"Какво можех да направя, за да съвместя моя живот с този на децата?" – тези думи принадлежат на героинята от романа Историята на изгубеното дете (своеобразен финал на Неаполитанска-та тетралогия) на италианската енигма Елена Феранте, но ключово глождят съзнанието и на героинята ѝ Леда от романа Непознатата дъщеря (откъса по-долу)... Дотолкова я глождят, че докато почива сама край морето Леда импулсивно открадва куклата на невръстната Елена/Лену, което я запраща в лабиринта на миналото и отношенията със собствените ѝ дъщери и майка. Да, историята на Непознатата дъщеря е писана далеч (5 години) преди Неаполитанската тетралогия (включваща Гениалната приятелка, Новото фамилно име, Тази, която си отива, тази, която остава и Историята на изгубеното дете), но повторението на имена, ситуации и мотиви са като нишки на паметта, които свързват творбите на Феранте и катализират случващото се в тях. Може би затова, още от първия ѝ роман Тягостна любов до последния Измамният живот на възрастните, повечето ù творби са филмирани – сега е ред на Непознатата дъщеря в режисьорски дебют на Маги Джиленхол, с Оливия Колман и Дакота Джонсън, рисуващи портрет на съвременната Майка или иначе казано: "Онази жена, Нина, изглеждаше така спокойна и аз изпитах завист към нея."...
4
Късно забелязах младата майка и дъщеря ѝ. Не знам дали са били там от първия ми ден на морето, или са се появили след това. През първите три-четири дена след моето пристигане забелязах една шумна групичка неаполитанци – деца, възрастни, мъж около шейсетте със злобно изражение, четири или пет момченца, които ожесточено се бореха във водата и на сушата, една доста едра късокрака жена с тежък бюст, може би под четиресетте, която често се местеше от плажа към бара и обратно, страдалчески повлякла бременен корем – голяма и гола дъга, опъната между двете половинки на банския. Всички бяха роднини помежду си – родители, баби и дядовци, синове и дъщери, внуци, племенници, братовчеди, зетьове, снахи – и се смееха шумно. Викаха се по име с проточени викове, подмятаха си възклицателни или съучастнически изречения, понякога се караха: широк семеен кръг, подобен на онзи, от който и аз бях част, когато бях дете, същите шеги, същото лигавене, същите гневни изблици.
Един ден вдигнах поглед от книгата и за първи път ги забелязах: младата жена и момиченцето. Връщаха се от брега към чадъра, тя нямаше повече от двайсет години, ходеше с наведена глава, а малката, три-четиригодишна, с вирнат нос, я гледаше с възхищение, стиснала една кукла по начина, по който майка носи детето си на ръка. Говореха си спокойно, сякаш съществуваха само те двете. Бременната жена ядно крещеше нещо към тях изпод чадъра си, а една обемиста сива госпожа, изцяло облечена, около петдесетгодишна, може би майката, жестикулираше недоволно в неодобрение на кой знае какво. Но младата жена изглеждаше глуха и няма, продължаваше да се обръща към момиченцето и идваше откъм морето със ситни крачки, оставяйки върху пясъка тъмната сянка на отпечатъците си.
Те също бяха част от голямото шумно семейство, но тя, младата майка, погледната така отдалече, с тънкото си тяло, с целия си бански костюм, избран с вкус, с крехка шия, с хубава форма на главата и дълга, чуплива коса в блестящо черен цвят, с индиански черти и високи скули, с изразителни вежди и издължени очи ми се стори като някаква аномалия в тази група, мистериозно избягал от правилото организъм, вече привикнала жертва на отвличане или на размяна при раждането.
Оттогава от време на време се заглеждах към тях.
В малката имаше нещо, което не изглеждаше правилно, но не знам какво, някаква може би детска тъга или тиха болест. Цялото ѝ лице непрестанно отправяше към майка ѝ молбата да бъдат заедно: молба без плач или капризи – и майката не ѝ отказваше. Веднъж забелязах деликатното внимание, с което я мажеше с лосион. Друг път ме порази колко много време майка и дъщеря прекарваха заедно във водата: голямата притискаше малката към себе си, а тя държеше ръцете си обвити здраво около врата ѝ. Смееха се за нещо, наслаждавайки се на удоволствието да усещат телата си едно до друго, да докосват носовете си, да плюят струйки вода една срещу друга, да се целуват. Веднъж ги видях да си играят заедно с куклата. Забавляваха се много с нея, обличаха я, събличаха я, преструваха се, че я мажат със слънцезащитен лосион, къпеха я в една зелена кофичка, сушаха я, като я бършеха, за да не настине, притискаха я към гърдите си, сякаш за да я накърмят, или я тъпчеха с попара от пясък, държаха я на слънцето до себе си, полегнала на тяхната кърпа. Ако младата жена беше самa по себе си красива, то в нейното майчинско отношение имаше нещо, което я отличаваше, изглеждаше сякаш не изпитва желание за нищо друго освен за момиченцето.
Не че не беше приобщена в голямата семейна група. Бъбреше си с бременната жена, играеше на карти с някакви почернели от слънцето младежи, видимо на нейната възраст, вероятно братовчеди, разхождаше се по брега с възрастния човек със суровото изражение (баща ѝ?) или с млади шумни жени – сестри, братовчедки, снахи. Не ми се стори да има съпруг или някого, който видимо да е бащата на момиченцето. Забелязах обаче, че всички членове на фамилията се грижеха за нея и за малката с внимание. Сивата едра госпожа около петдесетте я придружаваше до бара, за да купи сладолед на малката. При едно нейно сухо повикване момчетата прекъсваха свадите си и макар и с пуфтене, отиваха да вземат вода, храна или каквото друго ѝ бе нужно. Веднага щом майка и дъщеря се отдалечаваха на няколко метра от брега с една малка синьо-червена лодка, бременната жена започваше да пищи: "Нина, Лену, Нинета, Лена!" и се втурваше по плажа задъхана, стряскайки и спасителя, който скачаше на крака, за да държи по-добре под око ситуацията. В един случай, в който двама типове бяха доближили младата жена с намерение да я заприказват, веднага се намесиха братовчедите и започнаха блъскане и размяна на лоши думи, стигна се почти до сбиване.
За известно време не знаех дали майката или дъщерята се казва Нина, Нину, Нинѐ, имената бяха много и поради честите повиквания ми беше трудно да се уверя със сигурност как се казва. След това, след като чух толкова много гласове и викове, разбрах, че Нина е майката. По-сложно беше с момиченцето, в началото се обърках. Помислих, че има галено име, като например Нани или Нена, или Ненела, но след това разбрах, че това са имената на куклата, от която малката никога не се отделяше и на която Нина обръщаше внимание, сякаш беше жива, сякаш ѝ беше втора дъщеря. Момиченцето в действителност се казваше Елена, Лену – майката я наричаше винаги Елена, а роднините – Лену.
Не знам защо, но си записах тези имена в тетрадката, Елена, Нани, Нена, Лени; може би ми харесваше начинът, по който Нина ги произнасяше. Говореше на момиченцето и на куклата му с приятна диалектна интонация, неаполитанския, който обичам, онзи от игрите и милувките. Бях запленена. Езиците за мен притежават тайна отрова, която от време на време се разпенва и за която няма противоотрова. Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: "Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!". Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите ѝ като износен нерв, който, едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: "Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!". Всеки ден се събуждах, разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от къщи непрекъснато. Онази жена, Нина, изглеждаше така спокойна и аз изпитах завист към нея.
Непознатата дъщеря (превод Тонина Манфреди, корица Стефан Касъров, 176 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
