"Винаги съм виждал света различен от начина, по който го виждаха останалите" ще каже Чен, главният герой на романа Кълбовидна мълния (в откъса по-долу) от китайския футурист Лиу Цъсин и наистина, очите на бъдещия физик ще станат свидетели на изпепеляването на собствените му родители от кълбовидна мълния, ще открият макро-електрони и други странни физични феномени, ще срещнат физика Дин И (да, герой и от епичната трилогия Земното минало на Цъсин, неслучайно Кълбовидна мълния идва като предистория на мизансцена в Земното минало) и ще се сблъскат с красивата Лин Юн и нейния убийствен стремеж към създаването на идеалното апокалиптично оръжие, базирано на мощта на кълбовидната мълния...
СТРАНЕН ФЕНОМЕН I
През лятото, след като завърших втори курс, отидох вкъщи, за да дам стария си дом под наем и по този начин да изкарам пари за по-нататъшното си образование.
Когато пристигнах, вече беше тъмно, затова намерих ключа с опипване, отключих вратата и влязох. Когато включих осветлението, видях позната картина. Масата, на която по време на онзи страшен гръм стоеше тортата със свещи, беше на мястото си, около нея все още бяха разположени трите стола, сякаш бях излязъл едва вчера. Изтощен от пътуването, седнах на дивана и когато се огледах, усетих нещо нередно.
Отначало това усещане беше неясно, но с течение на времето започна да придобива очертания, като подводен риф, появяващ се от мъглата, и вече не можех да не му обърна внимание. Накрая открих за какво става въпрос.
Наистина изглеждаше, сякаш съм си тръгнал едва вчера.
Огледах масата – беше покрита с тънък слой прах, твърде тънък за двете години, през които бях отсъствал.
Отидох в банята, за да отмия от лицето си мръсотията и потта. Когато запалих лампата, видях ясно отражението си в огледалото. Твърде ясно. Огледалото не би трябвало да бъде толкова чисто. Прекрасно си спомням как веднъж, когато все още учех в началното училище, заминахме с родителите ми за лятната ваканция и макар да отсъствахме само месец, когато се върнахме, нарисувах човече на прашната повърхност на огледалото. Сега обаче прекарах пръст по огледалото няколко пъти, но не можах да нарисувам нищо.
Пуснах водата. След две години бездействие от железния кран би трябвало да потече ръжда, но водата беше идеално чиста.
След като измих лицето си, се върнах в хола и открих още нещо: преди две години, на тръгване, преди да затворя вратата, огледах стаята, да не би случайно да съм забравил нещо, и забелязах чашата, стояща на масата. Мина ми през ума да я обърна, за да не събира прах, но ръцете ми бяха заети с тежките куфари, не ми се искаше да се връщам и оставих всичко както беше. Ясно помня тази подробност. Но сега чашата стоеше на масата обърната!
В този момент дойдоха съседите, видели светлината в прозорците. Отправиха към мен онези мили думи, с които хората се обръщат към сираче, заминало да учи, като ми обещаха да се погрижат за даването на дома под наем, а ако след завършването на университета не искам да се връщам, да ми помогнат да изкарам добри пари за него.
– Изглежда, след моето заминаване екологията при вас се е подобрила – отбелязах мимоходом, когато разговорът премина към промените, настъпили през последните две години.
– Подобрила ли? Отвори си очите! Миналата година заработи нова топлоелектроцентрала, а също и рафинерия за нефт, и сега прахта е два пъти повече, отколкото беше преди твоето заминаване! Ха! Къде в наши дни екологията се подобрява?
Хвърлих поглед към масата и тънкия слой прах върху нея, премълчах, но когато вече изпращах съседите, не се сдържах и попитах дали имат ключ от моя дом. Те се спогледаха учудено и отговориха, че нямат ключ, разбира се. Повярвах им, защото ключовете бяха общо пет, от които до момента бяха използвани само три. Когато заминах за университета преди две години, взех всичките три със себе си: единият беше у мен, а другите два бяха далеч, в стаята ми в общежитието.
След като съседите ми си тръгнаха, огледах прозорците: всичките бяха плътно затворени, нямаше никакви следи от взлом.
Останалите два ключа бяха на родителите ми. Обаче в онази нощ те се бяха разтопили. Никога няма да забравя как намерих двете безформени метални топчета сред пепелта, останала от родителите ми. Тези ключове, разтопени и отново втвърдени, се съхраняваха при мен в общежитието на хиляда километра оттук като свидетелство за онази фантастична енергия.
Известно време седях на дивана, след което започнах да събирам нещата, които трябваше да взема със себе си или да оставя някъде на съхранение, ако реша да дам къщата под наем. Първото нещо, което направих, беше да събера акварелите на баща ми, това беше малкото, което исках да запазя. Най-напред свалих тези, които висяха на стените, после донесох останалите от кабинета и ги сложих в картонена кутия. След това открих още една рисунка, лежаща на дъното на шкафа с книги, обърната, затова първоначално не я забелязах. Преди да сложа рисунката в кутията, я погледнах и нещо привлече вниманието ми.
Това беше пейзаж, гледката, откриваща се от прага на нашия дом. Картината беше семпла: няколко сиви четириетажни сгради без асансьори, две редици тополи, погребани под покриващата ги прах... Като треторазреден художник любител баща ми беше много мързелив. Рядко излизаше да рисува от натура в реалния свят, задоволяваше се с унилите образи около себе си. Казваше, че няма скучни цветове – има само посредствени художници. Именно такъв художник беше и той самият, а всички тези скучни сюжети, още по-сковани в резултат на неговото лишено от въображение копиране, всъщност добре предаваха ежедневието на нашия безличен град в северната част настраната. Акварелът, който сега държах в ръцете си, не се различаваше много от другите в кутията, не се открояваше сред тях с нищо определено.
Но аз все пак забелязах нещо по-особено: водонапорната кула беше нарисувана с по-ярки цветове в сравнение с околните стари сгради и се открояваше сред тях в красотата на слънчевата утрин. Всъщност нищо особено, тъй като близо до нашия дом наистина се издигаше водонапорна кула. Когато погледнах през прозореца, видях високата ѝ конструкция на фона на светлините на града.
Само че когато заминавах за университета, строителството на кулата все още не беше завършено. Две години по-рано кулата беше построена само наполовина и стоеше в обкръжението на строителни скелета.
Потреперих и рисунката се изплъзна от ръката ми. Сякаш в този горещ летен ден в къщата беше полъхнал студен въздух. Сложих акварела в кутията, затворих плътно капака и започнах да събирам останалите неща. Опитвах се да се съсредоточа върху належащите задачи, но разумът ми беше като игла, висяща на конец, а кутията – като мощен магнит. Полагайки усилие, насочвах иглата в друга посока, но щом се отпуснех, иглата веднага отново се завърташе в предишната посока.
Навън заваля. Капките нежно почукваха по стъклото на прозореца, но ми се струваше, че звукът идва откъм кутията...
Накрая, неспособен да издържам повече, се втурнах към кутията, отворих я, извадих рисунката и я занесох в банята, стараейки се да я държа обърната. Взех запалка и запалих рисунката от единия ъгъл. Когато изгоря около една трета, не издържах и я обърнах. Водонапорната кула беше станала още по-живописна от преди и сякаш изпъкваше върху повърхността на хартията. Гледах как пламъкът я поглъща, а цветовете стават странни, притегателни, докато акварелът изгаря. Хвърлих останалото парче в мивката и проследих как изгаря напълно, след което пуснах водата и отмих пепелта в канала.
Когато затворих крана, погледът ми падна на нещо, лежащо на ръба на мивката, което не бях забелязал, докато миех лицето си.
Няколко косъма. Дълги. Космите бяха бели, някои от тях целите бели, така че се сливаха с белия фаянс, други бяха само наполовина бели и черните участъци бяха тези, които привлякоха вниманието ми. Определено не можеше да съм оставил тези косми тук преди две години. Никога не бях носил толкова дълга коса и нямах нито един побелял косъм. Внимателно вдигнах наполовина черния, наполовина бял косъм....
Като откъснеш един, израстват седем нови...
Хвърлих косъма така, сякаш ме беше изгорил. Той бавно полетя надолу, оставяйки след себе си следа, състояща се от мимолетни образи на множество косми, като моментно съхранени зрителни възприятия.
Косъмът не падна на пода под мивката, а се разтвори във въздуха насред полета. Погледнах останалите косми в мивката: те също бяха изчезнали безследно.
Наведох главата си и я държах дълго под струята вода, после с несигурна крачка се върнах в хола, седнах на дивана и се заслушах в дъжда. Той се усили, но нямаше светкавици и гръмотевици. Дъждът почукваше по прозореца, подобен на човешки глас, а може би на тихите гласове на много хора, опитващи се да ми напомнят за нещо. Вслушвайки се, започна да ми се струва, че долавям смисъла на този шепот, който, повтаряйки се, ставаше все по-ясен:
Онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния...
И отново седях в тази къща в дъждовната нощ до зазоряване, и отново, изтощен, напуснах дома. Знаех, че съм оставил в него нещо завинаги, и знаех, че никога повече няма да се върна тук.
Кълбовидна мълния (превод Васил Велчев, корица Живко Петров, 456 стр, цена 26 лева/13,29 €) е в книжарниците
