"Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак." ще каже 14-годишния, назован само с прякора Очи (заради вроденото кривогледство), герой от романа Небе на Миеко Каваками (точно след триумфа на новелата ѝ Гърди и яйца), а "обичайния мрак", в който потъва е бездната от тормоз, оказван от съучениците му, начело с тартора Ниномия. Да, Насилието може да приема всевъзможни форми и измерения, може дори да създава "приятели" по ранена съдба – такива са Очи и Коджима, която също е мишена на тийн насилието, но за разлика от Очи, тя може да му даде ритуално обяснение, както описанието ѝ на една ключова картина ще даде заглавието на романа тук – Небе в два откъса ви очаква по-долу – все пак, колкото и да са гъсти облаците на небето, Слънце винаги има и все някога изгрява, нали...
Един ден към края на април, между две занятия, дръпнах ципа на калъфа си за моливи и намерих между тях лист, сгънат на триъгълник.
Разтворих го, за да видя какво има вътре.
"Трябва да бъдем приятели."
Само толкова. Йероглифите приличаха на малки рибешки кости, надраскани с автоматичен молив.
Бързо сгънах бележката отново и я пъхнах обратно в калъфа за моливи. Поех дъх, изчаках малко, после огледах стаята уж най-нехайно. Все същата група мои съученици, които се шегуваха и крещяха, най-обикновено междучасие. Опитах да се успокоя, като неколкократно подредих учебниците и тетрадките си, после бавно подострих един молив. Скоро прозвуча звънецът за третия час. Крака на столове остъргаха пода. Влезе учителят и часът започна.
Бележката сигурно беше някаква шега, но нямах представа защо някой от съучениците ми ще прави подобен ловък ход след толкова много време. Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак.
Само онази първа бележка беше оставена в калъфа ми за моливи. Следващите намирах залепени за чина си, от долната страна, където дланта ми лесно ги напипваше.
Целият настръхвах, когато намирах бележка. Оглеждах класната стая предпазливо, за да не ме забележат, но винаги имах чувството, че някой ме гледа. Обземаше ме странна тревога, не знаех как да реагирам.
"Какво правеше вчера, докато валеше?"
"Ако можеш да заминеш за която и да е държава в света, къде би отишъл?"
Листчета с големината на пощенски картички, на които бяха написани простички въпроси. Винаги отивах в тоалетната да ги чета. Бих ги хвърлил, но не можех да реша къде, затова ги пъхах под тъмносинята корица на един бележник.
Нищо не ми изглеждаше променено, след като започнаха да пристигат бележките.
Почти всеки ден Ниномия и другите ме караха да им нося раниците или ме ритаха просто ей така, или ме цапваха по главата с дискмените си, или тичаха в кръг около мен. Бележките обаче продължаваха да пристигат и съобщенията ставаха по-дълги. Никога не се споменаваше името ми, но след внимателно вглеждане в почерка започнах да се чудя дали всъщност не е нито Ниномия, нито някое от онези момчета, а съвсем различен човек. Съзнавах колко глупаво е подобно хрумване, и всичките ми други мисли прогонваха тази от съзнанието ми, след което се чувствах още по-зле.
И все пак ми стана нещо като ритуал да проверявам всяка сутрин. Започнах да ходя на училище рано, когато в класната стая нямаше никого и беше тихо, а във въздуха се усещаше лек мирис на масло. Приятно ми беше да чета тези писма. Не изключвах вероятността това да е капан, но нещо в бележките ме караше да се чувствам в безопасност, макар и за кратко и въпреки всичките ми беди.
В началото на май, точно преди ваканцията, получих следната бележка: "Искам да се видим. Да се срещнем след училище. Ще бъда ето там от пет до седем". Имаше дата и простичка карта, нарисувана на ръка. Чувах в ушите си как тупти сърцето ми. Препрочетох бележката толкова много пъти, че виждах думите пред себе си дори със затворени очи. До края на деня умувах как да постъпя, и през междучасието мислех само за това – до такава степен, че ме заболя главата и изгубих апетит. Въобще не се съмнявах, че когато отида на уреченото място, там ще ме чакат Ниномия и другите, готови да ме ступат здравата. Като ме видят да идвам, ще ме наобиколят и ще разкрият най-новия си номер за моя сметка. И ще стане още по-зле.
Когато настъпи денят, просто не намирах покой.
Цял ден в училище се мъчех да държа под око Ниномия и приятелчетата му, но не долових съществена промяна в поведението им. Накрая един от тях забеляза и попита:
– Ей, какво зяпаш?
После ме замери с единия си чехъл за класната стая, който ме прасна в лицето и после тупна на пода. Момчето ми нареди да го вдигна и аз се подчиних.
В края на деня ми се гадеше от напрежение. След последния час изминах целия път до вкъщи почти на бегом. Докато тичах, се питах какво правя всъщност, какви ги върша, по дяволите, но колкото и да размишлявах, не можех да кажа със сигурност. Имах чувството, че каквото и да избера, ще сбъркам.
Когато ме видя да се прибирам, майка ми ме поздрави от дивана, после отново се обърна към телевизора.
Отговорих на поздрава ѝ. Глас от телевизора съобщаваше новините. Това беше единственият звук в къщата. Всички стаи бяха притихнали както винаги.
– Цял ден прекарах в кухнята – каза мама.
Извадих кутията със сок от грейпфрут от хладилника, налях си една чаша и я изпих на плота. Мама ме стрелна с поглед и ми каза да седна на масата. Няколко секунди по-късно я чух да подрязва ноктите на ръцете или на краката си.
– Приготвяла си вечерята ли?
– Аха. Не усещаш ли как ухае? Първото ми задушено, дори съм вързала месото!
Запитах се дали баща ми няма действително да се прибере поне веднъж, но реших да не питам.
– Скоро ли искаш да вечеряме?
– Не. Първо трябва да отида за малко до библиотеката. По-добре по-късно.
В моя град има една улица между две редици дървета, която пресича много квартали. По нея отивам на училище. За да стигна до мястото на срещата, трябваше по средата на улицата да завия наляво по една странична пресечка, водеща към сенчесто място, което едва ли можеше да се нарече парк.
Тъй като тръгнах от къщи към четири, когато стигнах на мястото, там нямаше никой. Възползвах се от възможността да си поема дъх. Видях някаква пейка от автомобилни гуми, притиснати странично, и един бетонен кит, а между тях имаше пясъчник, не много по-голям от дюшек, осеян с хартийки от бонбони и найлонови торбички.
Сред боклуците забелязах изсъхнали кучешки и котешки изпражнения. С полепналия по тях пясък приличаха на темпура. Опитах се да преброя отделните късчета, но все се появяваха нови. Сигурно целият пясъчник беше пълен с тях. И тогава ми просветна. Който ме беше извикал тук, сигурно щеше да ме принуди да ги ям. Гърлото ми пламна. Изпразних дробовете си в опит да прогоня вкуса на лайна, но ми призля дори само от мисълта.
Муцуната на кита беше достатъчно голяма да помести двама души с моя ръст. Боята толкова се беше олющила, че не личеше какъв цвят е била. Някой беше оцветил гърба и главата на кита с перманентен маркер. Площадката попадаше в сянката на стар жилищен комплекс и земята беше почти черна, сякаш гниеше.
Имах да убивам време, затова се върнах на улицата с дърветата. Седнах на метална пейка, въздъхнах дълбоко и бавно вдишах. Не ме напускаше мисълта, че идването ми тук е грешка, но ако не бях дошъл и не станеше каквото са намислили Ниномия и другите, накрая щях да си платя. Напомних си, че всъщност няма значение какво правя. Нищо нямаше да се промени.
Въздъхнах и вдигнах поглед, леко замаян. Не много отдавна дърветата бяха само черни стволове, но листата им вече бяха поникнали и духнеше ли вятър, се чуваше как шумолят. Свалих си очилата и разтърках очи, после отново погледнах нагоре по улицата. Както обикновено, светът беше плосък, липсваше му дълбочина. Очите ми огледаха подобния на пощенска картичка пейзаж, но когато примигнах, той изчезна и беше заменен от нова гледка.
Мислех за Коджима по съвсем различен начин. Не че беше нещо ново, но ми ставаше все по-трудно да гледам и слушам как другите момичета от класа я тормозят, както и ми беше мъчително да знам, че Коджима вижда тормоза над мен. Не исках да ги слушам, но всички бяхме в една стая и просто не можех да си запуша ушите. Не желаех да гледам, но и не можех да стоя със затворени очи.
За тях аз бях Очи. Викаха ме и ме принуждаваха да върша разни неща, или ме събаряха на земята, или ме караха да тичам колкото сила имам по пистата през междучасието, а те ме гледаха отвътре. Ниномия и приятелите му ми се присмиваха от прозорците. Коджима наричаха Хазмат и казваха, че вони като риба или още по-зле. Гледах как я изпращат до магазина. Как я ритат по същия начин, по който ритаха мен. Веднъж ги видях как се провикнаха: "Време е за баня!", и ѝ пъхнаха главата в аквариума.
В бележките, които ми пишеше, Коджима беше енергична и жива, съвсем различен човек от момичето, което наблюдавах в клас. Остра болка пронизваше гърдите ми, когато гледах какво ѝ причиняват, но колкото и да ме болеше, нищо не можех да направя. Не исках тя да разбира, че виждам. Извръщах се настрани и се преструвах, че не гледам.
В онази година, както и в предишната, класът трябваше да се подготви за хоровия конкурс и за официалното събрание след него. Няколко предмета бяха отменени заради подготовката за голямата вечер, поради което Ниномия и приятелите му получиха повече удобни случаи да ме тормозят още по-жестоко. След часовете по коридорите и в двора вълнението витаеше във въздуха, но аз продължавах да изпълнявам заповедите на Ниномия и да получавам удари в гърдите. На обяд ме изпращаха да им купувам закуски. Винаги обядвах сам. Коджима също.
– Човече, трябва да го прегледаш това око.
Беше събота, след часовете. Бяхме в класната си стая и Ниномия ме почукваше по главата с линия за чертане.
– Не се тревожи, аз ще ти го оправя.
Обикновено по това време в събота децата, които не ходеха на кръжоци, вече се бяха прибрали, но днес ни беше позволено да останем в училището и да се упражняваме за конкурса или да работим по костюмите си. Ниномия ме изпрати да отида до шкафчето, където държахме почистващите препарати.
– Гади ми се само като стоя до тебе.
Той седна на един чин, извади черно ластиче и прибра косата си на конска опашка.
– На вас не ви ли се гади?
Непопулярните момичета, към които се обърна, се изчервиха от смущение, но му се усмихнаха и закимаха.
– Разбра ли, Очи? Никой не иска да бъде близо до теб.
Вързаха ми ръцете с въженце за скачане, напъхаха ми парцал в устата и ме тикнаха в шкафчето.
– Да не си мръднал, че ще те оставя тук цяла седмица – заплаши Ниномия.
Едно от другите момчета ме бутна силно, за да дойда на себе си. После вратичката изтрака и се затвори.
Не за пръв път ме затваряха в шкафче. Познавах прашния въздух и приглушения мрак. Когато ми се случеше това, просто започвах да броя наум и да не мисля за нищо друго. Стигнех ли до сто, се връщах обратно на едно и започвах отначало. Никога не се питах колко стотици съм изброил или колко време е минало. Опитвах се да не мисля за нищо, да не чувствам нищо, да не допускам мислите ми да блуждаят. Просто броях, изреждах числата наум. През цялото време обаче чувах гласовете на съучениците си, които си говореха и репетираха песните си. Те се смесваха с гласа в собствената ми глава, който изреждаше число след число.
Не можех да преценя колко дълго съм стоял вътре, но по някое време забелязах, че в стаята е тихо. Много ми се ходеше до тоалетната. Така се стисках, че целият настръхнах. Притаих дъх и внимателно се ослушах дали се чуват гласове. Нищо. Като че ли ме бяха заключили в шкафчето преди час, но можеше да бъдат два и дори повече. Нямах представа.
Пишкаше ми се болезнено. Мисълта за ужасиите, които щяха да се случат, ако Ниномия ме видеше да излизам, ме подтикваше да се изпишкам в шкафчето, но все пак трябваше да изляза. Почуках по вратичката с пръста на крака си. Когато я ритнах силно, тя изскърца и се отвори. Примижах на светлината. В класната стая нямаше жива душа. Излязох на пръсти в коридора и погледнах през прозорците към игрището. Няколко деца, които преди се мотаеха в класната стая, бяха излезли навън, хвърляха топка и се провикваха. Искаше ми се да разбера дали Ниномия е с тях, но оттук не можех да видя.
Свалих въжето за скачане от китките си и тръгнах по пустия коридор към тоалетната. Седнах в една от кабинките и задишах дълбоко, опитвах се да премахна възела в гърдите си. Какво щеше да стане, ако разберяха, че съм излязъл? Какво щяха да ми направят? Тази мисъл не ме напускаше. Търпението ми беше на привършване.
Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Никога нямаше да свикна с бремето на тези въпроси. Може би щяха да се смилят малко, ако им обясня, че се е наложило да отида до тоалетната. Вероятно Ниномия беше забравил, че съм в шкафчето, и се беше прибрал вкъщи. Само за това мислех.
В опит да насоча мислите си другаде си представих какво ще стане следващия път, когато се срещнем с Коджима. Имах големи очаквания. Оставаха само десет дни до уговорената ни среща. Извадих нейните бележки и ги препрочетох. Не всичките, това нямаше да е възможно, само онези, които най-много ми харесваха. Носех ги със себе си, както правех още от самото начало, пъхнати в бележника ми. Останалите бяха на лавицата в моята стая, натъпкани в обложката на речника ми. Четях ги, когато си бях в стаята.
Не видях Коджима в класната стая, докато ме пъхаха в шкафчето. Дали се беше прибрала вкъщи благополучно? Пред погледа ми се появи твърдата ѝ коса. Спомних си обвиненията на момичетата, че дъхът ѝ миришел, докато репетирали с хора, затова бяха залепили устата ѝ с лепенка. Усетих тежест върху гърдите си. Спомних си колко гръмко се смееше едно от момичетата, когато дръпнаха лепенката. Помнех дори думите ѝ: "Сега поне устната ти е обезкосмена". Въздъхнах и прибрах бележките си. Питах се дали Коджима се чувства по същия начин, след като са я тормозили. Труден въпрос.
Чух да приближават гласове. Които и да бяха, влязоха в тоалетната. Спрях да дишам, замръзнах на мястото си. Изпаднах в паника, но тихо отключих кабинката, за да не забележат, че е заключена, после натиснах вратичката с ръка, за да не се отваря.
Две от момчетата. Отначало не бях сигурен точно кои са, но по говора им за нула време познах, че единият е Ниномия. Сърцето ми биеше толкова силно, че се уплаших дали няма да го чуе. Стиснах зъби в опит да го успокоя. Страшно много неща ми се въртяха в главата. Задушавах се.
Ниномия беше от другата страна на вратата заедно с още някого. Другият глас беше много тих, едва се чуваше. Знаех, че е на някой ученик, но не разпознавах на кого.
– Ама че загубеняк – каза Ниномия. – Няма ли си собствен живот!
Като че ли бяха влезли тук да поговорят, защото никой от тях не използва тоалетната. Чух Ниномия да казва:
– Знае ли човек!
Имаше нещо странно в начина, по който го каза, но не можех да определя какво. Не разбирах дали се държи мило, или е зъл.
Другото момче отговори, обаче не разбрах думите и все така не проумявах за какво говорят. Кранчето на чешмата изскърца. Някой си миеше ръцете. Ниномия отново се засмя.
После нищо. Тишина.
Наострих уши, мъчейки се да разбера какво се случва.
Ниномия избухна в смях. Вътре в кабинката губех връзка с действителността. Стиснах очи и си внуших, че това не се случва. Че аз не съм тук, че тук няма никой. След известно време гласовете им заглъхнаха и разбрах, че са си тръгнали. Постоях около минута. Когато се уверих, че няма да се върнат, се втурнах към класната стая и понеже Ниномия не беше там, грабнах си чантата и си плюх на петите.
Небе (превод Надeжда Розова, корица Теодора Югова, 192 стр, цена 10 €) е в книжарниците
