"Дори нещо повече, в Тимбукту кучетата сигурно ще могат да говорят по човешки и да беседват със стопаните си като с равни. Това диктуваше логиката, но дали правдата и логиката ще имат повече тежест на оня свят, отколкото на този?" – да, романът Тимбукту (откъсът по-долу) на Пол Остър говори за оня свят... отвъд Хората... оня свят, в който Хората са видени през очите и мислите на кучето господин Боунс, чийто стопанин Уили Г. Кристмас (не)очаквано заминава за Тимбукту... оня свят, в който Хората ще научат много повече неща за себе си чрез мислите и терзанията на господин Боунс, отколкото Боунси, наблюдавайки ги, ще научи за Тимбукту... защото "В един момент Уили го описваше като "оазис на духа". Друг път казваше, че е "където свършва картата на този свят и където започва картата на Тимбукту"...
II
НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ. МНОГО ДЪЛГО ВРЕМЕ целият квартал сякаш беше спрял да диша. Никой не минаваше, нито дори коли, и нито един човек не влезе или излезе от някоя къща. Дъждът плющеше, точно както беше предрекъл господин Боунс, но постепенно стихна и отново заръмя, после тихо се оттегли от сцената. Докато продължаваха тези небесни вълнения, Уили не помръдна, стоеше със затворени очи и полуотворена уста и ако не беше дрезгавото хриптене, което излизаше от белите му дробове на пресекулки, господин Боунс можеше с право да приеме, че господарят му вече се е отправил за оня свят.
Това е мястото, където отиват хората, когато умрат. Щом душата ти се отдели от тялото, погребват тялото в земята, а душата ти литва към отвъдното. През последните няколко седмици Уили непрекъснато говореше за това и сега вече в кучешкия ум нямаше никакво съмнение, че оня свят действително съществува. Наричаше се Тимбукту и от всичко, което господин Боунс беше подразбрал, мястото се намираше насред някаква пустиня, далече от Ню Йорк или Балтимор, далече от Поланд или който е да е друг град, през който бяха минавали по време на пътуването си. В един момент Уили го описваше като "оазис на духа". Друг път казваше, че е "където свършва картата на този свят и където започва картата на Тимбукту". Стана му ясно, че за да се стигне дотам, трябва да се прекоси огромно царство от пясък и зной, страната на вечното нищо. На господин Боунс това пътуване му се струваше нещо много трудно и неприятно, но Уили го увери, че докато мигнеш един път, и вече ще си прекосил цялото това огромно разстояние. А веднъж пристигнал там, така му каза, прекрачиш ли пределите на това убежище, край на притесненията за храна, подслон и изпразване на мехура. Ставаш едно цяло с Вселената, прашинка от антиматерия, загнездила се в мозъка на Бог. На господин Боунс не му беше никак лесно да си представи живота на такова място, но Уили говореше за него с такъв копнеж и такива нежни нотки отекваха в гласа му, че най-накрая опасенията на кучето се изпариха. Тимбукту. Сега вече дори само звучната дума го разведряваше. Глухата комбинация от гласни и съгласни винаги успяваше да го разчувства, достигайки най-дълбоките кътчета на душата му, и винаги когато тези три срички се изтъркулваха от устата на господаря му, вълна от блажено задоволство обливаше тялото му по цялата дължина, сякаш думата сама по себе си представляваше обещание и гаранция за по-хубавите дни, които предстоят.
Няма значение каква жега ще е там. Нито че няма да има нищо за ядене, за пиене или душене. Ако там отива Уили, там искаше да отиде и той. Когато за него настъпи моментът да се сбогува с тоя свят, съвсем естествено е да може да заживее на оня със същия човек, когото е обичал на тоя. Дивите зверове без съмнение също си имат своя Тимбукту – вековни гори, в които да бродят на воля, без да са заплашени от двукраки ловци или трапери, но разбира се, лъвовете и тигрите са нещо различно от кучетата и няма никакъв смисъл да събираш на едно място питомни и диви зверове в отвъдното. Силните ще изядат слабите и за нула време всяко куче на такова място ще си намери смъртта, след което ще бъде изпратено в друго отвъдно, после във второ и в трето – и тогава какъв е смисълът от подобен порядък? Ако в света съществува някаква правда, ако кучешкият бог има някакво влияние върху това, което се случва с неговите създания, тогава най-добрият приятел на човека трябва да остане до стопанина си, след като и двамата – и въпросният стопанин, и въпросният най-добър приятел на човека – ритнат камбаната. Дори нещо повече, в Тимбукту кучетата сигурно ще могат да говорят по човешки и да беседват със стопаните си като с равни. Това диктуваше логиката, но дали правдата и логиката ще имат повече тежест на оня свят, отколкото на този? Неизвестно защо, но Уили беше забравил да повдигне този въпрос и тъй като името на господин Боунс изобщо не беше споменато (всъщност нито веднъж) в техните разговори за Тимбукту, кучето все още не беше наясно накъде ще трябва да поеме след собствената си кончина. Ами ако Тимбукту се окаже едно от онези места със скъпи килими и изящни антики? Ами ако се окаже забранено за домашни любимци? Не изглеждаше много вероятно, но господин Боунс беше живял достатъчно дълго, за да знае, че всичко е възможно, че невъзможни неща се случват напрекъснато. Може би и това е едно от тях и може би в него се криеха хиляди опасения и терзания; и всеки път, когато се замислеше за тях, обхващаше го невъобразим ужас.
И тогава, противно на всички очаквания, точно когато беше на път да изпадне в поредния си пристъп на паника, небето взе да просветлява. Не само че дъждът беше спрял, но и грамадата облаци над главата му започна бавно да се разкъсва; и докато преди час всичко беше сиво и мрачно, сега небето се обагри с цветове, пъстра смесица от розови и жълти ивици, които настъпваха от запад и непоколебимо напредваха над целия град.
Господин Боунс вдигна глава. Миг по-късно, сякаш двете действия бяха негласно свързани, полегат лъч светлина проби облаците. После върхът му докосна тротоара на инч-два от лявата лапа на кучето, а почти веднага след това друг лъч се приземи точно до дясната му лапа. На тротоара пред него започна да играе плетеница от светлини и сенки, истинска радост за очите, така си рече, малък, неочакван подарък след толкова много мъка и тъга. Тогава погледна Уили и в мига, в който обръщаше глава към него, огромно ведро светлина плисна в лицето на поета; и толкова силна беше тя, че перна спящия мъж по клепачите и очите му неволно се отвориха... и ето го Уили, почти умрял допреди малко, сега отново се завърна в земята на живите, отпъди паяжината на съня от очите си и опита да се събуди.
Изкашля се веднъж, после пак, после трети път, преди да изпадне в поредния продължителен пристъп. Господин Боунс стоеше до него напълно безпомощен, докато гъстите храчки изхвърчаха от устата на господаря му. Някои падаха върху ризата му, други – на тротоара. Трети, по-лигави и воднисти, се стичаха лениво по брадичката му. И там се спираха, увисваха като макарони от брадата му, ала когато пристъпът вече отшумяваше, накъсан от все още разтърсващи го спазми, поклащания и превивания, залюляха се напред-назад в синкопирания ритъм на лудешки танц. Господин Боунс беше сащисан от силата на пристъпа. Няма съмнение, че това е краят, каза си той, със сигурност човек не е в състояние да издържи нещо повече. Но на Уили не му липсваше борбеност и след като обърса лицето си в ръката на якето и успя да успокои дишането си, той още повече сащиса господин Боунс, тъй като на лицето му цъфна широка, почти блажена усмивка. Мъчително се донамести да седне по-удобно, опря гръб в стената на къщата и изпружи крака напред. След като господарят му се кротна, господин Боунс отпусна глава върху дясното му бедро. Когато Уили протегна ръка и започна да го гали, изтормозеното кучешко сърце се отпусна. Разбира се, отпускането беше мимолетно, само илюзия, но за момента му подейства като лек.
– Чуй ме сега, гражданино Помияр – каза му Уили. – Започва се. Всичко вече се разпада. Едно по едно нещата изфирясват и остават само най-странните, пършиви някогашни подробности, далеч не и нещата, които очаквах. Но не бих казал, че ме е страх. Чувствам се малко натъжен може би, не ми е баш кеф, че трябва да се чупя преждевременно, но съм далеч от това да напълня гащите, както смятах, че може да се случи. Хайде, стягай си багажа, амиго. Тръгваме за Сплитсвил, мястото на окончателната ни раздяла, и връщане назад няма. Идваш ли, господин Боунс? С мен ли си?
Господин Боунс беше готов, господин Боунс беше с него.
– Иска ми се да сведа всичко до няколко подбрани думи специално за теб – продължи умиращият Уили, – но не мога. Ударни епиграми, кратки фрази, бисери на мъдростта. Полоний, когато изрича прощалните си думи. Ала нещо не ми се удава. Недей да даваш и да взимаш взаем; навреме работата си свърши, време си спести. Много повреди има в главата ми, Боунси, затова трябва да си търпелив с мен, когато току се отплесвам и ти говоря несвързано. Май да съм вечно объркан е естественото ми състояние. Дори сега, когато вече прекрачвам в долината на сенките, мислите ми са затънали в тинята на миналото. Да, тук е спънката, синьор. Целият този хаос в главата ми, този прах на горния етаж, пълен с вехтории, с ненужни дрънкулки, които току изпопадват от рафтовете. Виж, сър, тъжната истина е, че съм безмозъчна твар. И като доказателство ти предлагам завръщането на коректора за коса "О'Дел". Това чудо изчезна преди четиресет години и сега, в последния ден от живота ми, най-ненадейно отново ми се върна. Аз копнея за дълбокомислие, а какво получавам – това нищо и никакво фактче, микропремигване върху екрана на паметта ми. Майка ми го втриваше в косата ми, когато бях малък, още съвсем дребен малчуган. Продаваха го в местните бръснарници в стъклено шише, ей толкова голямо. Доколкото си спомням, чучурчето беше черно, а върху етикета се мъдреше картинка с ухилено идиотче. Истински идеализиран галфон със старателно сресана коса. Няма щръкнали перчеми за тоя зализан тъпанар, няма чорлави коси за тоя красавец. Бях на пет или шест години и всяка сутрин майка ми изпълняваше тази процедура с надеждата, че така ще ме направи същински брат близнак на галфона от етикета. Все още чувам онова блудкаво бълбукане на мазна течност, която се излива от бутилката. Представляваше нещо белезникаво, полупрозрачно и лепкаво на пипане. Нещо като разредена сперма, така предполагам, ама кой ти знаеше за сперма в ония времена? Сигурно тая течност са я забърквали с помощта на тийнейджъри, карали са ги да си правят чекии и да се изпразват във вана. Така се забогатява в нашата велика страна. Произвеждаш за пени, продаваш за долар, а по-нататък сам си прави сметката. И така, моята майка от Полша втриваше коректора за коса "О'Дел" в скалпа ми, сресваше непокорните ми къдрици и след това ме изпращаше на училище. Приличах на същото онова зализано идиотче от етикета. Трябваше да стана американец, дявол да го вземе, и според родителите ми с тази коса щеше да се получи, а те знаеха какво правят.
Скъпи ми приятелю, преди да се разчувстваш и просълзиш, нека ти кажа още, че "О'Дел" си беше менте отвсякъде, чиста проба фалшификат. Той не коригираше косата, а я усмиряваше с лепило. През първия един час всичко изглеждаше както трябва, но по-късно през сутринта лепилото се втвърдяваше и полека-лека косата ми щръкваше като остри насмолени бодли, все едно някой беше нахлупил върху главата ми шапка с метални шипове. Толкова странна ставаше на пипане, че не можех да махна ръката си оттам. Дори когато дясната ми ръка стискаше молива, пресмятайки колко е две плюс три и шест минус пет, лявата ми се протягаше нагоре, тоест на север, като не спираше да рови и чопли неестествената повърхност на главата ми. До следобеда "О'Дел" беше вече така здраво засъхнал, така жестоко пресушен, че всеки намазан косъм се превръщаше в крехка, чуплива жичка. Точно този момент очаквах, сигнала, че последното действие на този фарс започва. Един по един опипвах в корена всеки поникнал в скалпа ми косъм, хващах го в основата между палеца и средния пръст и дърпах. Бавно. Много бавно прокарвах нокти по цялата дължина на косъма. Ох! Голям кеф, неописуем. Цялата тази бяла прах, която се разлетяваше наоколо! Бури, вихрушки и виелици от белота! Да ти призная, не беше лесна работа, но малко по малко всяка следа от тоя "О'Дел" започваше да изчезва. Злото биваше поправено и докато дойде време за последния звънец и учителят ни изпращаше да си вървим, черепът ми вече тръпнеше от щастие. Беше толкова приятно, също като секса, стари ми приятелю, хубаво като всички наркотици и алкохоли, минали през системата ми. Едва петгодишен, и вече всеки ден ме чакаше оргия от ремонти по личността ми. Нищо чудно, че не внимавах в час. Бях твърде зает да си пипам главата и да коригирам коректора "О'Дел".
Стига вече. Стига хвалби и хвалебствия Богу! Коректорът за коса е само върхът на айсберга и тръгна ли да ти разправям тия момчешки тъпотии, не ни мърдат поне още шестнайсет часа приказки. Не разполагаме с толкова време, нали така? Значи няма време за рициновото масло, нито за мекото американско сирене, нито за овесената каша на бучки, нито за анасоновата дъвка. Ние всички отраснахме с тия боклуци, а сега ги няма, нали така, но така или иначе, на кого му пука? Бяха като пейзажни тапети. Фонова музика. Духът на времето като прах върху подкованото съзнание. Мога да си възстановя петдесет и една хиляди подробности, и за какво? От това нито на мен ще ми стане по-добре, нито на теб. Разбирателство. Аз съм за това, приятелю. Ключът към пъзела, тайната формула след четири десетилетия и повече опипване в тъмното. И въпреки това всичките тези глупости продължават да затлачват ума ми. Задавят и последния ми дъх. Ненужни парчета познание, нежелани спомени, пух от глухарчета. Всичко е вятър и мъгла, момчето ми, въздух и стомашни газове. Животът и времето на Р. Мът. Елинор Ригби. Румпелщилтскин. Кой изобщо се интересува от тях? Пеп Бойс, Риц Бръдърс, Рори Калхун. Капитан Видео и Фор Топс. Андрюс Систърс, списанията "Лайф" и "Лук", Бобсли Туинс. Нямат край, нали така? Хенри Джеймс и Джеси Джеймс, Франк Джеймс и Уилям Джеймс. Джеймс Джойс, Джойс Кари. Кари Грант. Коктейли с клечки, дентални конци за почистване на зъби, ром "Дентайн" и донати с пълнеж от мед. Да не говорим за Дейна Андрюс и Дикси Дуган, после дай малко Деймън Ръниън и плисни повечко демонски ром. Забрави за цигарите "Пол Мол" и за търговските молове, Милтън Бърл и Бърл Айвс, за сапун "Айвъри" и готовата смес за палачинки на леля Джемайма. Не са ми притрябвали, нали така? Няма да ми трябват и там, накъдето съм поел, нали така, но въпреки това ето ги, дефилират в главата ми като отдавна изгубени събратя. Това е то американското ноу-хау. Непрекъснато те връхлита и всеки миг се появява някакъв нов боклук да замести стария. Човек ще рече, че вече би трябвало да сме претръпнали, да сме поумнели и да не се хващаме на номерата им, но хората насита нямат. Ръкопляскат, размахват флагчета, наемат духова музика да им марширува. Да, да, чудесни неща, чудодейни неща, машини, които смайват въображението, но да не забравяме, не, не бива, нека не забравяме, че не сме единствените на този свят. Ноу-хауто не знае граници и когато човек се замисли за целия този рог на изобилието, който идва откъм моретата, нещо веднага ти светва и проглеждаш къде ни е мястото. Нямам предвид такива очевидни неща като туршия от Турция или сос чили от Чили. Имам предвид фриволности от Франция. Имам предвид истерия от Испания и стихотворения от Италия, и чехли от Чехословакия, и гърнета от Гърция. Патриотизмът си има своето място, но в крайна сметка той е чувство, което е по-добре да се обуздава. Да, ние, янките, сме дали на света ципа и запалките "Зипо", да не говорим за "заципи си дудалалата" и Зепо Маркс, но също така носим отговорност за водородната бомба и за хула хуп. Накрая всичко се уравновесява, нали така? В мига, в който си кажеш, че си голяма работа, се оказваш долнопробен помияр. И нямам предвид теб, господин Боунс. Помияр в случая е метафора, ако ме разбираш, помияр е символ на угнетените и унижените, а и ти не си метафора, момчето ми, ти си от истински по-истински.
Не ме разбирай погрешно. В света има твърде много съблазнителни неща, за да устояваш на изкушението. Искам да кажа – примамливостта на дребните неща, обаянието на нещото само по себе си. Трябва да си безчувствен, за да не се поддадеш от време на време. Не ме интересува кое е то. Просто посочи едно нещо и то веднага може да се превърне в сюжет. Например красотата на колелата на велосипеда. Тяхната лекота, тяхната паяжинна изящност, бляскавият венец и ефирните спици. Ами грохотът, когато тежкотоварен камион профучава върху металния капак на уличен люк в три сутринта! Да не говорим за материала "Спанекс", който по всяка вероятност е допринесъл повече за освежаване на пейзажа от което и да било друго изобретение след подземните телефонни кабели. Имам предвид гледката на опънат по дупето ластичен клин на младо маце, когато те задминава по улицата. Трябва ли да продължавам? Само ако си мъртъв, би могъл да останеш безразличен. Всичко това те връхлита, обстрелва те отвсякъде, не спира да гърми в главата ти, докато накрая се разтича и превръща в петно мазна тиня. Вашку да Гама с бухналите си гащи, цигаретата ФДР, напудрената перука на Волтер. Кюнегонд! Кюнегонд! Помисли си какво се получава, като го кажеш. Виж какво казваш, като си го помислиш. Картография. Порнография. Стенография. Гръмливо заекване. Спорадичен секс. Шоколадов фъдж и захаросани пръчици. Признавам, че съм податлив на съблазънта на тези неща като всеки друг, а и не съм нищо повече от общата сган, с която общувам виж вече колко години. Човек съм, нали така. Ако това ме прави лицемер, значи съм лицемер.
Тимбукту (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
