"И чакаме, ден след ден, да се върнем у дома. Домът, който е на север оттук, точно зад планината, която прекосихме. Това е посоката, в която мълчаливо се взира Ама, гледа през мен, сякаш не съм нищо освен хоризонт." – тези думи принадлежат на дебютния роман Мерим земята с телата си (в откъса по-долу) на тибетската писателка Церинг Янгзом Лама, която полу-автобиографично "съживява" епичната история на тибетско семейство в изгнание в продължение на над 50 години и три поколения. След китайската окупация на Тибет двете сестри, Лхамо и Тенкий, са принудени да израснат в бежански лагер в Непал, без родина, без родители (които губят по Пътя), но с мечти, надежди и мистичната статуя на безименен светец, които ги водят из лабиринтите на Пътя до... Канада. Или казано иначе: "За онези от нас, които не могат да се завърнат у дома, целият свят е мечта"...
2
Мустанг, Непал
Зимата на 1961 г.
НИКОЙ НЕ би го признал, но мисля, че намерихме временния си дом. След месеци живот по пещери и заснежени склонове, където се хранехме с горски плодове и пиехме вода от планинските потоци, най-сетне се спуснахме в пустинните низини. Тук хората изглеждат и звучат малко като нас, макар че се наричат с други имена. Открихме долина, в която имаше множество други хора, избягали от различни части на Нгари и У Цанг. Групата ни от осемнайсет семейства – почти половината от нашето село, се струпа до голяма река и почна да си строи ново селище от платнища и прътове. Ние си издигнахме палатка – направена е от кожата на яковете на вуйчо – и си изградихме хубаво огнище. От време на време, преди да се стовари студът, си намираме работа по нивите.
И чакаме, ден след ден, да се върнем у дома. Домът, който е на север оттук, точно зад планината, която прекосихме. Това е посоката, в която мълчаливо се взира Ама, гледа през мен, сякаш не съм нищо освен хоризонт. Сега я наблюдавам дори повече от преди и често се чудя какво си мисли. Дали търси знаци за нашето завръщане? Дали се готви за друго предсказание? Или очаква отговори на същите въпроси, които измъчват и нас, останалите: къде са боговете ни? Дали са изоставили древните си домове в планините и езерата, за да тръгнат редом с нас, или наистина сме сами в тази нова земя?
Сега е късно утро, а аз току-що се прибрах в лагера ни с наръч дърва за огрев. Скоро пясъчните стени ще обрулят тази земя и ще я оставят без глас, ще стане невъзможно дори да отворим очи. Когато вятърът бушува така, когато е твърде шумно, за да се чуваме как говорим, мисля за дома. Мисля за Лхаксам, който си остана там с неколцината от семейството на господаря му. Мисля за Диксен, който не спираше да лае. От страх да не предизвика нежелано внимание към нас, Пхала върза Диксен за една скала и го изостави. Тенкий спеше по това време. А щом научи, се разплака, защото знаеше, че войниците гями са убили всички кучета в Лхаса. Каза, че щеше да е много по-голяма проява на състрадание, ако бяхме застреляли Диксен, вместо да го оставим да умре от глад. И на мен ми бе безкрайно мъчно, но не можех да заплача. Дори сега, както стоя на този вятър, който може да скрие звука на риданията ми, сълзите се събират вътре в мен, но не успявам да ги пусна навън.
На влизане в палатката, забелязвам продълговата фигура, подпряна на едната стена. Тенкий все още спи. През повечето време си остава в леглото, защото не може да задържа храна. Приближавам се към другото спящо тяло и лицето на Пхала изплува пред погледа ми. Очите му са отворени, просто се взира в наклонения таван. Отвън се чуват стъпки, приближават и се отдалечават, хрускат по пръстта. Ама и Ашанг сигурно търсят храна, а в този час и татко би трябвало да е навън. Той се осмелява да се отдалечава най-много от всички ни по време на тези разходки, събира дърва за огрев, вода, а понякога и новини. Пхала не обича да разчита на слухове. Когато минат твърде много дни без информация, обикаля високо по хълмовете до по-близките до платото лагери, за да види какво може да научи за битките, които се вихрят там. Как се справят нашите бойци срещу нашествениците? Дали гладуват като нас? Понякога се прибира у дома с истории за бойците Чуши Гангдруг и техните сили. Казва, че оръжията на гями не могат да убиват нашите хора. Куршумите само отскачали от телата им заради благословените амулети. Тези истории предизвикват усмивки сред групата ни, макар че с напредването на месеците, усмивките намаляват. Дали баща ми не е чул лоша новина?
– Пхала, какво има? – прошепвам аз. Той не казва нищо, затова питам пак.
– Тя спи ли? – пита.
Сестра ми диша неравномерно, учестено, сякаш е в капана на сън, в който постоянно тича. От известно време има треска и сънува кошмари.
– Лхамо, помогни ми с ботушите.
Сама по себе си тази молба не би ме разтревожила, но сега в изражението му има нещо странно. Сякаш се е провалил в някаква важна задача. Поколебавам се за миг, преди да вдигна одеялото. Платненото връхче на ботуша му е меко и износено между пръстите ми. Повдигам крака му и дърпам, очаквайки ботушът да се изхлузи с лекота, но той не помръдва. Ще се наложи да приложа повече сила. Започвам да тегля, а баща ми стиска очи и извръща глава, диша през зъби. Стискам още по-здраво, усуквам плата, пак дърпам и ботушът най-сетне се освобождава.
– Как изглежда? – пита той.
Не мога да кажа нищо.
– Плътта почерняла ли е?
Значи знае. Намятам одеялото отгоре, за да покрия грозната гледка. Защо ме накара да погледна? Но разбира се, че беше необходимо. Навеждам се, пак вдигам одеялото и надниквам под него. Пръстите на Пхала са тъмни – лилави и черни като изгорени от огън, – а средната част на ходилото му е в жълто и червено, покрита с подути пришки. Близо до глезена обаче кожата е нормална, прекрасно кафява. Татко от дни се оплаква от ботушите си. Казваше, че сигурно има дупки в плата, защото краката му мръзнели, но не се виждаха такива.
– Ама – успявам да продумам аз, а устата ми се изпълва с гъста солена течност. – Ще доведа Ама.
Пхала ме стиска за китката. Хватката му е толкова нежна.
– Недей. Виж другия.
Десният му крак е още по-зле, почти целият е почернял. Кръвта бучи в ушите ми и напира през слепоочията. Търкам ръце и се приготвям да сгрея краката му, но ме спира малко късче почерняла кожа, което се издига точно над големия му пръст – отделило се е от плътта. Посягам и леко докосвам кожата. Прилича на сухо листо. Стигам до пръста, но този път натискам лекичко.
– Боли ли?
Не следва отговор, а очите му са затворени. Пак му задавам въпроса.
– Кое дали боли?
Прегъвам тялото си, за да направя нещо като топла хралупка, повдигам стъпалата на татко за все още кафявите пети, слагам ги в скута си и започвам да обдухвам кожата. Вятърът се засилва и палатката ни се издува, после се свива, сякаш се опитва да излети. Дали е възможно боговете да ни вдигнат с един повей и да ни отнесат обратно в планината?
– Ето къде сте – казва Ама и се вмъква в палатката.
Увила е главата си с шал, оставила си е само една цепка, през която да гледа, и държи нещо в престилката си. Развива шала и отива при Тенкий, проверява за температура и слага една ябълка на земята до нея.
– Днес намерих овощна градина! – казва и лицето ѝ засиява, докато ми подава ябълка. – Хапвай, ще има и още. Сега, когато сезонът е почти към края си, имат нужда от допълнителна работна ръка.
Допирам плода до зъбите си. Кората му се цепва с пукване. След месеците, в които се хранехме с шума, дребен дивеч и малко ечемичена каша, ако успеехме да намерим нещо за размяна, свежата ябълка има вкус на живот от друго време. Затварям уста, зъбите ми се впиват докрай, но през тялото ми преминава неописуема болка и аз изплювам ябълковата плът. На земята до пръстите на Пхала виждам отхапаното парче, омазано с кръв. В устата ми е останало нещо малко и твърдо. Отварям уста – челюстта ми направо пари – и то пада в дланта ми. Кафяв зъб с диря от червеникава слюнка. Опипвам с език из устата си и откривам празнина, която е толкова чувствителна, че не смея да я докосна. Вдигам зъба и го стискам в шепата си. Стомахът ми обаче стене за още. Соковете на ябълката изпълват болезнената дупка и покриват езика ми и аз се отнасям в изгубеното минало и се оставям на спомените за масло, сирене, пелмени, за всичко, което може би никога повече няма да имаме. В ръцете си държа две неща: мъртъв зъб и ябълка, която не мога да изям. Без да мисля повече, пъхам зъба обратно в устата си и глътвам бодливото нещо. То се плъзва през гърлото ми и усещам тръпчивата смес от кръв, плод и песъчинки.
Когато се обръщам, Ама се взира потресена в стъпалата на Пхала. После, сякаш сепната от дълбок сън, ме дърпа встрани и слага краката му в своя скут.
– Лхамо, иди намери хвойна и салвия – казва. – Трябва да стъкмим огън.
Тя реди молитва под нос и притиска буза в пръстите му. Наблюдавам как баща ми шепне нещо. Мама му се усмихва нежно и отвръща:
– Шшш. Скоро ще си по-добре.
Внезапно отново се е върнала към предишното си аз. Водена от таен списък със задачи и молитви, които само тя разбира, цери така, както никой друг не може.
ОТ ШЕСТ ДНИ Ама не прави нищо друго, освен да сегрижи за Пхала. Налага почернялата му кожа с ечемичено тесто, прекадява с благовония около тялото му, храни го с осветени билки и се моли по цял ден, опитва се да призове боговете при себе си. Аз също не стоя със скръстени ръце. Излизам с първите лъчи на слънцето и ловувам дивеч с прашката си. Бродя по хълмовете, търся дърва за огрев, хвойна и салвия. Грижа се за сестричката си, опитвам се да сваля температурата ѝ, да облекча треската. Ашанг Мигмар се притеснява, че ще се преуморя. Но не мога да спра. Дали съдбата ни е добра, или лоша, виждам, че всички ни свързва една нишка. Когато Тенкий сънува кошмари, когато Пхала се мята от болка, усещам една сила, която ме придърпва към земята. Когато Ама е силна, усещам как и моите гърди се изпълват, как погледът ми се взира по-ясно към света. Затова не мога да спра. Не мога да спра, защото Пхала твърди, че се чувства по-добре. Благодарение на усърдието на майка ми, той усеща, че се възстановява. Ала не мога да спра, защото все още е прикован към леглото и не може да ходи.
Тази сутрин обаче Ама взе ножа му, излезе на слънце и отряза косата си. Тенкий я дърпаше за ръката и я молеше да спре, но аз знаех, че няма да ни послуша. Плитките ѝ паднаха и тюркоазите и коралите, вплетени преди години в тях, затупкаха по земята като зрели кестени. Ама поиска да ѝ помогна да извадим камъчетата. Каза, че можем да ги разменим за храна. Докато ровехме из косата ѝ, за пръв път видях майка си ясно, както би го направил непознат. Скалпът ѝ бе грапав, неравен. Стърчащи кичури падаха по слабичките ѝ рамене. Спомних си една история, която Лхаксам ми беше разказал за друга жена ясновидка от съседно село. Имала сива коса, дълга до кръста и живеела сама в пещера високо в планината. Лхаксам казваше, че била разпътна жена, блудница. Всякакви мъже я посещавали, когато се уморявали от жените си, и стигали до дома ѝ с фенер. Очите му се стрелнаха встрани, преди да се наведе и да ми прошепне, че приемала в леглото си всички. Дори призраци и демони. Виждала ли си как понякога звезди се движат на изток, отвъд манастира? Това са призраци с фенер, които отиват в дома на тази жена. Сега се питам дали майка ми не е полудяла по някакъв друг начин, дали не е прекрачила някакъв праг и не е стъпила на път, от който няма връщане назад.
Щом приключихме с изваждането на камъните, тя се втурна в палатката с косата си. От цялата тази суматоха татко се събуди. Мама тъпчеше кичурите си в ботушите му и рецитираше молитва. После се обърна към него.
– За да ти е топло отново и да се изцериш.
Баща ми видя голия ѝ скалп и рязко притихна. После заплака. Накрая призна, че изобщо не усещал стъпалата си. Бил изгубил усет преди няколко дни.
Мерим земята с телата си (превод Майре Буюклиева, корица Таня Минчева, 448 стр, цена 28 лева) е в книжарниците
