"Не е зле; струва ми се, че относно теми, които толкова ме бяха обсебили, тази книга е моето завещание" ще каже аржентинеца Хорхе Луис Борхес, когато неговите литературни беседи, проведени в седем вечери в театър Колизей, в Буенос Айрес през 1977-а, са събрани и издадени в сборника Седем вèчери през 1980-а, само 6 години преди смъртта му и 25 години след като е изгубил зрението си (или както ще сподели тук: "... Of God; who with such splendid irony, At one touch granted me books and night")... И да, философските беседи Божествена комедия, Кошмарът, Хиляда и една нощ, Будизмът, Поезията, Кабала и Слепотата наистина обхващат всичко онова, което проникновено е вълнувало Борхес, неслучайно наричан "философ на микроскопичния детайл"... Затова и откъсът по-долу ни връща към втората вечер/беседа Кошмарът – сънищата (и кошмарите) винаги са играли фантастично ключова роля и в емблематичните кратки разкази на Борхес, и в неговата поезия, което неслучайно води и към "жанровия му арест" като майстор на магическия реализъм, както и неслучайно ще го накара да заяви: "На всеки човек посредством съня е дадена една малка лична вечност, която му позволява да види своето неотдавнашно минало и своето скорошно бъдеще"...
Из ВЕЧЕР ВТОРА
Кошмарът
ГОСПОЖИ, ГОСПОДА!
Сънищата са родът; кошмарът – видът. Ще говоря за сънищата и след това – за кошмарите. Препрочетох две книги по психология. Почувствах се доста разочарован. В тях се говори за инструментите на сънищата или за темите на сънищата (ще се върна да обоснова тази дума по-нататък), а не се говори за онова, което бих искал: за удивителното, за странното във факта, че се сънува.
Така, в една книга по психология, която високо ценя, "Съзнанието на човека" (The Mind of Man) на Густав Спилър, се казва, че сънищата отговарят на най-ниското ниво на умствената активност (на мен обаче ми се струва, че това е грешка), и се говори за непоследователността на сънищата, за несвързаността на тяхното съдържание. Искам да припомня за Грусак и възхитителното му изследване "Между сънищата", публикувано в сборника с есета "Интелектуалният път". В края на това изследване (мисля – във втори том) Грусак казва, че е удивителен фактът всяка сутрин да се събуждаме ясно мислещи (да кажем, относително ясно мислещи), след като сме преминали през тази зона на сенки, през лабиринтите на сънищата. Изследването на сънищата включва една особена трудност. Не можем да изследваме сънищата непосредствено. Можем да говорим за спомена от сънищата. И вероятно споменът за сънищата не може да се свърже пряко със сънищата. Един голям писател от XV в., сър Томас Браун, вярваше че нашите спомени за сънищата са по-бедни от прекрасната действителност.
Други, в замяна, вярват, че подобряваме сънищата: ако си мислим, че всъщност сънят е фантастично произведение (аз мисля че той е), вероятно продължаваме да съчиняваме в момента на събуждането и когато, по-късно, го разказваме. Спомням си сега книгата на Дън "Експеримент с времето". Не съм съгласен с неговата теория, но е толкова красива, че си струва да бъде припомнена. Преди това, за да опростя нещата (скачам от книга на книга, моите спомени надделяват над моите мисли), искам да припомня великата книга на Боеций "Утешението на философията", която Данте без съмнение е чел и препрочитал, както е чел и препрочитал цялата литература на Средновековието.
Боеций, наричан "последния римлянин", сенаторът Боеций си представя един зрител на надбягване с коне. Зрителят се намира на хиподрума и от своята ложа вижда конете и състезанието, перипетиите на надбягването, финиширането на един от конете, всичко в своята последователност. Боеций си въобразява и друг зрител, той е зрител на зрителя и зрител на надбягването: това вероятно е Бог. Бог вижда цялото състезание, вижда го в един само вечен момент, в неговата моментна вечност, надбягването с коне, перипетиите, финиширането. Само с един поглед вижда всичко, както вижда цялата световна история. Така комбинира две представи: идеята за свободния избор и идеята за Провидението. Така както зрителят проследява цялото състезание и не му влияе (освен че го вижда в неговата последователност), Бог вижда цялото състезание от люлката до гроба. Той не влияе на това, което правим, ние действаме свободно, но Бог вече знае – нека да кажем това, – Бог вече знае каква ще е нашата съдба. Бог вижда по същия начин световната история, случващото се в световната история; вижда всичко това в един само прекрасен, главозамайващ миг, какъвто е вечността.
Дън е английски писател от ХХ в. Не познавам заглавие по-интересно от това на неговата книга: "Един експеримент с времето". В нея той си представя, че всеки от нас има щастието да притежава една непретенциозна лична вечност: притежаваме тази непретенциозна вечност всяка нощ. Тази нощ ще спим и ще сънуваме, че е сряда. Ще сънуваме, че е сряда или че е следващият ден, или четвъртък, или може би петък, или може би че е вторник... На всеки човек посредством съня е дадена една малка лична вечност, която му позволява да види своето неотдавнашно минало и своето скорошно бъдеще.
Всичко това сънуващият вижда с един поглед, по същия начин, както Бог от своята необятна вечност вижда всемирния ход. Какво се случва, когато се събудим? Случва се, че тъй като сме свикнали с последователността на живота, придаваме повествователна форма на нашия сън, обаче нашият сън е бил множествен и едновременен.
Нека разгледаме един прост пример. Да предположим, че сънувам човек, просто образа на един човек (това е съвсем обикновен сън), и веднага след това сънувам образа на дърво. Когато се събудя, мога да придам на този сън сложност, която той не притежава: мога да мисля, че съм сънувал някакъв човек, който се превръща в дърво, че е дърво. Преиначавам обстоятелствата, започвам да съчинявам.
Не знаем какво точно се случва със сънищата: не е невъзможно по време на сънищата да сме в рая, или пък в ада, може да сме някой, когото Шекспир е нарекъл "онова, което съм" (the thing I am), може да сме ние, може да сме Божествеността. Това се забравя, след като се събудим. Можем да изследваме сънищата само по спомена за тях, по бледия спомен за тях.
Чел съм също Фрейзър, един наистина изобретателен писател, но също и лековерен, понеже, както изглежда, той вярва на всичко, което пътешествениците му разказват. Според Фрейзър диваците не правят разлика между действителност и сън. За тях сънищата са епизод от действителността. Според Фрейзър (или според пътешествениците, които Фрейзър е чел) един дивак сънува, че върви из гората и убива лъв; когато се събужда, мисли, че душата му е напуснала тялото и е убила лъв в сънищата му. Или, ако искаме да усложним още малко нещата, можем да предположим, че е убил съня за един лъв. Всичко това е възможно и, разбира се, тази идея съвпада с разбирането, че децата не различават много добре действителността от съня.
Ще споделя един личен спомен. Един мой племенник, сигурно е бил пет-шестгодишен – моите спомени са доста неточни, – всяка сутрин ми разказваше своите сънища. Помня как една сутрин (той беше седнал на земята) го попитах какво е сънувал. Тъй като познаваше моето hobby, той послушно ми отговори: "Снощи сънувах, че се бях загубил в гората, страхувах се, но стигнах до една полянка, на която имаше бяла дървена къщичка, стълбата се виеше около нея под навес с една врата накрая, от тази врата излезе ти". Прекъсна разказа изведнъж и попита: "Кажи ми, ти какво правеше в тази къщичка?".
За него всичко се случваше едновременно, действителност и сън. Това ни води до друга хипотеза, до хипотезата на мистиците; хипотезата на метафизиците е обратната на тяхната, но може да бъде объркана с нея. За дивака и детето сънищата са част от действителността, за поетите и мистиците е възможно цялата действителност да е сън. Това го казва Калдерон де ла Барка сухо и лаконично: животът е сън. Шекспир го показва образно: "Направени сме от същото дърво, от което са направени и нашите сънища"; по прекрасен начин го казва австрийският поет Валтер фон дер Фогелвайде, като се пита (ще го кажа първо на моя лош немски и после на моя по-добър испански): Ist es mei Leben getraümt oder ist es wahr?, или "Моят живот сън ли е, или истина?". Не е сигурно. Това, без съмнение, ни води до солипсизъм, до подозрението, че има само един мечтател и този мечтател е всеки един от нас. Този мечтател – ако става дума за мен – в този момент ви сънува, сънува и тази беседа.
Седем вèчери (превод Калин Коев, корица Стефан Касъров, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
