"Откакто се заех да пиша тези редове, не преставам да си мисля, че има средство за борба срещу забравата" – да, изглежда, че Нобеловият лауреат Патрик Модиано е открил как да се борим със забравата, но тези думи на неговото алтер его (и герой от романите Нощна трева и Симпатично мастило), писателят Жан Ейбен, наистина определят неговата същност в лабиринтите на Паметта и Идентичността... Неслучайно, също като в Симпатично мастило, и тук вървим с Жан по следите/сенките на мистериозно-изчезнала в Миналото жена (в случая, нейното име е Дани, като пъзелът по нейното откриване в Нощна трева предшества търсенето на Ноел в Симпатично мастило)... Неслучайно го има и Черният бележник (с имена, дати, телефонни номера, адреси и тънки детайли), който служи като компас из лабиринтите на Париж и Паметта... Неслучайно, малко след издаването на Нощна трева (откъсът по-долу), Патрик Модиано получава Нобелова награда за литература през 2014-а именно заради "изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби"... Неслучайно и Жан Ейбен ще заяви: "Възможно ли бе да съм оставил двойник, който повтаря всеки мой жест от миналото и до безкрай минава по стъпките ми?"... а сега ви оставяме по следите на изгубената Дани...
Преди малко влязох в една книжарница на улица "Одеон". Навън вече беше нощ. Върху лавиците със стари книги открих роман в зацапана червена подвързия със заглавие Край на мечтите. Книжарят зад тезгяха пъхна книгата в бял пластмасов плик и тъкмо ми го подаваше, когато влезе някаква жена. Тя не затвори след себе си остъклената врата, все едно нямаше намерение да се задържа.
Беше висока мулатка на моите години в ръждиво на цвят старо манто с увиснал колан. Носеше пазарска чанта. Приближи до нас и остави чантата върху плота.
– Купувате ли книги?
Въпросът ѝ прозвуча рязко и с произношение, характерно за някогашните парижки предградия.
– Зависи какви – отвърна книжарят.
– Изпраща ме възрастна дама... На работа съм при нея...
Започна да вади съдържанието на чантата: книги върху изкуството, издания от поредицата "Плеяда"... Заедно с един от томовете се появиха огърлица и брошка, които тя прибра обратно.
Всичките ѝ жестове бяха поривисти и на няколко пъти заедно с книгите се отрониха банкноти. Тя ги събра и ги пъхна в джоба на мантото.
– Възрастната дама от този квартал ли е? – запита книжарят.
– Не... Не... Живее в Седемнайсети район. Тя ми е работодателка...
– Ще трябва да ми дадете нейния адрес – обясни книжарят.
– За какво ви е адресът ѝ?
Внезапно тонът ѝ стана предизвикателен. Огърлицата, брошката и банкнотите създаваха впечатление за набързо извършен обир. Книгите бяха струпани на куп върху плота.
– Значи не искате да ги вземете?
– Засега не – отвърна книжарят.
Жената започна ядосано да хвърля книгите обратно в чантата. През това време книжарят се вглеждаше в кориците, все едно очакваше да види петна кръв. Може би си мислеше, че тя е убила старицата, която бе нарекла своя "работодателка".
Тя излезе, без да затвори вратата след себе си. Опасявах се, че може да изчезне, и побързах да я последвам.
От първия момент, когато я видях да влиза в книжарницата, си казах, че тя е превъплъщение на самата Жана Дювал. Високият ѝ ръст, парижкият акцент и чантата, в която бе нахвърляла книги, бижута и банкноти, напълно съответстваха на малкото подробности, които бях чел за нея и записал навремето в черния бележник. Тя крачеше на десетина метра пред мен, като леко накуцваше. Можех да я настигна, но предпочитах да я следвам на разстояние, докато не се убедя, че наистина е тя. Коланът на мантото ѝ висеше от двете страни, а тежестта на чантата, която носеше в лявата ръка, я караше да върви, леко наклонила тяло надясно. Фенери покрай фасадите на къщите, същите като през деветнайсети век, обливаха улицата в мътна светлина. Боях се да не я изгубя от поглед. На пресечката с улица "Одеон" тя се отправи към входа на метрото. Ускорих крачка.
В момента, когато се канеше да поеме надолу по стълбите, я повиках:
– Жана...
Тя се обърна. Хвърли ми тревожен поглед, все едно я бях изненадал на местопрестъплението.
Известно време останахме неподвижни и се оглеждахме взаимно. Искаше ми се да приближа, да я придружа до перона, като взема от нея чантата.
Не можех да мръдна от мястото си. Краката ми тежаха като оловни, както често се случва в сънищата. После тя бързо пое надолу по стълбите.
Явно се боеше, че ще я последвам. Вероятно ме бе взела за цивилен полицай. От вълнение приседнах в подножието на паметника на Дантон. Бе казала на книжаря, че "работодателката" ѝ живее в Седемнайсети район. Точно така, думите ѝ напълно съответстваха на последните сведения за нея, които бях открил. Датата на нейната смърт бе неизвестна и се запитах дали наистина е умряла. Впрочем неизвестна бе и рождената ѝ дата.
Сянката ѝ си оставаше осезаема в някои парижки квартали. Последното свидетелство за нея принадлежи на съсед, който твърди, че тя живее на улица "Софроа" 17. Това е по средата на Седемнайсети район. С метрото е доста далече. От "Одеон" тя трябва да смени на "Севр Бабилон". След това на "Сен Лазар". Ще слезе на "Брошан". Зарекох се някой ден да отида до улица "Софроа". Все пак разполагах с известен ориентир. Не можех да твърдя обаче същото за хората, с които се бях запознал през период, много по-близък от времето на Жана Дювал, и чиито имена също присъстваха в черния бележник. Нямах представа какво е станало с тях. Струва ми се, че онези, които Дани бе нарекла "скапаняците от хотел "Юник", бяха мъртви, поне що се отнася до Жорж с фамилия Рошар и до Пол Шастание. Не съм толкова сигурен за Дювелз и за Жерар Марсиано. Оттогава не знаех нищо за Агамури. А Дани бе изчезнала окончателно. Все пак на последната страница от бележника бях съставил списък с някои подробности, които помнех и които биха могли да ме насочат по следите ѝ. Към тях добавих и неизвестни детайли, на които попаднах, докато преглеждах досието на Лангле. Въпреки това всички мои опити да я открия останаха без резултат и след известно време бях принуден да се откажа. Не хранех особени илюзии. Рано или късно всичко това щеше да изпадне в забрава.
*
Откакто се заех да пиша тези редове, не преставам да си мисля, че има средство за борба срещу забравата. И то е да посетите някои парижки квартали, където кракът ви не е стъпвал от трийсет-четиресет години, и да прекарате там един следобед, все едно дебнете някого. Може би жените и мъжете, за които се питате какво е станало с тях, ще се появят на ъгъла или на алеята в парка или ще излязат от входа на някоя от онези сгради, които оформят безлюдни пространства, наречени "градинка" или "вътрешен двор". Те водят свой таен живот, възможен единствено тук, сред тишината, далеч от центъра. Макар в редките случаи, когато ми се е струвало, че виждам Дани, това е ставало сред многолюдна тълпа. Една вечер на Лионската гара, докато чаках влака сред гъмжило от заминаващи на почивка отпускари. В късен съботен следобед на ъгъла, където "Шосе д'Антен" пресича булеварда, сред вълна купувачи пред входовете на големите магазини. И всеки път се оказваше, че съм се заблуждавал.
Нощна трева (превод Красимир Петров, корица Люба Халева, 152 стр, цена 20 лева/10,23 €) е в книжарниците
