Неслучайно Закуска в Тифани и Хладнокръвно са най-известните творения на Труман Капоти – и двата романа се превръщат в Оскар отрупани екранизации (Хладнокръвно дори има две съвсем пресни – Капоти (мир на праха на Филип Сиймур Хофман) и Скандално); и двете класики маркират важни етапи в живота на Капоти, като след Хладнокръвно той никога повече не написва роман. Както всички знаем, Хладнокръвно (откъс от документалния роман четете по-долу) е история, преживяваща до най-малкия детайл бруталното убийство на едно семейство в Канзас, но е и история-айсберг (също като самия живот), в която всички по-големи и по-важни неща са скрити под повърхността...
Холкъм се намира на дванадесет мили източно от планинската часова зона – обстоятелство, което предизвиква известно недоволство сред местното население, защото означава, че в седем часа сутрин, а през зимата в осем и дори по-рано, небето е все още тъмно. А ако има звезди, те още светят, както светеха и когато двамата сина на Вик Ирсик дойдоха да си свършат утринната неделна работа. Но около девет слънцето вече беше изгряло. Настъпи нов ден, чудесен за лов на фазани. При свършване на работата момчетата не забелязаха нищо нередно. Когато напуснаха стопанството, тичайки по алеята, те махнаха с ръка на една идваща кола и момичето в нея им махна в отговор. Тя беше съученичка на Нанси и също се казваше Нанси – Нанси Юълт. Беше единственото дете на човека, който караше колата, мистър Кларънс Юълт, мъж на средна възраст. Той имаше ферма за захарно цвекло. Нито мистър Юълт, нито жена му ходеха на църква, но всяка неделя той отвеждаше дъщеря си във фермата "Ривър Вали", за да може тя да отиде с Клътърови на методистката служба в Гардън Сити. Това споразумение му спестяваше "две пътувания до града и обратно". Имаше навика да чака, докато види, че дъщеря му влиза у Клътърови. Нанси, взискателна към облеклото си, с фигура на филмова звезда, с очила и със скромна, лека походка, пресече тревата и натисна звънеца на главния вход. Къщата имаше четири входа. Когато след неколкократни почуквания никой не отвори, тя отиде до вратата на работния кабинет. Намери я полуотворена. Нанси я отвори още малко – колкото да се убеди, че кабинетът е тъмен. Не влезе, защото си помисли, че на Клътърови няма да им е приятно, "ако нахълта направо". Почна да чука, да натиска звънеца и най‑после заобиколи откъм задната страна на къщата. Там беше гаражът. Тя забеляза, че и двете коли са вътре – два шевролета. Това означаваше, че Клътърови положително са вкъщи. Но след като тропна безрезултатно на третата врата, която водеше в килера, и на четвъртата – кухненската, Нанси се върна при баща си.
– Може би спят – каза той.
– Но това е невъзможно. Представяш ли си мистър Клътър да пропусне църковната служба само за да спи?
– Хайде тогава. Да отидем в "учителската". Сюзън сигурно знае какво се е случило.
"Учителската" се намира точно срещу модерната училищна сграда и е една стара, полуразрушена мрачна постройка. Нейните двадесетина стаи са разделени на апартаменти за удобство на онези учители, които не могат да намерят или нямат възможност да плащат други квартири. Но Сюзън Кидуел и майка ѝ бяха успели да подсладят този хап и да създадат уютна атмосфера в апартамента си – три стаи на партера.
Мъничката всекидневна съдържаше невероятно много неща. Освен мебели за сядане в нея имаше хармониум, пиано, саксии с цветя и почти винаги някакво палаво кученце и голяма сънлива котка. Тази неделна сутрин Сюзън стоеше на прозореца и гледаше към улицата. Тя е високо невзрачно момиче, с бяло кръгло лице и красиви сиво-сини очи. Ръцете ѝ са необикновени – с дълги пръсти, подвижни, нервно изящни. Беше облечена за църква и всеки момент очакваше да види шевролета на Клътърови, защото и тя винаги ходеше на църква с тях. Но вместо Клътърови дойдоха бащата и дъщерята Юълт, да им разкажат нещо странно.
Сюзън не можа да даде никакво обяснение. Майка ѝ също. Тя каза:
– Ако имаше някаква промяна в уговорката ни, сигурна съм, че щяха да телефонират. Сюзън, защо ти не се обадиш по телефона?
"Така смятах и аз – каза Сюзън в показанията си, дадени по‑късно. – Набрах номера на телефона, оставих го дълго да звъни, поне останах с впечатлението, че звъни повече от минута. Никой не се обади и мистър Юълт предложи да отидем до тях и да се помъчим да ги събудим. Но когато отидохме там – не исках... да вляза в къщата. Страх ме беше, не знам защо. Никога не ми е минавало през ум такова... подобно нещо. Просто не може да се помисли! Но слънцето грееше тъй ясно, всичко изглеждаше светло и тихо. Тогава видях, че колите са там, дори и старият "фургон койот" на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил... не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи. Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплаши повече от всичко друго, беше толкова силен, а навсякъде цареше такава тишина... Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла... Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен... и Нанси... и как избягах..."
Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:
– Тя е мъртва! – и се хвърли в обятията му. – Вярно е, татко! Нанси е мъртва!
Сюзън се обърна към нея:
– Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа ѝ. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги ѝ тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Това е всичко!
– Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.
"Не можех нищо да разбера – каза по‑късно в показанията си мистър Юълт. – Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най‑напред да извикам Бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана."
Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в "Учителската". Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по-малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. ("Това е единственият начин да държим децата мирни.") Младият Хендрикс, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса – поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най‑много се възхищава – Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.
"Понякога изминавам шестдесет мили на ден – каза той на един познат – и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях – разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук – дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране – Шърли е жена ми, – втурна се в стаята и каза:
– Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.
Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:
– О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива.
Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна – но какво искаше да кажеш с това, разбрах по‑късно.
Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че "у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно". Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт – закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той ми разправи какво се беше случило. Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай, че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си – часът беше 9:35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалече. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в "Том Сойер" работих с Нанси. И двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща... а дърветата, поляната пред къщата... Всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: "Станало е някакво нещастие". После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.
Беше ужасно. Това прекрасно момиче... никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете ѝ. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете ѝ бяха вързани на гърба, глезените ѝ пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи.
Шерифът попита: "Това ли е Нанси Клътър?". Не беше виждал детето преди. И аз казах: "Да. Да, това е Нанси".
Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът – стол от трапезарията, който изглеждаше не намясто тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън – видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно – с ръце отпред, сякаш се молеше – в едната си ръка държеше, стискаше кърпа... или може би парче лигнин? Въжето около китките ѝ отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута – два пръстена, – това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата ѝ имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът – въздушната вълнa – бе отлепил лейкопласта. Очите ѝ бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави – как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.
Естествено, питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: "Да проверим долу".
Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня – стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено – бележки, полици, кой знае? Фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си – никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по‑объркан човек), и добави: "Къде, по дяволите, може да е Хърб?". Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. "Кой е?" – викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: "Аз съм. Уендъл". Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: "Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа". – "Е – отвърна Уендъл, – долу има още един." Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска – не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан – ръце и крака, както майката, – същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най‑лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная – макар да бе застрелян право в лицето.
Хладнокръвно (превод Катя Гончарова, 368 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
