"Ако можехте да се върнете в миналото, с кого бихте искали да се срещнете?" – да, звучи познато, нали, особено ако сте "сядали" на Стола-Машина-на-времето от романа Преди кафето да изстине и неговото продължение Нови истории от кафенето на Тошиказу Кавагучи. Сега е време за второто разклонение, Преди споменът да избледнее, на токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето – отправяме се към Хокайдо, градът е Хакодате, а кафенето – Дона Дона... Зад бара отново е Нагаре Токита ("франчайзът" вече наброява 5 продължения-разклонения), отново към онзи Стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така: "Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине"...
– Защо си в Хокайдо?
Гласът на Кей Токита звучеше металически в слушалката.
– Хей, успокой се, всичко е наред.
Нагаре Токита чуваше гласа на жена си за първи път от петнайсет години. В момента той беше в Хокайдо – по-точно в Хакодате.
Хакодате е пълен със сгради от западен тип, датиращи от началото на двайсети век. Разпръснати из целия град, те притежават уникален архитектурен облик, характерен с това, че приземните етажи са проектирани в традиционен японски стил, а горните – по западен образец. Кварталът "Мотомачи", разположен в подножието на планината Хакодате, е популярна туристическа дестинация. Старинния чар на града придават забележителности като бившата обществена зала, правоъгълния бетонен електрически стълб – първия издигнат в Япония – и червените тухлени складове в историческия район на залива.
Кей, на другия край на телефонната линия, беше в Токио в едно кафене, което предлагаше на клиентите възможността да пътуват във времето. Казваше се "Фуникули-фуникула". Тя се беше пренесла петнайсет години напред в бъдещето, за да се срещне с дъщеря си. Разполагаше с малко време, преди кафето ѝ да изстине. Тъй като Нагаре беше далеч, чак в Хокайдо в Северна Япония, нямаше представа доколко то е изстинало. Така че се стараеше да се придържа към същественото.
– Няма време да обяснявам защо съм в Хокайдо. Моля те, просто ме изслушай.
Разбира се, Кей знаеше много добре, че няма време.
– Какво? Няма време? Аз съм тази, която няма време! – Звучеше разстроено.
Но Нагаре не обърна внимание на това.
– Там има една девойка, нали? На вид ученичка в прогимназията.
– Какво? Ученичка? Да, тук е. Същата, която посети кафенето преди около две седмици. Дойде от бъдещето, за да се снима с мен.
За Кей това бе станало преди две седмици, но за Нагаре се беше случило цели петнайсет години по-рано.
– Тя има големи кръгли очи... и носи поло?
– Да, да. Какво за нея?
– Добре, просто се успокой и слушай. Ти по случайност си се озовала петнайсет години напред в бъдещето.
– Както вече ти казах, едва чувам какво говориш.
В този момент мощен порив на вятъра връхлетя Нагаре точно когато се канеше да ѝ каже нещо важно. Духаше силно в телефона му, правейки разговора почти невъзможен. Притиснат от липсата на време, той ускори темпото.
– Както и да е, тази девойка, която виждаш... – изрече по-високо.
– А? Какво? Тази девойка?
– Тя е нашата дъщеря!
– Какво?
Телефонът в ръцете на Нагаре съвсем замлъкна. После вместо гласа на Кей чу как средният часовник на стената във "Фуникули-фуникула" започна да бие, разнесе се познатото дан, дан. Той леко въздъхна и взе да обяснява спокойно.
– Съгласи се да се пренесеш десет години напред в бъдещето, затова мислиш, че детето ти е на около десет, но е станала грешка и си се оказала там след петнайсет години. Вероятно годините и часовете са се разменили и си се озовала в кафенето не в три следобед, а в десет сутринта, и не след десет, а след петнайсет години. Погледни средния часовник на стената. Показва десет часà, нали?
– Аха.
– Разбрахме това, когато ти се върна. В момента обаче сме в Хокайдо по неотложни причини, които не мога да обясня, защото няма време.
Нагаре беше изговорил това на един дъх. Но сега направи пауза.
– Във всеки случай не разполагаш с много време, така че просто огледай добре нашата пораснала здрава и хубава дъщеря и се върни в настоящето – каза той нежно и затвори телефона.
От мястото, където стоеше, можеше да види правата наклонена улица, спускаща се към разстлалата се синева на океана, и небето отвъд, което сякаш увенчаваше пристанище "Хакодате". Нагаре се завъртя на пета и влезе в салона на кафенето.
Дзън-дзън
Хакодате се слави с множество стръмни улици. Деветнайсет от тях имат имена, в това число "Склон Ниджукен", започваща от най-стария електрически стълб в Япония, и "Склон Хачиман", чието начало е близо до червените тухлени складове в района на залива. Също и "Гледка към рибите" и "Гледка към корабите", изкачващи се от крайбрежието. По-нататък по хълма са "Склон на мидите" и "Склон на зелената върба", водещи към Ячигаширачо, което означава "квартал в началото на низината". Има обаче една улица, която не присъства на туристическите карти. Местните я наричат "Безименен склон". Кафенето, в което работеше Нагаре, се намираше по средата на "Безименен склон".
Казваше се "Дона Дона" и с него бе свързана чудата градска легенда.
Ако седнеш на определено място, то те връща назад във времето в момент, който пожелаеш.
Но правилата бяха изключително досадни и ужасно неприятни.
1. Единствените хора, които можеш да срещнеш в миналото, са вече посещавалите кафенето.
2. Каквото и да направиш, докато си в миналото, не можеш да промениш настоящето.
3. За да се върнеш назад във времето, трябва да седнеш именно на това място. Ако е заето, се налага да изчакаш, докато се освободи.
4. След като се пренесеш в миналото, не бива да мърдаш от мястото.
5. Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине.
Досадните правила не свършваха дотук. Въпреки това днес отново клиент, чул този слух, щеше да посети кафенето.
Когато Нагаре влезе в салона след телефонния разговор, Нанако Мацубара, опряла лакти на плота, го попита директно:
– Нагаре, защо не остана в Токио? Все още ли мислиш, че беше добра идея да дойдеш тук?
Нанако бе студентка в частния университет "Хакодате", специализиран в областта на търговията и бизнеса. Облечена в светлобежова блуза, пъхната в широки панталони, тя изглеждаше доста модерна. Гримът ѝ беше деликатен, косата – леко накъдрена и вързана отзад с ластик.
Нанако бе чула, че покойната съпруга на Нагаре ще посети токийското кафене, за да се срещне с дъщеря си. Като се имаше предвид, че това беше единственият шанс за него да зърне жена си, която не бе виждал цели петнайсет години, Нанако смяташе, че е странно Нагаре да не я поздрави лично, а по телефона.
– Да, може би – промърмори той, докато минаваше покрай нея, за да застане зад бара. На стола до Нанако седеше изглеждащата леко сънена доктор Саки Мураока с книга в ръце. Саки работеше в психиатричното отделение на една от болниците в Хакодате. Двете с Нанако бяха редовни клиентки на кафенето.
– Не искаше ли да я видиш отново?
Нанако не откъсваше любопитния си поглед от Нагаре, гигант, висок почти два метра.
– Разбира се, но трябваше да се съобразя с обстоятелствата.
– В какъв смисъл?
– Тя дойде да види дъщеря си, не мен.
– Въпреки това...
– Всичко е наред. Признавам, че мина доста време, но спомените ми са все още живи...
Нагаре искаше да каже, че би направил всичко, за да може майка и дъщеря да прекарат тези ценни мигове заедно.
Преди споменът да избледнее (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 232 стр, цена 11 €) е в книжарниците
