Home / Рубрики / Литература / Загадката на стая 622 | Жоел Дикер
A+ R A-
16 Юни

Загадката на стая 622 | Жоел Дикер

Оценете статията
(16 оценки)
   
Загадката на стая 622 | Жоел Дикер фотографии © MIR

"Начинаещите писатели често допускат подобна грешка: смятат, че сюжетът е съставен от поредица свързани помежду си факти... Докато една интрига, както самата дума подсказва, е сбор от въпроси. Започнете сюжетната линия с поредица въпроси:" – този съвет принадлежи на швейцарския писател Жоел Дикер, главен герой на собствения му пети роман, миналогодишния Загадката на стая 622. Всичко започва с един прост въпрос (зададен в откъса по-долу) – защо в хотел Палас липсва стая 622 – а отговорът крие неразкрито убийство, постоянно лавиране между минало и настояще в лабиринт от безпристрастна реалност, иронична автофикция и мистерии ала Истината за случая Хари Куебърт, хитовият роман на Дикер... Истината е, че днес Жоел Дикер празнува рожден ден, както верен е фактът, че всяка История е изградена от повече въпроси, отколкото отговори може да даде...

 

 

Из Глава 2

ПОЧИВКА


Призори в събота, 23 юни 2018 година, сложих куфара в багажника на колата и потеглих към Вербие. Слънцето току-що се бе показало над хоризонта и багреше в оранжево пустите улици на Женева. Минах по моста "Монблан" и поех покрай украсените с цветя кейове до квартала на Обединените нации, сетне излязох на магистралата по посока на Вале.

Тази сутрин всичко ми се струваше възхитително: небето сякаш сияеше по-ярко, местностите от двете страни на пътя изглеждаха по-пасторални от обикновено, селцата, пръснати сред лозовите масиви над Женевското езеро, напомняха пощенска картичка. Напуснах магистралата при Мартини и поех по тесния, криволичещ път, който минава през Льо Шабл и се вие до Вербие.

Час и половина по-късно стигнах там. Обяд все още беше далече. Прекосих селото по главната улица и следвайки указателните табели, намерих пътя до "Палас". Хотелът се намираше в непосредствена близост до селото (няколко минути пеша), но същевременно бе достатъчно усамотен, за да почувства човек особената му атмосфера. Сградата, в типичен алпийски стил, с кулички и висок покрив, беше сгушена сред зеленината, а над нея като стена се издигаше борова гора, увенчаваща долината на Рона, към която се откриваше прекрасна гледка.

В "Палас" ме приеха радушно и ми оказаха особено внимание. Веднага ме изпълни спокойствието, което лъхаше от това място. Докато се регистрирах на рецепцията, служителят ме запита:

– Вие сте Писателя, нали?

– Да.

– За нас е чест. Чел съм всички ваши книги. Може би сте тук, за да напишете нов роман?

– В никакъв случай! – отвърнах през смях. – Дойдох да си отдъхна. Почивка, почивка, почивка!

– Смятам, че ще се чувствате добре тук, вашият апартамент 623 е от най-хубавите.

Един служител ме придружи заедно с багажа до шестия етаж. Докато минавах по коридора, следях номерата на вратите. Каква бе изненадата ми, когато забелязах следната поредност: 620, 621, 621-б, 623!

– Чудно – обърнах внимание на служителя, – защо липсва стая 622?

– Липсва – отвърна той без повече обяснения.

Апартамент 623 наистина беше великолепен. Модерният стил на обзавеждането контрастираше с цялостната обстановка в "Палас". Имаше всекидневна с широко канапе, камина, бюро с изглед към долината и голям балкон. В спалнята голямо легло и дрешник, който водеше до облицована в мрамор баня с душ кабина и огромна вана. След като обиколих помещенията, отново си спомних за странната история с номерата на стаите.

– Та защо всъщност има 621-б, а не 622? – запитах отново служителя, докато той оставяше багажа ми.

– Сигурно е някаква грешка – обясни мъгляво той.

Не можех да разбера дали наистина не знае, или премълчава нещо. Във всеки случай явно нямаше намерение да се разпростира повече по въпроса.

– Имате ли нужда от още нещо, господине? Желаете ли да пратя човек, който да разопакова куфара?

– Не, благодаря, сам ще го направя – отпратих го аз, като му дадох бакшиш.

Той побърза да излезе. Любопитството ме накара да огледам още веднъж коридора: освен съседната стая, никоя друга на етажа не беше отбелязана с б. Стори ми се наистина странно, ала реших повече да не мисля за това. В края на краищата бях на почивка.

Първият ден от престоя ми във Вербие бе посветен на разходка в гората до разположения по-високо ресторант, където обядвах, съзерцавайки гледката. Завърнах се в хотела, възползвах се от минералния басейн, а сетне се отдадох на четене. Вечерта, преди да сляза в ресторанта на "Палас", се отбих да пийна един скоч в бара. Седнах срещу бармана, който сипеше остроумни забележки за другите клиенти. Тъкмо там забелязах за пръв път една жена на моята възраст, красива и на всичко отгоре сама, която се настани в другия край на бара и си поръча сухо мартини.

– Коя е тя? – запитах бармана, след като той я обслужи.

Скарлет Лионас. Гостенка на хотела, пристигна вчера от Лондон. Много е мила. Баща ѝ е английски аристократ, лорд Лионас, може би сте чували? Говори чудесно френски, личи, че е образована. Изглежда е напуснала мъжа си и е намерила убежище тук.

През следващите часове я срещнах още два пъти.

Първо, в ресторанта на хотела, където вечеряхме, седнали през няколко маси. По-късно, съвсем ненадейно, около полунощ, когато излязох на балкона да изпуша една цигара, открих, че заема съседния апартамент. Отначало си мислех, че съм сам в синкавия полумрак. Бях взел от Женева една снимка на Бернар и я държах в ръка. Облегнат на парапета, запалих цигарата и загледах тъжно снимката, която държах в ръка. Неочаквано нечий глас ме изтръгна от мислите ми.

– Добър вечер.

Трепнах. Беше тя, на съседния балкон, сгушена в плетеното кресло.

– Прощавайте, може би ви изплаших – добави моята съседка.

– Не очаквах толкова късно да имам компания – отвърнах аз.

– Наричам се Скарлет – представи се тя.

– Аз пък съм Жоел.

– Зная кой сте. Вие сте Писателя. Тук всички говорят за вас.

– Това не винаги е добър знак – отбелязах.

Тя се усмихна. Щеше ми се разговорът да продължи и ѝ предложих цигара. Тя прие, аз подадох пакета и запалих цигарата ѝ с моята запалка.

fig

– Какво ви води насам, писателю? – запита ме тя, като изпусна дима.

– Имах нужда да се разведря – отвърнах уклончиво. – А вие?

– Също исках да се разведря. Скъсах с живота в Лондон, със съпруга си, с работата. Нуждая се от промяна. Кой е на снимката?

– Моят издател, Бернар дьо Фалоа. Почина преди десет месеца. Беше много важна личност за мен.

– Доста неприятно за един писател.

Опитах да се усмихна, но тя разчете тъгата върху лицето ми.

– Прощавайте, напразно реших да остроумнича.

– Няма нищо. Бернар почина на деветдесет и една години, имаше пълно право да си отиде от този свят. Ще трябва да свикна.

– За скръбта няма измислена рецепта.

Беше напълно права.

Бернар беше чудесен издател – казах аз. – Но и нещо повече. Беше чудесен човек, притежаваше необикновени качества, а стореното от него в книгоиздаването е равно на няколко човешки живота. Беше литератор и ерудит, но също така страхотен бизнесмен, притежаваше харизма и едва ли не свръхестествена дарба да убеждава. Ако беше адвокат, останалите адвокати от парижката колегия щяха да останат без работа. През известен период Бернар е бил уважаван директор на някои от най-големите френски издателства, близък с най-видните философи и интелектуалци по онова време, както и с ръководни политици. В края на своята кариера, след като бе властвал над умовете в Париж, той се оттегли, без да изгуби ни най-малко своя ореол, и основа малко, скромно, но престижно издателство по свой образ и подобие. Такъв човек беше Бернар, когато се запознах с него и той ме взе под крилото си. Гениален, любознателен, весел и самотен: учител, за какъвто винаги бях мечтал. Словото му беше бляскаво, духовито, енергично и задълбочено. Смехът му постоянно звучеше като урок по мъдрост. Познаваше всички скрити пружини на човешката комедия. Беше извор на вдъхновение за живота, звезда в Нощта.

– Изглежда, Бернар е бил необикновен човек – каза Скарлет.

– Наистина беше такъв – уверих я аз.

– Във всеки случай да си писател е удивителна професия...

– Същото си мислеше последната ми приятелка, преди да се запознае с мен.

– Но аз наистина го мисля – засмя се Скарлет. – Имам предвид, че всеки човек мечтае да напише роман.

– Никак не съм сигурен.

– Аз пък съм.

– Защо в такъв случай не се захванете? – предложих ѝ. – Достатъчни са молив, топче хартия и ето че пред вас се разкрива чуден свят.

– Не зная как да започна. А и къде бих могла да намеря идея за роман?

Бях изпушил цигарата и се канех да се прибирам в стаята, но тя ме спря, от което никак не ми стана неприятно.

– Вие самият как намирате идеи за вашите романи?

Замислих се за момент, преди да ѝ отговоря:

– Мнозина смятат, че написването на един роман започва от някаква идея. Докато в действителност романът се ражда преди всичко от нуждата да пишеш. Нищо не е в състояние да потуши тази нужда, тя изцяло ви завладява. Постоянното желание за писане аз наричам писателска болест. Можете да разполагате с най-увлекателния сюжет за роман, но ако нямате желание за писане, няма да постигнете нищо.

– А как се изгражда сюжет? – запита ме Скарлет.

– Много уместен въпрос, доктор Уотсън. Начинаещите писатели често допускат подобна грешка: смятат, че сюжетът е съставен от поредица свързани помежду си факти. Измисляш персонаж, поставяш го в определена ситуация и така нататък.

– Напълно вярно – призна Скарлет. – Между другото, имах следната идея за роман: млада жена се омъжва и през първата брачна нощ убива съпруга си в хотелска стая. Само че така и не можах да я развия.

– Защото сглобявате факти, както току-що ви казах. Докато една интрига, както самата дума подсказва, е сбор от въпроси. Започнете сюжетната линия с поредица въпроси: Защо млада жена убива съпруга си през първата брачна нощ? Коя е младоженката? Кой е съпругът ѝ? Каква е историята на тяхната двойка? Защо са сключили брак? Къде са го направили?

Скарлет отговори незабавно:

– Съпругът е изключително богат, но отвратителен скъперник. Тя е желаела царска сватба с бели лебеди и фойерверки, докато празненството се е състояло в долнопробна кръчма. Обзета от бяс, тя убива съпруга си. Ако по време на процеса съдията е жена, тя ще вземе под внимание смекчаващи вината обстоятелства, защото няма нищо по-ужасно от съпруг скъперник.

 

 

 

cover-zagadkataЗагадката на стая 622 (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 544 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн