Да, днес, повече от всякога, си струва да изкрещим Сбогом на оръжието!.. Така символно, както неслучайно в новото издание на Хемингуей класиката Сбогом на оръжията (двата откъса по-долу) множественото число е заменено с единствено – така символно, също както Хемингуей използва първо лице единствено число, за да бродира своите творения с автобиографични нишки... Така символно, защото всяка една личност на тази земя е част от Войната наоколо, дори да си мислиш, че нямаш нищо общо с Нея/Войната, дори да си мислиш, че нищо не те свързва с Любовта по време на Война между шофьора на линейка, лейтенант Фредерик Хенри и медицинската сестра Катрин Баркли преди 100 години... Така символно, също както всяка личност е и Начало, и Край на анти-военния дискурс (неслучайно съществува специално издание на Сбогом на оръжието с 47 възможни Края на историята), защото, в противен случай, нали знаете: "Край няма. Войната няма край."...
В онази година бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войниците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахът, който вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отминаваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.
Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.
Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение – мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизирана пехота на сиви камиони и други камиони, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия – дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше – есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, планината се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им – мокри под наметките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги тънки куршуми, калибър 6,5 мм, че всички тия войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.
Бързо отминаваха и малки сиви автомобили – обикновено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.
В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Но успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.
На другата година имаше много победи. Превзеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата – хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него и аз бях много доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат в този град, когато войната свърши – обстрелваха го не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължаваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома – единия за войници, другия за офицери. Когато дойде краят на лятото и нощите захладяха, а боят се водеше по възвишенията зад града, побитите от шрапнели трегери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета и че сега понякога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътрешността на къщи, останали с една стена по-малко от артилерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по градини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.
Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Той бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, той падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкнаха сред него. Побеляха и оръдията и скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите. По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом – този за офицери – гледах как пада снегът. Седяхме с един приятел пред две чаши и бутилка "Асти" и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година – толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Всичко това оставаше за догодина. Приятелят ми съгледа свещеника на нашата част да минава по улицата, стъпвайки предпазливо в кишата, и почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.
На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено – вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмуквахме, подемайки ги непрекъснато с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица – наведеш ли ѝ гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която държиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.
Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на завален италиански – кой знае защо, той си мислеше, че така аз по-пълноценно ще схвана думите му.
– Свещеник днес с момичета – каза той, като гледаше свещеника и мен. Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го подбиваше. – Не е ли истина? – попита той. – Аз днес вижда свещеник с момичета.
– Не – каза свещеникът.
Тези подбивки забавляваха другите офицери.
– Свещеник не с момичета – продължи капитанът. – Свещеник никога с момичета – обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледайки ме в очите, но без да изпуска и свещеника от погледа си. – Свещеник всяка нощ един срещу пет. – Цялата маса избухна в смях. – Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.
Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя високо. Свещеникът приемаше всичко като шега.
– Папата иска австрийците да спечелят войната – каза майорът. – Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.
– Чел ли си "Черната свиня"? – попита ме лейтенантът. – Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.
– Долна и недостойна книга – каза свещеникът. – Не вярвам да ви харесва.
– Твърде поучителна е – каза лейтенантът. – Разбираш какви са духовниците. Ще ти хареса – увери ме той.
Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмивката ми иззад запалените свещи.
– Не я четете – каза той.
– Ще ти я намеря – настояваше лейтенантът.
– Всички мислещи хора са атеисти – каза майорът. – Но признавам, че не вярвам и във франкмасоните.
– Аз пък ги уважавам – възрази лейтенантът. – Това е благородна организация.
Някой влезе и през отворената врата видях как снегът вали.
Пътят гъмжеше от движение, а отстрани и отгоре беше така заслонен с маскировъчни мрежи, покрити с рогозки от слама и царевична шума, че напомняше вход към цирк или селище на туземци. Минахме бавно през този тунел от шума и излязохме на празното място при някогашната гара. Тук пътят следваше коритото на реката, а по високия бряг над него се беше окопала пехотата.
Слънцето бе паднало ниско и докато карахме покрай брега, погледнах над него и видях как над билото, от другата страна на реката, австрийските наблюдателни балони се чернеят срещу залеза. Спряхме колите зад една тухларница. Пещите и няколко големи ями бяха пригодени за превързочни пунктове. Измежду лекарите имах трима познати. Главният лекар, майор, ми каза, че щом започне офанзивата и натоварят колите ни с ранени, ще трябва да ги изведем по тунела до главния път на билото, откъдето ще ги прехвърлят на други коли. Надяваше се, че пътят няма да се задръсти. Друг път нямаше. Бяха го замаскирали, понеже се виждаше от австрийския бряг. Тук, в тухларницата, насипът на реката ни засланяше от пушечния и картечния огън. През реката водеше само един полусрутен мост. Започнеше ли артилерийският обстрел, щяха да построят друг, а част от войските трябваше да прекосят реката при горния завой, където имаше брод. Майорът беше дребен човек със засукани мустаци, ветеран от кампанията в Либия, и имаше две нашивки за раняване. Увери ме, че ако всичко върви добре, ще гледа да ми издейства орден. Благодарих му и казах, че се надявам всичко да мине добре. Запитах няма ли някое по-голямо укритие за шофьорите и той ми даде един войник да ме заведе. Последвах го до укритието, което се оказа много удобно. Шофьорите го харесаха и аз ги оставих там. Майорът ме покани на чаша с него и още двама офицери. Пихме ром и се почувствах сред приятели. Навън се стъмняваше. Запитах кога ще започне атаката и те ми казаха, че я очакват, щом се смрачи.
Върнах се при шофьорите. Те седяха в укритието и разговаряха, но когато влязох, млъкнаха. Дадох на всеки по пакет цигари "Македония", от които тютюнът се изсипваше, защото бяха лошо напълнени, и преди да запалиш, трябваше да засучеш двата края на цигарата. Манера извади запалка и я подаде поред на всеки. Тя беше с формата на радиатор на фиат. Казах им какво бях научил.
– Защо не видяхме пункта, като слизахме? – попита Пасини.
– Той е точно след завоя, където се отклонихме.
– Голяма бъркотия ще стане на пътя – каза Манера.
– Тяхната артилерия ще ни такова таковата.
– Сигурно.
– Дали да не похапнем, господин лейтенант? Почне ли се, вече няма да можем.
– Ще отида да видя – казах аз.
– Може ли да пообиколим наоколо, или да стоим тук?
– По-добре стойте тук.
Върнах се в укритието на майора и той ми каза, че щом походната кухня пристигне, шофьорите на колите могат да отидат да получат топла храна. Щели да им дадат канчета, ако нямат. Казах, че навярно си имат. Върнах се да кажа на шофьорите, че пристигне ли храната, ще дойда да ги взема. Манера отвърна, че се надявал тя да пристигне, преди да е започнала артилерията. Не казаха нищо повече, докато излязох. И четиримата бяха механици и мразеха войната.
Излязох да погледна колите и да видя какво става, после се върнах в укритието при шофьорите. Седяхме на земята с гърбове, опрени на стената. Навън почти се беше стъмнило. Пръстта в укритието беше топла и суха, наместих се с гръб към стената и се отпуснах.
– Кой ще атакува? – запита Гавуци.
– Берсалиерите.
– Само берсалиерите ли?
– Мисля, че да.
– Тук няма достатъчно войска за истинска атака.
– Вероятно просто искат да отвлекат вниманието от мястото на истинското настъпление.
– Войниците, които ще атакуват, знаят ли това?
– Едва ли.
– Разбира се, че не – каза Манера. – Изобщо няма да тръгнат, ако знаят.
– Ами, ще тръгнат – каза Пасини. – Берсалиерите са глупаци.
– Те са храбри и дисциплинирани – казах аз.
– Да, здравеняци са и имат широка гръдна обиколка. Обаче са си глупаци.
– А гренадирите са високи – пошегува се Манера.
Всички се засмяха.
– Бяхте ли там, tenente, когато отказали да атакуват, а после на всеки десет разстреляли един?
– Не.
– Истина е. После ги строили и изкарали всеки десети човек пред строя. Карабинерите ги разстреляли.
– Карабинерите! – каза Пасини и плю. – Ами тези гренадири? Всичките са над метър и осемдесет и пет. И не се вдигнали в атака.
– Ако никой не атакува, войната ще свърши – каза Манера.
– Но гренадирите не за това... Страх ги било. А всичките им офицери били от добри семейства.
– Някои от офицерите тръгнали напред сами.
– Един сержант убил двама офицери, които не искали да тръгнат.
– Но и някои от войниците тръгнали.
– Онези, които настъпили, после не ги строили, когато разстрелвали всеки десети човек.
– Един от тия, които карабинерите разстреляха, беше от моя край – каза Пасини. – Един едър, напет, тъкмо за гренадир. Все в Рим. Все с момичета. Все с карабинерите. –Той се засмя. – Сега пред къщата му стои часовой с щик и никой не може да влезе да види нито майка му, нито баща му, нито сестрите му, а на баща му отнеха гражданските права, не може дори да гласува. Законът вече не ги закриля. Който иска, може да си присвои имуществото им.
– Да не ставаха такива работи със семейството ти, никой нямаше да се вдигне в атака.
– Алпийските стрелци щяха да тръгнат. Полкът на Виктор Емануил също би атакувал. А и някои от берсалиерите.
– И берсалиерите се разбягаха веднъж. Сега гледат да се забрави.
– Не бива да ни позволявате да говорим така, tenente – Evviva l'esercito – каза Пасини ехидно.
– Знам какво си говорите – казах аз, – но докато карате колите и спазвате реда...
– И не говорите пред другите офицери – завърши вместо мен Манера.
– Мисля, че трябва да доведем тази война докрай – казах аз. – Тя няма да свърши, ако престанем да се бием. Само ще стане по-лошо.
– От това по-лошо не може да стане – каза Пасини почтително. – От войната по-лошо няма.
– Поражението е по-лошо.
– Не ми се вярва. Какво е всъщност поражението? Отиваш си у дома.
– И те след теб. Вземат ти къщата, вземат ти сестрите.
– Не ми се вярва – каза Пасини. – Не могат да тръгнат след всеки. Нека всеки сам си брани къщата. Да не пуска сестрите си извън къщи.
– Или ще те обесят. Вземат те и пак – войник, но не в санитарните части, а в пехотата.
– Не могат да обесят всички.
– Една чужда нация не може насила да те направи войник – намеси се Манера. – При първото сражение всички се разбягвате.
– Като чехите.
– Не знаете какво е да си победен, затова си мислите, че не е толкова лошо.
– Tenente – обади се Пасини, – щом ни оставяте да говорим, чуйте. От войната по-лошо няма. Ние тук в санитарните части дори не можем да си представим какво е. Когато хората проумеят какво нещо е войната, те вече не могат да сторят нищо, за да я спрат, понеже обезумяват. Има някои хора, които никога няма да разберат. Има хора, които се боят от офицерите си. И тъкмо с тях се прави война.
– Знам, че е лошо нещо, но трябва да се доведе докрай.
– Край няма. Войната няма край.
– Има.
Пасини поклати глава.
– Войната не се печели, като победиш. Какво, като превземем Сан Габриеле? Какво, като вземем Карсо и Монфалконе, и Триест? Ами после? Видяхте ли днес онези планини в далечината? Мислите ли, че можем да ги превземем всичките? Само ако австрийците престанат да се бият. Една от страните трябва да спре. Защо не спрем ние? Ако те дойдат в Италия, ще им омръзне и ще си тръгнат. Те си имат тяхна страна. Ама не, трябвало да се воюва.
– Цял оратор си.
– Нали мислим. Нали четем. Не сме селяни. Механици сме. А и селяните не са толкова глупави, че да вярват във войната. Всички мразят тази война.
– Страната се управлява от една класа, която е глупава, нищо не разбира и никога нищо няма да разбере. Затова водим тази война.
– Те правят пари от нея.
– Повечето не печелят нищо – каза Пасини. – Но са глупави. Правят го за нищо. От глупост.
– Я да мълчиш – каза Манера. – Много се разприказвахме дори за господин лейтенанта.
– На него му допада – каза Пасини. – Ще го убедим.
– Но засега млъкваме – каза Манера.
– Ще ядем ли вече, господин лейтенант? – попита Гавуци.
– Ще отида да видя – казах аз.
Гордини стана и излезе с мене.
– Да свърша някаква работа, господин лейтенант? Мога ли да помогна с нещо?
Той беше най-тихият от четиримата.
– Ела с мен, ако искаш, и ще видим – казах аз.
Сбогом на оръжието (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 304 стр, цена 14 €, твърди корици) е в книжарниците
