"При ретроспективите човек получава усещане за пренасяне" – тези думи на големия киномайстор Бернардо Бертолучи по повод панорамата от негови филми на Киномания 2016 са сякаш продължение на мисълта му, че "в киното е възможен главоломен преход във времето". Именно нещо такова се случва и в книгата Прелестно обсебен (откъс от нея ви чака по-долу), където Фабио Франчоне и Пиеро Спила събират фрагментарни текстове, идеи, размисли и коментари на Бертолучи, които стоят в основата на създаването на класики като Последно танго в Париж, Конформистът, Двайсети век, Последният император, Чай в пустинята, Открадната красота, Мечтатели, Обсадени и Малкият Буда (всички тях може да видите в ретроспективата на Киномания 2016), за да се получи калейдоскопична картина на един пълноценен живот, за който Бертолучи може да каже: "Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир."
КАКВО НАУЧИХ ОТ МАЛКИЯ БУДА
Всичко започна от Елза Моранте. Една вечер ми подари книга за живота на Малерпа, големия тибетски мистик. Първите будистки влияния се появяват при мен в Преди революцията – филм от 1964 г., в който в даден момент Адриана Асти разказва една история за учител и ученик, които вървят сред пусто поле. Учителят ожаднява и иска вода, ученикът тръгва да търси, стига до една много зелена долина, продължава из нея и стига до извор, зад който се намира село. Привлечен от него, отива там, среща момиче, в което се влюбва и се жени, раждат му се деца. После идват нещастията: настъпва глад, цялото село измира заедно с жена му и децата му. Тогава ученикът, отчаян, самотен, изгубен, се връща назад по стъпките си и стига до мястото, на което старият учител му е поискал вода. Учителят още стои там, край пътя, и му казва: "Колко време ти трябваше, за да ми донесеш малко вода, цяла сутрин те чакам". Будисткото схващане за времето още тогава ме накара да прозра, че в киното е възможен главоломен преход във времето. Не съм си давал сметка, но може би е било първото стъпало по пътя към Малкият Буда.
После идва едно пътуване до Япония, едно изключително, просветляващо изживяване в Камакура. Бяхме поканени от приятели на неделен обяд и аз си спомних, че в Камакура е живял Одзу – един от най-големите майстори в киното. "Бих искал да посетя гроба му." Беше съвсем наблизо. Изкачихме хълма в парка на една дзен школа и гробището се разкри, разбира се, на мястото с най-красивия изглед. Тук старата госпожа, приятелка на Одзу, ни каза: "There is nothing on the tomb, there is nothing" – нищо няма на гроба, нищо не пише. Започваме да търсим гроба, на който нищо не пише, но на всички гробове има йероглифи. После тя ни вика: "Елате, елате". Отиваме при нея и виждаме черен мраморен куб, изчистен, семпъл, с един-единствен йероглиф на него. "Но тук пише нещо..." Не, не, обяснява ни тя, тук пише "му", нищото, празнотата. Искала да каже, че на гроба пише "му", тоест "нищо". Тази случка ми отвори очите за японския дзенбудизъм. Мой приятел е режисьорът Паоло Брунато – първият италиански будист лаик, заминал за Непал по-скоро от подбуди от хипи характер, отколкото от мистични. Завърна се в Италия през 1967 г. и ми беше много интересно да го срещна отново. Нямаше нужда да ме убеждава – години по-късно, когато снимах Малкият Буда, ме намери и ме заведе да се срещна с лама Намкай Норбу в Арчидосо. Срещата ми въздейства по мистериозен и силен начин. Но за да започна филма, трябваше да получа, така да се каже, благословията на Далай Лама. Срещнахме се във Виена и когато си излязох след разговора ни, нещо се беше случило. Бях научил смисъла на думата "състрадание" така, както я разбират будистите. Не е само израз на добрината, както е при католицизма, а на интелигентността на добрината. Състрадание означава да разбереш причините за страданието на другия. Попитах Далай Лама дали мога да нарека филма си Малкият Буда. Той се засмя и попита защо искам да го нарека така. "Защото искам да е филм за деца, защото на Запад, когато се говори за будизъм, възрастните са като деца, нищо не знаят."
Далай Лама ми даде съгласието си, "защото всички сме деца и във всеки от нас има по един малък Буда". Някои обвиниха филма, че е приказка, но аз точно това исках да направя: да открехна прозорче към будизма. И трябва да отбележа, че децата първи възприеха същността на посланието. Веднъж в Съединените щати, в един от онези търговски центрове с 15 кина и 200 магазина, близо 400 деца присъстваха на прожекция на филма и накрая беше проведено проучване с фокус група от трийсетина от тях. Най-много ги беше впечатлило, че съществува прераждането. Днешните деца са обсадени от идеята за смъртта. Когато аз бях дете, смъртта присъстваше под формата на кошмари. Докато тези деца ги преследва думата смърт и всички онези смърти, които виждат непрекъснато по телевизията. Зарадвах се да разбера, че това, което будистите наричат наказанието самсара, колелото на умирането и прераждането, беше видяно от децата като предимство.
Отделна история е изборът на трите деца за филма. Бях се привързал и към тримата малки актьори, не можех да избера само един като реинкарнация на стария лама, бях отчаян. Консултант ми беше един тибетски лама от Бутан на име Джонгсар Киенце Ринпоче. Той притежаваше акробатичната интелигентност, присъща на мнозина млади тибетци, които съумяват да прозрат изумителни културни съответствия между Запада и Изтока. Ринпоче ми каза: "Ако не искаш да избереш един, тогава вземи решение, че и тримата са реинкарнации".
Помислих си, че публиката може да реагира зле, защото, както казват, когато раздават Оскарите, трябва да има the winners... Тук обаче нямаше победител и победени. Дуалността на западната религия бе преодоляна чрез отказа от идеята за победител и победени.
Много се радвах на отношенията, които се създадоха между децата и стария лама Норбу, в чиято роля беше големият китайски актьор Ин Руо Чън, възпитателят в Последният император. Връзката му с децата ми напомняше за връзката на нашите дядовци с децата от мястото, където съм израснал. Един млад психоаналитик лаканианец веднъж ми обясни, че дядото е за внучетата "non-no", тоест той е "да" за всичко. Та, лама Норбу беше нещо като дядо за тези три деца. Има един чудесен документален филм, заснет от млад индийски режисьор, за тибетско дете, отвлечено от един монах, който го завежда от Тибет в Индия, защото мисли, че е реинкарнация на един лама. Монахът върши всичко за това дете: той е баща, майка и брат; храни го, мие го, бърше го. И после коленичи пред него. Впечатляващо беше. Помислих си: може би този е начинът да се отнасяме с децата, с много обич, но и с извънредна почтителност. В края на снимките Ринпоче ми съобщи, че ще се оттегли за една година от света, и ми каза: "Вие, католиците, мислите, че Бог е създал човека. Защо не се опиташ за момент да си представиш обратното: че човек е създал Бога".
(От "Ла Република", 1 юни 1997 г. Изказване от Салсомаджоре по време на международната конференция "Будизъм и християнство в диалог срещу предизвикателствата на науката")
Материали
Обучение чрез емоциите (Малкият Буда)
Макар и да не съм будист, отношенията ми с будизма датират отдавна. Когато бях на 21, Елза Моранте ми подари книгата "Животът на Малерпа" – историята на тибетския йога, и останах поразен от поезията, която я изпълваше.
По-късно, когато се подготвях за снимките на Последният император, посетих някои будистки храмове в Пекин и другаде, започнах и да чета книги за будизма и да се срещам с различни лама в Америка, Англия и Непал.
През 1992 г. един приятел от Холивуд ме покани на церемония, която се провеждаше от един лама и няколко тибетски монаси. Радостта и простотата на тези хора ме омагьосаха. Не разбирах езика им, но усещането за единство, за емоционално съизживяване спомагаше да се преодолеят всякакви различия. За мен беше нещо като посвещение: все едно гледах в огледало, което ми връщаше образа на учител и ученик, слети в един-единствен образ, моя.
По-късно, по време на снимките на Малкият Буда, бях дълбоко докоснат от Сутрата на сърцето: "Формата е празнота, празнотата е форма". Какво означава? Може би в деня, в който разбера, няма да ми е нужно вече да знам. Важна е емоцията. Не всички са в състояние да се учат чрез емоциите. Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир.
Бяха поискали от мен да снимам филм за живота на Буда, но това, което ме привличаше, беше да създам история, която да обедини минало и настояще: една история за тулку, за реинкарнацията. В началото се получи един по-скоро дидактичен филм. Сега вече не е такъв, макар и в известен смисъл да е по-амбициозен, защото се опитах да предам послание, без да използвам думите.
Така че Малкият Буда е разказ, не е учебник. Много от философските моменти в сценария бяха премахнати. И ето че в играта влиза тази книга. В нея са думите, които нямаше как да включа във филма си – думи, които могат да задоволят както ума, така и сърцето. Затова предлагам този предговор към "Пътищата на Буда" в знак на огромната ми почит към будисткото учение и към древната традиция, от която то произлиза.
Лондон, август 1993 г.
(Из "Пътищата на Буда. Живот, мисъл, учение", съставители Самуел Берхолц и Шераб Чьоджин Кон, изд. "Сансони", Флоренция, 1994 г.)
Прелестно обсебен (превод Вера Петрова, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Ретроспективата на Бернардо Бертолучи е на Киномания 2016 от 7 до 16 ноември
Малкият Буда може да гледате на 13 ноември (кино Одеон, 20:30) и на 15 ноември (кино Люмиер, 20:00)
