Къде е пресечната точка между младостта, старостта, киното, музиката, страстта, страха, Мис Вселена и Диего Марадона... може би, в луксозен спа хотел в швейцарските Алпи, но най-вече в новия филм на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино по неговия роман Младост (откъс от него ви чака по-долу), в който абсурдът на съвремието ни (подобно на капка, образуваща концентрични кръгове във вода) разтваря екзистенц емоциите на двама стари приятели (композиторът Фред Болинджър/ Майкъл Кейн и режисьорът Мик Бойл/ Харви Кайтел) в залеза на техния живот... или както казва Мик Бойл: "Младостта е когато всичко ти изглежда близо, а при старостта всичко изглежда далече."
Сред гостите на хотела цари вцепенение, сякаш са под упойка. В непривичната тишина група богати руснаци се движат като рояк пчели на забавен ритъм в ранната утрин, настанявайки се на шезлонгите за слънчеви бани, семейство чернокожи американци пък като че е застинало в басейна.
В един ъгъл, под сянката на навеса, има масажна маса на открито. Двама подрастващи, в плен на хормонална буря, се помайват наоколо и надничат изкосо към отпуснатото тяло на красива жена, по което пробягват умелите ръце на масажиста.
Клиентите са малко на брой и всички са заможни. В далечината, в небето над грейналите горделиви Алпи се реят парашутисти.
Двама мъже в напреднала възраст дремят в моторните си инвалидни колички. Болногледачките им, емигрантки, са дискретни и невидими като мишки.
Мъж на около петдесет изпълнява гимнастически упражнения с престарелия си баща, който едва се държи на крака.
В дъното на градината огромният южноамериканец, отделен от външния свят посредством живия плет, раздава автографи на разнородна група хора, всички омаяни от присъствието на този герой. До него жена му, преливаща от разбиране и желание да му служи, организира бързото протичане на процеса. Някой успява да направи скришом снимка с телефона си. Тя се ядосва и налага наказателна възбрана за автографи на тези, които си позволяват да снимат.
Излегнал се на един шезлонг, в бял халат, Фред Болинджър смуче бонбон и наблюдава с вял интерес ритуала по раздаване на автографи. С ръка, увиснала от шезлонга, мачка на неравномерни интервали хартийката от бонбона, създавайки завършен ритъм. Джими Трий се е разположил в съседство и също следи южноамериканеца, но неговото внимание е насочено главно към бастуна му от бриар, имитация на антика, крив и възлест. Отегчен, Джими се озърта наоколо и погледът му е привлечен от една майка, която маже с плажно масло тринайсетгодишната си дъщеря.
Момичето, бледо до прозрачност, е забило очи в земята, сякаш обзето от патологична срамежливост. Изведнъж, без причина, вероятно изнервена, започва да гризе ноктите си с необичайно ожесточение. Изглежда, майката ѝ казва да престане, защото тя се намръщва, развиква се, после става и забързано се отдалечава. А Джими, с висяща от устата загасена цигара, продължава да наблюдава сцената като ентомолог.
Опрян на жена си и на бастуна, южноамериканецът крачи към хотела. Минават покрай пуст тенискорт и погледът на мъжа се спира върху един детайл: на корта е останала една забравена топка.
* * *
Фред и Мик стоят редом на щанда в една аптека. Фред невъзмутимо изчаква приятеля си, който с очила на върха на носа е зает да контролира дали фармацевтът изпълнява всичко както трябва.
Мъжът в бяла престилка натрупва пред Мик различни лекарства така, че те образуват истинска планина от кутийки.
– Това е всичко.
– Добре.
Мик се обръща към Фред и едва сега установява, че той не е взел нищо за себе си. Пита го, обзет от съмнение:
– Ти нищо ли няма да купиш?
Фред се преструва, че се колебае, озърта се и погледът му попада върху първия изпречил се рафт. На него са подредени различни видове лейкопласт. Посяга към една кутийка и я поставя пред аптекаря. Мик проследява всеки негов жест с внимание.
– Ама за какво са ти лепенки?
– За нищо. Вземам ги от солидарност с теб.
Приятелят му поглежда отново към своята купчина от церове и през стиснати устни, сякаш на себе си, но всъщност насочено към Фред, с тон, едновременно сериозен и шеговит, промърморва:
– Върви на майната си. На лицето на Болинджър цъфва язвителна усмивка.
* * *
Увлечени в разговор, Фред и Мик се разхождат в красивата долина по ливада, граничеща от едната страна с редица от дървета, а от другата – с китно алпийско селце.
– Според теб защо идваме да почиваме все тук от години? – пита Фред.
– Защото човек винаги иска да се връща на местата, където е бил щастлив.
Фред се усмихва.
– Това го казва сценаристът.
– Де да беше! Това са думи на Джон Чийвър.
– Помниш ли Гилда?
– Филмът Гилда ли?
– Не, Гилда Блек. Онази, в която се бяхме влюбили и двамата.
– Гилда Блек???
– Да, Гилда Блек.
Мик се разсмива.
– Гледай ти за какво си се сетил! Има цял век оттогава.
– На мен ми изглежда, като да беше вчера. Бях готов да дам двайсет години от живота си, за да легна с нея.
– И щеше да сториш голяма глупост. Гилда Блек не си струваше двайсет години живот. И един ден не струваше.
Фред изведнъж е обзет от силно разочарование, а и от любопитство.
– Ти откъде знаеш? Спа ли с нея?
Мик заеква, усеща, че е направил гаф.
– А? Какво казваш?
– Много добре разбра. Преди шейсет години ми се закле, че не си я свалил от уважение към любовта, която изпитвах към нея. А излиза, че...
– Виж, трябва да ти призная нещо.
– Браво, давай, признай ми!
– Истинска трагедия е, повярвай ми, наистина е трагедия, че не помня дали съм спал с Гилда Блек.
– Сериозно ли говориш?
– За съжаление, да. Заклевам се.
– Е, това променя нещата.
– В какъв смисъл?
– Ако беше сигурен, че си спал с нея, приятелството ни щеше да свърши на мига. А така, да кажем... че мога да живея със съмнението.
– Тъй или иначе, ако съм спал с нея и не си го спомням, значи, че не си е струвала двайсет години от живота, не мислиш ли?
– Да, прав си. Гилда Блек е затворена глава между нас.
– Олекна ми. Децата заминаха ли?
– Синът ти е решил да играе на едро, отиват в Полинезия.
– Знам, голям прахосник е. От кого ли го е наследил?
– Със сигурност не от теб.
Мик се засмива. И двамата замлъкват. Внезапно Фред издава неспокойна въздишка, която не убягва от вниманието на приятеля му.
– Какво? Още ли мислиш за Гилда Блек?
– Не. Мисля си за нещата, които с времето човек забравя. Аз не си спомням вече родителите си. Как изглеждаха, как говореха. Снощи гледах Лина, докато спи, и се замислих за всички хиляди дребни неща, които съм направил за нея като баща. И съм ги направил с ясното намерение, когато порасне, да ги помни. Обаче тя след време няма да помни нито едно от тях.
Мик го гледа и не знае какво да каже след тази затрогваща откровеност.
Фред също вдига поглед към приятеля си и с немного настоятелен, но все пак неприсъщ за него порив хваща ръката му и процежда през зъби с променен глас:
– Огромни усилия, Мик. Огромни усилия за скромни резултати. Все така се получава. Мик е изненадан, очите му се навлажняват.
– Този разговор взе да става интересен. Имам нужда от цигари, а ги оставих в хотела. Изчакай ме тук, ще отида да си купя.
Фред тъжно кима с глава като победен. Приятелят му се отдалечава в посока към селцето.
Внезапно се разнася свирня на щурец. Болинджър се обръща натам, откъдето идва звукът, и се приближава като в транс.
* * *
Навлязъл е сред дърветата, а тук щурците са стотици. Изведнъж се чува птица, чието странно, подигравателно чуруликане взема превес над свирнята. Фред бива погълнат от този нов звук. Оставя щурците и се взира нагоре в короните на дърветата, за да съзре птицата, но тя е сгушена нейде сред клоните. Когато приближава края на гората, нова хармония от звуци се прибавя към предишните: наблизо подрънкват хлопатари на крави.
Фред се отправя натам и пред очите му се открива един голям полегат хълм, облян в слънчева светлина. Петдесетина крави, пръснати по ливадите, пасат и тръскат безразборно звънци. При тази гледка погледът му засиява. Съзерцавайки животните, сяда на един камък. Заслушва се в това нестройно наслагване на звуци: крави, щурци, птица.
Запленен, той се съсредоточава и затваря очи. Започва нежно да движи ръка, точно като диригент на оркестър, и някои от хлопатарите замлъкват като по магия. Останалите продължават да звънят, но вече не творейки звукова анархия, а разгърнати в мелодичен ред. С още един жест Фред мислено спира други и остават само два, звучащи като последователни ноти.
Широк замах с ръка назад и горската птица се присъединява към хлопатарите. После той с две ръце изисква намесата на внушителния хор: стотици щурци пригласят на птичето соло и на контрамелодията на кравешките хлопатари. Лее се една природна симфония.
Фред застива със затворени очи и се усмихва сам на себе си. За пръв път от доста време изглежда щастлив.
Подбирайки наличните звуци, извършва наум нещо прекрасно. Той композира.
Младост (превод Вера Петрова, 176 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците
Филмът Младост е в кината
