"И това е било едно от мрачните места по земята" – да, неслучайно това са първите думи на моряка, "който още "следваше морето", Марлоу, главен герой на класиката Сърцето на мрака (в откъса по-долу) от Джоузеф Конрад... Неслучайно, дори 126 години след написването на тази история, Светът продължава да тупти със Сърцето на мрака, разделян от Хората на Цивилизован и Нецивилизован; свят, все още обладан от колониализъм, империализъм, расизъм, алчност и дехуманизация; свят, в който като ехо се носи репликата на търговеца на слонова кост Курц (другият единствено назован по име герой и антагонист в Сърцето на мрака): "Ужасът! Ужасът!"... Цивилизация на Алчността, в която "Сънят се забравя, затова се повтаря" и неслучайно тази история из мрачните лабиринти на човешкото съзнание в сърцето на Африка от по-миналия век може да се проектира върху всичко случило се, случващо се и предстоящо да се случи на този Свят – затова едни, като Франсис Форд Копола, ще я претворят в Апокалипсис сега из джунглите на Виетнам, а други ще я припознаят днес като пътуване по Реката на новинарските хроники... Затова е хубаво да си припомняме тази история (новият пълноценен превод тук е идеален за целта), както и да не забравяме първите думи на Марлоу, нали...
Платноходката "Нели" се залюля на котвата, без платната ù дори да трепнат, и застана в покой. Настъпил бе прилив, вятърът почти бе стихнал и тъй като плаваше надолу по реката, оставаше ù само да обърне нос срещу вятъра и да чака настъпването на отлива.
Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен морски път. Недалеч от брега морето и небето бяха споени в едно и в сияйното пространство обветрените платна на лодките, носещи се с прилива нагоре по течението, сякаш бяха застинали в червени островърхи купчини конопен плат, сред които проблясваха лакираните им гафели. Лека мъгла бе покрила ниските брегове, спускащи се към морето като чезнещи равнини. Въздухът над Грейвзенд беше тъмен, а още по-нататък като че ли се сгъстяваше в печален мрак, надвиснал неподвижно над най-големия и най-велик град на земята.
Наш капитан и домакин беше директорът на компанията. Четиримата го гледахме с обич, застанал на носа с гръб към нас и вперил поглед в морската шир. По цялата река нямаше нищо друго, което така да олицетворява мореплаването. Приличаше на лоцман, който за моряка е въплъщение на надеждността. Трудно беше да повярва човек, че работата му го водеше не натам, към сияйното устие, а назад, в надвисналия мрак.
Както вече бях споменал някъде, морето ни свързваше. Освен че крепеше сърцата ни по време на дългите раздели, то ни вдъхваше търпение към дългите истории и дори към убежденията на всекиго от нас. Адвокатът, прекрасен човек, поради многото си години и многото си добродетели разполагаше с единствената възглавница на палубата и лежеше на единствената постелка. Счетоводителят вече беше извадил кутия с домино и строеше фигури от кокалените плочки. Марлоу седеше с кръстосани крака по-назад вдясно, облегнат на бизан-мачтата. Имаше хлътнали бузи, жълтеникава кожа, изправен гръб, аскетичен вид и с отпуснатите си ръце с обърнати навън длани приличаше на някакъв идол. След като се увери, че котвата е добре закрепена, директорът дойде на кърмата и седна при нас. Лениво разменихме по няколко думи. След това на борда на яхтата се възцари тишина. По някаква причина играта на домино така и не започна. Бяхме се вглъбили в мислите си и нямахме желание за друго, освен спокойно да съзерцаваме. Денят безоблачно гаснеше във ведрина, застинала в ярко великолепие. Водата проблясваше кротко, небето, без нито едно петънце, бе благодатна шир от чиста светлина, самата мъгла над блатата на Есекс приличаше на сияйна и ефирна тъкан, провесена от гористите хълмове навътре в сушата и обвиваща ниските брегове в прозирни гънки. Ала мракът на запад, надвиснал над горното течение на реката, се сгъстяваше с всяка изминала минута, сякаш разгневен от приближаването на слънцето.
Ето че най-сетне извивката на неговия неуловим ход го спусна ниско и слънцето от пламтящо бяло стана мътночервено, без лъчи и без топлина, сякаш внезапно щеше да угасне, смъртоносно поразено от допира на този мрак, надвиснал над хорската тълпа.
Веднага настъпи промяна във водата и ведрината вече не беше толкова ярка, а по-дълбока. Широко разстлана, старата река течеше гладко в догарящия ден, след столетия вярна служба на хората, населяващи бреговете ù, простряла се с тихото достолепие на воден път към най-отдалечените краища на Земята. Гледахме този достопочтен поток не в яркия отблясък на някой кратък ден, който идва и отминава завинаги, а във величествената светлина на неугасващи спомени. И наистина, много е лесно за човек, "следвал морето", както се казва, с благоговение и обич, да възкреси величавия дух на миналото по долното течение на Темза. Приливите и отливите се редуват в непрестанната си служба, препълнени със спомени за хора и кораби, които носели към покоя на дома или към битките в морето. Реката е познавала и служила на всички онези, с които нацията се гордее, от сър Франсис Дрейк до сър Джон Франклин, до един рицари, с титли и без титли – великите странстващи рицари на морето. Носела е всички кораби, чиито имена блестят като скъпоценни камъни в нощта на времето, от "Златната кошута", завърнала се, пълна със съкровища в заоблените си хълбоци, след което била посетена от Нейно кралско Величество, за да стане част от гигантската легенда, до "Ереб" и "Ужас", които се отправили на други завоевания и така и не се завърнали.
Познавала е и корабите, и хората. Отплавали са от Детфорд, от Гринич, от Ирит – авантюристите и заселниците, кралските кораби и корабите на хората от борсата; капитани, адмирали, тъмните контрабандисти на източни стоки и официалните търговци от флота на Източноиндийската компания. Златотърсачи или преследвачи на слава, всички те бяха минали по този поток, носейки меч, а често и факел, пратеници на могъществото на страната, носители на искра от свещения огън. Какво ли величие не бе плавало с отлива на тази река към тайнствата на непознатата земя!... Мечти на хора, семена на общности, кълнове на империи.
Слънцето залезе, мракът се спусна над реката и по брега започнаха да се появяват светлини. Фарът "Чапман", трикрако съоръжение, издигнато в тинестата плитчина, блестеше ярко. По водата се плъзгаха фенерите на корабите – непрекъснато движение на приближаващи се и отдалечаващи се светлини. А още пò на запад по горното течение силуетът на исполинския град все така зловещо се очертаваше на фона на небето – заплашителна сянка под слънцето, злокобен отблясък под звездите.
– И това е било едно от мрачните места по земята – каза внезапно Марлоу.
Той беше единственият сред нас, който още "следваше морето". Най-лошото, което можеше да се каже за него, бе, че не е типичен представител на своето съсловие. Беше моряк, но и скитник, докато повечето моряци водят уседнал живот, така да се каже. Имат съзнанието на домошари и домът им е винаги с тях – корабът; както и тяхната страна – морето. Всеки кораб прилича на всички останали, а и морето винаги е едно и също. В неизменността на заобикалящия ги свят чуждите брегове, чуждите лица, променящата се необятност на живота се плъзгат покрай тях, обгърнати не от тайнственост, а от леко презрително невежество, тъй като за моряка тайнствено е само морето, господарката на неговия живот, непроницаемо като съдбата. За останалото, някоя случайна разходка или случайна разпивка на брега, след като е свършил работата си, са достатъчни, за да му разкрият тайните на целия континент, и той обикновено решава, че не си е струвало да ги научава. Моряшките истории се отличават с непосредствена простота, целият смисъл на която се побира в разчупена орехова черупка. Марлоу обаче не беше типичен моряк (ако изключим склонността му да разказва истории) и за него смисълът на една случка не се съдържаше вътре като ядка, а обвиваше отвън разказа, извадил я на бял свят, както блясъкът очертава мъглата, подобно на онези неясни сияния, които понякога се виждат на призрачната лунна светлина.
Думите му не ни изненадаха. Те бяха напълно обичайни за Марлоу. Посрещнати бяха с мълчание. Никой не си направи труда дори да изсумти и не след дълго той много бавно каза:
– Мислех си за много далечните времена, когато римляните дошли тук за пръв път, преди деветстотин години... онзи ден... Светлина струи от тази река от времето на рицарите, казвате? Да, но тя е като огнени езици, лумнали в равнината, като блясък на светкавица в облаците. Живеем в този проблясък и дано той продължава, докато земята ни се върти! Но вчера тук е било мрак. Представете си как се е чувствал командирът на някоя великолепна... как ги казваха?... трирема в Средиземно море, комуто изведнъж са заповядали да тръгне на север, да прекоси бързо земите на галите по суша и да поеме командването на един от онези кораби, от които легионерите – ама и те трябва да са били доста сръчни! – са строели стотици за един-два месеца, ако може да се вярва на книгите. Представете си го там, на края на света, морето – като олово, небето – с цвят на пушек, с някакъв кораб, усукващ се като акордеон... тръгнал нагоре по тази река, натоварен с припаси, със заповеди или с нещо друго. Пясъчни плитчини, блата, гори, диваци... почти нищо за ядене, което да приляга на цивилизован човек, а за пиене – само вода от Темза. Няма фалернско вино, няма слизане на брега. Тук-там някой военен лагер, изгубен в пустошта като игла в купа сено... студ, мъгла, бури, болести, изгнание и смърт... смърт, която дебне във въздуха, във водата, в гората. Сигурно са измирали като мухи тук. О, да, той се е справил. Справил се е даже много добре, няма две мнения, при това – без да се замисля особено, освен може би впоследствие, когато се е хвалел през какви перипетии е минал. Имали са достатъчно мъжество да се изправят пред мрака.
Сърцето на мрака (превод Герасим Й. Славов, корица Виктория Видевска, 200 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
