"Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг." – да, тези думи на Фредерик Бегбеде са отправени към неговия баща, Жан-Мишел Бегбеде, и да, Фредерик неведнъж е превръщал своята (и на семейството си) биография в мизансцен на саркастично-сатиричните си истории, но този път, в последния му роман Един самотен човек (откъсът по-долу), в главната роля е Жан-Мишел Бегбеде или както иронично (типично в свой стил) ще заяви Фредерик: "Написах всичките си книги, за да смая някой, който вече не е тук. Тази е първата, която пиша за себе си"... Да, с Един самотен човек Бегбеде се сбогува със своя баща... Да, Един самотен човек прилича на искрено, интимно писмо, в което са избликнали всички неизказани неща между Баща и Син... И да, Един самотен човек е чудесен начин за един 60-годишен човек (какъвто Бегбеде ще стане този септември) да постави пред себе си всички въпроси, които досега е избягвал и да намери отговорите, които винаги е търсел...
2.РАЗДРОБЯВАНЕ В ЯВЛЕНИЯТА
Най-добре е човек никога да не научава значението на тази грозна дума: холангиокарцином. Баща ми почина от него два дни след моя рожден ден, на 23 септември 2023 година; много необичаен подарък. Във всеки случай той никога не ми го честитеше. Майка ми бе тази, която всяка година му припомняше датата, на която съм се родил. Дълго време смятах, че тази ежегодна амнезия е нещо нормално, до деня, когато разбрах, че всички мои приятели получават от бащите си честитка за своя рожден ден. Тогава и аз престанах да му честитя неговия. След първите двайсет години на този свят рождените дни се превръщат в предлог да ти кажат "мисля за теб" поне веднъж годишно. Баща ми не желаеше да празнува остаряването си, нито това на двамата си синове. Пренебрегването на рождените дни за него бе начин да се бунтува срещу хода на времето. Истината е, че този банален ритуал противоречеше на неговия култ към самотата. Вместо "самота" той би казал "свобода". Защо да се формализираме? Всичко това е обикновена условност. Избави се от ритуалите. Те са без значение, както би се изразил Плотин, нищо повече от раздробяване в явленията. Ала след като на баща ми изобщо не му пукаше за символите, защо по-късно настояваше да се кандидатирам за Френската академия?
Най-сетне разбрах на какво се дължи презрението му към рождените дни. Той е роден на първи юли. В интерната учениците са били освобождавани едва на 25 юли. Без съмнение родителите му са пропускали да го поздравят от разстояние. Той просто е възпроизвеждал тяхното безразличие.
Жан-Мишел Бегбеде почина на 23 септември 2023 година, след като произнесе последните си думи: "Отивам на небето при моите родители". Фразата изглежда детинска; неудобно ми е да я цитирам тук. Недостатъкът на моя атеизъм е, че пред смъртта ще бъда лишен от тази надежда. Боя се, че човек не отива при никого в отвъдното чисто и просто защото "след това" не съществува. За моя баща желанието да види отново баща си и майка си бе повик на сърцето. Той не им се е сърдел за нищо.
Ти отиде при твоите родители на небето, но аз никога няма повече да те видя.
3."ГРЕВЕН" НА "МЕНИЛМОНТАН"
Преди погребението на баща ми директорът на траурната агенция предложи на децата и внуците му да се съберат за последен път пред тленните останки на покойника в една зала на булевард "Менилмонтан". В този "Погребален дом" видях за последен път баща си, положен, подготвен, гримиран, в сив костюм. Забелязах, че все още се боя от него. Боях се да не се размърда. Страх ме беше, че ще видя как той съвсем ненавременно възкръсва. Защо е нужен подобен етап преди погребението? Може би семействата искат да се уверят, че умрелият наистина е мъртъв. Защо така ме плашеше трупът му? Приближих, наведох се над него. Той беше измършавял, с изпити черти, неузнаваем, сякаш работниците от погребалното бюро го бяха скрили някъде и поставили на негово място пластмасова кукла. Преди да умре лицето му беше прежълтяло, но след смъртта стана оранжево. Мъртвите получават загар; може би смъртта ги облъчва с ултравиолетови лъчи. Кожата променя цвета си, подобно на пергамент, но по-бързо: нужни са само няколко дни, докато на хартията е нужен цял век, за да заприлича на древно писание. За мен това бе вторият покойник. Трийсет години преди това, когато научих за смъртта на Жан-Едерн Алие, загинал при инцидент с велосипед в Довил, посетих брат му Лоран в обширния апартамент на булевард "Гранд Арме". Той ми предложи: "Искаш ли да го видиш?". Бях изненадан, тъй като не бях толкова близък с покойника. Не посмях да откажа. Тогава за пръв път видях труп, положен на дървена маса. Не знаех какво всъщност правя тук. Невъзможният литературен бунтар от края на ХХ век вече не бунтуваше нищо и никого.
Хората, които издъхват, не само престават да дишат. Те заприличват на покрита с восък кожа, все едно са се превърнали в някой друг, което е доста смущаващо, все едно в резултат от някакъв фокус баща ви е заместен от двойник в цвят охра. Мъртвите във филмите изглеждат по-реални, защото актьорите са живи. След смъртта покойникът попада в музея "Гревен". Восъчните фигури никога не съвпадат напълно с личностите, които се предполага, че представят, винаги има някакво несъответствие. Не е само смущаващата неподвижност. Човек има усещането, че е бил измамен. Баща ви не само вече не се движи, но е и престанал да бъде вашият баща. Лицето му е неточно, смалено и бронзирано копие на 3D принтер, една гримирана заблуда, панаирджийска шмекерия, подобна на брадатата жена или човека леопард. Къде сте дянали истинския ми баща? Върнете ми парите!
В "Мястото" (1983) Ани Ерно описва по следния начин мъртвия си баща: "В широкия си тъмносин костюм той приличаше на паднала птица." Това е любимата ми фраза от цялото ѝ творчество.
Възможно е баща ми все още да е жив някъде в Далечния изток, онази част на света, в която той се влюбил на осемнайсетгодишна възраст. Добре подготвил бягството си, излагайки на свое място пластмасов клонинг в ритуалната зала на булевард "Менилмонтан". Надявам се птицата да е отлетяла към топлия пясък на някой плаж.
Между другото, имам предложение относно Пантеона: труповете да бъдат мумифицирани и изправени като в музея "Гревен", а не да бъдат оставени на разложението в гробници под крипта, където никой не може да ги види. Така хората ще могат да си правят селфита с препарираните велики мумии на Франция: Виктор Юго с неговата бяла брада, отслабналият Александър Дюма, Жан-Жак Русо до Емил Зола с неговото пенсне, скелетът на Андре Малро на коленете на Жозефин Бейкър, изложила на показ прелестните си бедрени кости.
Казват, че мъртвите олекват с 21 грама; това било теглото на отлитащата душа. Душата на моя баща със сигурност е тежала 21 килограма, до такава степен той изглеждаше измършавял в катафалката. Забелязах, че за пръв път в живота си беше онзи "pater familias", за който мечтаят децата. Никога преди не бе изглеждал толкова силен, колкото в смъртта. Цялото битие на баща ми се свеждаше до бягство от бащинството, до несъответстващо на един баща поведение. А в ковчега аз най-сетне виждах един отговорен, уталожен мъж. За пръв път изпитах уважение към него.
Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг.
Един самотен човек (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 256 стр, цена 20 лева/10,23 €) е в книжарниците
