"Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен" – да, Всичко в последно издадения роман Живо море от сънища наяве на Ричард Фланаган, звучи като Реквием за Края на Света... Маркиран символно от образа на една умираща Майка, Франси, около чието болнично легло се събират децата ѝ, Анна и нейните братя, всеки преживяващ своя личен Апокалипсис, насред адските пожари, поглъщащи Австралия и Тасмания... Реквием, белязан от екологични и социални катастрофи, в които Хората дотолкова са свикнали да живеят, че също както Анна и братята ѝ решават да поддържат живота на Майка им, така и Човечеството трябва да вземе решение за Света, който обитава... Реквием, белязан от характерния стил на Фланаган и неортодоксалната пунктуация, в който "Тишината е единственото място, където може да се открие истината"...
1
Ръката ѝ.
2
Невъзможно е да се каже как започна изчезването и дали вече е приключило, помисли си Анна. А и откъде да започнеш? Дали се отнася за мен, за нея или за него, дали е тя, ние или ти, дали е сега, тогава или някога скоро. А това, че нямаш дори правилния залог, правилното глаголно време, правилното местоимение, го прави много по-трудно. Може би дори невъзможно.
Бяха ли изобщо думи? – както изтъкваше Франси.
Е: какво бяха те?
Сякаш и те вече са се разпаднали, толкова много пепел и сажди скоро ще се изсипят, толкова много дим, който да погълнем. Сякаш всичко, което може да се каже, е: ние казваме, вие казвате или ако това, тогава. Тях, нас, бяхме ли ние, вие?
3
А дали Франси не е по-щастлива, че не може да каже нищо, заеква Томи. Имам предвид, дали превеждането на преживяването в думи изобщо е постижение? Или то е просто причината за цялото ни нещастие? А дали не e наша трагедия и несекваща самонадеяност? Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен. Тишината е единственото място, където може да се открие истината – поне така твърди Томи, когато е на няколко чашки. А какво имаме вместо това? Шум и бръщолевене отвсякъде.
4
От дълго време осъзнавал все по-силния писък, надигащ се в него и извън него, продължи братът на Анна. Опитвал се да овладее този вик, той бил причината да заеква, но не можел да го възпре. Ден след ден светът става по-горещ и по-задимен, а нощем – по-шумен: повече строителен шум – повече изчезващи насекоми, повече шум по пътищата – повече липсващи рибни запаси, повече новинарски шум – повече измиращи жаби и змии, повече брекзитръмп – все повече и повече климатовъглища, все повече и повече шибани туристи навсякъде, дори тук, в Тасмания, дори тук, на края на света, ами те се редят на опашка за върха на Еверест, какво можеш да очакваш?
Повече къртачни чукове, повече завиващи камиони, падащи и ставащи и бийпкащи берачи на череши, повече туристически автобуси задръстващи малките улички, повече куфари на колелца трака-трака-тракащи по улиците, повече шибаникараванокемперуващи, повече шибаниеърбиенбинци, повече местни жители спящи в палатки из целия град докато дори сънищата му се изпълват с кошмари от шум, движение и растеж, които не са от полза за никого и пораждат само неща, които правят хората неспокойни нещастни и все по-бедни; все по-силна паника изразяваща се в движение, страх от спокойствието, туризмът, който трябваше да спаси острова, стори точно обратното, туристите дори серат в дворовете на местните жители, какво, по дяволите, ни казва това? Вадят бедните шибани пингвини от дупките им, вдигат ги за селфита в Инстаграм, кои са тези хора? Идват с нискотарифни полети, идват с круизни лайнери – всяка година по-големи, по-шумни с по-дебилно рискуващи живота си звезди, кораби увенчани с все по-големи водни пързалки, пилони за бънджи скокове и видеоекрани, подаващи се изпод димната мъгла на мазута, принудени да бъдат щаст-щаст-щастливи, така казва Томи. Страшно-страшно-шибани пенитенциарии, преструващи се на големи веселяци докато плават над Хобарт, който прилича на Града на Ноди – ама всички ли искат да бъдат на седем?
Да, не, може би.
5
Точно зад планината, отвъд града, пожарите приближаваха все повече; всеки ден новините и социалните мрежи показваха снимки на евакуационни центрове претъпкани с хора беше като война те бяха като бежанци това беше война и те губеха а кой печелеше? Кой? На телефона си той виждаше как правителството призовава за още въглищни мини, нови въглищни електроцентрали, протестираш ли и наречеш ли сега в Австралия пожарите глупост, те вкарват в затвора за двайсет и една години, същото наказание като за убийство, те не можеха да се наситят на огън и дим, но той беше уплашен, всъщност беше уж-ужас-ужасен, беше му писнало.
Тасмания беше мястото, където хората идваха, за да избягат от всичко това, но сега се случваше и тук: древни гори изчезваха, плажовете бяха покрити с боклуци, диви птици повръщаха найлонови торбички от супермаркети, светът изчезваше, някакво ужасно насилие се завръщаше за последно възмездие. Какво как защо кой?
6
И понеже всички тези неща ставаха все повече и повече, казва Томи, изглежда има все по-малко и по-малко от света, все по-малко и по-малко от него самия. Калинките изчезнаха, бръмбарите мекотелки, мекотелите с красивото име португалска галера изчезнаха, щипалките, които никога не виждаш сега изчезнаха, красивите блестящо оцветени коледни бръмбари, чиито крещящи метални черупки събираха като деца изчезнаха, рояците летящи мравки изчезнаха, жабите квакащи напролет, цикадите жужащи лете изчезнаха, изчезнаха гигантските императорски молци големи колкото малки птици, с потръпващи в лятната нощ криле подобни на прашни персийски килими, изчезнаха, местните австралийски животни – куоли, поторута, пардалоти и бързолетовите папагали – изчезнаха изчезнаха изчезнаха. Има много по-малко от всичко, казва Томи, тя трябва да го придружи някой път, когато отива на лов за раци. Ха, защо някой изобщо би го правил? Големите гори от водорасли изчезнаха, абалоните изчезнаха раците изчезнаха! Изчезнаха! Изчезнаха! Нещо не беше наред той го усещаше като болка, като болест, която растеше в него, растеше изчезваше, стягане на гърдите и тялото, накъсано дишане ден след ден нощ след нощ. Чуеш ли го веднъж не можеш да спреш да го чуваш, разбираш ли?
7
Дали според нея проблемът бе в любовта? Никой вече не знае как да обича, изчезнала ли бе любовта? Дали? Собственото му сърце сякаш бе по-малко от телефон, дали тя знаеше какво има предвид, знаеше ли знаеше ли?
19
Трите деца неловко споделяха малкото пространство в единичната болнична стая на майка си, като присядаха един след друг на синия пластмасов стол, за да разговарят с Франси. Един говореше, другите двама си шепнеха в края на леглото. Когато дойде редът на Анна, тя протегна дясната си ръка към пръстите на майка си, свивайки лявата върху разцепената облегалка на стола, за да прикрие по-добре новооткрития си дефицит. Франси се опитваше да следи както разговора с нея, така и шепота на синовете си, стоящи все така прави, но съвсем скоро, изтощена от усилието, заспа.
В късния следобед дойдоха двама лекари и се представиха, говорейки много тихо. Под ярката неонова лампа мистър Рам, неврохирургът, прикани семейството от едната страна на леглото. Мистър Рам беше висок, носеше тюрбан и излъчваше миризма, която Анна свързваше с професионалистите – неутралната миризма на дезодорант. Той им каза, че течността от хидроцефалията е под контрол благодарение на шунта, който я разнася, но сега в предната лява част на мозъка се е появил малък кръвоизлив. Потупа с кокалчетата на пръстите си по тюрбана си и се усмихна, сякаш за да им покаже, че не бива да се притесняват за това. Мозъците ни, каза той, както всички двигатели, с времето се разхлабват.
Семейството нервно се разсмя в отговор. Мистър Рам докосна носа си отстрани, все едно уговаряше с тях съмнителна сделка, основана на мълчаливото им съучастие. Зад малкия им кръг Анна виждаше майка си, подпряна в изправено положение с няколко възглавници, адамовата ѝ ябълка се издигаше и спускаше в изтощеното ѝ гърло, както си спеше, не спирайки да преглъща, докато те вземаха решенията, които щяха да определят съдбата ѝ. Стресната от нещо, тя се събуди за миг – клепачите ѝ бяха зачервени и възпалени като рани, от които болните ѝ очни ябълки стърчаха неестествено, прекалено големи, кървясали и пожълтели, с мътни ириси – и почти веднага отново се унесе.
На осемдесет и шест, продължи мистър Рам, в кухината между свилия се от възрастта мозък и черепа има достатъчно място, за да се натрупа малък кръвоизлив – такъв, какъвто имаше майка им, – но същевременно да не се усети натиск или болка, нито да остави наистина забележим дългосрочен ефект върху способностите на пациента. Би могло да има леко умствено увреждане, но то вероятно щеше да е краткотрайно и тялото бавно щеше да абсорбира кръвта, както се случваше след силно натъртване. Той тъкмо обясняваше на семейството, че на възрастта на Франси след такъв мозъчен кръвоизлив според него е много по-разумно да не се прибягва до операция, когато го прекъсна дрезгав глас.
О, съвсем добре съм си, провикна се Франси от леглото си, шокирайки всички. Братята и сестрата неловко се обърнаха към болната си майка, която смятаха, че спи и не ги чува. Не съм имала такъв убийствен прилив на кръв в главата си от времето, когато срещнах баща ви, каза тя.
И на всичко отгоре им намигна.
20
Докато те се смееха нервно, Франси се опита да се усмихне. Но кръвоизливът навярно бе засегнал контрола над устата ѝ. Успя да повдигне само едната страна на горната си устна, разкривайки няколко криви жълти зъба, които бяха неестествено дълги там, където венците се бяха отдръпнали, и преобразяваха така лицето ѝ, че то приличаше на кикотещ се череп. Дръзките думи и веселите жестове на майка им бяха в такова противоречие с този ужасяващ вид, че изглеждаха гротескни. На Анна за миг ѝ се стори, че наблюдава как някакъв труп им говори. Но както Франси току-що им бе изяснила, макар и в това окаяно тяло, тя беше жива-живеничка.
Томи пристъпи напред, приведе се към нея, обгърна я с ръце, повдигна лицето ѝ към себе си и я задържа така, а после без никакво чувство на срам или притеснение, прошепна с огромна нежност: Мамо! О, мамо!, полюшвайки тази стара, напоена с лъчи плът, сякаш бе неговото новородено дете.
И макар че за Анна спонтанният жест на Томи бе недостоен, направо обида за личността на Франси, някак си с намигването ѝ и с прегръдката на брат ѝ имаше чувството, че са съучастници в остаряването на майка им и в телесния ѝ упадък – хидроцефалията и ракът, а сега и хеморагията, и всички нейни неволи бяха станали и техни.
Анна изпитваше не съжаление, а граничещо със странен страх отвращение. Тя можеше да се справи със смъртта, можеше да се справи и с живота, но лутането на майка ѝ между двете за нея – жена на стройните планове, на съгласуваните графици и спазването на екселските таблици; човек, накратко казано, на сигурността – бе неочаквана и дразнеща съпротива срещу естествения ход на нещата, доказателство за един непостоянен и егоистичен дух.
Беше объркана, защото в болничното легло не виждаше майка си, а ужасно болно животно, което отказва да спре да бъде човек, и на някакво по-дълбоко ниво това бе неприемливо за нея. Да, това беше. Животно, болно животно. Трябваше да се махне от него, за да не я зарази с болестта си.
Дълбоко, много дълбоко в себе си Анна си мислеше, че навярно щеше да е по-лесно и не толкова трудно, ако лежащата в леглото жена, която се бе оказала майка ѝ, беше мъртва. Или поне – в най-добрия вариант всъщност, – ако се съгласеше да умре, вместо да мрънка и да настоява да остане жива.
И тогава, шокирана от тези свои най-съкровени мисли, Анна се запита дали не ѝ липсва нещо, което другите хора приемат за даденост, някаква задължителна човечност, съчувствие или емпатия. Може би нещо не беше наред с нея. Може би бе сбъркана. Може би затова бракът ѝ се бе провалил, затова синът ѝ бе такъв, какъвто беше. Не знаеше със сигурност. Съзнанието ѝ бе джунгла. Ужасяваше се от самата себе си.
В този момент уморените, кошмарни очи на майката се впиха в тези на дъщеря ѝ и Анна бе завладяна от това лице, което толкова много приличаше на нейното – само че с много по-изпъкващи черти, разпадащо се. Объркана от странните си чувства, тя се разтрепери така силно, че вдигналият поглед Томи пусна Франси, отдръпна се от леглото, хвана китката на сестра си, стисна я и прошепна: Знам! О, да, знам!
Анна бе обзета от огромна вина, защото не беше възможно да обичаш някого и едновременно да искаш смъртта му. Как можеше да си мисли такива отвратителни неща? И именно заради срама си изведнъж осъзна, че отсега нататък трябва да се посвети на задачата да запази майка си жива. Неволно простена.
Знам! Знам! – отново промълви Томи.
Но какво знаеше той? Знаеше ли, че бе пожелала майка им да умре? Знаеше ли, че точно по тази причина сега трябваше да се погрижи тя да остане жива на всяка цена? Дали и брат ѝ не беше лицемер също като нея?
Погледна го и се ядоса на собствените си мисли, ядосваше я и Томи, задето заради него изпитваше такива желания, и то много силно, а не можеше да ги изрече на глас. Не искаше да ги изрече и разбираше, че никога повече не трябва дори да си мисли подобни ужасни неща. Вдигна ръката си и избута брат си назад. Той просто е шибан идиот, каза си Анна. Възможно е. Всичко беше възможно.
21
И изведнъж, сетила се за липсващия си пръст, тя пусна ръката си толкова бързо, колкото я бе вдигнала. Мистър Рам вече говореше как в някои отношения мозъчният кръвоизлив може да има положителни последици. Лекарствата за сърцето на майка им, за кръвното налягане, за запека, за депресията и задържането на течности бяха променени и тя преминаваше от четиринайсет хапчета дневно на девет.
Девет, каза Франси от леглото си. Девет е добре.
Мистър Рам се усмихна. Надяваше се с времето да намалят броя на хапчетата до шест. А шест е магическо число! – каза им той. Твърде много хапчета всеки ден само създават допълнителни усложнения, а усложнения върху усложнения водят до странични ефекти, които се множат безконтролно. Дори цитира проучвания и собствения си опит по темата.
Нали така, Франсис? – попита той, обръщайки се към пациентката. Но възрастната жена, която за миг изглеждаше подмладена и възстановена, само издаде лек свирещ звук с гърлото си в отговор. Беше заспала толкова бързо, че никой не бе забелязал.
Семейството кимаше, семейството мърмореше, семейството се преструваше, че разбира всичко това и всичко останало, макар по-късно в коридора на болницата, когато обсъждаха помежду си, да си признаха, че не са разбрали обясненията напълно или точно, а всъщност – изобщо.
Живо море от сънища наяве (превод Паулина Мичева, корица Живко Петров, 256 стр, цена 12,50 € ) е в книжарниците
