"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...
Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.
Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.
Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".
Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.
Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.
Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."
Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.
Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.
Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.
Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.
Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.
Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)
