"Родителите ми танцуваха непрекъснато, навсякъде. С приятелите си нощем, двамата сутрин и следобед. Понякога и аз танцувах с тях." – да, дебютният роман В очакване на Боджангълс на френския писател Оливие Бурдо се впуска във вихъра на танца на живота на щура бонвиван двойка и невръстния им син по същия начин както виниловата плоча разказва истории с 33 оборота върху грамофона на света. Плочата е Мистър Боджангълс на Нина Симон (въпреки че оригиналът е на Джери Джеф Уокър) и е посветена на степ танцьора Бил Боджангълс Робинсън, но тук, Оливие Бурдо по-скоро разказва съдбата на Мисис Боджангълс – лудо танцуваща на ръба между фантазията и реалността (откъсът от романа по-долу ще ви разкрие няколко от стъпките на този танц) на дансинга на живота, където "тя танцуваше, докато очакваше да се върне Мистър Боджангълс. Затова танцуваше непрекъснато. В очакване на Мистър Боджангълс. "
Родителите ми танцуваха непрекъснато, навсякъде. С приятелите си нощем, двамата сутрин и следобед. Понякога и аз танцувах с тях. Танцуваха по наистина невероятен начин, разблъскваха всичко по пътя си, баща ми изстрелваше майка ми някъде в атмосферата, хващаше я за ноктите след един, два, понякога три пируета. Залюляваше я под краката си, завърташе я около себе си като ветропоказател, а когато я пуснеше, не го правеха нарочно, но Мама се озоваваше по задник на пода с роклята разпростряна около нея, също като чаша в чинийката си. Когато танцуваха, винаги си приготвяха безумни коктейли – с чадърчета, маслини, лъжички, и цели колекции от бутилки. Върху скрина в салона, на една огромна черно-бяла снимка на Мама как скача в басейн с вечерна рокля, стоеше красив стар грамофон, на който се въртеше винаги една и съща винилова плоча на Нина Симон с една и съща песен: "Мистър Боджангълс". Това беше единствената плоча, на която ѝ бе позволено да се върти на този апарат, другите песни бяха приютени в една по-модерна и малко безлична хайфи уредба. Въпросната песен беше наистина безумна, едновременно тъжна и весела, и докарваше майка ми до същото тъжно-весело състояние. Беше дълга, но винаги свършваше бързо и майка ми се провикваше: "Да пуснем пак "Боджангълс"!", и пляскаше с ръце.
Тогава трябваше отново да поставим диамантената игла на ръба на плочата. Само диамант можеше да възпроизведе такава музика.
За да можем да приемаме възможно най-много хора, апартаментът ни беше много голям. На пода в антрето големите черни и бели плочки образуваха гигантска игра на дама. Баща ми бе купил четиресет черни и бели възглавници и в сряда следобед разигравахме дълги партии под погледа на пруския конник, който ни служеше за съдия, но никога нищо не казваше. Понякога Мадмоазел Пето колело нарушаваше играта ни, като блъскаше белите възглавници с главата си или ги кълвеше с клюна си, винаги белите, понеже не ги харесваше или прекалено ги харесваше, не знаехме, никога не узнахме защо, и Мадмоазел като всички си имаше тайни. В един ъгъл на хола имаше планина от поща, издигната от родителите ми, които трупаха там, без да ги отварят, всички писма, които получаваха. Планината беше толкова внушителна, че можех да се хвърля отгоре ѝ, без да се нараня, беше весела и мекичка планина, част от мебелировката. Понякога баща ми казваше:
– Ако не слушаш, ще те накарам да отвориш писмата и да ги сортираш!
Но никога не го направи, не беше лош човек.
Салонът беше наистина откачен. Имаше две кървавочервени ниски кресла, та родителите ми да могат да си пият удобно седнали, стъклена масичка с разноцветни пясъчни зрънца в стъклото, огромно, тапицирано в синьо канапе, върху което по мнението на майка ми бе препоръчително да се скача, такива съвети ми даваше. Тя често скачаше заедно с мен, скачаше толкова високо, че докосваше кристалната топка на старовремския полилей. Баща ми беше прав – ако пожелаеше, тя наистина можеше да говори на "ти" със звездите. Срещу канапето, върху стар пътнически сандък, облепен със стикери на различни столици, бе поставен малък мухлясал телевизор, който не работеше много добре. По всички канали се появяваха сиви, черни и бели точки. За да го накаже за лошите му програми, баща ми го бе увенчал с шапка с магарешки уши, от онези, които слагат на двойкаджиите. Понякога ми казваше:
– Ако не слушаш, ще пусна телевизора!
Истински ужас бе да те карат да гледаш телевизора в продължение на часове. Но той рядко го правеше, не беше лош човек.
Майка ми бе засадила върху салонния бюфет, който намираше за грозен, бръшлян, който намираше за красив. Така че бюфетът се бе превърнал в гигантско растение, от време на време губеше листата си и трябваше да се полива. Странна мебел, странно растение. В трапезарията имаше всичко необходимо за хранене, голяма маса и столове за гостите и разбира се, за нас, оставаше и да няма. Към спалните водеше дълъг коридор, в който биехме всички рекорди по бързо бягане – хронометърът го показваше. Баща ми винаги печелеше, а Мадмоазел Пето колело винаги губеше – състезанието не ѝ беше по вкуса, а и се боеше от ръкоплясканията. В моята стая имаше три легла, малко, средно и голямо, бях решил да си запазя старите легла, в които бях прекарвал хубави мигове, така имах възможност за избор, макар Татко да намираше, че изборът ми прилича на килер. На стената висеше плакат на Клод Франсоа в евтин костюм, който Татко бе превърнал в мишена за стрелички. Хвърляше ги с един пергел, смяташе, че онзи пеел като тенджера, но слава богу, казваше той, Френската електрическа компания била преустановила всичко това, така и не можах да разбера нито как, нито защо. Понякога, не мога да го премълча, трудно му се разбираше. Подът на кухнята беше отрупан с всякакви саксии със засадени ядливи растения. Обикновено Мама забравяше да ги полее и тогава стъпвахме върху изсъхнали листа. Когато пък ѝ се случваше да ги полее, винаги им сипваше твърде много вода. Тогава саксиите се превръщаха в цедки, а кухнята в продължение на часове – в пързалка. Истинско мазало. Това траеше, докато пръстта изхвърлеше излишната вода. Мадмоазел Пето колело много се кефеше, когато кухнята се наводнеше, това ѝ припомняло предишния ѝ живот, казваше Мама, тогава тя разтърсваше крила и издуваше шия в знак на задоволство. От тавана, посред тиганите и тенджерите висеше сушено свинско краче, противно за гледане, но великолепно за ядене. Когато бях на училище, Мама приготвяше разни хубави неща за ядене, които поверяваше на ресторантьора, а той ни ги носеше, когато имахме нужда от тях, и гостите направо се шашкаха. Хладилникът бе твърде малък за всичките ни, затова все стоеше празен. Мама канеше тълпи от хора да ядат по всяко време на деня: приятели, някои съседи (тези, които не се бояха от шума), бившите колеги на баща ми, портиерката, съпруга ѝ, пощаджията (когато минеше в подходящо време), бакалина от далечен Магреб, който битуваше точно под нас в магазина си, и дори веднъж един дрипав старец, който миришеше много лошо, но въпреки това изглеждаше доволен. Мама беше скарана с часовниците, затова понякога се прибирах от училище за следобедна закуска, а тя бе приготвила печено, друг път се налагаше да чакам до среднощ, за да започнем да вечеряме. Тогава, докато чакахме, танцувахме и гълтахме маслини. Случваше се да танцуваме толкова много, че да ни се отяде, и тогава, късно през нощта, Мама се разплакваше, за да ми покаже колко съжалява, прегръщаше ме и ме целуваше, като притискаше към мен мокрото си лице и мириса си на коктейл. Такава беше майка ми и това беше добре. Гостите се смееха много и високо, и понякога прекалено се уморяваха от смях и тогава прекарваха нощта в едно от двете ми легла. Сутрин се будеха от крясъците на Мадмоазел Пето колело, която не проявяваше благосклонност към излежаването. Когато имахме гости, винаги спях в голямото легло, така, като се събудех, ги виждах нагънати като хармоники в бебешкото ми легло и това винаги много ме забавляваше.
Имаше един гост, който идваше три нощи в седмицата. Сенаторът напускаше района си в Централна Франция, за да отседне в двореца си. Баща ми го наричаше нежно Боклука. Никога не узнах как се бяха запознали, версиите бяха различни, според коктейла, но двамата лудо се забавляваха. Боклука се подстригваше на каре. Не момичешко каре, а канадска ливада с прави ъгли отгоре, която увенчаваше червена и кръгла физиономия, прорязана от красив мустак и очила с тънки стоманени рамки, придържани от странни уши във формата на скаридени опашки. Беше ми обяснил, че ушите му приличали на скаридени опашки заради ръгбито, не разбрах много добре, но във всеки случай реших, че "гим-тоникът" е спорт, по-малко опасен, поне за ушите. Цветът, фасонът, счупеният хрущял приличаха на скарида, така беше и толкоз по-зле за него. Когато се смееше, тялото му се тресеше и понеже все се смееше, раменете му непрекъснато трептяха. Говореше силно и гласът му пукаше като стар транзистор. Винаги имаше огромна пура, която никога не палеше. Държеше я в ръка или в устата си, когато идваше, и я прибираше в калъфа ѝ, когато си тръгваше. Щом прекрачеше прага, захващаше да вика:
– Кайпировска, Кайпировска!
Дълго време мислех, че вика руската си приятелка, но тя никога не идваше, затова баща ми, за да го накара да чака търпеливо, му поднасяше леден коктейл с мента и сенаторът все пак оставаше доволен. Майка ми харесваше Боклука, защото той беше забавен, отрупваше я с комплименти и ни беше позволил да спечелим ужасно много пари, и аз го харесвах по същите причини, ни повече, ни по-малко. По време на големите нощни танци той се опитваше да целува всички приятелки на майка ми. Баща ми казваше, че се опитвал да се възползва от всички представили му се случаи. Понякога му се получаваше и тогава отиваше да се възползва в стаята си. Няколко минути по-късно излизаше щастлив и по-червен от всякога, крещейки името на приятелката си от Русия, понеже със сигурност усещаше, че нещо не е както трябва.
– Кайпировска, Кайпировска! – викаше той весело, докато си наместваше очилата на скаридените уши.
През деня отиваше да работи в Люксембургския дворец, който всъщност се намираше в Париж по причини, които трудно разбирах. Казваше, че ще работи до късно, но се връщаше много рано. Сенаторът имаше странен начин на живот. Като се прибереше, казваше, че занаятът му бил много по-забавен преди падането на стената, защото тогава нещата се виждали по-ясно. От това заключавах, че са ремонтирали кабинета му, разбили са една от стените и са запушили прозореца с нея. Разбирах защо се прибира рано, това не бяха добри условия за работа, дори за един боклук. За него Татко заявяваше:
– Боклука ми е най-скъпият приятел, защото приятелството му няма цена!
Виж, това прекрасно го разбрах.
С парите от гаражите Татко купи красив малък замък в Испания далеч на юг. Малко кола, малко самолет, после пак малко кола и много търпение. Разположен в планината над едно съвсем бяло село, в което нямаше никой следобед и имаше много народ през нощта, замъкът гледаше само към борови гори или почти. В един ъгъл вдясно имаше тераси, засадени с маслини, портокалови дръвчета и бадеми точно над млечнобялото езеро на величествен язовир. Татко ми беше казал, че той го бил построил и че ако не бил той, водата щяла да се оттече. Обаче на мен не ми се вярваше, защото в къщата нямаше никакви инструменти, така че хайде да не прекаляваме, мислех си. Имаше и море не много далече и бреговете му бяха изпълнени с хора по плажовете, в сградите, в ресторантите, в задръстванията, беше наистина учудващо. Мама казваше, че не разбира отпускарите, които напускат града, за да отидат в друг град, обясняваше, че плажовете били замърсени от хора, които си слагали дебели пластове мазило, за да почернеят, въпреки че и без това били мазни и дебели и че всичко това вдигало много шум и миришело много лошо. На нас това не ни пречеше да почерняваме на малките плажове край езерото, не по-големи от три хавлиени кърпи, беше много по-готино. На покрива на замъка имаше голяма тераса с истински облаци от жасмин, които имаха предимството да миришат много хубаво. Изгледът беше наистина зашеметяващ. От него родителите ми ожадняваха и пиеха вино с плодове вътре, така че ядяхме много плодове, денем и нощем, и пиехме много плодове, танцувайки. Разбира се, Мистър Боджангълс пътуваше с нас, а Мадмоазел Пето колело се присъединяваше към нас по-късно, вземахме я от летището, защото имаше много особен статут. Пътуваше в кутия с дупка, от която излизаха главата и врата ѝ, та тя, разбира се, врещеше твърде силно и този път с право. За да ядат плодове, да танцуват и да почерняват на брега на езерото, моите родители канеха всичките си приятели, които намираха, че тук наистина е раят, и ние нямахме никаква причина да мислим другояче. Ходех в рая, щом поисках, но главно, щом родителите ми решеха.
Мама често ми разказваше историята на Мистър Боджангълс. Историята му беше като музиката му – красива, танцувална и меланхолична. Затова родителите ми обичаха да танцуват слоу с Мистър Боджангълс, това беше музика за чувствата. Той е живял в Ню Орлиънс, макар и отдавна, в старите времена, в това нямаше нищо ново. Отначало пътувал с кучето си и със старите си дрехи из Юга на един друг континент. После кучето му умряло и вече нищо не било както преди. Тогава тръгнал да танцува по баровете, все със старите си дрехи. Танцувал Мистър Боджангълс, наистина танцувал непрекъснато, като родителите ми. За да танцува, хората го черпели с бира и тогава той танцувал с прекалено широкия си панталон, подскачал твърде нависоко и се приземявал съвсем леко. Мама ми казваше, че танцувал, за да се върне кучето му, знаела го от сигурен източник. А тя танцуваше, докато очакваше да се върне Мистър Боджангълс. Затова танцуваше непрекъснато. В очакване на Мистър Боджангълс.
В очакване на Боджангълс (превод Росица Ташева, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
