My Mir
Литература
Литература (289)
И литературата, и киното могат да бъдат описани като "сънуване наяве", а Даниел Келман идеално знае това и го използва умело в миналогодишния си роман Светлина и сянка (откъсът по-долу), който на ръба между фикция и реалност (досущ играта на светлосенки) разказва живота на прочутия немски режисьор Георг Вилхелм Пабст. Фокусът пада върху компромисното решение на Пабст да отдаде "под наем" киноизкуството си в услуга на пропагандната машина на Хитлерова Германия, а повече за това как сънуването на 24 кадъра в секунда може да се превърне в кошмарна действителност ще разкаже самият Даниел Келман на 24 октомври в специална литературна среща в рамките на фестивала CineLibri 2024, а сега ви оставяме с играта на светлосенки в живота на Георг Вилхелм Пабст...
Презокеанско пътуване
Той трябваше да снима филми. Не искаше нищо друго, нищо не беше по-важно. Но каквото и да се случеше, мислеше си Пабст, докато лежеше с цигара в уста в шезлонга на палубата на първа класа, никога повече нямаше да снима филм върху глетчер.
Бяха минали седем години, но все още се случваше да се събужда от дрямката си, защото под него се беше отворила пропаст. После отново се озоваваше там, здраво завързан за стръмния склон, вятърът го брулеше в лицето, а госпожица Рифенщал се опитваше да бъде актриса. Все се налагаше да я учи на нещо. Вслушай се във вътрешния си глас, остави ръцете си спокойни; колкото по-силно е чувството, толкова по-малко трябва да се прави нещо. Но способностите ѝ бяха ограничени, тя беше умна и ученолюбива, но каквото и да правеше, липсата на талант се явяваше като огромно препятствие.
Трябваше да предвиди всичко това, когато Арнолд Франк му беше предложил да поемат заедно режисурата. "Аз ще направя планината, ти лицата на хората", и след известно колебание, тъй като в края на краищата имаше два апартамента, един замък, хубава млада жена и син, а пък и обичаше скъпите хотели, той прие.
Франк беше открил нов жанр филми. В тях хора се катереха по планините, преминаваха през премеждия, накрая биваха спасени. Никога не се случваше нищо друго. Никой не знаеше как така този човек се беше добрал до киното, сега само с група съзаклятнически настроени сътрудници, всички спортни натури като маймуни, снимаше филм след филм и тъй като във всяка една критика се казваше, че артистите на Франк се катерят грандиозно, но пък, за съжаление, никак не могат да играят, с явно смирение той беше помолил своя прочут колега за помощ. "Ще си разделим хонорара, ще получиш половината от всичко, което влезе като приход, а пък то доста влиза, обещавам ти, защото Удет също ще участва!"
Действително легендарният майстор на висок пилотаж от Световната война също искаше да играе, така че икономически нищо не можеше да се обърка, и след една дълга нощ Пабст реши да приеме предложението, и то не само заради парите, а заради Фриц Ланг.
В Бабелсберг Ланг подготвяше най-скъпия филм на всички времена. Лично беше развел Пабст из изкуствения град: издигаха се огромни сгради, които биваха още уголемени чрез огледала. С малко глупаво изглеждащия си монокъл пред окото Ланг говореше за технически ефекти, каквито още никой не бил виждал, автомобили от бъдещето, железници на невъобразимо високи мостове, масови сцени с хиляди души, робот, който се превръща в жена. Дори да реализира половината от това, което изглеждаше крайно невероятно, защото се предполагаше, че ще реализира всичко, тъй като поиска ли Ланг нещо, то ставаше, за известно време никой не можеше да му се изпречи на пътя.
Освен планините. Независимо колко високи строеше декорите си, нямаше как да направи нещо по-високо от Алпите. Поради което Пабст наистина трябваше да катери глетчера.
Беше таял надеждата, че ще го оставят да заснеме част от филма в студио, но си беше направил сметката без Франк. Студиата, беше убеден Франк, били фалш и лъжа – също така диалозите и близките планове, влюбените погледи, страховете, съмненията и угрижено сбърчените чела трябвало да бъдат заснети горе, в планината, в дълбокия сняг.
Пабст въздъхна и издуха дима във въздуха. Небето се беше смрачило: облачета на тънки ивици се носеха по него, от едната страна сиви, в другата все още светли, почти бели, огрени от залязващото слънце.
Пред хоризонта се рееше фин слой изпарения. Мина стюард, който разнасяше кани, кафе в дясната, чай в лявата ръка. Пабст махна, стюардът се спря и попита:
– Сладкиш? Сандвич? Плодова салата?
– Имате всичко това?
– Параходът е празен. Напълва се на връщане. Всички искат в Америка. Никой не иска обратно. Отново ли ще снимате във Франция, господин Пабст?
Пабст замълча за момент и се почувства поласкан, че го разпознават на френските кораби. В момента, в който се озовеше сред европейци, отново ставаше някой.
– Филмът се казва Мадмоазел Доктор.
– Кой играе?
– Дита Парло и Пиер Бланшар.
Стюардът се замисли, пожела му приятен ден и продължи нататък.
Е, добре, каза си Пабст, човекът не ги знае, нито Парло, нито другия. Но той ще ги научи на занаята, успя дори и от госпожица Рифенщал да направи почти актриса. Тя действително беше имала желание да се учи.
Непрекъснато беше питала за фокусното разстояние и кога е по-добре камерата да се движи, кога да стои неподвижна. А когато той направи най-добрия кадър във филма, поглед нагоре към слънцето през една топяща се ледена висулка, освен него тя беше единственият друг човек на този нещастен връх, който действително се беше заинтересувала от кадъра.
А пък колко беше студено! Той ходеше с две дебели якета, навлечени едно върху друго, и въпреки това след три работни часа едва можеше да се движи. Усещаше гърдите си като затворени в менгеме. Не чувстваше повече пръстите на ръцете и на краката си, но много по-лошо беше откритието, че нямаше усилие на волята, което да му помогне при неговия страх от височината.
Не гледай надолу, беше си казвал той отново и отново: не гледай, не гледай сега, в никакъв случай не гледай, не гледай надолу, само не поглеждай надолу, само не надолу!
След което, естествено, беше направил точно това. Беше погледнал надолу. И пропастта със странна сила го беше уловила за сърцето. Изразът световъртеж не беше най-точният: беше повече ужас, чисто отвращение, че на божията земя съществува нещо подобно и че само личната воля, на която човек внезапно не можеше изцяло да се довери, те спира да не се хвърлиш там долу. После пък сърцето му се беше разхлопало, а сивото небе се беше преобърнало, така че снежинките бяха тръгнали да излизат от долу нагоре от пропастта и сякаш вече нищо не беше на мястото си.
Нощем лягаха в саморъчно направени колиби, в редичка всеки в своя спален чувал. До него беше Франк, който хъркаше като резачка, а отсреща операторът спортсмен, който на всичкото отгоре се казваше Шнеебергер, "снежен планинец", и който в съня си издаваше странни шумове, понякога подсвирване, друг път мърморене, а пък някой друг в групата говореше насън на език, какъвто Пабст никога досега не беше чувал. Часовете се точеха безкрайни, земята беше твърда, с всяка следваща минута вонята вътре ставаше все по-силна: три дузини мъже на едно място, няма къде да се окъпят, не може и прозорец да се отвори, защото, ако се отвори, вътре ще нахлуе режещият леден вятър. Само госпожица Рифенщал имаше привилегията да спи в отделно помещение, и то върху дюшек. Всяка нощ Пабст размишляваше дали и той не трябва да поиска същото, но се боеше, че само ще предизвика подигравките на Франк и неговите хора. Знаеше, че и без това се присмиват зад гърба му, че намират за много забавно това, дето той толкова много се страхува от падане, знаеше, че тайно го имитират колко безпомощно вика "Стоп", когато очилата му пак се изпотят, а пък той викаше "Стоп!", тъй като що за режисьор ще е този, който нищо не вижда? Не, трябваше да издържив голямата спалня, да слуша нощните им шумове и да се утешава, че филмът без никакво съмнение ще има успех.
Така и стана. Премиерната публика беше възторжена. Франк, той и летецът Удет бяха извикани два, три, четири пъти на сцената, госпожица Рифенщал правеше книксове, бузите ѝ се бяха зачервили въпреки грима, от нея изригваше амбицията ѝ и сякаш се изливаше на горещи вълни навън. Критиката беше неудържимо положителна, и то както в социалдемократическите, така и в националистическите, и в комунистическите вестници, а ден по-късно Белият ад на Пиц Палю вече се разпространяваше в 259 кина. Мъките си заслужаваха.
Две седмици по-късно беше следващата премиера. Пред "Цоопаласт" бяха разпънали същия червен килим, там се бяха събрали същите господа в същите фракове, както и същите дами, само че в други вечерни рокли. Пабст седеше на девети ред. Вляво от него беше седнала Труде, вдясно плешивият художник Гулбранссон. С притеснение и любопитство Пабст наблюдаваше как Фриц Ланг застана отпред с проблясващия си монокъл, до него жена му госпожа Теа фон Харбоу, която беше написала сценария, цялата в бяло, с бледо като мрамор лице, двамата се здрависваха, кимаха към напиращите да влязат зрители, поздравяваха величествено. Щом като всички се настаниха по местата си, завесата се вдигна. Диригентът даде знак за начало.
На екрана със странен ръбат шрифт се появи думата Метрополис.
Пабст беше като вцепенен. Гледаше. Слушаше. По някое време Труде почна да шепне нещо в ухото му, но той не я разбираше, чувстваше се така, все едно сънува. Не беше никак сигурен дали наистина виждаше това, което вижда.
Отново стана светло. Пабст седеше, без да помръдне. По странен начин той се виждаше отвън, като че ли някой беше насочил камера срещу него, която при това го снимаше как бавно сваля очилата си и си ги почиства с кърпичката от джоба на фрака си, докато в това време публиката мълчи. Никой не ръкопляскаше. Но Пабст знаеше какво щеше да се случи.
И то продължи, мълчанието, и след това още продължи. И после още, съвършената тишина. Никой не се покашля. Никой не се помръдна.
Чак сега, като че ли по даден знак, изведнъж избухна възторгът, ръкопляскане, викане, ура, надигаше се на вълни отново и отново, докато Ланг съвсем сам, влачейки се, понаведен, сякаш отсъстващ духом, тръгна по сцената, забил поглед в залата, и най-накрая се поклони с изключителна непринуденост. После си тръгна, но се наложи да се върне, тръгна си и пак се върна, накрая извика на сцената жена си, филмовия художник и оператора, те се поклониха и си тръгнаха, но трябваше да се върнат, и така всичко се повтаряше към половин час. Пабст се изправи и също ръкопляскаше. От време на време Труде му хвърляше по един загрижен страничен поглед. Гулбранссон от другата страна по някое време каза, че вече било достатъчно, филмът си е филм, дори и да е колосален, той се прибирал вкъщи!
Светлина и сянка (превод Жанина Драгостинова, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
Литературната среща с Даниел Келман като почетен гост и член на журито на CineLibri 2024 е на 24 октомври | 19:00, Гьоте институт
"Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави." ще каже Салман Рушди в мемоарната си книга Нож: Размисли след опит за убийство (в откъса по-долу), докато философски се опитва да осмисли причините зад покушението срещу него от 12 август 2022... Но именно това правят вечните писатели, нали – асоциации, които да осмислят Света/Хаоса, в който съществуваме; асоциации, които да преосмислят Историите/Животите, които обитаваме... Асоциации, които обясняват Днешния ден, за да има Утрешен... защото, в противен случай, както казва самият Рушди: "В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време."...
Из Част първа: Ангелът на смъртта
Градчето Шътокуа носи името на езеро Шътокуа, на чийто бряг се намира. "Шътокуа" е дума от езика ери, който говори племето ери, но и езикът, и носителите му вече не съществуват, затова значението на думата не е ясно. Възможно е да бъде "две мокасини", но има вероятност да бъде и "торба, привързана в средата", или пък нещо напълно различно. Може да бъде описание на формата на езерото, а може и да не е. Някои неща се губят в миналото, където всички ще се озовем, повечето от нас – забравени.
За пръв път думата ми попадна през 1974 година, приблизително по времето, когато завършвах първия си роман. Беше в текста на култовия и сензационен роман от онази година "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг. Не помня подробно текста – не се интересувам нито от мотоциклети, нито от дзен будизъм, – но помня колко ми хареса тази странна дума и колко ми хареса идеята за срещи със същото название, на които се обсъждат идеи в атмосфера на толерантност, откритост и свобода. В края на ХIХ и началото на ХХ век Движението "Шътокуа" тръгва от езерното градче и се разпространява в цяла Америка, а Тиодор Рузвелт го определя като "най-американското нещо в Америка".
Веднъж вече бях говорил в Шътокуа, дванайсет години по-рано, през август 2010-а. Добре помнех уютната и уединена атмосфера на амфитеатралната зала на Институт "Шътокуа", чистите и спретнати околни улици между редиците дървета. (За моя изненада обаче, оказа се друга амфитеатрална зала. През 2017 година старата била съборена и издигната наново.) В идиличната общност на Института се събираха белокоси личности с либерални разбирания, живееха в удобни дървени къщи, които не чувстваха необходимост да заключват. Времето, прекарано там, бе като връщане назад във времето, в един по-древен и по-невинен свят, какъвто може да съществува само в мечтите.
В последната невинна нощ, тази на 11 август, аз застанах сам пред пансиона за гости и съзерцавах пълната Луна, която осветяваше ярко езерото. Стоях, обгърнат от нощния мрак, само аз и Луната. В романа ми "Град на победата" първият цар на империята Биснага в Южна Индия, претендира, че е потомък на бога на Луната, и свързва себе си с Лунната династия, към която принадлежи бог Кришна, и могъщият като Ахил индийски воин Арджуна от епоса "Махабхарата". Допадаше ми идеята, че вместо земляни, които отиват на Луната, неясно защо кръстен "Аполо" на гръцкия бог на Слънцето, лунните божества са се спуснали от спътника на Земята. Постоях на лунната светлина и оставих мислите си да се залутат към лунни теми. Замислих се за апокрифната история как Нийл Армстронг стъпил на Луната и промълвил: "Късмет, господин Горски", защото като момче в Охайо бил чувал съседите си да се карат заради желанието на господин Г. за фелацио. "Когато момчето на съседите се качи на Луната, тогава ще получиш фелацио", отговорила госпожа Горски. За жалост, историята не е вярна, но приятелката ми Алегра Хюстън е направила забавен филм по нея.
Замислих се и за разказа "Разстоянието до Луната" от сборника "Космически комедии" на Итало Калвино за времето, когато Луната се намирала много по-близо до Земята, отколкото е сега, и влюбените можели да отскачат дотам на романтични лунни срещи. Спомних си и за анимационното филмче на Текс Ейвъри "Били Бой", в което едно козле изяло Луната.
Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави.
Накрая си спомних и четиринайсетминутния ням филм на Жорж Мелиес "Пътешествие до Луната", ранна кинокласика от 1902 година за първите хора, стигнали до Луната, които пътували в капсула с формата на куршум, изстреляна от невероятно дълго оръдие, били облечени с цилиндри и фракове, и носели чадъри. Това и прочутият момент от филма – кацането на Луната. Докато си припомнях кадъра, в който космическият кораб ранява дясното око на Луната, не подозирах какво готви съдбата на следващата сутрин за моето дясно око.
Сега, обърнал поглед назад, виждам един щастлив човек – аз, – който стои окъпан в лунна светлина в онзи августовски четвъртък вечерта. Щастлив е, защото пейзажът е красив и защото мъжът е влюбен; а и понеже е завършил романа си – тъкмо е направил и последната стъпка, прегледал е окончателната коректура, а първите му читатели са реагирали въодушевено. Животът му е хубав. Ние обаче знаем онова, което той не знае. Знаем, че този щастлив човек до езерото се намира под смъртна опасност. Той няма представа и затова ние се страхуваме още повече за него.
Литературният похват се нарича "предусещане". Един от най-прочутите примери е началото на романа "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел..." Когато ние, читателите, сме наясно с нещо, което героят не би могъл да знае, но няма и как да го предупредим. Бягай, Ане Франк, утре ще те намерят в твоето скривалище. Замисля ли се за онази безгрижна нощ, над паметта ми се спуска сянката на бъдещето. Ала не мога да се предупредя. Твърде късно е за това. Мога просто да разкажа историята.
Един мъж сам в мрака, без да подозира за опасността, която вече го дебне съвсем наблизо.
Един мъж, който си ляга. А на сутринта животът му ще се промени.
Клетият несретник, нищо не подозира. Той спи.
Бъдещето се втурва към него, докато той спи.
Странното е обаче, че всъщност се връща миналото, собственото ми минало се втурва към мен, не някой присънил се гладиатор, а маскиран мъж с нож в ръка, който се опитва да изпълни смъртна присъда отпреди десетилетия. В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време.
Това е клетката, в която ножът искаше да ме натика. Не бъдещето. Призрачното минало, което се мъчеше да ме завлече назад във времето.
Защо не се съпротивлявах? Защо не побегнах? Стърчах на мястото си като пинята и го оставих да ме удря. Толкова ли бях безсилен, та не можех да направя дори нищожен опит да се защитя? Такъв фаталист ли бях настроен, че бях готов да се предам на убиеца си?
Защо не действах? Други хора, мои близки и приятели, се опитаха да ми отговорят на този въпрос. "Тогава беше на седемдесет и пет години. А той на двайсети четири. Не би могъл да го надвиеш." "Сигурно си изпаднал в шок още преди той да стигне до теб." "Какво трябваше да направиш? Той е тичал по-бързо от теб, а ти не си бил въоръжен." И многократно: "Къде беше охраната, по дяволите?".
Наистина не знам какво да мисля и как да отговоря. Понякога се чувствам неловко, дори се срамувам, от неспособността си да се отбранявам. В други дни се укорявам: не ставай глупав, какво си въобразяваш, че би могъл да сториш? Това е най-доброто обяснение за бездействието ми, до което съм стигнал засега: мишените на насилието преживяват криза, докато осъзнават реалността. Ученици в училище, хората в една синагога, купувачите в един супермаркет, човек на сцената на амфитеатър – те всички, така да се каже, битуват в стабилна представа за света. Училището е място, където получаваш образование. Синагогата е свято място. В супермаркета пазаруваш. Сцената е място, където изпълняваш нещо. Това е рамката, в която те се виждат.
Насилието разбива тази представа на пух и прах. Изведнъж тези хора вече не знаят правилата – какво да кажеш, как да се държиш, какви избори да направиш. Вече не познават формата на обектите. Действителността се разпада, изместена от неразбираемото. Страх, паника, парализа надмогват рационалната мисъл. Невъзможно става да "мислиш рационално", защото в присъствието на насилието хората изгубват понятие какво точно представлява "рационалното мислене". Те – ние – се дестабилизираме, дори стигаме до умопомрачение. Мозъкът ни вече не знае как да функционира.
В онази красива сутрин сред приятната обстановка насилието ме връхлетя и моята действителност рухна. Може би не е толкова чудно, за няколкото секунди, с които разполагах, аз не знаех какво да правя.
Нож: Размисли след опит за убийство (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
Неслучайно, освен четири романа (сред които Тръпка-та, удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2019-а) Марта Джидо има в актива си и няколко документални филма, като Downtown и Solidarity According to Women (разгърнат в книгата Women of Solidarity) ѝ носят също няколко награди – още дебютния ѝ роман Мида (в откъса по-долу) е образец както за фрагментарен, кинематографичен език, който следва дословно диханието на Живота, така и за феминизъм, който не се затваря в себе си като мида... И ако главните герои Магда и Матеуш са като всяка двойка, живееща Съвременността, а двете половини на Мида-та на Живота откриват пред Магда два възможни финала/края, то Перлата, която се крие между двете половини е само една – самият Живот с целия му спектър от абсурден хаос и непосилна красота...
Матеуш e гаджeто ми, работехме заедно и понеже съкратиха персонала, се получи така, че той остана, а аз не, и сега той работи двойно повече, а аз изобщо не работя. Беше ни добре. Всичко беше уредено, планирано, подготвено, обсъдено, всичко беше като по график, работа от толкова до толкова, в тези и тези дни, и в този или онзи почивен ден се правеше онова, което беше планирано няколко дни по-рано: среща с приятели, разговори за работа, ходене на кино или на басейн, или на ресторант, плащане с карта, връщане вкъщи с такси, съвместно пазаруване, избор на цвета на боята за стените на спалнята, избор на спално бельо в подобен нюанс, ядене на кестени в кленов сироп, пиене на коняк, гледане на новините на дивиди.
Не знам, говорим си все по-рядко, той твърди, че това е период, който ще премине, но не знам дали ще премине, може би за него ще премине, а за мен не? Все по-често му оставям на кухненската маса бележки в следния стил:
"Скъпи, чаках те до два часа. Защо не вдигаше телефона? Ако имаш желание, събуди ме".
"В хладилника има вечеря, стопли я, защото ще си лягам, какво става с телефона ти, може би ще го заредиш някой път?"
"Звънях, но чух, че абонатът е временно недостъпен, няма да те чакам, вече минава един часа, по дяволите, можеше поне да се обадиш и да кажеш: ще дойда по-късно, ще дойда сутринта, ще дойда след три дни."
"Какво става, дявол да го вземе, защо не се преместиш в работата? Опакованата раница те чака в коридора.
"Една вечер не издържах, чаках, той не ми отговаряше, затова му писах: "Забравил ли си къде ти е домът, или членът ти е заседнал някъде?"
– Ставаш вулгарна.
– Вулгарна? Вбесена съм. Все те няма, звъня и чувам, че абонатът е временно недостъпен, какво става?
– Поканих родителите си у нас в неделя. Знаеш ли, нека да се опознаем малко по-добре преди сватбата ни. Можем да поканим и вашите.
– И какво? Трябва да сготвя вечеря? Да се облека добре? Може би ще искаш да им изпържа малко свински пържоли, а?
Дойдоха. Майката на Матеуш притисната в прекалено тясна пола, татко му с вратовръзка.
– О... пирожки, сама ли ги направи? Не, усещат се като купешки. Купешки са, нали?
– Мамо, престани – моли Матеуш.
– Но нали знаеш, сине, ние никога не ядем купешка храна... Ама твоите родители биха могли да посетят дъщеря си в неделя.
– Те не обичат събирания – излъгах, защото дори не ги бях поканила.
– Какви събирания? Все пак скоро ще бъдем семейство.
– Вярно – намеси се бащата на Матеуш, – брачните халки купени ли са вече?
– Още не.
– Е, докога ще чакаш, сине? Сватбата е след два месеца, а ти още не си купил брачните халки. Или може би нямате пари? Може би да ви дадем пари за тези брачни халки – продължаваше господин свекърът.
– Няма нужда – възразих.
– Матеуш, не се стеснявай, взимай, Магда не работи, стои си вкъщи и не прави нищо, ясно е, че само с една заплата...
– Но татко...
Бащата на Матеуш извади от портфейла си пачка банкноти и я натика в ръката му.
– Татко, престани – заекна Матеуш не особено убедително.
– Не дрънкай, просто ги вземи, защото ще се обидим.
– Можеш да си купиш пердета – каза госпожа свекървата.
– Мамо... стига.
– Е, не знам, след като не се справяте... Просто искаме да ви помогнем. Като гледам това, ми идва да се разплача... спят на матрак, нямат пердета на прозорците, купешки пирожки, не знам, не знам, като ви се роди детето, то също ли ще спи на пода? Наистина...
– Може би вече да си тръгваме, а? Какво става с работата ти, Магда?
– Уреждам.
– Уреждай, дете, уреждай, защото наистина е трудно с една заплата, Матеуш така го е закъсал.
– А може би да ти помогна с нещо, да се обадя тук-там?
– Не е необходимо.
– Фирмата ми има нужда от секретарка – предложи таткото на Матеуш. – Ще попитам.
Не е необходимо.
Ще попитам.
Попита. Намъкнах взети назаем обувки с високи токове и пола до коленете и се качих с асансьора до осемнайсетия етаж.
С нулата имаш достъп до града, с девятката имаш достъп до сградата. Когато се обаждаш по мобилен телефон, набираш два пъти нула. Ето документите, които ще ти трябват. Хартия за писма, използваш я като печаташ нещо важно, така че слагай нормалната, факсът е там, знаеш как се работи с факс, няма да ти го обяснявам, имаш адресите в алтлука, паролата на компютъра, натискаш ентър, ще ти се обаждат клиенти от сградата, имат най-различни проблеми, я дръжката на вратата им се е счупила, я тоалетната не работи, тогава се обаждаш на техниците, за да поправят, аварийният изход е там, ако нещо се случи, знаеш какво имам предвид, всички тук са малко параноици след единайсети септември, знаеш, аха, тогава не може да се ползва асансьорът, стълбището се отваря автоматично, но какво да ти говоря сега, аз съм в стая седемстотин и три, ако има нещо, ела или се обади.
Или ела, или ако не, обади се. Обади се в съседната стая. Тя е в 703, аз съм в 702. Можеш да прекараш целия си живот така. Аз нямам прозорци. Но тя има. Прозорците ù гледат към двореца и част от централния площад, но вече строят нов небостъргач, така че ще ù скрива централния. И запомни, не идвай със сандали, само затворени обувки, дори когато е горещо, трябва да спазваме определени правила. Цветове: сив, графитен, тъмносин, бежов, може и черен, но не твърде често. Печатите са в лявото чекмедже. Всичко окей ли е? Е, тогава успех.
Обувките ме убиват. Може би ще ги сваля, никой няма да забележи, виждат ме от кръста нагоре, но не и надолу, тук е малко клаустрофобично, ако утре нося същия взет назаем костюм, няма да е добре.
– Госпожо Магда, две кафета, едното с мляко, другото без.
– А бисквитки, защо не донесохте бисквитки? Е добре, сега ни оставете сами.
Телефонът звъни, ало, звъня от шестнайсетия, тук е много горещо, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Вече го предавам на техниците, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Ало, на двайсет и трети ни е студено, да се вдигне с един градус, когато отговаряш на телефона, казвай: главен офис. Ало, главен офис, госпожо, какъв е този главен офис, вече звънях два пъти заради вратата, че не се затваря, мокетът е твърде дебел и вратата не се затваря, да... звъня от осемнайсети, вратата не се затваря, да, намалете температурата с два градуса, защото на госпожата от световната банка ù е твърде горещо, да, ало, тя вече се обажда три пъти и все още ù е твърде горещо, три пъти се обажда по този въпрос, децата в Африка умират от глад, а госпожата от световната банка вече се обади три пъти по телефона, да, много ви моля, не може да се издържа при такива условия, в Южна Америка децата работят дори и в производството на кокаин, търговията с оръжие, сглобяването на кутиите за компютри, свят мейд ин чайна, но госпожата от световната банка се обажда, климатикът е развален, това е скандал, ние сме в Европа, а климатикът не работи, такава жега е, че не се издържа, моля, направете нещо, госпожо, вие сте в главния офис. В Санкт Петербург децата зимуват в канализацията, лепило, ябол, може да се изрита възрастна жена, да се пребие с тръба пиян дядо и така си осигуряват лепилото.
Ще ни донесете ли тези бисквитки, или не? Е, защо трябва да ви се напомня... Госпожо Магда, принтерът е повреден. Може би няма мастило? Има? Може би трябва да го изключите и включите отново?
Как да разпечатвам! Това е скандал! Клиентът чака, а принтерът не работи, принтер мейд ин чайна, но не работи, а това е много важен клиент, този принтер в Китай са го сглобили деца, защото там е най-евтино, полските деца, които също имат училищни тетрадки, чанти и тебешири мейд ин чайна, не са отишли на лагер, удрят топката в стената на блока, къпят се в Черняковското езеро, деветгодишно момче се е удавило, чета новините на страницата на онет, защо принтерът не работи? Можете ли да ми отговорите на този въпрос?
Не мога, защото не знам, мога да се обадя в сервиза, за да дойде някой, който да ремонтира принтера. Това и аз мога да го направя, клиентът чака и какво да му обяснявам сега? Какво става с климатика, вие там всичките ли се печете?
Вратата не се затваря, чакам от два часа, той е много важен клиент, много важен, тези деца работят в производството на кокаин, дилърите продават стоките на улицата за сума, осемдесет пъти по-голяма, отколкото дават на децата, печалба осемстотин процента, но децата и така са доволни, госпожата от световната банка има други проблеми, на кого му пука за децата от Колумбия. А, на кого?
Госпожо Магда, още две кафета. Със или без бисквитки? Що за въпрос, разбира се, че с бисквитки, това е много важен клиент. От този клиент, госпожо, зависи дали ще си купите нови бикини, или не.
Бикини мейд ин чайна.
А че са от Китай...
Е, на кого му пука за децата...
Колумбия или Китай, същата абстракция.
Мида (превод Васил Велчев, корица Капка Кънева и Благовеста Нейчева, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Сряда, 07 Август 2024г. 12:12ч.
Денят, в който реката замръзна | Ставрос Христодулу
Публикувана в
Литература
"От лошо семе си, лоша вест те чака..." шепне като проклятие един от героите на романа Денят, в който реката замръзна, спечелил на кипърския писател Стàврос Христодýлу Европейската награда за литература през 2020-а, а именно въпросът за произхода и идентичността е ключов за този пъзел от престъпления от страст (в откъса по-долу), в който има място за пророчества, жигола, журналистически разследвания, видни политици и художници, комплексирани полицаи и...
Кракът му за първи път стъпваше в болница. Майка му все повтаряше: "Здрав си като кон, същински бащичко!". Добре си спомняше – макар да беше на седем години тогава, – когато я откараха спешно с линейка и после той настояваше да я види в интензивното. Баща му го спря. "Стой далече от болниците и болестите, за да не те подмятат насам-натам", съветваше го. Досега не му се беше случвало. Да де, но съдбата се обръща...
Бутна тежката дървена врата на болница "Свети Рокуш" и се озова, с Андреа на ръце, в приемна, твърде малка за такава огромна болница. Вдясно, в дървена будка, седеше руса жена на средна възраст. Широката ù усмивка му се стори съвършено неуместна.
– Вашите документи! – посрещна ги с леко глезено гласче, което съвсем не подхождаше на обстановката. – Документите! – повтори, този път по-скоро нетърпеливо, на младия мъж, който я гледаше като изгубен.
Истината беше, че дори да не се напъва много, на ден можеше да пренесе и сто тежки кашона в склада, без да ги разсипе. Но се паникьосваше пред всичко, свързано с бюрократични формалности. Положението спаси старият Габор, който се появи в най-критичния момент и се погрижи нещата да станат както трябва. Всичко това изглеждаше съвсем естествено на възрастния мъж. Той познаваше от деца Андреа и Ласло, по-малкия ù брат. Само един етаж делеше апартаментите им. А с баща им, с когото работеха заедно като пожарникари, продължаваха да се срещат, вече като пенсионери, и се наслаждаваха на някоя добра партия шах с по две чашки леденостудена водка. След половин час, като попълниха документите, нещата най-сетне поеха по реда си.
– Лекарите ще се погрижат за момичето. Обадих се на брат ù и той ще дойде. Аз ще тръгвам, а ти го изчакай, не вярвам да се забави – рече му старият пожарникар и го потупа насърчително по рамото.
Щом остана сам, той осъзна, че на етажа цареше неестествена тишина. Сякаш някой бе натиснал някакъв бутон и бе изключил всички звуци. Седеше на един от пластмасовите столове, завинтени за пода в дълъг коридор, застлан с червеникави плочки. Теракотени са – помисли си. Това момиче вечно го допълваше и поправяше – имаше манията да изразява по възможно най-изискания начин и най-простите неща... "Зеленото ти отива", беше ù направил комплимент последния път, когато се видяха. "Неее, това е цвят петрол", поклати глава тя. Какъв е тоя петролен цвят, по дяволите? – беше се запитал. Но предпочете да си замълчи.
Умът му потъна в спомени за цветове със странни имена, докато медицинският персонал сновеше мълчаливо и безизразно из стаите. Минутите се изнизваха мъчително бавно. Трябва да бяха минали два часа, когато усети как клепачите му натежават и тялото му плава в някакво тюркоазено море – да, точно такова, нито синьо, нито зелено – и то го отвличаше към безбрежния хоризонт.
Писклив женски глас го върна рязко в действителността и той скочи ужасèн от мястото си. Сякаш отвратителният глас бе отровил въздуха, който дишаше. Нещо не е както трябва... – помисли си и седна неспокойно на стола.
– В стая 22. Бързо! – заповяда гласът.
Настана пълен хаос. Лекари тичаха насам-натам, следвани от сестрите, а някаква лампа светеше на пресекулки, подавайки тревожен сигнал, че е възникнало нещо спешно. Когато се появи, Ласло ужасено взе да разпитва какво, по дяволите, става и защо всички са така паникьосани.
Братът на Андреа никога не го бе понасял. Дори не го наричаше по име – викаше му "оня любовник от "Шкала", като на лицето му се изписваше гримаса на отвращение.
С Андреа се запознаха в "Шкала". Тя бе току-що назначена за продавачка на щанда със сирената и колбасите. А той работеше от по-отдавна в склада. Все изтъкваше, че го е запленила още преди да разгледа лицето ù като хората. Спечели го със звънкия си смях. Без да подозира нищо, минаваше пред щанда ù и дочу омайващия звън, подобен на птиче чуруликане, понесло се над водите на ручей. Веднага пусна кашона на пода и се обърна към нея. И се влюби. Със страст, на каквато не подозираше, че е способен. "Не мога да те обичам цялата – все повтаряше, а тя се смееше, сякаш от нея извираха бълбукащите ручеи на едно непресъхващо щастие. – Затова обичам веждите ти, носа ти, бузите..." И с всяка дума я целуваше с обожание на съответното място.
Станаха неразделни. Сутрин той оставяше цветенце на стола ù, а тя го закичваше в пазвата си. През обедната почивка Андреа крадеше малко руска салата и пушено сирене, понеже знаеше колко ги обича, и двамата се срещаха в склада. Ядяха набързо и после потъваха един в друг върху кашоните. И всеки път сякаш им беше първи.
Децата на "Шкала". Така ги нарекоха в супермаркета. Макар той да беше с шест години по-възрастен от нея, изглеждаха създадени един за друг, по едно и също време. Никой не оспорваше правото му да я обича истински.
Никой освен Ласло с объркания си мозък. Той се появи в склада точно преди една година и се опита да го сплаши. Застана пред него със свити юмруци, като че готов за бой, и го предупреди:
– Остави на мира малката, чуваш ли, иначе...
– Иначе какво? – отвърна му насмешливо. Дори не благоволи да стане от мястото си. Не повдигна глава да го погледне. Можеше да смаже с малкия си пръст такива като него.
На етажа, на който се намираше клиниката по акушерство и гинекология, се долавяше напрежение. Сякаш очакваха всеки момент да се случи нещо лошо, но никой не се осмеляваше да продума за това. Хората от персонала влизаха и излизаха безмълвни с нервни жестове от стаите, а ръцете му стискаха със сила пластмасовия стол при всяко проскърцване на някоя врата, която се отваряше. По дланите му се очертаха дълбоки червени бразди, но той оставаше неподвижен на мястото си, със стиснати крака и леко приведен напред. Усещаше вдървените си мускули и капките пот, които попиваха в яката на ризата му.
– Какво става тук? Казвай де! – Ласло го сграбчи за раменете и силно го разтърси. А той го изгледа с празен поглед, без да може да обясни с думи защо седи като прикован за стола. Промърмори нещо за сутрешното обаждане, за трабанта, превърнал се в спасителна лодка, и за странната тишина, която цареше, преди да започнат виковете и търчането насам-натам. Говореше като замаян, със сведена глава. Враждебният поглед на Ласло никак не помагаше в тази ситуация.
– За Ковач! Вие съпругът ли сте?
Чули въпроса на лекаря, и двамата мъже едновременно извърнаха глави към него.
– Няма съпруг. Аз съм брат ù – отвърна Ласло и гневът в гласа му не можеше да прикрие уплахата. Сякаш усещаше злото, устремило се към него.
Лекарят се приближи. По изражението му личеше, че не носи хубави новини.
– Съжалявам – промълви смутено. – Детето е добре... Момче е.
– А сестра ми?
– Съжалявам... – повтори тихо, като че тонът му можеше да смекчи болезнената новина.
Ласло се довлече до един стол, а лекарят се надвеси над него. Утешителните му думи, примесени с медицински термини, изсмукваха всичкия кислород от въздуха.
Младият мъж несъзнателно отстъпи няколко крачки назад, слушайки как двамата, лекарят и брат ù, повтарят "усложнение" и "кръвоизлив", за да избегнат челния сблъсък с неумолимия факт. Той остана още малко, като ги гледаше мълчаливо, и за първи път се почувства толкова чужд. Толкова сам. Така невидим. Прекоси с бавни крачки коридора, повтаряйки наум ужасната вест за смъртта: усложнение, кръвоизлив, сърдечен арест... Отново и отново. И с всяка дума риташе стената, докато не се очерта цяла поредица черни петна, които водеха към изхода. На стълбището залитна и се опря; сетне издишваше рязко на всяко стъпало, за да изхвърли бремето от дробовете си.
На партера се поспря и се доближи до будката, в която жената сега прелистваше някакво списание. Изгледа я с насълзени очи, сякаш тя беше първият и единствен човек в цялата сграда, който можеше да разбере болката му.
"От лошо семе си, лоша вест те чака...", промълви той. Жената му отвърна с насилена усмивка. Балдахинът ù бе тесен и в него нямаше място за чуждите скърби.
Денят, в който реката замръзна (превод Иван Б. Генов, корица Капка Кънева, 392 стр, цена 24 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
"Не само ще можеш да слушаш прекрасна музика и интелигентни разговори, но и ще имаш предимството да можеш да шпионираш какво говори за теб цялото ти семейство, а това трябва да е много забавно." – тези думи принадлежат на сюрреалистичния роман Слуховият рог от Леонора Карингтън и някак магично-реалистично намигат към целия живот на техния автор, художникът, писател и най-вече заклет сюрреалист Леонора Карингтън... Да, нейната героиня Мариан е неостаряваща, но недочуваща 92-годишна фурия (сякаш предсказваща, че Леонора ще доживее 94-те), която живее в Мексико (досущ като самата Карингтън) със своя син Галахад, жена му Мюриел и внука си Робърт, а тяхното желание да изпратят Мариан в мистериозен старчески дом дори леко да напомня престоя на Леонора в психиатрична клиника и бунта ѝ срещу семейство Карингтън, то по-важното е, че в тази сюрреалистична одисея, наречена Слуховият рог (отбелязваме 50 години от изданието ѝ с откъса по-долу) има място за много магически реализъм от "тръбен" характер, за куп анималистични метафори (така любими и на Леонора в нейните картини и скулптури, и на нейния любим сюрреалист Макс Ернст), има място и за манифест на феминизма и отношението към женското тяло и остаряването...
Една прекрасна понеделнишка сутрин отидох на обичайното си посещение при Кармела, която вече ме чакаше на прага. Веднага видях, че тя е в състояние на силно вълнение, тъй като беше забравила да си сложи перуката. Кармела е плешива. Обичайно никога не би излязла на улицата без перука, тъй като е доста суетна, а червената ѝ перука е нещо като кралски жест към отдавна изгубената ѝ коса, която беше почти толкова червена, колкото и перуката ѝ, ако не ме лъже паметта. Този понеделник Кармела не носеше като корона обичайната си гордост, но бе силно развълнувана и мърмореше на себе си, което изобщо не ѝ е навик. Носех ѝ едно яйце, което кокошката бе снесла същата сутрин, но го изпуснах, когато ме стисна здраво за ръката. Много жалко, защото яйцето вече не можеше да се поправи.
– Чаках те, Мариан, закъсня двайсет минути – каза тя, без да обръща внимание на счупеното яйце. – Някой ден ще забравиш изобщо да дойдеш.
Гласът ѝ звучеше като далечен писък и това беше, общо взето, казаното от нея, защото, разбира се, аз не чух всичко. Тя ме издърпа в къщата и след няколко опита ми обясни, че има подарък за мен.
– Един подарък, един подарък, един подарък.
Кармела ми е давала подаръци няколко пъти и те понякога са плетени, а друг път – тестени, но никога не съм я виждала толкова развълнувана. Когато разопакова слуховата тръба, изпаднах в недоумение дали това нещо се използва за ядене или пиене, или просто за украса. След сума ти сложни жестове тя най-накрая я опря в ухото ми и това, което винаги бях чувала като отдалечен писък, премина през главата ми като рев на разгневен бик.
– Чуваш ли ме, Мариан?
Наистина чувах, беше ужасяващо.
– Чуваш ли ме, Мариан?
Кимнах безмълвно, този страшен шум беше по-лош от мотоциклета на Робърт.
– Тази великолепна тръба ще промени живота ти.
Накрая рекох:
– За бога, не викай, че ме изнервяш.
– Чудо! – извика Кармела, все още развълнувана, но продължи по-тихо. – Животът ти ще се промени.
Седнахме и засмукахме виолетки, които Кармела харесва, понеже според нея ароматизират дъха; аз вече свиквам с доста неприятния им вкус и започвам да ги харесвам благодарение на симпатиите си към Кармела. Обсъдихме всички революционни възможности на тръбата.
– Не само ще можеш да слушаш прекрасна музика и интелигентни разговори, но и ще имаш предимството да можеш да шпионираш какво говори за теб цялото ти семейство, а това трябва да е много забавно.
Кармела беше приключила с виолетката и бе запалила малка черна пура, която пазеше за специални случаи.
– Разбира се, трябва да си много потайна по отношение на тръбата, защото може да ти я отнемат, ако решат, че не искат да чуваш какво си говорят.
– Защо да крият нещо от мен? – попитах аз, мислейки си за неизлечимата страст на Кармела към драмата. – Не им създавам никакви проблеми и те почти никога не ме виждат.
– Никога не знаеш – каза Кармела. – Хората под седемдесет и над седем са много ненадеждни, освен ако не са котки. Не можеш да прекаляваш с вниманието си към тях. Представи си вълнуващата сила да подслушваш другите, когато те си мислят, че не ги чуваш.
– Едва ли ще пропуснат тръбата – усъмних се аз. – Сигурно е биволски рог, а биволите са огромни животни.
– Разбира се, не бива да ги оставяш да те видят с него, трябва да се скриеш някъде и да слушаш.
Не бях се сетила за това, със сигурност обещаваше безкрайни възможности.
– Е, Кармела, мисля, че е много любезно от твоя страна, а този флорален дизайн е наистина безкрайно красив, изглежда якобински от епохата на Джеймс I.
– Ще можеш да чуеш и последното ми писмо, което още не съм изпратила, защото чаках да ти го прочета. Откакто откраднах парижкия телефонен указател от консулството, увеличих обема на работата си. Не можеш да си представиш всички красиви имена в Париж. Това е адресирано до мосю Белведер Оаз Ноази, Рю де ла Решт Потен, Париж, Втори район. Едва ли някой може да си измисли нещо по-звучно, дори и да се мъчи. Представям си го като доста крехък стар господин, все още елегантен, със страст към тропическите гъби, които отглежда в гардероб в стил ампир. Носи бродирани жилетки и пътува с лилав багаж.
– Знаеш ли, Кармела, понякога си мисля, че би могла да получиш отговор, ако не налагаш въображението си върху хора, които никога не си виждала. Мосю Белведер Оаз Ноази несъмнено е много хубаво име, но да предположим, че е някой дебелак и колекционира плетени кошници. Да предположим, че никога не пътува и няма багаж или пък, че е млад мъж, който копнее за морето. Мисля, че трябва да бъдеш по-реалистична.
– Понякога си много негативно настроена, Мариан, макар да знам, че имаш добро сърце, но това не е причина бедният господин Белведер Оаз Ноази да прави нещо толкова тривиално, като например да събира плетени кошници. Той е крехък, но безстрашен, и възнамерявам да му изпратя гъбени спори, за да обогати видовете, които си е набавил от Хималаите.
Нямаше какво повече да се каже, затова Кармела прочете писмото. Тя се правеше на някой известен перуански алпинист, загубил ръката си, опитвайки се да спаси живота на мече гризли, заклещено на ръба на пропастта. А после майката мечка безмилостно отхапала ръката ѝ. Продължи с най-различна информация за гъбите, растящи на голяма надморска височина и предложи да изпрати проби. Струваше ми се, че залага твърде много на предположенията си.
Когато излязох от къщата на Кармела, беше станало почти обед. Носех мистериозния си пакет под шала, като вървях много бавно, за да пестя енергия. По това време се чувствах доста развълнувана и почти бях забравила, че за обяд ще има доматена супа. Много обичам да ям доматена супа от консерва, но ние не си я купуваме често.
Лекото ми вълнение ми внуши идеята да вляза през входната врата, вместо да заобиколя по задния път, което е обичайният ми ход. Обмислях да открадна един-два шоколада от Мюриел, която ги криеше зад шкафа за книги. Мюриел е много злобна по отношение на сладките неща и нямаше да е толкова дебела, ако беше по-щедра. Знаех, че е отишла в центъра да купи антимакасар, за да скрие мазните петна по столовете. Самата аз не харесвам антимакасари и предпочитам миещи се плетени столове, които не са толкова депресиращи, колкото плата, когато се замърсят.
За мое съжаление, Робърт забавляваше двама свои приятели с коктейли в салона. Всички ме погледнаха и бързо отвърнаха поглед, когато започнах да им обяснявам, че съм била на обичайната си понеделнишка разходка. Дикцията ми не е добра като едно време, защото вече нямам зъби. Монологът ми едва започваше, когато Робърт ме хвана грубо за ръката и ме изхвърли в коридора, водещ към кухнята. Явно беше ядосан. Както казва Кармела, човек никога не може да се довери на хора под седемдесет и над седем години.
Слуховият рог (превод Гергана Гълъбова, корица Теодора Югова, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
