Home / Рубрики / Литература / Архив на изгубените деца | Валерия Луисели
A+ R A-
14 Апр

Архив на изгубените деца | Валерия Луисели

Оценете статията
(15 оценки)
   
Архив на изгубените деца | Валерия Луисели Архив на изгубените деца | корица, детайл © Люба Халева | фотография в текста © MIR

"Отпътуването е една малка смърт. Пристигането никога не е окончателно." – с такава... хм... имигрантска молитва започва Архив на изгубените деца, първият англоезичен роман на младата мексиканска писателка Валерия Луисели... И нейната книга не само намира пресечни точки между Отпътуването и Пристигането по Пътя на Живота (и Миграцията)... не само намира пресечни точки между прекосяването с кола (със звуко-изследователски цели) на почти цяла Северна Америка, от Ню Йорк до Аризона, от едно семейство (Майка, Баща, Момиче и Момче) и обратната по посока миграция на хиляди разделени семейства от Мексико и Централна Америка (неслучайно, самата Валерия Луисели с години работи като доброволец-преводач на организации, подпомагащи убежището в Щатите на деца от Централна и Латинска Америка)... не само намира пресечните точки между Човешко и Нечовешко, между интимната семейна драма и политическото управление на Миграцията, между звуковото архивиране на Живота и живописното документиране на Реалността (освен виртуозната игра с литературните форми ви очакват и 24 Полароид-снимки от самата Луисели)... но и (както откъсът от книгата разкрива по-долу) всяко Пътуване започва с...

 

 

МИТОВЕ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО


В нашето начало беше един почти празен апартамент и гореща вълна. В първата ни нощ в онзи апартамент – същият, който току-що бяхме напуснали – четиримата седяхме по бельо на пода в дневната, потни и изтощени, с парчета пица в ръцете.

Бяхме приключили с разопаковането на някои от вещите ни и няколкото допълнителни неща, които бяхме купили същия ден: тирбушон, четири нови възглавници, спрей за почистване на прозорци, гел за миене на съдове, две малки фоторамки, пирони, чук. След това измерихме височината на децата и поставихме първите маркери на стената в коридора: 84 см и 106 см. След това заковахме два пирона в кухненската стена, за да окачим картичките от предишните ни апартаменти: едната беше портрет на Малкълм Х, направен малко преди убийството му, който го представяше как, облегнал глава върху дясната си ръка, се взира напрегнато в някого или нещо; другата беше на Емилиано Запата, изправен, стиснал пушка в едната си ръка и сабя в другата, с шарф през рамо и кръстосани на гърдите патрондаши. Стъклото, което покриваше картичката на Запата, беше все още покрито с мръсотия – или може би беше сажди? – от старата ми кухня. Закачихме и двете до хладилника. Но дори така, новият апартамент изглеждаше твърде празен, стените бяха твърде бели, все още ни се струваше чужд.

Без да спира да дъвче пицата, момчето огледа дневната и каза:

Сега какво?

А момичето, което тогава беше на две години, повтори като ехо въпроса му:

Да, какво?

Никой от двама ни не знаеше какво да им каже, макар според мен да положихме доста усилия в откриването на правилния отговор; може би защото самите ние безмълвно си бяхме задавали същия въпрос в празната стая.

Сега какво?, попита отново момчето.

Най-накрая отговорих аз: Сега върви да си измиеш зъбите.

Само че още не сме разопаковали четките за зъби, рече момчето.

Вървете да си нажабурите устата в банята и лягайте да спите, отвърна съпругът ми.

Двамата се върнаха от банята и казаха, че ги е страх да спят сами в новата спалня. Решихме, че ще им позволим да останат известно време в дневната с нас, ако обещаят да заспят. Те пропълзяха в един празен кашон и след като се повъртяха известно време, докато разпределят най-честно пространството, двамата потънаха в дълбок, тежък сън. Двамата със съпруга ми отворихме бутилка вино и изпушихме един джойнт до отворения прозорец. После седнахме на пода, неподвижни и безмълвни, и просто гледахме как децата спят в техния кашон. От мястото, където бяхме седнали, се виждаха само две глави и две дупета: косата му, мокра от пот, къдриците ѝ оплетени като гнездо; неговото дупе, плоско като аспирин, нейното – с формата на ябълка. Приличаха на онези двойки, които бяха живели твърде дълго заедно, бяха достигнали твърде бързо средна възраст, бяха се изморили един от друг, но все още се чувстваха удобно. Спяха в целокупна, усамотена компания. От време на време, прекъсвайки може би леко дрогираното ни мълчание, момчето изхъркваше като някой пияница, а момичето продължително и звучно пръцкаше.

По-рано през деня ни бяха изнесли същия концерт, докато се връщахме с метрото от супермаркета, оградени от найлонови торбички, пълни с грамадни яйца, много розова шунка, органични бадеми, царевичен хляб и мънички картонени бутилки с пълномаслено мляко – богатата и силна храна на семейство с две заплати. Само след две или три минути в метрото децата бяха заспали, отпуснали глави в скутовете ни, с рошави влажни коси, от които лъхаше прекрасен солен мирис като от топлите грамадни гевреци, които бяхме хапнали по-рано същия ден на ъгъла на улицата. Приличаха на ангелчета, а ние бяхме все още много млади, и заедно образувахме едно красиво племе, групичка, достойна за завиждане. И тогава изведнъж едното започна да хърка, а другото да пърди. Неколцина пътници, които не бяха погълнати от телефоните си, ги усетиха, погледнаха към нея, към нас, към него и се усмихнаха – трудно беше да се определи дали от съчувствие, или от съпричастност към публичното безсрамие на децата ни. Съпругът ми също се усмихна на усмихващите се непознати. Аз се зачудих за секунда дали не трябва да отвлека вниманието им от нас, може би да вперя обвиняващ поглед в стареца, който дремеше на няколко седалки от нас, или в младата дама, облечена в пълен спортен екип. Не го направих, естествено. Просто кимнах утвърдително, или може би примирено, и се усмихнах на непознатите в метрото – напрегнато, едва-едва. Предполагам, че страдах от сценичната треска, която се появява при онези сънища, в които осъзнавате, че сте отишли на училище, но сте забравили да си сложите бельо; чувството за внезапна и дълбока уязвимост пред всички онези непознати, които са получили възможността да зърнат нашия все още съвсем новичък свят.

Но по-късно същата нощ, когато вече се намирахме в новия ни апартамент, когато децата ни спяха и издаваха отново всичките онези прекрасни звуци – истинска красота, която винаги е неумишлена, – аз вече можех да ги чуя както трябва, освободена от товара на смущението. Звуците, произведени от червата на момичето, отскачаха от стената на кашона и се понасяха, прозрачни, из почти празната всекидневна. И след известно време, някъде дълбоко в съня си, момчето ги чу – или поне на нас така ни се стори – и им отвърна с неясни звуци и мърморене. Съпругът ми отбеляза, че ставаме свидетели на един от езиците в градския звуков пейзаж, който е използван в абсолютно затворен кръг на разговор:

Уста отговаря на дупе.

За миг потиснах желанието си да се изхиля, но после забелязах, че съпругът ми е затаил дъх и е затворил очите си, за да не се разсмее. Може би бяхме малко повече надрусани, отколкото си мислехме. Задръжките ми паднаха и гласните ми струни изригнаха в звук, който по-скоро би излязъл от устата на прасе, отколкото на човек. Той ме последва, с пръхтене и пъшкане, носните му криле пърполяха, лицето се набръчка, очите почти се изгубиха, цялото му тяло се залюшка напред-назад като коледна пинята. Повечето хора придобиват страховит вид, когато се опитват да сдържат смеха си. Винаги съм се бояла от онези, които стискат зъби, и съм смятала хората, които се смеят, без да издават нито звук, за доста смущаващи. Мисля, че в семейството на баща ми имаме някакъв генетичен дефект, който се изразява в пръхтене и грухтене в края на всеки порив на смях – звук, който вероятно заради животинската си природа поражда нова вълна от смях. Докато очите на всички не се насълзят и чувството за срам не надделее.

Поех си дълбоко дъх и избърсах една сълза от бузата си. Тогава осъзнах, че това бе първият път, когато двамата със съпруга ми се чувахме как се смеем. Имам предвид да се смеем искрено – свободно, без задръжки, с цяло гърло. Вероятно никой, който не е чувал как се смеем, не ни познава истински. Най-накрая двамата със съпруга ми успяхме да се успокоим.

Много е подло да се смеем на спящите ни деца, нали?, попитах аз.

Да, никак не е редно.

arhideca5

Решихме, че вместо това трябва да ги документираме, затова донесохме звукозаписната ни техника. Съпругът ми разчисти терена със стойката на микрофона; аз доближих звукозаписвачката до момчето и момичето. Тя си смучеше пръста, а той мърмореше някакви странни думи в съня си; по улицата минаваха коли и микрофонът на съпруга ми ги улавяше. Ние семплирахме звуците им като двама непослушни съучастници. Не съм съвсем сигурна какво точно ни накара да запишем децата си онази нощ. Може би вината беше просто в лятната жега, плюс виното, минус джойнта, умножено по вълнението от преместването, разделено на цялото разопаковане на кашони, което ни очакваше. Или може би просто следвахме импулса да се отдадем на мига, който ни даваше усещането за началото на нещо, да оставим следа. Все пак умовете ни бяха тренирани да улавят всяка възможност за звукозапис, бяхме тренирали слуха си да възприема ежедневието ни като суров звукозаписен материал. Всичко това, ние и те, тук и там, вътре и вън, беше регистрирано, събрано и архивирано. Новите семейства, като например младите нации, родени след кървави войни за независимост или социални революции, може би имат нужда да закотвят началото си в определен символичен момент и да заковат този миг във времето. Онази нощ беше нашето сътворение, това бе нощта, в която нашият хаос се превърна в космос.

По-късно, изморени и изгубили инерция, ние отнесохме на ръце децата в новата им спалня и ги оставихме върху матраците, които не бяха много по-големи от кашона, в който бяха заспали. След това, в нашата спалня, ние се свлякохме върху нашите матраци и сплетохме нозе, без да кажем нито дума, но телата ни си говореха неща като може би по-късно, може би утре, утре ще се любим, ще правим планове, утре.

Лека нощ.

Лека нощ.

 

 

 

cover-arhidecaАрхив на изгубените деца (превод Мирела Стефанова, корица Люба Халева, 448 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн