Съществуването извън рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света винаги е вълнувало Саяка Мурата – колкото това бе ключово за романа ѝ Жената конбини (удостоен с престижната Акутагава награда), толкова е емблематично и в последвалия Земляни (в откъса по-долу). Героите на Мурата толкова обичат да стоят извън подредените конбини стелажи на обществото, че Нацуки (около която в орбита се движат всички най-важни неща в Земляни) не на шега признава Космоса и планетата Попинпобопия за свой дом, а докато вълшебните ѝ сили помагат "да придвижва живота си напред към бъдещето", тя обгрижва говорещия таралеж Пиют и крои планове за бягство от земната Фабрика на принудите с нейните извън-земни-по-орбита, братовчедът Юу и съпругът Томоя...
2
Моят град е Фабрика за производство на човешки бебета. Хората живеят в гнезда, наредени плътно едно до друго. Като стаята с копринените пашкули в къщата на баба. Гнездата са подредени в прави редици и във всяко има мъжко и женско същество, които се размножават, и техните бебета. Размножаващите се двойки отглеждат своите малки в гнездата си. И аз живея в такова гнездо.
Фабриката за бебета произвежда хора, свързани с плът и кръв. Накрая ние, децата, също ще напуснем Фабриката и ще бъдем изпратени навън. След като бъдат изпратени навън, мъжките и женски човешки екземпляри се учат да носят храна в гнездата си. Те се превръщат в оръдия на обществото, получават пари от други човеци и купуват храна. Накрая тези млади хора също формират размножаващи се двойки, настаняват се в нови гнезда и създават още бебета.
Така съм си го представяла винаги и когато в началото на пети клас имахме часове по сексуално образование, правотата ми беше доказана. Утробата ми беше фабричен компонент заедно с нечии тестиси, които също бяха фабричен компонент, и предназначението им беше да произвеждат бебета. Мъжете и жените пъплеха в гнездата си със скрити в телата фабрични компоненти.
Вече бях омъжена за Юу, но понеже той беше извънземен, сигурно не можеше да прави бебета. Ако не успеехме да намерим неговия космически кораб, обществото щеше да ме чифтоса в размножителна двойка с някой друг. Надявах се да намерим космическия кораб, преди това да се случи.
Пиют спеше в леглото, което му бях направила в чекмеджето на бюрото ми. Аз продължавах да използвам вълшебната пръчка и огледалото, което той тайно ми беше дал. Моите вълшебни сили ми помагаха да придвижвам живота си напред към бъдещето.
Щом се прибрахме у дома, аз се обадих на най-добрата си приятелка Шидзука. Тя беше останала в града по време на празника Обон и явно беше скучала, докато ме нямаше.
– Ще дойдеш ли утре на басейна, Нацуки? Обещах на Рика и на Еми да отида, обаче не харесвам Рика. По-забавно ще е, ако и ти дойдеш. Хайде да отидем заедно на водната пързалка.
– Извинявай, но снощи ми дойде.
– Уф, ама че гадно! Добре тогава, да идем вдругиден на палачинки.
– Екстра!
– Подготвителните курсове започват следващата седмица, нали? Мразя ги, но нямам търпение да видя господин Игасаки. Голям сладур!
Засмях се. Приятно ми беше да си бъбря с Шидзука след раздялата. Изведнъж усетих силен удар по гърба.
– Затвори телефона!
Обърнах се и видях сестра си да стърчи зад мен ядосана. Винаги идва и ме удря по гърба, когато говоря по телефона.
– Извинявай, но сестра ми май иска да говори по телефона.
– Така ли? Добре, тогава до вдругиден!
– До скоро!
Когато затворих, сестра ми каза раздразнено:
– Вдигам температура, когато говориш толкова силно.
– Извинявай.
Тя ме избута от стаята и затръшна вратата. Щеше да мине цяла вечност, преди да излезе. Винаги беше едно и също. Отидох на пръсти в моята стая, стараех се да не вдигам никакъв шум. Сложих си пръстена и го погледнах. Когато правех така, имах чувството, че с Юу имаме общ пръст. Като се замисля, безименният ми пръст наистина изглеждаше странно светъл. Приличаше на тънките пръсти на Юу. Погалих го нежно.
Легнах си с пръстена. Когато затворех очи, виждах открития Космос. Искаше ми се колкото може по-скоро да се върна в онзи непрогледен мрак. Никога не бях виждала планетата Попинпобопия, но започвах да я чувствам като своя истински дом.
В деня, в който започваха летните подготвителни курсове, аз се чудех какво да си облека и накрая се спрях на черна риза. Закопчах я догоре. Беше ми малко топло въпреки късия ръкав. Взех си чантата за училище, пъхнах вътре Пиют и се качих горе. Мама беше в коридора. Намръщи се, като ме видя.
– Какво си облякла? Все едно отиваш на погребение.
– Ами...
– Как може да си толкова мрачна! – въздъхна тя. – И бездруго съм капнала.
Полезно е човек да има кошче за отпадъци у дома. В нашата къща това е моята роля. Когато на татко, мама и Кисе им дойде до гуша и не издържат повече, изсипват всичко в мен.
Мама тъкмо отиваше при съседите, за да занесе най-новия квартален бюлетин, затова излязох с нея.
– Здравей, Нацуки, на подготвителен курс ли отиваш? – подвикна ми съседката. – Толкова си пораснала!
– Не, не е – силно възрази мама зад мен. – Все ще оплеска нещо. За миг дори не мога да я оставя без надзор.
– Не ми се вярва, Нацуки, нали? – попита жената и се извърна към мен.
– Мама е права – отвърнах.
Когато не използвах магическите си способности, наистина бях голямо бреме. Открай време съм непохватна и грозна. Сигурно за хората в този град бебешка Фабрика присъствието ми е голяма мъка.
– Твоята малка Чика обаче е толкова надарена – продължи мама на висок глас. – А това дете е толкова глупаво, не схваща какво се иска от него. Като камък ми е на шията. Кълна се, сили не ми останаха.
Тя ме перна по главата с папката, в която беше бюлетинът. Често ме удря по главата. Казва, че било полезно да ми стръска малко главата, защото съм била много глупава. И понеже тиквата ми била празна, много хубаво дрънчала. Може и да беше вярно. Ударът отекна силно и ясно.
– Гледай я как се облича! Срамота. Никога няма да я оженим, ако изглежда така.
– Вярно е – кимнах.
Жената, която ме беше родила, твърдеше, че съм воденичен камък на шията ѝ, и сигурно беше вярно. Може би дори съществуването ми беше огромна неприятност за тях. Сестра ми казваше, че тръпки я побивали от мен. Била съм толкова безполезен израстък, че се стресирала само като ме погледне.
– Извинете – казах и механично наведох глава.
– О, не, не! Това изобщо не е вярно – произнесе слисано жената.
– Е, трябва да вървя – казах, наведох отново глава, качих се на колелото си и потеглих към курсовете.
– Ама наистина... – чух гласа на мама зад гърба си. – На кого прилича това дете? Със сигурност не на нас.
Земляни (превод Надeжда Розова, корица Люба Халева, 272 стр, цена 24 лeва) е в книжарниците
