Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."
Из разказа Читателите
Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.
Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.
Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.
Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.
После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.
* * *
– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?
"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.
Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.
– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.
– А аз те познавам, Светославе!
Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.
В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.
Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:
– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?
Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.
– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.
– А аз още ти пазя пижамата!
Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.
Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?
– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...
Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".
И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."
* * *
Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.
– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.
– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.
Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.
– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.
Коста предпазливо вдига ръка.
– Мога ли да опитам?
Давам му знак да продължи.
– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."
– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.
– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.
Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.
Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 2017 – 29 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00
