Да, Давид Фоенкинос се завръща в България като част от журито на фестивала CineLibri 2018... да, ще представи лично и новия си филм Ревност, написан и режисиран в комбина с брат му Стефан Фоенкинос, но докато чакаме разплитането на мистификацията на чувствата в Ревност е време за литературна демистификация – предпоследния му роман Загадката Анри Пик (откъс от него четете по-долу) върви по следите на литературен шедьовър с апокрифен автор (доста напомня темите във филма Думите) като самоличността на писателя се подрежда като пъзел, деликатно и детайлно, каквито Фоенкинос реди ювелирно добре... Или както се казва: "Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква", нали...
Не бе особено трудно да се открият следите на този тайнствен човек. Фредерик потърси в Гугъл и попадна на известие за смърт отпреди две години. Значи, Анри Пик никога нямаше да узнае, че книгата му е имала възторжени читатели, между които и една издателка. Трябва да се срещнем с близките му, помисли си Делфин. В известието се споменаваха съпруга и дъщеря. Вдовицата живееше в Крозон и адресът ù бе в указателя. Не бе най-сложното разследване.
Мадлен Пик бе навършила осемдесет години и живееше сама след смъртта на съпруга си. Повече от четиресет години бяха държали заедно пицария. Анри работеше при пещта, а тя сервираше в салона. Целият им живот се въртеше около ресторанта. Пенсионирането бе истинска трагедия. Но тялото вече не издържаше. Анри бе станал жертва на инфаркт.
Наложи се да продава въпреки волята си. Понякога се връщаше в пицарията като клиент. Бе споделил с Мадлен, че в такива моменти се чувства като мъж, който наблюдава бившата си жена с новия ù съпруг.
Последните месеци от живота си бе станал още по-мрачен, откъснат от всичко, вече нищо не го вълнуваше. Жена му, която винаги беше по-общителна и весела от него, безпомощно присъстваше на затъването му. Почина в леглото си, няколко дни след като бе вървял малко по-дълго под дъжда. Трудно можеше да се каже дали това не бе форма на самоубийство, маскирано като непредпазливост. На смъртния одър изглеждаше спокоен. Сега Мадлен прекарваше по-голямата част от дните си сама, но никога не скучаеше.
Понякога сядаше да бродира – развлечение, което намираше за глупаво, но постепенно ù бе допаднало. На вратата се звънна точно когато довършваше последните бодове на една покривка.
Отвори без никакъв страх, което изненада Фредерик. Изглежда, в областта не знаеха какво е престъпност.
– Добър ден. Извинявайте за безпокойството. Вие ли сте госпожа Пик?
– Да, до доказване на обратното, аз съм.
– И вашият съпруг се е казвал Анри?
– До смъртта си, така се казваше.
– Казвам се Делфин Десперо. Не знам дали познавате родителите ми. Те са от Морга.
– Да, може би. В ресторанта идваха толкова много хора. Нещо ми е познато. Когато беше малка, нямаше ли плитки и червено колело?
– ...
Делфин остана без глас. Как тази жена можеше да помни такива подробности? Наистина бе тя. За миг се почувства отново момиченцето с плитки, препускащо с червено колело.
Влязоха в хола. Стенен часовник нарушаваше тишината, напомняйки постоянно за присъствието си. Мадлен явно вече не го забелязваше. Звукът от всяка секунда представляваше нейната звукова рутина.
Пръснати навсякъде дребни предмети напомняха бретонско магазинче за сувенири. И за миг човек не можеше да се усъмни в географското разположение на къщата. Тя дъхаше на Бретан и не носеше ни най-малка следа от пътуване. Когато Делфин попита възрастната жена дали някога е ходила в Париж, отговорът бе рязък:
– Бях веднъж. Какъв ад. Хора, стрес, смрад. И честно казано, прехвалената Айфелова кула – нещо не разбирам.
– ...
– Нещо за пиене? – продължи Мадлен.
– Да, благодаря, с удоволствие.
– Какво искате?
– Каквото имате – отговори Делфин, давайки си сметка, че е по-добре да не я изненадва.
Отиде в кухнята, оставяйки гостите си в хола.
Двамата мълчаливо се спогледаха с притеснение.
Мадлен се върна скоро с две чаши чай с карамел.
Фредерик изпи от учтивост чая си, въпреки че най-много от всичко мразеше аромата на карамел. Не се чувстваше уютно в тази къща, задушаваше го и дори леко го плашеше. Имаше чувството, че тук са се случвали ужасни неща. Забеляза една снимка, поставена над камината. Портрет на мрачен мъж, с разполовено от големи мустаци лице.
– Това съпругът ви ли е? – попита съвсем тихо.
– Да. Много харесвам тази снимка. Изглежда щастлив. И се усмихва, нещо доста рядко. Анри не бе особено общителен.
– ...
Последните думи придаваха конкретно измерение на теорията на относителността: на снимката младите хора не различаваха и намек за усмивка, нито дори израз на щастие. Напротив, от погледа на Анри лъхаше дълбока тъга. Обаче Мадлен продължаваше да говори за радостта от живота, която според нея се излъчваше от снимката.
Делфин не искаше да пришпорва домакинята. Предпочиташе да я разговори малко, да сподели за живота, за съпруга си, преди да обяви причината на посещението им. Мадлен спомена за бившата им работа, за часовете на подготовка, които Анри прекарваше в ресторанта. "Няма кой знае какво за разказване – призна накрая. – Времето мина толкова бързо, това е." До този момент като че ли разказваше с безразличие за нещата, но изведнъж вълнението я завладя. Даде си сметка, че никога не говореше за Анри. Откакто бе починал, бе изчезнал от разговорите, от ежедневието и може би дори от спомените на останалите. Изпадна в откровения, което не бе в характера ù, без дори да си зададе въпроса защо двама непознати искаха да им говори за покойния съпруг. Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква. Малко по малко се очертаваше портретът на човек без никакви истории, живял в пълна дискретност.
– Имаше ли някакви интереси? – попита Делфин след известно време, за да ускори малко нещата.
– ...
– Виждали ли сте пишеща машина в пицарията?
– Какво? Пишеща машина?
– Да.
– Не, никога.
– Обичаше ли да чете? – продължи Делфин.
– Да чете? Анри? – отговори с усмивка. – Не, никога не съм го виждала с книга. Четеше единствено програмата на телевизията.
Лицата на двамата посетители изразяваха смесени чувства между изумление и раздразнение. Подтикната от мълчанието на гостите, Мадлен внезапно добави:
– Всъщност сещам се за една подробност. Когато продадохме пицарията, няколко дни разчиствахме всичко, което бяхме натрупали с годините. И си спомням, че в мазето открих кашон с книги.
– Мислите ли, че може да е чел без ваше знание в ресторанта?
– Не. Попитах го какво е това и той ми каза, че това са книги, забравени от клиентите през годините. Беше ги оставил там, ако дойдат да си ги потърсят. Тогава ми се стори странно, защото нямах спомен за забравени по масите книги. Но пък и не съм била през цялото време там. Щом затваряхме, обикновено се прибирах у дома, докато той оправяше. Той прекарваше много повече време в ресторанта от мен. Пристигаше в осем или девет часа сутрин и се прибираше в полунощ.
– Доста дълъг работен ден – отбеляза Фредерик.
– На Анри му харесваше. Обожаваше сутрините, когато никой не му пречеше. Подготвяше тестото и обмисляше ново меню, за да не им омръзва на клиентите. Обичаше да измисля нови пици. Забавляваше се с имената – спомням си за "Брижит Бардо" или за "Сталин" с червени чушки.
– Защо Сталин? – попита Делфин.
– О, откъде да знам. Понякога имаше странни прищевки. Харесваше Русия, всъщност – руснаците. Казваше, че са горд народ, малко като бретонците...
Загадката Анри Пик (превод Георги Ангелов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Премиерата на филма Загадката Анри Пик, който е част от конкурсната програма на CineLibri 2019, е на 7 октомври – Люмиер Лидл, 19:00 | 10 октомври – Одеон, 20:00 | 12 октомври – Френски институт, 17:00 | 15 октомври – Влайкова, 20:00
