Идеално знаем, че Харуки Мураками владее както маратоните, така и късия спринт в писането – доказал го е както с епични романи в няколко части, така и със сборници с разкази. И ако преди три години най-актуалната му антология с къси (и дълги) разкази Мъже без жени ни убеждаваше за пореден път, че няма по-важна среща от тази с Любовта, то сега, докато чакаме най-новия му роман Убийството на Командора, може да си припомним 17-те срещи със смаляващи се слонове, танцуващи (и вселяващи се в човешки тела) джуджета и влюбени зелени чудовища, живеещи под земята от сборника Изчезването на слона... И всичко това, за да си припомним, че магията в срещата с буквите (и с книгите) е като да срещнеш 100 % идеалното момиче|момче за теб – може и да се разминете в красива априлска сутрин (като в разказа по-долу), но и срещата в красива августовска сутрин да остане за цял живот...
Да видиш 100 % идеалното момиче в красива априлска сутрин
В красива априлска сутрин на тясна пресечка в модерния токийски квартал Хараджуку се разминах със 100 % идеалното момиче.
Честно да ви кажа, не беше някаква красавица. С нищо не се набиваше на очи. Дрехите ù не бяха нищо особено. Косата на тила ù още беше сплескана от съня. Не беше и млада – сигурно към трийсетте, дори не беше "момиче", ако трябва да сме точни.
И въпреки това от петдесетина метра разстояние тя беше 100 % идеалното момиче за мен. Щом я зърнах, в гърдите си усетих тътен и устата ми пресъхна като пустиня.
Сигурно си имате любим тип момиче – с тънки глезени например, с големи очи или с изящни пръсти, или пък по незнайна причина сте привлечени към момичета, които се хранят бавно. Аз си имам своите предпочитания, разбира се. Понякога в ресторант се улавям как зяпам момичето на съседната маса, защото ми е харесала формата на носа ù.
Само че никой не може да твърди, че неговото 100 % идеално момиче е от някакъв определен тип. Колкото и да си падам по носове, не мога да си спомня формата на носа на онова момиче, нито дали изобщо имаше нос. Единственото, което помня със сигурност, беше, че не е шеметна красавица.
Странно.
– Вчера на улицата се разминах със 100 % идеалното момиче – казвам на някого.
– Така ли? Хубава ли беше?
– Всъщност не.
– В такъв случай просто е твоят тип, така ли?
– Не знам. Май не си спомням нищо за нея – нито формата на очите, нито колко големи бяха гърдите ù.
– Странно!
– Да, странно.
– Както и да е, какво направи – вече отегчено питат. – Заговори ли я? Последва ли я?
– Не. Просто се разминахме на улицата.
Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. И беше наистина красива априлска сутрин.
Иска ми се да бях я заговорил. Половин час, не повече, просто да науча нещо за нея, да ù разкажа за себе си и – ето това наистина ми се искаше да бях направил – да ù разкрия обратите на съдбата, довели до нашето разминаване на пресечката в Хараджуку в една красива сутрин през 1981 година.
Със сигурност щеше да е преживяване, изпълнено със съкровени тайни – като старинен часовник, изработен, когато на света е царял мир.
След като си поговорим, щяхме да обядваме някъде, може би да гледаме филм на Уди Алън, да се отбием за коктейли в хотелски бар. Ако ми провърви, можехме дори да стигнем до леглото.
Възможностите чукаха на вратата на моето сърце. Разстоянието помежду ни намаля до петнайсет метра.
Как да се обърна към нея? Какво да кажа?
– Добро утро, госпожице. Бихте ли ми отделили половин час за един кратък разговор?
Нелепо. Ще звуча като застрахователен агент.
– Извинете, знаете ли къде в квартала има денонощно химическо чистене?
Не, и това е нелепо. Първо, не носех никакво пране. Кой ще се върже на такъв въпрос?
Може би простата истина щеше да свърши работа.
– Добро утро. Вие сте 100 % идеалното момиче за мен.
Не, нямаше да повярва. А дори да повярва, може би нямаше да пожелае да разговаря с мен. Ами ако кажеше: "Съжалявам, може и да съм 100 % идеалното момиче за вас, обаче вие не сте 100 % идеалното момче за мен"? Като нищо можеше да се случи. Окажех ли се в това положение, сигурно щях да рухна. И никога нямаше да се възстановя от удара. Бях на трийсет и две години – ето заради такива неща остаряваме.
Разминахме се пред магазин за цветя. Топъл полъх докосна кожата ми. Асфалтът беше влажен, усещах уханието на рози. Не можех да се осмеля да я заговоря. Облечена беше с бял пуловер, а в дясната си ръка стискаше новичък бял плик, на който липсваше само марка. Значи, беше написала писмо на някого, може би цяла нощ го бе съчинявала, ако съдя по сънливия ù поглед. Пликът сигурно криеше всичките ù тайни.
Направих още няколко крачки и се обърнах – изгубила се беше в тълпата.
Разбира се, знам точно какво трябваше да ù кажа. Щеше да бъде дълга реч обаче, твърде дълга, за да я изнеса както трябва. Все ми хрумват неизпълними неща.
Можех да започна с "Имало едно време..." и да завърша с "Тъжна история, нали?".
Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било на осемнайсет, а момичето – на шестнайсет. Той не бил необикновено красив, тя не била особено хубава. Просто обикновено самотно момче и обикновено самотно момиче, като всички останали. Но с цялото си сърце вярвали, че някъде на света живее 100 % идеалното момче и 100 % идеалното момиче за тях. Да, вярвали в чудо. И чудото наистина се случило.
Един ден двамата се срещнали на ъгъла на една улица.
– Направо невероятно! – казал той. – Цял живот те търся. Може и да не ти се вярва, но ти си 100 % идеалното момиче за мен.
– А ти – казала му тя – си 100 % идеалното момче за мен, точно както съм си представяла всяка подробност. Все едно е сън.
Седнали на пейка в парка, хванали се за ръце и часове наред си разказвали за живота си. Вече не били самотни. Намерили и били намерени от 100 % идеалната си половинка. Колко прекрасно нещо е да намериш и да си намерен от 100 % идеалната си половинка. Истинско чудо е, космическо чудо!
Както седели и си бъбрели, в сърцето на всеки се прокраднало мъничко съмнение: редно ли е наистина мечтите да се сбъдват толкова лесно?
И така, когато разговорът позамрял, момчето казало на момичето:
– Хайде да се подложим на изпитание, само веднъж. Ако наистина сме 100 % идеалните любими, без съмнение някога някъде ще се срещнем отново.
А когато това се случи и се уверим, че сме 100 % идеални един за друг, веднага ще се оженим. Какво мислиш?
– Да – отговорила тя, – точно така трябва да постъпим.
Двамата се разделили, тя тръгнала на изток, той – на запад.
Изпитанието, на което се договорили да се подложат обаче, било съвсем ненужно. Не би трябвало изобщо да го правят, защото наистина били 100 % идеални един за друг и било истинско чудо, че изобщо са се срещнали. Само че нямало как да го знаят, защото били много млади. Студените и безразлични вълни на съдбата безмилостно ги заподмятали.
Една зима момичето и момчето се разболели от тежък грип и след като четири седмици се люшкали между живота и смъртта, изгубили спомените си за предишните години. Когато оздравели, главите им били празни като касичката на младия Д. Х. Лорънс.
Били двама умни и целеустремени млади хора обаче и благодарение на упоритите си усилия успели отново да добият нужните знания и усещания, за да бъдат пълноценни членове на обществото. Слава на небето, станали образцови граждани, способни да се прекачват от една линия на метрото на друга и да изпратят препоръчано писмо по пощата. Разбира се, отново преживели и любов, понякога дори цели 75 или дори 85 %.
Времето летяло с шеметна бързина и скоро момчето станало на трийсет и две, а момичето – на трийсет.
Една красива априлска сутрин, докато търсело откъде да си купи чаша кафе, за да започне деня, момчето крачело от запад на изток, а момичето, тръгнало да изпрати препоръчано писмо, вървяло от изток на запад – и двамата по една и съща тясна пресечка в квартал Хараджуку в Токио. Разминали се точно по средата на улицата. В сърцата им за миг проблеснала искрица от изгубената им памет. Усетили тътен в гърдите. И така разбрали:
Тя е 100 % идеалното момиче за мен.
Той е 100 % идеалното момче за мен.
Искрата на паметта им обаче била съвсем слаба, а мислите им били изгубили бистротата си отпреди четиринайсет години. Без да отронят и дума, двамата се изгубили в тълпата. Завинаги.
Тъжна история, нали?
Да, точно това трябваше да ù кажа.
Изчезването на слона (превод Надежда Розова, 352 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
