"Да пишеш, значи да сънуваш наяве" казва Харуки Мураками и именно един сън връща Цвета в живота на героя от най-новия му роман Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване – история за млад меланхоле самотник, който губи Цвета/желанието си за живот, когато най-добрите му приятели от училище внезапно и без обяснение прекъсват всякакви връзки с него. Също като героинята Аомаме (или Зелен грах) от опус трилогията 1Q84 и имената на приятелите на Цукуру (за разлика от неговото "безцветно" име) съдържали йероглиф за цвят – момчетата Акамацу (Червен бор) и Оуми (Синьо море), и момичетата Ширане (Бял корен) и Куроно (Черно поле) обричат Цукуру на "безцветна" самота в Токио, докато една нощ... Любовта (и Цвета) не се връщат в живота на Цукуру и не го превръщат (ала запазената Мураками магия) в шарен калейдоскоп от спомени и нови емоции.
През тази близо половин година, докато се скиташе по ръба на смъртта, Цукуру Тадзаки отслабна със седем килограма. Не се хранеше нормално, тъй че беше съвсем естествено да отслабне. Още от дете беше по-скоро бузест, само че сега силно измършавя. Не беше достатъчно да си скъси коланите, а се наложи и да си смени панталоните с по-малък размер. Ребрата му се брояха и на голо изглеждаше като евтина клетка за птици. Фигурата му видимо се развали, раменете се отпуснаха и приведоха напред. Останали без плът, мършавите му крака заприличаха на краката на водна птица. Направо тяло на старец. Помисли си го, като застана след доста време гол пред огледалото. Приличаше на човек, готов всеки момент да предаде богу дух.
Дори да изглеждам като човек, готов всеки момент да предаде богу дух, нищо не може да се направи, заяви той на отражението си в огледалото. Защото в известен смисъл действително беше на ръба на смъртта и живееше, вкопчил се със сетни сили в този свят като залепила се за клона на дърво празна черупка от насекомо, която, стига да духне по-силно, вятърът ще отвее нанякъде завинаги. Ала фактът, че изглежда като човек, готов всеки момент да предаде богу дух, отново срази душата му. И той дълго-дълго гледаше втренчено, без да му омръзне, голото си тяло в огледалото. Като някой, който не може да откъсне очи от новините по телевизията за трагедии от типа на мощно земетресение или ужасно наводнение в далечен район.
Сигурно наистина съм умрял, помисли си тогава потресен той. Когато предишното лято четиримата зачеркнаха съществуването му, юношата на име Цукуру Тадзаки фактически издъхна. И понеже поддържаше мъчително поне външно това съществуване, след около половин година и то се оказа напълно променено. Промениха се коренно не само тялото и лицето му, а и очите, с които гледаше на света. Различни бяха усещането от съприкосновението с вятъра, шумът на течащата вода, едва провиждащото се през пелената от облаци слънце, както и цветовете на сезонните цветя – различни или може би сътворени наново. На пръв поглед отражението в огледалото приличаше на Цукуру Тадзаки, но всъщност не беше той, а просто някакъв съд с подменено съдържание, наричан за удобство Цукуру Тадзаки. Продължаваха временно да го наричат така, защото все още нямаше друго име.
Същата нощ Цукуру сънува необикновен сън. Изпълнен с мъчителна ревност. За пръв път от много време насам сънуваше толкова близък до реалността сън.
Откровено казано, дотогава не бе изпитвал ревност. С ума си разбираше, естествено, що е то ревност. Например чувството към човек, заел или получил, без видимо да се затрудни, положението, което не успяваш да си извоюваш въпреки таланта и качествата си. Или чувството, което изпитваш, като разбереш, че жената, за която копнееш, е в обятията на друг. Завист, злоба, огорчение, непреодолимо безсилие и гняв.
Само че Цукуру никога досега не беше изпитвал подобно нещо. Никога не бе пожелавал горещо талант и качества, каквито нямаше, нито пък бе обичал бурно и страстно. Не бе копнял по никого, не му бе и хрумвало да завижда някому. Не че беше напълно доволен и че нищо не му липсваше. Можеше да направи списък, да изброи, ако трябва, писмено какво точно. Сигурно списъкът нямаше да е дълъг, но и нямаше да мине само с два-три реда. Но това бяха неща, които си знаеше само той. Не такива, за които специално да ходиш някъде и да молиш. Поне досега беше така.
В съня си обаче Цукуру копнееше силно за една жена. Не беше ясно коя е тя. Просто същество. Освен това жената можеше да разедини тялото от сърцето си. Имаше тази изключителна способност. Мога да ти дам едно от двете, каза тя на Цукуру. Тялото или сърцето. Но не можеш да имаш и двете. Затова искам тук и сега да избереш едното. Защото другото е за някой друг. Само че Цукуру я искаше цялата. Не можеше нейна половина да отиде в ръцете на друг. Не бе в състояние да го понесе. В такъв случай не ми трябва нито тялото, нито сърцето ти, искаше да каже той. Но не можа. Тъй че нито спечели, нито загуби.
Онова, което изпита тогава, бе ужасна болка – сякаш нечии големи ръце изстискват с все сила тялото му. Мускулите му се разкъсваха, костите му пищяха. Освен това изпита непоносима жажда, сякаш всичките му клетки пресъхнаха. Гняв разтърси цялото му тяло. Гняв, че половината от жената трябва да отиде в ръцете на някой друг. Гневът стана на гъста течност и се изцеди от костния му мозък. Дробовете му се превърнаха в два мяха, сърцето му увеличи оборотите като натиснат до пода педал на газта. И запрати бурната черна кръв чак в периферията на тялото му.
Тресейки се неистово, той отвори очи. Мина време, докато осъзнае, че е било сън. Свали рязко прогизналата от пот пижама и се избърса навсякъде с хавлиена кърпа. Но колкото и силно да търкаше, пак остана усещането за лепкава мокрота. И тогава проумя. Или по-скоро прозря. Това е то ревност. Някой се опитваше да му отнеме сърцето или тялото на любимата жена – едно от двете или според обстоятелствата и двете.
Ревността – така както я схвана в съня си – бе най-мрачният затвор на света. Защото арестантът сам се затваря в него. Не е вкаран там насила. Влязъл е сам, заключил е отвътре и е запокитил ключа навън през решетките. И никой на този свят не знае, че е затворен в тази тъмница. Би могъл, разбира се, да излезе, стига да пожелае. Защото затворът е в душата му. Но той не може да вземе решение. Сърцето му е твърдо като каменен зид. Това е дълбоката същност на ревността.
Извади от хладилника портокалов сок и изпи няколко чаши. Гърлото му бе пресъхнало до болка. После седна на масата и докато гледаше през прозореца как вън постепенно просветлява, успокои душата и тялото си, блъскани и разтресени от високите вълни на чувствата. Запита се за смисъла на този свой сън. Дали не бе знамение? Или символично послание? Дали не целеше да го подготви за нещо? Може би изначалният Цукуру, когото и той самият не познаваше, се опитваше да разбие черупката и да се измъкне навън? Или се излюпваше някакво уродливо същество и се мъчеше отчаяно да се докопа до въздух?
Осъзна го по-късно, но тъкмо в онзи момент Цукуру Тадзаки престана да се стреми неумолимо към смъртта. Огледа се внимателно гол в огледалото и откри, че отражението не е на неговото тяло. Онази нощ за пръв път в живота си изпита насън ревност – или поне така си мислеше. А на разсъмване вече бе загърбил безсмислието на смъртта и измъчвалите го в продължение на пет месеца мрачни дни.
Вероятно преминалото през него под формата на сън безмилостно и изгарящо чувство неутрализира обладалата го неумолимо печал по смъртта и я пропъди. Както силен западен вятър издухва тежките облаци от небето. Това предположи Цукуру.
След него остана само наподобяващо примирение спокойствие; напомнящо безветрие обезцветено чувство. Цукуру седеше сам-самичък в огромна стара и изоставена къща и се вслушваше напрегнато в кухото тиктакане на голям салонен часовник. Затвори уста и без да изпуска от поглед стрелките, наблюдаваше как те се местят напред. Беше увил няколко пъти чувството в нещо като тънка завеса и спрял на празно място душата си, остаряваше с всеки час.
Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване (превод Дора Барова, 384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците
