Да, всички знаем "гнилата" история на Хамлет, но, може би, никога не сме я чували, разказана от дете в майчина утроба – именно това се случва В черупката, последният роман (откъс от него четете по-долу) на Иън Макюън, в който Труди се разкъсва между двамата братя Джон и Клод, докато нероденото ù дете опознава света наоколо и драмите (с възходи и падения) човешки от първо лице... История, разказана ювелирно добре, като пронизващ с истинност портрет на съвремието ни... История, чиито зародишни нишки могат да отведат до далечното биографично минало на Макюън... също като онези нишки, които разплитат мистерията на първата брачна нощ в последната екранизация на негов роман, а именно На плажа Чезъл – точно с този филм, лично Макюън, на 10 октомври ще открие фестивала CineLibri 2018, малко след като е получил почетната титла Доктор хонорис кауза на СУ и няколко месеца след като през юни навърши достолепните 70 години...
Кой е Клод, този измамник, вмъкнал се между семейството ми и моите надежди? Веднъж чух следната фраза и я запомних: "тъпоумен дръвник". Перспективите ми за бъдещето са неясни. Неговото съществуване ми отнема полагаемото ми се право да водя щастлив живот под грижите и на двамата си родители. Освен ако не измисля някакъв план. Той е омаял майка ми и е прогонил баща ми. Неговите интереси са различни от моите. Той ще ме смаже. Освен, освен, освен... – мимолетна дума, призрачен знак за променена съдба, блеещо агънце на надеждата, движи се в мислите ми като мътнина по стъкловидното тяло на око. Само надежда.
Клод, досущ като мътнина, е почти нереален. Дори не е колоритен опортюнист, няма и намек за усмихнатия мошеник. Тъкмо обратното: гениално тъп, невъобразимо отегчителен, а баналностите му са досущ като арабеските в Синята джамия. Той е човек, който непрекъснато си свирука – не песни, а телевизионни джингли, телефонни сигнали, приветства утрото с мелодията на "Нокия", пародираща Тарега. Човек, чиито повтарящи се забележки са глупашки и безсмислени брътвежи, чиито скудоумни изречения умират като осиротели пилета, просто чезнат. Човек, който си подмива слабините на мивката, където майка ми си мие лицето. Който говори само за дрехи и коли. И стотици пъти ни е повторил, че никога не би купил и дори не би шофирал еди-коя си кола или хибрид, или... или... Че купува костюмите си само от Мейфеър Стрийт, ризите си – от някоя друга улица, а чорапите... не може да си спомни. Като че ли... но. Никой друг не завършва изречение с "но".
Има застоял, неуверен глас. Цял живот търпя двойното изтезание на свирукането и на говора му. Спестено ми е да го виждам, но това скоро ще се промени. При кървавата си поява на мътната светлина в родилното (Труди е решила да присъства той, а не баща ми) най-сетне ще го съзра, но въпросите ми ще си останат, какъвто и облик да приеме той: какви ги върши майка ми? Какво иска? Да не би да е сътворила Клод, за да онагледи загадката на еротичното?
Не всеки знае какво е да усещаш пениса на бащиния си съперник на сантиметри от носа си. На този напреднал етап от бременността би трябвало да се сдържат заради мен. Ако не по медицински съображения, то от вежливост. Затварям очи, стискам венци, подпирам се на маточните стени. От такава турбулентност ще паднат дори крилата на боинг. Майка ми подтиква любовника си, насърчава го да продължава с панаирджийските си викове. Кладенец на смъртта! Всеки път, при всеки удар на буталото се ужасявам да не би то да проникне отсам, да прониже меките кости на черепа ми и да посее в мислите ми своето семе, да излее в мен бъкащото изобилие на своята баналност. А после мозъкът ми ще бъде увреден и аз ще мисля и говоря като него. Ще стана син на Клод. Предпочитам да се окажа в клопката на безкрил боинг, полетял стремглаво надолу насред Атлантика, отколкото да участвам в още една негова прелюдия към любовен акт. Ето ме тук, на предните редове, неудобно настанен с главата надолу. Минималистична продукция, безчувствено модерна, за двама. Прожекторите светват и се появява Клод. Възнамерява да разсъблече себе си, не майка ми. Старателно премята дрехите си върху един стол. Голотата му е невзрачна като костюм на счетоводител. Снове из стаята, напред-назад по сцената, изложил голата си кожа под пръските на монолога си. Не спира да нарежда – за розовия сапун за рождения ден на леля си, който трябва да върне на Кързън Стрийт, за полузабравен свой сън, за цената на дизеловото гориво, за усещането си, че днес е вторник. Само че не е. Всяка нова тема храбро се надига на крака, стенейки, олюлява се и се строполява под следващата. А майка ми? В леглото, между завивките, полуразсъблечена, слуша вглъбено, хъмка отзивчиво и кима състрадателно. Само аз знам, че под завивките показалецът ѝ се извива над скромния ѝ клитор и се пъхва сладостно на сантиметър в тялото ѝ. Леко помръдва пръста си, докато с открито сърце се съгласява с всяка дума. Сигурно е много приятно. Да, мърмори тя, въздишайки, и тя имала съмнения относно сапуна, да, и тя много бързо забравяла сънищата си, и на нея ѝ се струвало, че е вторник. Не казва нищо за дизеловото гориво – незначителна пощада.
Коленете му притискат вероломния дюшек, на който до неотдавна е лежал баща ми. Тя смъква бикините си със сръчни палци. Влиза Клод. Понякога я нарича своята мишчица, което явно ѝ доставя удоволствие, но няма никакви целувки, никакво докосване и галене, никакви промърморени обещания, нежни близвания или палави блянове. Само все по-бързото скърцане на леглото, докато накрая майка ми заема мястото си на вертикалната стена на Кладенеца на смъртта и започва да крещи. Сигурно ви е позната тази едновремешна атракция по лунапарковете. Докато мотоциклетът се върти и ускорява, центробежната сила го притиска към стената, а подът шеметно се отдалечава. Труди се върти все по-бързо, лицето ѝ се превръща в размазано петно от ягоди със сметана и мъничко ангелика на мястото на очите. Писъците ѝ се усилват и после, след едно последно нагоре-надолу вик-потръпване, я чувам как изсумтява рязко и приглушено. Съвсем кратичка пауза. Клод излиза. Дюшекът заема предишното си положение и пак зазвучава гласът на Клод, този път от банята – реприз за Кързън Стрийт или за това кой ден от седмицата е днес и поредният му опит за вариация върху музикалната тема на "Нокия". Едно действие, най-много три минути, без повторение. Нерядко тя отива при него в банята и без да се докосват, всеки измива от себе си тялото на другия с опрощаваща топла вода. Без нежност, без дрямка на любовно преплетените тела. По време на краткото изплакване двамата, с промити от оргазма глави, нерядко отново се залавят с кроежите си, но в облицованото с плочки помещение гласовете им кънтят, водата шурти от крановете и думите им не стигат до мен.
Точно затова ми е известно съвсем малко за плана им. Само, че той ги вълнува, че снижават глас дори когато мислят, че са сами. Не знам фамилията на Клод. Работи като строителен предприемач, но не е толкова успял, колкото повечето такива. Краткотрайното и доходоносно притежание на жилищен блок в Кардиф е било върхът на постиженията му. Заможен ли е? Наследил е седемцифрена сума, която вече се е стопила до последния четвърт милион. Излиза от къщи към десет, прибира се след шест. Ето две противоположни тези: първата, в безцветната черупка се крие силен характер. Надали е възможна чак такава невзрачност. Вътре се спотайва умна, пресметлива и съмнителна личност. Като човек е особняк, самоделно устройство, оръдие за жестока измама, което заговорничи срещу Труди, докато заговорничи заедно с нея. Втората: той е, какъвто изглежда, крушката си няма опашка, той е явен мошеник също като нея, само дето е по-глуповат. Майка ми, от своя страна, предпочита да не се съмнява в човека, който я отвежда в рая за по-малко от три минути. А пък аз се старая да остана непредубеден.
Надявам се да открия повече, като будувам цяла нощ, за да чуя какво ще си кажат на зазоряване. Нетипичното за Клод "можем" отначало ме накара да се усъмня в тъпотата му. Оттогава минаха пет дни – и нищо. Ритвам майка си, за да я събудя, но тя не иска да притеснява любовника си. Вместо това пъхва в ушите си подкаст с някаква лекция и се оставя на чудесата на интернет. Без да подбира. Слушал съм за какво ли не. За развъждане на червеи в Юта. За туристически поход в Бърън. За последната офанзива на Хитлер в Ардените. За сексуалния етикет на индианците яномами. Как Поджо Брачолини извадил Лукреций от забвението. За физиката на тениса.
Стоя буден, слушам, уча се. Рано сутринта, по-малко от час преди зазоряване, материалът беше по-труден от обичайното. През майчините си кости се натъкнах на кошмар под формата на официална лектория. За световното положение. Специалистка по международни отношения, разумна жена с плътен и мелодичен глас, ме осведоми, че светът боледува. Тя разгледа две разпространени нагласи: самосъжалението и агресията. И двете – лош избор за личността. В съчетание, за групи хора или за държави – опасна смес, неотдавна опиянила руснаците в Украйна, както навремето завъртяла главите на техните събратя, сърбите, в тяхната си част на света. Омаловажавали са ни, затова сега ще се доказваме. Сега, когато руската държава се е превърнала в политическата ръка на организираната престъпност, нова война в Европа вече не е немислима. Избършете прахта от танковите дивизии, за да са готови за южната граница на Литва и равнините на Северна Германия. Същата смесица насъсква и варварските маргинали в исляма. Чашата е изпита до дъно, разнася се същият възглас: унижиха ни, ще си отмъстим.
В черупката (превод Надежда Розова, 208 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Срещите с Иън Макюън са на 10 октомври в СУ Свети Климент Охридски, Аула – 11:00 | връчване на почетна титла Доктор Хонорис Кауза;
11 октомври – литературен клуб Перото, 19:00
Премиерата на филма На плажа Чезъл е на 10 октомври в НДК, зала 1 – 19:00
13 октомври – Арена Делукс, България Мол, 19:00
14 октомври – Дом на киното, 18:30
16 октомври – Евро Синема, 19:45
17 октомври – културен център G8, 18:30
18 октомври – Одеон, 18:30
20 октомври – културен център СУ, 18:00
22 октомври – културен център G8, 18:30
24 октомври – Cine Grand Park Center, 19:00
