложи се да бъда категоричен с него – в киното авторските права над музиката са свещени. Ако не ги платиш, може да снемат филма ти от афиша. Това е положението. Леон не го разбираше, но знаеше, че говоря сериозно. Имаше една възможност, която си струваше да проучим – комунистическите държави и страните в Източна Европа не плащаха музикални, нито авторски права, когато се представяха филми на тяхна територия. В замяна на това ние, авторите, които ползвахме музика от тези държави, не бяхме длъжни да плащаме нито авторски, нито издателски права. Така че започнах да търся теми за филма в плочи, записани в социалистическите страни. Намерих истински бижута – танго от Стравински, Шостакович, кубински feeling, Бола де Ниеве, Бела Барток, в изпълнение на великолепни национални оркестри. Моите вкусове са доста еклектични, смесването на всички тези артисти придаде на повествованието солидна и едновременно с това ефирна структура.

Представихме филма и истината е, че завоюва светкавичен успех, никой не би допуснал, че главният герой се бе държал ужасно с колежките си по време на всички снимки. Свежестта, ритъмът и един наситен с вдъхновение сценарий покориха всички. Независимо от успеха, Леон реши повече никога да не участва в хорови комедии. "Да можеше всичко да ни се получава така, да можеха всички наши филми да ги гледат три милиона в Испания и да се разпространяват в двайсет държави. Какъв е проблемът", му говорех аз. Проблемът беше, че Леон не блестеше над всички, беше успешен, но успешен бе обидно за него. И понеже бе пожелал да е обграден с актриси, за да избегне queer, актрисите го засенчиха. Леон се закле, че повече няма да се снима в киното.

Последният сън (превод Маня Костова, стр. 208, цена 22 лева) е в книжарниците

Късометражният филм Странен начин на живот е в програмата на Киномания 2023

"... някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?" – да, както добре знаете, животът на Салим Синай (главен герой на бисерната класика Родените в полунощ), обема метафорично цялата история на Индия, от обявяването на независимостта ѝ (и рождението на Салим, точно в полунощ) на 15 август 1947 до днес... Също както житието и битието на самия сър Салман Рушди обема образа на гражданин на Света – винаги на границата между няколко страни, винаги на ръба на конфликта между няколко религии, но вечно против Фанатизма във всичките му форми и проявления – да, миналогодишното нападение срещу Рушди "обезвреди" дясното му око и ръка, но нищо не може да "обезвреди" неговия Глас, който обема целия свят... Или както казва неговия герой Лифафа Дас (в откъса от Родените в полунощ по-долу): "Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!" – да, елате да видите Родените в полунощ с нов превод (да, не е променено само заглавието Среднощни деца), с твърди корици и със специална илюстрация от Теодор Ушев, защото както сочи откъса от Родените в полунощ по-долу (и новинарските хроники въобще): Светът козината си мени, но Фанатизма си – Никога!

Какво се знае за бандата "Равана"? Че тя се представяла като фанатично антимюсюлманско движение – обичайно явление по време на бунтовете преди Разделянето, когато свински глави безнаказано се появявали в дворовете на джамиите в петък. Че бандата изпращала свои хора посред нощ да пишат лозунги по стените на нови и стари градове: БЕЗ РАЗДЕЛЕНИЕ, ИНАЧЕ – ИЗТРЕБЛЕНИЕ! МЮСЮЛМАНИТЕ СА ЕВРЕИТЕ НА АЗИЯ! и тъй нататък. Знае се също, че групировката опожарявала фабрики, магазини и складове, собственост на мюсюлмани. Има и още нещо, което не е всеизвестно: зад фасадата на расовата омраза бандата "Равана" била блестящо замислено търговско предприятие. Анонимни телефонни обаждания, писма, написани с думи, изрязани от вестници, до мюсюлмански бизнесмени, на които предлагали да платят една-единствена сума в брой, в противен случай целият им свят щял да бъде изпепелен. Любопитното е, че бандата била посвоему етична. Не се правели повторни изнудвания. И държали на думата си: не получат ли сива чанта с исканата сума, магазините, фабриките и складовете пламвали. Повечето хора плащали, защото предпочитали тази опасна алтернатива пред това да се доверят на полицията. През 1947 година мюсюлманите не можели да разчитат на полицията. Говорело се (но не съм сигурен дали е вярно), че писмата с искането за откуп съдържали и списък на "доволни клиенти", които били платили и запазили бизнеса си. Бандата "Равана" най-професионално предоставяла и своите препоръки.

Двама мъже с делови костюми и един с шалвари тичали по тесните улички на мюсюлманската махала към таксито, което ги чакало на Чандни Чок. Привличали любопитни погледи не само заради разнородното си облекло, а и защото се опитвали да не тичат.

"Не проявявайте паника – казал Кемал. – Дръжте се спокойно." Само че краката не ги слушали и се втурвали напред. На пориви, ту забързано, ту с няколко дисциплинирани крачки в нормален ход, те напуснали махалата; пътьом подминали млад мъж с черен метален мутоскоп на колела и барабанче в ръка: Лифафа Дас на път за мястото, където ще бъде направено публичното оповестяване, дало заглавието на тази глава на романа. Лифафа Дас думкал с барабана си и се провиквал: "Елате да видите всичко, елате да видите всичко, елате да видите! Елате да видите Делхи, елате да видите Индия, елате да видите! Елате да видите, елате да видите!".

Ахмед Синай обаче имал да гледа други неща. Децата от махалата измисляли прякори на повечето местни. Група от трима съседи била известна като "бойните петли", защото групата включвала едно семейство от Синдх и едно от Бенгал, а между къщите им се вклинило едно от малкото хиндуистки семейства в махалата. Синдхите и бенгалците нямали много общо помежду си – говорели на различни езици, готвели различна храна; обаче и двете семейства били мюсюлмани и мразели натрипилите се между тях хиндуисти. От покривите си засипвали техния дом с отпадъци. От прозорците си подвиквали оскърбления на различни езици. Хвърляли късове месо пред входната им врата... а хиндуистът на свой ред плащал на улични хлапета да замерват прозорците им с камъни, увити в съобщения: "Само почакайте, и вашият ред ще дойде"... Кварталните хлапета не наричали баща ми със собственото му име, за тях той бил "оня, дето не може да следва и собствения си нос".

Ахмед Синай имал толкова лоша пространствена ориентация, че ако го оставиш сам, щял да се изгуби из кривите улички на собствения си квартал. Често се случвало уличните гаменчета да го срещат да се скита отчаяно и той им предлагал монета чаванни, за да го заведат до вкъщи. Споменавам го, защото съм убеден, че специалното умение на баща ми да прави погрешни завои не само го съпътства през целия му живот, а е и причината за влечението му към Амина Синай (тъй като с Надир Кхан тя показала, че също кривва не накъдето трябва); нещо повече, неспособността му да следва собствения си нос се е предала и на мен, до известна степен засенчва носовото ми наследство от други източници и аз години наред не можех да надуша кой е правилният ми път...

Засега толкова по въпроса, защото дадох на тримата бизнесмени достатъчно време да стигнат до промишлената зона. Ще добавя само, че (според мен като пряко следствие от неговата неспособност да се ориентира) около баща ми дори в мигове на триумф витаеше усещането за бъдещ провал; мирисът на грешен завой, който дебне зад ъгъла и който колкото и често да се къпеше той, не можеше да отмие. Кемал, който го надушвал, казал на С. П. Бат на четири очи: "Ама тези кашмирци, приятелю, май наистина не се къпят". Мълвата свързвала баща ми с лодкаря Тай... който, обзет от разрушителен гняв, престанал да поддържа хигиената си.

В промишлената зона нощните пазачи си спели преспокойно въпреки воя на пожарните сирени. Защо? Как? Защото се били споразумели с бандата "Равана" и когато ги предупредили за предстоящата поява на бандата, те пили сънотворни и извадили плетените си легла от сградите в зоната. Така бандата избегнала насилието, а нощните пазачи си подсигурили солидна добавка към жалките си надници. Мирно и доста интелигентно решение. Застанали сред спящите нощни пазачи, Кемал, баща ми и С. П. Бат наблюдавали как пепел от кремирани велосипеди се издига в небето на плътни черни облаци. Бат, татко и Кемал стоели до пожарните и усетили как ги залива огромно облекчение, защото горял складът на "Индийски велосипеди "Арджуна" – марката носела името на герой от индийската митология, неубедително прикритие за всеизвестния факт, че собствениците на фирмата били мюсюлмани. От облекчение татко, Кемал и Бат вдишвали дълбоко въздух, наситен с изгорели велосипеди, кашляли и се давели, докато през дробовете им преминавали изпаренията от изгорели гуми, изпепелените призраци на веригите, звънците, седалки, кормила, лишените от материалност рами на велосипедите "Арджуна". Груба картонена маска била закована за телеграфен стълб пред горящия склад – многолика маска, демон с разкривени лица с широки и плътни извити устни и яркочервени ноздри. Лицата на многоглавото чудовище, царя на демоните, Равана, загледан гневно надолу към телата на нощните пазачи, които спели толкова дълбоко, че никой – нито пожарникарите, нито Кемал, нито Бат, нито баща ми – имали сърце да ги събудят; а върху тях се сипела пепелта от педали и маркучи. "Адски лоша работа", казал Кемал. Не със съчувствие. Всъщност критикувал собствениците на "Индийски велосипеди "Арджуна".

Погледнете: облакът на бедствието (който бил и облак на облекчението) се издигал и сгъстявал на кълбо на бледото утринно небе. Вижте как се понесъл на запад към сърцето на стария град, как сочел, мили боже, като изпънат пръст към мюсюлманската махала близо до Чандни Чок!... Където точно в този момент Лифафа Дас отправял своите призиви в тясната уличка на семейство Синай:

– Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!

Почти дойде време за публичното оповестяване. Няма да крия, че се вълнувам: твърде дълго се спотайвам зад кулисите в собствената си история и макар да остава още малко време, преди да поема нещата в свои ръце, приятно ми е да надникна в бъдещето. И така, с трепетно очакване следя изпънатия показалец на небето и поглеждам надолу към махалата на родителите си, към велосипедите, уличните търговци, които предлагат печен нахут в хартиени фунийки, към издалите напред хълбок безделници, които се държали за ръце, към разлетелите се хартийки и малките водовъртежи от мухи над сергиите за сладкиши... и всичко това – смалено поради гледната ми точка отвисоко. Имало и деца, цели тумби, подмамени към улицата от думкането на барабанчето на Лифафа Дас и от гласа му: "Дуния декхо...", вижте целия свят! Момчета без панталонки, момичета без долни ризи и други, по-добре облечени деца с училищни униформи, късите им панталонки са пристегнати с ластични колани с токи с формата на извити змии, пухкави момчета с дебели пръстчета; всички се стичали към черната кутия на колела, включително момиченце с една-единствена рунтава вежда, надвиснала над очите ѝ – осемгодишната дъщеря на същия онзи грубиян от Синдх, който дори в онзи момент издигнал на покрива си знамето на все още несъществуващата държава Пакистан, който дори в онзи момент мятал обиди по адрес на съседа си, докато дъщеря му изхвърчала на улицата с една чаванни в ръка, с изражение на джуджешка кралица и стаено зад устните ѝ убийство. Как се казва ли? Не знам, обаче тези вежди са ми познати. Лифафа Дас, който по една нещастна случайност бил нагласил своя мутоскоп пред стена с нарисувана на нея свастика (в онези дни свастиките били навсякъде; екстремистката партия РРС ги изписвала по всички стени; но не говорим за нацистката свастика, която е в обратната посока, а за древния хиндуистки символ на властта. Свасти на санскрит означава "добро, добруване")...

Въпросният Лифафа Дас, чиято поява аз възвестих, бил млад мъж, който оставал незабележим, преди да се усмихне – след което ставал красив, или преди да бие барабанчето си – след което ставал неустоим за децата. Бродещите глашатаи с техните барабанчета в цяла Индия крещят: Дилли декхо, "Елате да видите Делхи"!

Лифафа Дас обаче се намирал в Делхи, затова променил призива си. "Вижте целия свят, вижте всичко!" Хиперболичната формулировка с течение на времето завладяла съзнанието му, още и още пощенски картички влизали в неговия мутоскоп, докато той отчаяно полагал усилия да предложи обещаното, да вложи всичко в своята кутия. (Неочаквано си спомних за художника, приятел на Надир Кхан: някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?)

Родените в полунощ (превод Надежда Розова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 720 стр, цена 40 лева) е в книжарниците от 3 ноември