Да, на 21 юни Франсоаз Саган можеше (ала надали) да навърши 85 години... А незавършения роман Четирите кътчета на сърцето, 15 години след кончината ѝ през 2004-а, можеше и се превърна в Последна Глава от бляскавото ѝ писателско битие – всъщност, буржоазно отгледаната история на Людовик Кресон споделя доста биографични прилики с житието на самата Саган (като автомобилната катастрофа, например), но за кътчетата автобиография в романа по-добре четете предговора от сина ѝ Дени Вестхоф, а за да разберете наистина кои са Четирите кътчета на сърцето най-добре слушайте самата Франсоаз...
Основната грижа на Сандра Кресон, по баща Льобай, бе дългът. Отколешна съседка на Анри Кресон по имение и по богатство, тя се бе омъжила за него, когато той овдовя и всички говореха, че не може да прежали първата си жена, само и единствено от страх да не остане стара мома. Въобразяваше си, че взема за съпруг темпераментен индустриалец, а се оказа, че той е като разбеснял се бик, който за огромно нейно съжаление изобщо не се интересуваше от живота в обществото. Надявала се бе да организира пищни приеми в грамадните зали на Кресонад, а бе принудена да отбягва мълниеносните появи на мъжа си в отвратителния салон, където преди въвеждането във владение на Сандра други жени бяха имали време да оставят своя отпечатък. Двамата братя на Анри Кресон бяха загинали във войната 1939–1940 година ("Ама че серсеми – подиграваше се Анри. – Онези от Първата световна бяха герои, но тези от трийсет и девета и четиресета...!"), а вдовиците им скоропостижно бяха напуснали дома заради терора на техния девер, който, между впрочем, ги отрупваше с пари, само и само да го оставят на мира. На тях все пак им бе останало време да украсят залите за приеми и някои стаи, което за бездруго странната на вид къща се оказа невъобразима катастрофа: след камината в марокански стил на едната, испанския декор на другата и подобните на удивителни знаци мраморни колони, поръчани от Сандра (пристрастена към древногръцкото изкуство), вече никой не би се осмелил да фотографира този салон.
Сандра, от своя страна, бе открила в селото, недалеч от Кресонад, скулптор, дотогава зает с изработването на непретенциозни статуи за надгробни паметници, който внезапно бе въведен от нея в лоното на древногръцкото и римското изкуство и принуден да прави копия в различен мащаб, според нейните изисквания, на Венера Милоска и на Нике от Самотраки, които Сандра постави в огромния салон в знак на предизвикателство или на протест. Напомняща по-скоро изваяние, отколкото човешко същество, бузеста, солидна и невъзмутима при всякакви обстоятелства, самата Сандра Кресон бе в състояние да прекарва времето си в компанията на своите статуи, от които я отличаваха единствено дрехите.
– Ето я и жена ми, всички сме налице! – възкликна Анри, сваляйки от врата си безобразния на вид шал.
– Не виждам какво толкова чудно има – възрази Мари-Лор.
– Не ми е чудно, че и двете сте тук – отвърна троснато Анри, – а че самият аз все още съм жив между две толкова... как да се изразя?, толкова жилави жени. Жилави, това е точната дума.
– Нима вие не сте същият?
Опитът на Сандра да прояви сарказъм направи гласа ѝ писклив. Анри остави двете начумерени жени, побърза да се отправи към грозния салон и едва не се препъна в оставена по средата пътна чанта, която не пропусна да ритне в движение.
– Това пък какво е?
– Представете си, скъпи приятелю, брат ми пристигна. Брат ми Филип ще прекара няколко дни у нас.
– Я виж ти, значи скъпият Филип е тук.
Многобройните недостатъци на Анри Кресон се свеждаха по-скоро до липсата на качества: без да бъде лош, той изобщо не се сещаше да прояви любезност; без да бъде скъперник, той изобщо не се сещаше да прояви щедрост; при това се отнасяше с пълно пренебрежение към мнението на другите. В действителност по природа бе доста гостоприемен и присъствието на мъж, на истински мъж, тъй като за него синът му сега представляваше по-скоро ангел или призрак, до известна степен му носеше облекчение.
– Добрият стар Филип... Откога не сме го виждали? А, да, отпреди три седмици... Надявам се да е добре и да не страда от "любовна мъка".
Побърза да покаже, че слага "любовна мъка" в кавички, избухна в донякъде пресилен смях и влезе в салона под възмутените погледи на двете жени.
* * *
Беше се оженил за Сандра съвсем скоро след смъртта на първата си съпруга, за която се знаеше, че я бе обичал, макар никога да не я споменаваше, и която така и не успя да прежали. Бе "уважавал" Сандра в брачния смисъл на думата през първите две седмици, след което я бе позабравил, а сега ѝ отдаваше дължимото само от време на време. Това напълно устройваше Сандра с нейното крехко здраве.
В този край на Турен, естествено, се намираха жени, които от самото начало започнаха редовно да осведомяват Сандра за забежките на нейния съпруг. Ала въпреки че тези забежки никак не бяха малко, при това една от друга по-вълнуващи, странно как Анри Кресон съумя да не огорчи жена си, запазвайки по отношение на своите щения пълна дискретност пред нея и в обществото. Той "прескачаше" до Париж, а сетне се завръщаше свеж и мълчалив. Мислеше си, че това всъщност е дребна работа, като се има предвид, че у дома го очакваше жена, която той в никакъв случай не би могъл истински да "уважи".
Всъщност това бе единственият повод да установи връзка със своя син. Когато и Людовик "прескочи" до Париж, то бе, за да започне безнадеждно, макар и със съответните препоръки, следване във Висшето търговско училище. На осемнайсет години той изобщо не познаваше жените преди всичко поради затворения живот в колежа, където се бе озовал редом с други селски момчета. Именно това пълно невежество притесняваше баща му, който изпадна в ужас, след като два месеца по-късно започна да получава сметки от магазини за цветя, които разпращаха букети наляво и надясно. Людовик като нищо би могъл да се увлече по някое парижко момиче, да му направи дете и да го сполети какво ли още не. Наложи се бащата на свой ред да замине за столицата, където с изумление откри, че всички тези цветя, букети и всевъзможни знаци на внимание бяха предназначени за различни проститутки, ощастливявали всяка на свой ред неговия син. Облекчен, но все пак разтревожен този път от умствената нагласа на единственото си дете, Анри му обясни, че това не е прието. Сетне, докато обядваха заедно, сам се запита защо всъщност да не е прието и не е ли по-уместно мъжете да изпращат цветя на жени, които са им се отдали, отколкото на разни девойчета от добри семейства, които се опъват.
Ето защо накрая заключи:
– В крайна сметка прави каквото намериш за добре.
Отрочето бе очаровано и продължи с проявите на добри маниери. Едва по-късно, когато се запозна с Мари-Лор, Людовик се почувства нещастен: влюбен и нещастен, повече загрижен за живота на друг човек, отколкото за своя собствен; и не толкова нещастен, че не споделя живота на жената, в която е влюбен.
За Мари-Лор тази негова любов имаше значение само доколкото я засягаше. Вярно бе, че нейните родители се бяха обичали истински и бяха образец за безукорна интимност и нежна страст, но Мари-Лор тъкмо поради това ги бе презирала. Те, от своя страна, инстинктивно бяха започнали да я отбягват и дори да се боят от нея.
Смъртта на Куентин при самолетна катастрофа хвърли в отчаяние Фани Кроули. Тя изчезна за околните, лицето ѝ изчезна от тялото, веселостта изчезна от гласа ѝ, а животът изчезна за самата нея. Безпаричието я принуждаваше да работи и с помощта на приятели намери място в модна къща, където естествената ѝ приветливост и любезност, вниманието към другите не след дълго ѝ осигуриха длъжност, която ѝ позволяваше да изхранва себе си и дъщеря си. Това обаче бе твърде недостатъчно за Мари-Лор и в резултат Людовик ѝ стана интересен.
Той не направи връзка между тези две събития – смъртта на баща ѝ и интереса към него – просто защото не пожела; дори когато Фани отклони поглед, щом поиска ръката на дъщеря ѝ; дори когато приятелите му избягнаха всякакви коментари и го поздравиха, както се поздравява например войник, изпратен да кара военна служба в Африка. Или човек, който неизбежно ще се пробуди и ще се откаже от направения избор. Той долови всички тези знаци, но те не му направиха впечатление, защото беше лудо влюбен. Тъкмо в този момент Мари-Лор прояви достатъчно ум или прозорливост, за да го задържи и да му окаже нужното внимание, за да не би друга девойка, друга жена да си присвои нежния, уязвим, богат и бездеен Людовик Кресон. Лишен от ласки още от раждането, лишен от жени през младостта, той наистина бе мъж, който може да бъде уловен без особени затруднения; подобно на някакъв смешен Тристан от миналия век, той мечтаеше за любов.
Ала тази всеотдайност, която ценяха мнозина негови приятели, стана причина да си спечели пълното и окончателно презрение на Мари-Лор. Животът бе борба. Единият от двамата трябваше да хване юздите и това се падаше само и единствено на нея. Плътската любов я отвращаваше, отегчаваше и плашеше, макар че Людовик беше чудесен любовник и влагаше плам, търпение и нежност; мечтата му бе да бъдат с Мари-Лор двойка, която напомня нейните родители, двойка, в която всеки се опира на другия, двойка, съставена от две половини, подобно на ябълката на Платон, но същевременно неделимо цяло.
Четирите кътчета на сърцето (превод Красимир Петров, 152 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
