"Най-важното нещо е да говориш с някого. В противен случай, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира." – тези думи принадлежат на романа Три етажа на израелския писател Ешкол Нево... Трите "етажа" са трите основни фази според теорията на Фройд за личностното развитие, но всъщност са и три етажа от сграда в предградията на Тел Авив, където три семейства преживяват три катарзисни истории, разказани в три монологични форми – в откъса по-долу се намираме на Втория етаж, където Хани (майка с две деца, наричана от съседите си "вдовицата", защото съпругът ѝ постоянно пътува) пише писмо до приятелката си Нета, което се превръща в Изповед... не по-малко интимна и съдбоносна от съобщенията, които съдията от Третия етаж Девора оставя на телефонния секретар до покойния си съпруг... и не по-малко обръщаща Света с главата надолу от разказа на Арнон от Първия етаж, който подозира съседи в сексуално малтретиране на дъщеря му Офри... Да, има нишка, която свързва трите истории също като стълбището, което свързва трите етажа, но... имате шанса да я откриете и в компанията на самия Ешкол Нево (който гостува на Софийския международен литературен фестивал 2020), и във филмовата адаптация на Три етажа от режисьора Нани Морети през 2021-а...
Здравей, Нета,
Вероятно ще се изненадаш, когато получиш това писмо. Не сме се чували от доста време, а и кой пише писма днес? Но с имейл ще бъде твърде рисковано (след малко ще разбереш защо), а и истината е, че просто нямам друг близък, с когото да споделя това. Всъщност се опитах да се обадя на моята психоложка. Тази, при която ходех тогава, помниш ли? Имах добра химия с нея. Всичко се свежда до химията, дори при психолозите. Някога ходех в малкото мазе под къщата ѝ в Ар Адар, съкрушена, и си тръгвах все така съкрушена, но по-малко объркана. Тя не говореше с обичайните клишета: id и егото, и майка ти, и как те кара да се чувстваш това. Говореше ми просто, съвсем разбираемо и понякога ми разказваше нещо дребно за себе си. Ако пресрочехме времето, не го правеше на голям проблем и в края на сесията слагаше ръка на рамото ми (наистина ме докосваше!). И през всички тези години си казвах, че ако някога отново загубя равновесие, имам човек, на когото да се обадя.
Синът ѝ вдигна телефона.
Попитах дали мога да говоря с Михаела.
Настъпи тишина. Дълга.
И после той каза, че тя е починала. Преди две години.
– От какво? – попитах.
– Рак.
Не знаех какво да кажа. Затова казах само:
– Съжалявам. Съжалявам за загубата ви.
– Да.
– Майка ви беше много специална жена.
– Да.
Беше очевидно, че той знаеше, че съм пациент. Беше очевидно, че вече е свикнал с обаждания като моето, обаждания от пациенти, научил се е как да ги приема, но и че иска да приключи разговора възможно най-бързо.
Останах да стоя там с телефона в ръка дори след като затворихме, слушайки звуковите сигнали, които се чуват след прекъсване на разговор. Как бе могла да ми го причини, мислех си аз.
Цялата седмица преди това обаждане си представях как потъвам в мекия фотьойл срещу нея, виждах дебелия килим с цвят на вино в краката ни, спираловидния нагревател между нас, на който както обикновено работеше само една спирала. Във въображението си бях добавила още сиво в косата ѝ (все пак бяха минали петнайсет години), но ѝ оставих старомодния кафяв пуловер, прекалено големите за лицето ѝ очила и бонбоните "Вертерс ориджинал", които в началото на всяка сесия тя слагаше в малка чиния, казвайки, че въз основа на броя бонбони, които изям по време на нашия час, ще знае как наистина се чувствам.
Имах подготвено встъпително изречение. Нещо интелигентно. Вече си представях как ще протече разговорът ни, моментите, в които щяхме да мълчим, и момента, в който ще направи връзката между майка ми и тревогите ми за Лири, и момента, в който ще избухна в сълзи, и тя ще ми подаде леко ароматизирана кърпичка, и момента, в който ще погледне бегло часовника вляво зад мен, и момента, в който ще извадя чековата си книжка и ще я попитам дали таксата е същата както преди. Представях си ръката ѝ на рамото ми, задържаща се там за миг, преди да се сбогуваме, и забързаните ми крачки от вратата на мазето през цъфналата ѝ градина към паркинга, и бавния трафик около хълмовете до път №1, докато по радиото звучи песен, която обичам (да кажем, Нийл Йънг, нека да бъде "Навън през уикенда"), и аз отново съм достатъчно открита, за да позволя на музиката да влезе в мен, да потече из кръвта ми.
Сега няма градина и няма Нийл Йънг. Едно телефонно обаждане беше достатъчно, за да ме тласне надолу по стълбата, обратно в отправната точка:
Нещо се случи, Нета, и не мога да кажа на никого. Но трябва, просто трябва да го кажа на някого.
Стана толкова лошо, че вчера потърсих църква с изповедалня. Отидох с колата до Американската колония. Помниш ли как Номи – когато работеше за Обществото за защитата на природата и винаги използваше думата "магично" – ни заведе на обиколка там и в крайна сметка се озовахме в църквата на чуждестранните работници? Така че аз обикалях там около два часа тази седмица, но не открих дори следа от нея. Накрая попитах един мъж (точно твоят тип, с румени бузи и широки рамене), който караше велосипед, и той каза, че наистина там е имало църква, но била срината преди година и сега на нейно място има офис сграда, ето я, точно пред нас.
– Мислех, че църквите трябва да са вечни – казах аз. Той кимна, без да разбере какво казвам, и продължи да върти педалите (младите момчета дори вече не ни виждат, забелязала ли си? Чакай, може би теб те виждат!) и изведнъж цялата енергия се изцеди от тялото ми.
Това не е Хани, която познавам. Чувам те как си мислиш това, може би дори го казваш на глас в своя хол в Мидълтаун.
И може би затова ти пиша. Защото ти помниш моята добра версия. Дори само написването на името ти в горната част на страницата бе достатъчно, за да се почувствам малко по-чиста.
Имам много приятелки тук, не искам да си мислиш, че нямам (популярна съм! За първи път в живота си!), но не вярвам на никоя. Срещнах повечето от тях (истината е, че срещнах всички, но "всички" звучи жалко) покрай децата.
Това е начинът, по който си създаваш връзки в предградията. Кратък разговор, докато вземаш децата от предучилищната група, води до срещи за игри, които, ако не завършат с катастрофа, водят до други срещи за игра, и докато децата си играят, ти разговаряш с другите майки; първо за децата, колко прекрасни са те, въпреки че определено могат да те изтощят, а после клюкарствате за учителката на вашите съкровища – не мислите ли, че е малко прекалено да си взема два почивни дни през седмицата? Мога да разбера един ден, но два? И е много хубаво, че им чете от вестника всяка сутрин, но не съм сигурна, че децата на тази възраст трябва да знаят разликата между ракета Касам и ракета Град. Между другото, в ресторанта в парка в неделя имат специално предложение – децата ядат безплатно – и наистина си струва парите, ако поръчате например пица, а чухте ли, че новият басейн ще отвори това лято? Кметът иска да спечели няколко точки преди изборите, а с този ход не може да сбърка, и да, доктор Каспи е най-добрият педиатър в района, заслужава си да изтърпите безкрайното чакане и намръщената му рецепционистка заради онзи момент, когато ще разгледате снимките от семейното пътуване до Шварцвалд и ще осъзнаете колко са пораснали децата...
Отначало чаках момента, когато нещо истинско ще изплува от цялото това тривиално бърборене. Ние просто се проверяваме, мислех си, опитваме водата. След минутка някоя от нас ще се откаже да представя живота си като съвършен и след това ще започне истинският разговор.
С времето осъзнах, че това няма да се случи. Всичко щеше да си остане така, както си беше. Полет до никъде.
Но това зависи и от теб! Чувам как казваш от другата страна на Тихия океан (или е Атлантическият? Никога не помня кой от тях ни разделя). В крайна сметка, Хани, можеш да насочиш разговора към неща, които те вълнуват повече!
Само че аз опитвах в началото. Хвърлях стръвта. Но никоя от тях не захапа. Казвах неща като:
"Понякога наистина изпитвам силното желание да стана и да зарежа всичко". Или: "Не съм чела книга от раждането на децата и се чувствам глупава заради това". Или: "Дъщеря ми все още има въображаеми приятели и се страхувам, че ще свърши като майка ми".
Те реагираха със смущаващо мълчание. И отклоняваха погледи.
Така че след няколко такива мълчания преставаш да опитваш. И се задоволяваш с бърборенето. След няколко години, когато нова майка, която не знае кодовете, се премества в квартала и двете заедно чакате децата ви да излязат от тренировката по джудо, тя изведнъж казва: "Винаги се чувствам тъжна и не знам как да го променя, страхувам се, че съпругът ми ще ме напусне, ако продължавам така", ти реагираш със същото мълчание, защото се боиш, че след цялата тази тишина толкова години, ако сега си отвориш устата, оттам ще изригне лава и ще изпепели всичко.
(Помниш ли онази нощ в Гватемала, когато ни заведоха да видим вулкана, който не е бил активен в продължение на двеста години, и изведнъж той започна да бълва лава? Знаеш ли, мисля, че това е бил единственият път през всичките ни години приятелство, когато съм те виждала уплашена. Наистина уплашена.)
Три етажа (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Ешкол Нево е гост на фестивала CineLibri 2021 | 16 октомври, 19:00 | кино Люмиер
Филмовата адаптация на Три етажа е в програмата на CineLibri 2021
