Да, през септември 2021-а отбелязваме 100-годишнината от рождението на знаковия футурист Станислав Лем... но според Лем-оброенето 2021-а маркира и 60 години от изстрелването от печат на мисията до Соларис... Да, култовият роман на Лем, за тези 60 години, бе обект на хиляди анализи и изследвания, превърна се и в нарицателно, и в метафора, разгърна се в стотици филмови, театрални и музикални адаптации и версии, преживя цензура и съкращения... Затова, сега, 60 години по-късно, ви очаква пълнокръвна, нецензурирана среща с Океана, с доктор Крис Келвин и...
Из САРТОРИУС
Коридорът беше пуст. Най-напред вървеше направо, а после свиваше надясно. За първи път бях на Станцията, но в рамките на подготвителната тренировка бях живял на Земята, в Института, в едно нейно точно копие. Знаех накъде води стълбата с алуминиеви стъпала. В библиотеката не светеше. Пипнешком намерих ключа. Открих в картотеката първия том от годишника на Соларис заедно с анекса, натиснах клавиша, светна червена лампичка.
Проверих в регистъра – книгата беше у Гибарян заедно с още една, онзи "Малък апокриф". Угасих лампите и се върнах долу. Въпреки подочутите по-рано стъпки се боях да вляза в кабината му. Ами ако тя се беше върнала там? Задържах се пред вратата, накрая обаче стиснах зъби, превъзмогнах страха си и влязох.
В светлата стая нямаше никого. Започнах да преглеждам разхвърляните на пода под прозореца книги, но в един момент отидох до гардероба и затворих вратата му. Не можех да гледам празното място между комбинезоните. Анекса го нямаше под прозореца. Методично премествах том след том, докато открих търсената книга в последната купчина между леглото и гардероба.
Надявах се нещо в нея да ме насочи в търсенето, и действително, именният показалец беше отбелязан с разделител и с червен молив беше подчертано име, което не ми говореше нищо: Андре Бертон. Срещаше се на две страници. Най-напред погледнах първата и разбрах, че Бертон е бил резервен пилот на кораба на Шанахан. Следващото споменаване се намираше на повече от сто страници по-нататък. Непосредствено след кацането експедицията действала възможно най-предпазливо, когато обаче след шестнайсет дни се оказало, че плазменият океан не проявява никакви признаци на агресивност, а се отдръпва пред всеки приближаван до повърхността му предмет и по всякакъв начин избягва непосредствения контакт с уредите и хората, Шанахан и заместникът му Тимолис отменили част от наложените ограничения, тъй като те затруднявали и забавяли работата.
Тогава експедицията била разбита на малки групи от по двама или трима, които извършвали понякога полети от няколкостотин мили над океана; използваните до това време защитни лъчемети, обграждащи терена на проучванията, вече били разположени в Базата. Първите четири дни след промяната в методиката отминали без инциденти, ако не се броят случващите се от време на време повреди в кислородните апарати на скафандрите, понеже изходните им вентили се оказали чувствителни към корозиращото въздействие на отровната атмосфера. Във връзка с това се налагало почти всеки ден да бъдат заменяни с нови.
На петия или на двайсет и първия ден, ако се брои от кацането, двама от изследователите, Каручи и Фехнер (радиолог и физик), извършвали проучвателен полет над океана в малък двуместен аеромобил, който не лети, а се плъзга върху въздушна възглавница.
Когато след шест чàса те не се върнали, Тимолис, командващ Базата в отсъствието на Шанахан, обявил тревога и наредил да се включат в издирването всички, които са на разположение.
По фатално стечение на обстоятелствата този ден радиовръзката се била разпаднала около час след потеглянето на проучвателните групи; причината била в едно огромно петно на червеното слънце, изпращащо в горните слоеве на атмосферата мощно изригване на елементарни частици. Активен бил само обхватът на ултракъсите вълни, а уредите осигурявали връзка на разстояние до двайсет и няколко мили. Като капак преди залез-слънце мъглата се сгъстила и се наложило да прекратят издирването. Спасителните екипажи вече се връщали в Базата, когато един от тях открил аеромобила на едва 80 мили от брега. Двигателят работел и неповредената машина се носела над вълните. В прозрачната кабина имало само един човек – почти изпадналия в несвяст Каручи.
Аеромобилът бил закаран в Базата, а Каручи поставен под лекарски грижи; още същата вечер дошъл в съзнание. Нищо не могъл да каже за съдбата на Фехнер. Помнел само, че вече възнамерявали да се връщат, когато той започнал да се задушава. Вентилът на апарата му заяждал и при всяко вдишване в скафандъра попадало и малко количество отровни газове.
Наложило се Фехнер да разкопчае коланите и да стане, за да му помогне. Това било последното нещо, което Каручи си спомнял. Според специалистите събитията са се развили така: поправяйки апарата на Каручи, Фехнер е отворил покрива на кабината, най-вероятно заради тесния, нисък купол, който ограничавал движенията му. Логично предположение, понеже кабината на тези машини не е херметизирана и защитава единствено от атмосферните влияния и вятъра. При тези манипулации се е повредил кислородният му апарат, а замаяният Фехнер се е изкачил горе, излязъл е през отвора на купола върху машината и е паднал в океана.
Това е историята на първата жертва на океана. Безрезултатно търсили тялото, което в скафандъра би трябвало да се носи над вълните. А може би се е носело – над възможностите на експедицията било да претърсят хиляди квадратни мили от полюшващата се пустош, покрита с парцалива мъгла. До здрач – връщам се към предишните събития, – се прибрали всички спасителни екипи с изключение на големия товарен хеликоптер, с който бил излетял Бертон.
Той се появил над Базата почти един час след свечеряване, когато всички сериозно се тревожели за него. Бил в състояние на нервен шок; измъкнал се от машината със собствени сили, след което хукнал да бяга; опитвали се да го спрат, а той крещял и ридаел; подобно поведение у мъж със седемнайсет години опит в космическото плаване, най-често в екстремни условия, било направо смайващо.
Лекарите предположили, че Бертон също се е отровил. Два дни по-късно, привидно възвърнал психическото си равновесие, той отказвал да напусне вътрешните помещения на кораба майка, както и да се приближава до прозореца с изглед към океана; заявил, че държи да представи доклад за полета си. Настоявал, твърдейки, че става въпрос за извънредно важна информация. След като се запознал с доклада му, съветът на експедицията го оценил като продукт на отровен от атмосферните газове ум и като такъв той бил изпратен не в историята на експедицията, а в историята на болестта на Бертон, което означавало край на въпросния епизод.
Толкова научих от анекса. Досещах се, че черешката на тортата е, естествено, самият доклад на Бертон – онова, което е довело един пилот на далечно космическо плаване до нервен срив. Захванах се за втори път да размествам книгите, но така и не открих "Малкият апокриф". Чувствах се все по-уморен, затова отложих за следващия ден по-нататъшните търсения и напуснах кабината. Когато отминавах алуминиевата стълба, забелязах върху стъпалата петна от падаща от горе светлина. Значи Сарториус все още работеше, по това време! Рекох си, че няма да е зле да го посетя.
На горния етаж беше малко по-топло. В широкия, нисък коридор се носеше лек полъх. Хартиените лентички пред вентилационните отвори подскачаха неуморно. Вратата на главната лаборатория представляваше дебела плоча от грапаво стъкло в метална рамка. От вътрешната страна стъклото беше закрито с нещо тъмно, светлина идваше единствено от тесните прозорци под тавана. Натиснах преградата. Както очаквах, вратата не поддаде. Вътре беше тихо, само от време на време се разнасяше тихо писукане, като че ли от газов пламък. Почуках – никакъв отговор.
– Сарториус! – извиках. – Доктор Сарториус! Аз съм Келвин, новодошлият, отворете, моля ви! – Леко шумолене, все едно някой ходеше по смачкани хартии, и пак тишина. – Аз съм Келвин! Нали сте чували за мен! Долетях от "Прометей" преди няколко часа! – виках, доближил уста до мястото, където плочата опираше до металната каса. – Доктор Сарториус! Тук няма други, сам съм! Отворете!
Мълчание. После – лек шум. Няколко подрънквания, отчетливи, все едно някой подреждаше метални инструменти върху метален поднос. А после се вкамених. Дочух шум от ситни стъпки, все едно ходеше дете: пъргаво, забързано топуркане на малки крачета. Освен... освен ако някой не го имитираше, потупвайки извънредно сръчно с пръсти по празна кутия с добър резонанс.
– Доктор Сарториус! – изкрещях. – Ще отворите ли, или не?!
Никакъв отговор. Само пак онова детско туп-туп и в същото време няколко бързи, едва чути, но енергични стъпки, сякаш въпросният човек ходеше на пръсти. Но ако ходеше, как би могъл едновременно с това да имитира с пръсти детска походка? "Какво ме засяга мен това?", помислих си и без да потискам повече напиращия в мен гняв, изревах:
– Доктор Сарториус! Не съм летял цели шестнайсет месеца, за да ме спирате с комедиите си!!! Ще броя до десет. После ще взривя вратата!!!
Съмнявах се, че ще ми се удаде. Изстрелът на газовия пистолет не е особено силен, но твърдо бях решил да изпълня заплахата си – по един или друг начин, та дори да се наложеше да търся експлозиви, каквито със сигурност не липсваха в склада. Бях решил да не му се хващам на въдицата, не можех да продължа да участвам в тази щура игра с белязани карти, които ситуацията ми пъхаше в ръцете...
Соларис (превод Лина Василева, корица Люба Халева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците от 17 септември
Филмът Соларис на Андрей Тарковски е в програмата на фестивала CineLibri 2021 | 16 октомври, Евросинема | 17 октомври, Влайкова | 25 октомври и 29 октомври, Културен център G8
