"Да, имам планове за вас, г-н М. Сигурно си мислите, че около вас няма никой, но от днес нататък аз ще съм до вас. В известен смисъл винаги съм бил до вас – сега вече и буквално. Тук съм и не смятам да си тръгвам скоро." – понякога героите на романите пишат до своя Създател – Писателят – водят го в непознати светове на границата между реалност и фикция. Там, на ръба на мистерията, където живее писателят М. от романа Уважаеми господин М. (четете откъса по-долу) на холандския автор, продуцент и актьор Херман Кох. Всъщност, господин М. е самоиронично алтерего на Кох (дори хитовия му и филмиран роман Вечерята живее тук огледален живот под името Възмездие) като писател, хванат в капана на мистъри съседа от долния етаж, между спомените за бляскавото писателско минало, обремененото настояще и интригата в неговия шедьовър, разказващ за двама влюбени и безследно изчезналия им учител по история Ландзат.
В пълнометражния филм, сниман по "Възмездие", има сцена, в която двамата с Лаура крачим по плажа, хванати за ръка. Събули сме се. Лаура носи пола, а аз съм навил крачолите на дънките си до коленете.
– А сега какво? – пита Лаура.
– Как така "а сега какво"? – ѝ отвръщам аз с въпрос.
Една вълна залива босите ни крака. Плажът е пуст, но по всичко личи, че е лято. Защо сте се съгласили да изместите действието от зимата в лятото?
Така се губи нещо съществено. Единствено и само силният снеговалеж принуди историка Ландзат да прекара нощта в Терхофстейде. Нямаше хотел, наложи се да спи на тавана. Ние лежахме долу, на матрака пред печката. Онази нощ не мигнахме. Притискахме се един в друг, за първи път останахме облечени. Повтаряхме си, че трябва да сме подготвени за всичко.
На това място филмът се отклонява от книгата ви. Колкото и да въртим и сучем, действието, което се развива през лятото, ни вменява вина. Учителят си е същият досадник, но вече има свободата да продължи към парижките си приятели. И на Ландзат филмът вменява повече вина, отколкото имаше в действителност. Зрителят в залата е запознат с историята – случката вече е разнищвана неведнъж в медиите. Учителят по история изчезва безследно. Защо не си тръгва? – се чуди зрителят. – Защо не остави младежите на мира?
От време на време до нас долиташе проскърцването на леглото над главите ни. Тогава притаявахме дъх. Навярно и учителят не спа добре онази нощ. Стана веднъж, стъпките му преминаха по дървения под, после слязоха по стълбите. Лаура се притисна още по-силно в мен. Чухме дървената вратичка на тоалетната, а след известно време – и трополящата струя. Беше толкова близо, сякаш уринираше върху нас, както щеше да каже Лаура по-късно. Във всеки случай това бе нещо, което предпочитахме да не чуваме.
На следващата сутрин се събудихме от тракане в кухничката. Останахме в леглото и придърпахме завивките, така че, когато Ландзат се показа от кухнята, изпод одеялото се подаваха само главите ни.
– Кафето е готово – оповести той. – Искате ли пържени яйца?
На закуска почти не си проговорихме. Понеже печката още не се беше разгоряла, с Лаура се бяхме увили с по едно одеяло. Виждах, че и тя като мен се мъчи да не зяпа историка, чиито конски зъби дъвчеха лакомо пържените ни яйца.
– Така. Втори опит – каза той накрая и стана, за да си облече якето.
Ала през нощта беше наваляло още повече. Още щом съгледахме "костенурката", която едва се подаваше изпод дебелия бял юрган, разбрахме, че трябва да оставим всяка надежда за скорошно заминаване на Ландзат. Въпреки това надянахме ръкавиците и криво-ляво изчистихме прозорците и предния капак от снега. С лопата, която донесох от килера, разровихме колелата, но този път колата просто отказа да запали. Двигателят заглъхна още при първия опит и не се обади повече.
С Лаура виждахме добре лицето на учителя си по история през заснежения преден прозорец на "костенурката". Спогледахме се. От устата на Лаура излизаха бели облачета пара. Тя стисна очи. Снегът беше спрял – гладката покривка имаше цвят на навлажнена хартия, която сякаш не се разстилаше под краката ни, а бе надвиснала над главите ни като снишен таван. Стори ни се, че са минали поне десет минути, преди вратата на колата да се отвори и Ландзат да излезе от купето.
– Предполагам, че в селото няма сервиз – рече той. – Но сещате ли се поне за някое селце или градче в околността, където могат да ми помогнат?
Още помня как стоеше там. Длъгнестата му фигура в снега. Беше дошъл без покана. Беше ни изпил джина и ни беше изял последните яйца. Посред нощ беше уринирал шумно в тоалетната. Но ние бяхме млади. Веднъж да заминеше, и до час щяхме да сме го забравили. Ако беше лято, нямаше да е проблем да си тръгне веднага. Но през зимата нещата стояха малко по-различно.
– В Ретраншмон няма нищо – замислих се аз. – Опасявам се, че трябва да отидем до Слайс.
Заговорих в множествено число, без да му мисля много. Погледнах към Лаура, но тя си беше свалила ръкавиците и се опитваше да си стопли пръстите с дъха си.
– Колко има до там? – попита Ландзат. – До Слайс.
– Около пет километра май. Един час ходене при нормални обстоятелства. Сега вероятно ще отнеме повече.
И така, мълчаливо и без да се колебаем, ние сключихме споразумение двамата с Лаура да го придружим – или поне аз. Лаура ни беше обърнала гръб и вече крачеше смълчана, с ръце на кръста, към входната врата, като вдигаше високо крак при всяка своя стъпка.
– Или пък ако се сещате за някого в селото, от когото можем да се обадим на сервиза? – предложи Ландзат.
– И без това трябва да пазаруваме – отговорих аз на учителя. – Нямаме нищо за ядене. Така че ще дойдем.
Изместиш ли действието от зимата в лятото, историята добива съвсем различна окраска. Не е като да преместиш църковна камбанария – по-драстично е.
* * *
Съпругата ви седи на предната седалка до мен и ме напътства ("На следващата отбивка вляво"), дъщеричката ви мирува на задната седалка, подпряла е глава на вратата, в огледалото виждам как се затварят очите ѝ – всеки миг ще заспи.
За да избегна мълчанието, отбелязвам колко е зелен пейзажът, колко е обширен и пуст, почти като да го описвам. Съпругата ви отвръща, че това е основната причина да идвате тук – тук си прочиствате съзнанието.
Пристигаме. Паркирам на дигата пред бялата къща. Отпред стои и субаруто. Синьо. Входът на къщата е отзад. Помагам с изваждането на чантите. Съпругата ви събужда детето. Отнасям покупките по пътеката. Мяркам зеления улук, бръшляна, прозорчето на тоалетната или банята, табелката с номер 1 в края.
Влизаме. Всекидневна с отворена кухня. Дъщеричката ви се затичва към телевизора и го включва. Съпругата ви вади някои неща от торбите и ги прибира в хладилника. После спира и ме поглежда.
Би могла да ми предложи питие, но по вида ѝ личи, че не ѝ е до това. Може би денят ѝ е бил дълъг и изтощителен. Единственото, което иска в момента, е да остане сама.
Само че аз не помръдвам. По екрана на телевизора сноват анимационни герои, засега без звук. Правя крачка към съпругата ви и незабавно съзирам промяната в погледа ѝ. Вярно, това е съседът отдолу – прочитам в очите ѝ, – но доколко го познавам в действителност? Къщата е отдалечена, от пътя не се чува нищо. Като да тръгнеш с непознат мъж. Когато осъзнаеш глупостта си, вече е прекалено късно.
Вдигам ръце – жест, с който искам да я успокоя, но съм наясно, че тъкмо успокоителният жест се поддава на различни тълкувания. Без съмнение, и серийният убиец, на когото си се доверил и когото си пуснал в дома си, ще се опита най-напред да те успокои с жестове.
Съпругата ви е затворила вратата на хладилника и е пуснала торбата на пода. Гледа ме ококорена.
Трябва да кажа нещо или да се сбогувам и да напусна. Но аз стоя и мълча.
Тогава дъщеричката ви се провиква:
– Мамо! Мамо, ще дойдеш ли да гледаме?
Защо пишете
Такъв е, значи, животът на писателя.
Писателят се събужда, влиза под душа, бърше се – като всеки друг. И малко след това изниква първият проблем: закуската. Днес писателят е сам, съпругата му и дъщеричката му са на вилата, а той не помни как се прави кафе. В екстремна ситуация – при корабокрушение, ядрена авария, земетресение – вероятно ще успее да извика спомена. Филтър. Мляно кафе. Вряща вода. Но светът не свършва с днешния ден. Събота е. Навън грее слънце. До дома на писателя са отворили кафене с масички отпред. Той заключва вратата и влиза в асансьора.
Момичето, което благоволява да се появи десет минути по-късно (не, не стана така – наложи се той да влезе да я повика!), очевидно няма представа с кого говори. Измърморва нещо от рода на "няма мляко". Извинява се, че не може да остави кафенето без надзор. Ама нали аз съм тук! – убеждава я той. – Ще хвърлям по едно око. Но момичето клати глава. Не може – отсича. Била нова. Работела само в събота. Била студентка. И какво следваш? – му се дощява да я попита. Но единственото, което прави, е да гледа смръщено. Укротява с ръка пърхащата страница на вестника.
Напоследък му се случва все по-често да не го разпознаят. Особено младите. Цели поколения, които не го четат. Би могъл да отдаде тоя факт на заниженото качество на образованието. В средните училища вече въобще не преподават литература! Но дълбоко в себе си знае, че вината не е в програмата по литература. Вината е в забравата, която му се заканва с пръст от прясно изкопания гроб. Няма драма. Многообещаващият талант, пробивът на средна възраст, а накрая и забравата. Забравата, предхождаща пълната тишина. Примирил се е с тая мисъл. Повтаря си, че човек трябва да опита от всичко.
Откъм ъгъла на собствената му улица – простил се е с мисълта за кафето, празният му стомах не понася кафе без мляко – се задава семейна двойка. Двойка на възраст, в края на петдесетте години. Децата вече са напуснали дома и съпрузите се разхождат заедно, споделят празнотата на една съботна сутрин, на цял един уикенд! Веднага усеща погледите им – съзират го, отместват очи, поглеждат още веднъж. Докато го подминават, се побутват един друг. Усмихват се неловко и го поздравяват с кимане. Той се покланя леко, да, аз съм, наистина съм аз, и после продължава напред.
Пътят му го отвежда покрай витрината на книжарницата. Плакатът с неговия лик още виси на стъклото. От 15:00 ч. до 16:30 ч. автографи ще раздава... Писателят се заглежда в лицето от плаката, а после и в отражението си в прозореца на витрината. Открийте разликите. Лицето на снимката може и да е по-младо от това в прозореца, но не чак безсрамно по-младо. Прочита го в израженията на библиотекарките, които го посрещат за литературните четения в библиотеките. Очаквали са някой самовлюбен тип, който не понася други снимки, освен превзетите портрети от задните корици на книгите си. Кадри, обработени на компютър, за да се махнат всички пъпки и петна. Колко хубаво, си мислят библиотекарките, на живо е почти като на снимката. Старостта му отива.
Не съм като Н., си казва писателят. Н. винаги заръчва така да осветят сбръчканото му лице, че да заприлича на модел, рисуван от художник от Златния век. На градоначалник. На римски император. На гръцко божество. Всеки детайл от снимката подсказва убеждението му, че повечето жени биха убили, за да почувстват почти осемдесетгодишното му тяло върху кожата си. И вероятно е прав, продължава М. Той хвърля един последен поглед на двете си лица в стъклото на витрината и продължава нататък.
Уважаеми господин М. (превод Мария Енчева, 448 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
