Да, Те отново са тук... 20 години по-късно великолепно щурата Трейнспотинг четворка се завръща триумфално и ако историята в Т2 Трейнспотинг е базирана само отчасти на авантюрите в Порно, то последният роман на Ървин Уелш Ваещият с ножове (откъсът от него за повратната точка в детството на Бегби ви очаква по-долу) се фокусира върху другия възможен живот на неповторимия Франсис Бегби а.к.а Франко / Робърт Карлайл – сменил е името си на Джим Франсис, ловкостта му с ножовете е преминала в арт амплоа под формата на гротескни скулптури на знаменитости, открил е жените на живота си (съпругата-терапевт от затвора Мелани и дъщерите им Грейс и Ийв), заменил е мъглата на Острова със слънцето на Калифорния, но... сърцето, яростта и един блуден син го връщат в заветния Единбург, защото, както знаем, един Бегби живота си мени, но нрава...
МОМЧЕТО ЗА ДОСТАВКИ 2
Те идваха у дома да играят карти в петък вечер, когато майка ми ходеше в бинго залата. Дядо Джок, Карми, Лоузи и един много по-млад мъж, Джони Туид – Хубавеца, единственият от тях, който някога ми е давал пари. Дръпваше ме встрани и ми пъхваше в ръката банкнота от един паунд или монета от десет шилинга, като ми смигваше съзаклятнически, за да знам, че това е само между нас. Бяха арогантна, нафукана четворка, обичаща да се перчи наоколо в своите дълги палта и меки шапки. Аз ги гледах с обожание, също както и брат ми Джо.
Баща ми и чичо Джими пиеха здраво. Татко беше вечно натряскан и мама го изхвърляше от къщи, понякога с години. Щом се появеше отново, известно време оставаше трезвен, но скоро пак хващаше чашката. После изчезна за цяла вечност. Казаха ни, че работел на нефтените платформи, но аз знаех, че е или в затвора, или е хукнал подир някоя фуста. Все пак се появи отново и остана достатъчно дълго, за да направи на мама още едно дете – малката ми сестра Елспет.
Аз очаквах тези петъчни вечери с нетърпение, макар и да имаха странен привкус. Дядо Джок въртеше в ръце бутилка бира, която никога не довършваше, и отпиваше от уискито си. Винаги само едно. И гледаше синовете си – пияни, разпуснати, пустословни и гръмогласни. Дори като дете го усещах как кипи от разочарование, което аз също споделях.
Мама мразеше както него, така и тримата му приятели. Гангстери, така ги наричаше. Тогава, в края на седемдесетте, те бяха сред последните птици на западащите докове. Всички освен Джони бяха изкарвали прехраната си там още от войната, а вече наближаваха пенсия. При това, понеже работата им се считала важна за отбраната, били освободени от военна служба. Винаги ми се струваше иронично, че мъже като тях, считащи се за корави, са използвали служебното си положение, за да се скатаят от битки с нацистите. Но истинският им мотив бил личната облага. Помня как мама ми казваше, че задигали всичко, до което се докопат. И се възмущаваше, че военните запаси били за всички, а не само за шайка крадливи плъхове.
Последното впрочем не беше съвсем справедливо. Ако се огледах наоколо, ние живеехме далеч по-заможно от мнозина. Имахме всичко, докато баща ми не го пропи. И се знаеше откъде е дошло, но никога не съм чул мама да отваря и дума да го върнем обратно. Правеше обаче всичко възможно да ме държи по-далеч от дядо Джок и неговата компания. Бях тринайсетгодишен ученик, когато те за първи път започнаха да проявяват интерес към мен. При това пет пари не даваха за брат ми Джо, макар и да бе с четиринайсет месеца по-голям, а това повдигаше самочувствието ми.
Тогава нямаше много неща, които да ме карат да се чувствам важен.
Още в началното училище се затруднявах с четенето, а в прогимназията ме сложиха в клас за изоставащи. Изписаната с букви и думи страница не значеше нищо за мен – просто мъгляв код, който не можех да разгадая. Едва след много години ме диагностицираха с дислексия. А по онова време както учителите, така и надутите хлапета ми се присмиваха, задето съм бавен и тъп. Това ме докарваше до такава ярост, че почти ми прилошаваше. Седях почервенял на чина, дишайки с труд, а пулсът блъскаше в ушите ми. После се научих, че именно освобождаването на тази ярост е начинът да спра смеха – да го спра, превръщайки го в кръв и сълзи.
Затова бях доволен, че дядо Джок и приятелите му ме ценят – тези дръзки, нахакани мъже, към които хората явно питаеха страх и уважение. Единствено Джони Туид не ми беше съвсем ясен. Той бе по-скоро връстник на баща ми и ми се струваше, че трябва да дружи с него, а не с дядо. Както предполагаше и прякорът му Хубавеца, той изглеждаше добре, с едри бели зъби и гъста, късо подстригана черна коса. Миришеше на силен одеколон, цигари и алкохол, както миришат всички мъже, когато си още дете, но към тях се добавяше и някакъв друг, по-фин аромат.
Аз мразех училище и работех почасово като момче за доставки в бакалницата "Гибсън" в квартал "Канънмилс". Карах голям черен велосипед с огромна кошница отпред, натъпкана с продукти. Докато обикалях натоварените улици, трябваше да натискам с всички сили педалите с кльощавите си нозе дори само за да запазя равновесие. Част от задачите ми бе и да подреждам рафтовете в магазина. Собственикът се казваше не Гибсън, а Малкълмсън – нервен кучи син с писклив глас, който постоянно хокаше мен и Гари Голбрайт, другия ученик, който работеше там.
Една съботна сутрин дядо Джок се появи в бакалницата заедно с Уили Кармайкъл. Карми, както го наричаха, мълчалив гигант с ръце като лопати, който постоянно беше край него. Дядо, с обичайната си подигравателна усмивчица на лице, взе да наблюдава внимателно Малкълмсън, докато той се суетеше наоколо и мърмореше под носа си:
– Докерите от Лийт, да! Важното е докерите от Лийт да са доволни!
Гаднярската усмивка на дядо така и не слезе от физиономията му. Той и Карми дръпнаха шефа ми встрани и му прошушнаха нещо. Аз бях зает да подреждам кутии с компот от ананас по рафтовете, но видях как очите му постепенно се разширяват, докато тези на другите двама стават тесни, като цепки. На тръгване дядо ми подхвърли:
– Да работиш съвестно и да слушаш господин Малкълмсън, чу ли?
– Да.
После те излязоха на улицата. В продължение на около минута Малкълмсън бе зает тихомълком да ругае, но после ме погледна с нов израз на благоговение и страх. Същия ден ни съобщи, че от сега нататък Гари Голбрайт ще прави повечето доставки, докато аз ще работя вътре в магазина. Това бе добре дошло за мен, но не и за Гари, защото навън цареше кучи студ, а той трябваше да обикаля двойно повече с колелото. Но все пак една доставка остана и за мен. Три пъти в седмицата откарвах кашон с плодове и зеленчуци на докерите в Лийт. При това никога не бях виждал дядо или приятелите му да слагат в уста друг плод или зеленчук освен картоф.
Порталът се пазеше от един тип на име Джон Странг, с дебели очила и зализана назад коса. Той бе известен като агресивен психопат, прекарал известно време в строго охраняваната психиатрия "Карстеърс". Паважът беше неравен, което нямаше особено значение, докато влизах, но на излизане, след като посещавах свърталището им, кашонът бе пълен с тежки бутилки алкохол, които подскачаха и дрънчаха. Разбира се, Странг, който явно получаваше своя пай от Джок и останалите, се правеше на глух, но дори само преминаването покрай оцъкления му взор ми действаше на нервите. Щом се приберях в бакалницата, оставях бутилките край контейнера за смет отзад, а Джони по-късно минаваше да ги прибере. Такава им беше схемата.
Харесваше ми да ходя и да се срещам с дядо и неговите приятели. Веднага личеше, че са по-специална група и останалите работници гледат да нямат вземане-даване с тях. Навъртаха се в една тухлена постройка край стария сух док, граничеща с висока телена ограда и няколко запустели цеха. Мястото бе сравнително уединено и това устройваше всички. "Бърлогата", както я наричаха, явно някога бе служила за склад, защото нямаше прозорци, а само вентилационни отвори и електрическо осветление. Разполагаше с дървена маса, няколко стола и рафт с препарати за почистване. Вратата бе тежка и масивна и докато се намирахме вътре, стоеше леко открехната. Аз се настанявах заедно с тях, пиех чай и се топлех на газената печка, която зимно време гореше непрекъснато. Разговорите им звучаха странно за младите ми неопитни уши. Те често използваха недомлъвки или думи и изрази, които не можех да разбера. Един различен, кодиран език. Сякаш принадлежаха към друга, отминала епоха. Не даваха пет пари коя група води музикалните класации в момента, но познаваха в дълбочина хората и техните слабости.
– Като гледам – рече ми Джок веднъж в бърлогата, – брат ти Джо май го е страх от теб. Усеща, че е по-слаб.
Това откровение ме срази. Джо постоянно ме тормозеше, биеше ме, превръщаше живота ми в ад. И все пак долавях в дядовото си твърдение една особена правдивост. Докато ме бъхтеше с юмруци, в очите на брат ми се четеше паника, сякаш предвкусваше отмъщението, което никога не идваше. Но сега, въоръжен с новото си познание, реших, че то най-сетне ще дойде. И то тогава, когато най-малко го очаква. Да, старото копеле Джок умееше да надушва човешката уязвимост така, както акулата надушва кръв във водата. Виждаше всичко, разбираше всичко.
Когато бях хлапак, разправях наляво и надясно историята за себе си и Джо и за това как палачинката се е обърнала. Но изкарвах нещата така, сякаш татко е бил онзи, който ме е посъветвал да халосам брат си с тухла през лицето, докато спи. Защото исках баща ми да бъде такъв, да има подобна сила на волята. Но всъщност не беше той, а дядо ми. Старият Джок.
Все едно, главното е, че физиономията беше на Джо, а тухлата се намираше в моята ръка. Той рева цяла нощ, а кръвта пропиваше възглавницата му. Аз бях изплашен, но окрилен, преизпълнен от усещането за новата си мощ. И двамата знаехме кой ще командва парада оттук нататък.
Ваещият с ножове (превод Деян Кючуков, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
