Живот? Или Театър? се нарича автобиографичната серия от 769 картини с гваш на Шарлот Саломон, с които тя (между 1941 и 1943 година) рисува бурната история на краткия си живот на немска еврейка през Втората световна война. Същата история, но в свободен стих рисува писателят Давид Фоенкинос в романа Шарлот, спечелил миналата година престижната награда Рьонодо – неслучайно, защото думите на Фоенкинос винаги са оживявали живописно както на белите страници, така и на филмовия екран, също като в кино адаптациите (писани от самия него) на предишните му хитови романи Деликатност и Спомените...
Семейство Саломон обядва мълчаливо.
На вратата се чука.
Шарлот поглежда баща си.
Всеки шум е заплаха.
Не би могло да бъде иначе.
Те остават около масата.
Не мърдат, вцепенени от страх.
Отново се чука.
По-отчетливо от първия път.
Трябва да се направи нещо.
Иначе ще разбият вратата.
Алберт най-сетне става.
На вратата се показват двама мъже с тъмни костюми.
Алберт Саломон?
Да.
Моля, последвайте ни.
Къде отиваме?
Не задавайте въпроси.
Мога ли да си взема някои неща?
Няма нужда, побързайте.
Паула се опитва да се намеси.
Алберт ѝ прави знак да замълчи.
По-добре да не усложняват нещата.
Способни са да стрелят при най-малкото раздразнение.
Добре поне, че са дошли само за него.
Сигурно става дума за разпит.
Няма да трае дълго.
Те ще видят, че е герой от войната.
Че е пролял кръвта си за Германия.
Алберт си слага палтото и шапката.
Връща се да целуне жена си и дъщеря си.
Стига сте се мотали!
Целувките му са бегли, откраднати.
Излиза, без да се обърне назад.
Шарлот и Паула се притискат в обятията си.
Не знаят защо са го отвели.
Не знаят къде го водят.
Не знаят за колко време.
Не знаят абсолютно нищо.
Кафка го е описал в "Процесът".
Главният герой Жозеф К. е задържан без причина.
Също като Алберт, той предпочита да не се съпротивлява.
"Единственото разумно поведение е да се нагодиш към обстоятелствата".
Значи, така.
Това са "обстоятелствата".
Нищо не може да се направи срещу тях.
Но докъде ли могат да се разпрострат?
Процесът изглежда необратим.
Всичко вече е описано в романа.
Жозеф К. ще бъде убит като куче.
Сякаш срамът е трябвало да го надживее.
Хвърлят Алберт в "Заксенхаузен", концентрационен лагер на север от Берлин.
Без никакво обяснение.
Вкарват го в тясна стаичка заедно с други мъже.
Алберт разпознава някои от тях.
Разменят по няколко думи, за да се успокоят.
Отново разиграват жалката сцена на оптимизма.
Но вече никой не я приема на сериозно.
Нещата са стигнали твърде далеч.
Оставят ги да пукнат без храна и вода.
Защо никой не идва да ги види?
Как може техни съотечественици да се отнасят така с тях?
След дълги часове пристигат няколко полицаи.
И отварят бараката.
Тук там се надигат протести.
Полицаите незабавно хващат роптаещите.
И ги отвеждат в другия край на лагера.
Повече никой няма да ги види.
Казват на затворниците, че ще бъдат разпитани.
Трябва да се наредят на опашка.
Чакат прави в студа с часове.
Най-старите и болните не издържат.
Откарват падналите някъде другаде.
Тях също няма да ги видят повече.
Нацистите все още не екзекутират отявлено.
Застрелват непокорните и слабите в задния двор.
Алберт застава по средата на опашката от достойни мъже.
Да, достойни.
Волята да запазят поне болката за себе си е осезаема.
Това е единственото, което остава.
Когато нямаш нищо друго.
Желанието да стоиш изправен.
Неговият ред идва.
Озовава се лице в лице с млад мъж, който може да му е син.
Лекар, а, изсмива се той.
Да.
Не се учудвам, типично еврейска професия.
Тук повече няма да въртиш палци, безделник мръсен!
Как може да го нарече безделник? Него!
Цял живот е работил като грешен дявол.
За напредъка на медицината.
Ако този сополанко не умре от язва, то ще е благодарение на него.
Алберт навежда очи, това е прекалено.
Гледай ме!, развиква се младият нацист.
Гледай ме, като ти говоря, гадино.
Алберт машинално вдига глава.
Взема листа, който му подават.
И прочита номера на общата спалня и затворническия си номер.
Повече няма право да носи името си.
Първите дни са непоносими.
Алберт не е свикнал на физически труд.
Напълно изтощен е, но знае, че трябва да се държи.
Ако падне, има опасност да замине.
Към онова място, от което никой не се връща.
Умората му пречи да мисли.
Понякога му се случва да забрави всичко.
Къде е, кой е.
Както когато се събуждаме от кошмар.
Трябват ни няколко секунди, за да се ориентираме в реалността.
Алберт остава с часове в тази зона.
Където съзнанието блуждае.
Шарлот и Паула пък са изтощени от ясното си съзнание.
И изтормозени от липсата на вести.
Подобно на стотици жени, те отиват в полицията.
Около сградата се е оформила огромна женска манифестация.
Къде са мъжете ни?
Къде са бащите ни?
Молят се за информация.
Просят някое доказателство за живот.
Шарлот успява да влезе в един кабинет.
Дошла е с едно много топло одеяло.
Бих искала да го занеса на баща ми, умолява тя.
Полицаите едвам се сдържат да не се разсмеят.
Как му е името?, най-сетне я пита един нацист.
Алберт Саломон.
Добре, можеш да си вървиш, ние ще се погрижим.
Но аз искам да му го занеса, моля ви.
Не е възможно.
Засега не се разрешават посещения.
Шарлот знае, че не бива да настоява.
Ако иска одеялото да стигне до баща ѝ, трябва да си мълчи.
Тръгва си безмълвна.
Няколко секунди след това полицаите се забавляват.
Ах, че мило!
Еврейско момиченце, което иска да се погрижи за скъпия си татко.
Ах... Ох... Ах..., подиграват се те.
Изтривайки калните си ботуши в одеялото.
Шарлот (превод Анна Ватева, 232 стр, цена 14 лeва) е в книжарниците
Срещата с Давид Фоенкинос е на 20 август във Френския културен институт в София от 19:00 часа, а на 23 август от 17:00 часа във Фестивален и конгресен център – Варна в рамките на кинофестивала Любовта е лудост и прожекцията на филма Деликатност
