"Определено цяла Америка отново искаше да бъде вкарана във филм – или поне в тяхната версия на реалити шоу." – тези думи на Оливър Стоун от мемоарната му книга В преследване на светлината не само чудесно описват отношението му към американското общество, но и разкриват как, в над 40-годишната му кариера, филмите на Стоун (почти) винаги намират точното време и място... Да, този септември, Оливър Стоун навърши 75 години в преследване на Киното/Светлината, но тук "книгата е за тази мечта, за първите 40 години – онези, в които "границите се размиват вечно и непрестанно", докато вървим напред" – "това е разказ за съзряването", годините, в които границите между успеха и провала криволичат сред пост-Виетнам шок, между адаптирането на сценариите за култовите Среднощен експрес и Белязания (четете откъса по-долу) и сбъдването на КиноМечтата със Салвадор и Взвод... "Всъщност филмите служеха за абсорбиране на шоковете, преведоха ме през десетилетия на напрегната, почти лудешка американска действителност" ще каже Оливър Стоун, като повече може да научите в специална видеосреща с него на 29 октомври преди прожекцията на Доорс (отбелязваща 30-годишнината на тази класика), а сега нека завъртим ролката 40 години назад...
В ОЧАКВАНЕ НА ЧУДОТО
Но аз чаках и чаках чудото да дойде. Ленард Коен, "Waiting for the Miracle"
Най-неочаквано ми се обади Марти Брегман с отнесена усмивка и предложение за нова "сделка". За "Роден на Четвърти юли" ми каза: "Оливър, купих една книга. За Виетнам е. Направо сензационна – (любимата му дума). – Получила е страхотна рецензия на първа страница в литературното приложение на "Ню Йорк Таймс". Чувал ли си за нея?"
Ставаше дума за историята на Рон Ковик.
Този път думите му бяха: "Оливър, да си гледал случайно Лице с белег с Пол Муни? Ал го гледал снощи и го намира за сензационен! Мисли, че може да го направи. А ти знаеш колко невъзможен може да бъде... Това е роля само за него. Трябва ни само сценарий...", и така нататък.
Точно същото беше казал и за "Роден на Четвърти юли", но сега очевидно г-н Пачино бе изгледал Муни в Лице с белег от 1932 г. със сценарист Бен Хехт и режисьор Хауърд Хоукс, и се вълнуваше от перспективата да пресъздаде образа, бегло базиран на Ал Капоне. Звучеше като голямо начинание, което би привлякло внимание и приходи, но някак фалшиво – не проявявах интерес. На този етап бях изключил Ал заради провала на "Роден на Четвърти юли" и нямах никакво желание да се състезавам с филм за италианската мафия след два филма Кръстникът и техните имитации.
Марти беше разочарован, но тъй като никога не приемаше "не" за отговор, отново ми се обади няколко седмици по-късно и каза:
– Хей, Оливър, Сидни Лъмет има интересен поглед към Белязания. Знаеш, че са близки с Ал, сензационен екип... Иска да го направи в съвременен вариант с кубински имигранти.
Това вече бе обрат, нещо различно. Америка така и не можа да преглътне независимостта на Куба. Пробвахме всичко – атентати, тероризъм, инвазия, съсипващо търговско ембарго; предлагахме под всякакви форми незаконно убежище за похитители, престъпници, дори терористи, които бягаха от Куба и пристигаха на американския бряг. В последно време Кастро, изпаднал в тежки икономически условия, в отговор на натиска на Америка за свобода и човешки права, на драго сърце натовари 25 000 дисиденти от пристанището Мариел на кораби до Маями. Сред тях бяха пробутани към 2500 "престъпници" и "хора с отклонения", които, когато бяха открити в САЩ, предизвикаха огромна негативна реакция сред обществеността, сякаш Кастро отново ни беше надхитрил.
Моментът беше добър и предложението ми даваше повод да се махна от Ел Ей. Маями беше нов свят, а и все пак поназнайвах едно-друго за кокаина, който щеше да е каквото бе бил алкохолът за Капоне, плюс че ми предлагаха близо 250 000 долара, ако филмът влезе в продукция, което за онова време бе една от най-високите суми, плащани за адаптация, базирана в този случай върху по-стар филм. Приех и с Елизабет напуснахме Ел Ей в нещо, което щеше да се окаже продължително "изгнание".
В оригинала италианецът Тони Камонте (Пол Муни) – амбициозен новодошъл ("направи го пръв, направи го сам и продължавай да го правиш"), се забърква в неприятности с ирландските банди от северните райони на Чикаго. В последвалата война той ги избива. В същото време сваля метресата на италианския си бос, така че босът се опитва да убие Тони, но всъщност Тони убива него. Междувременно любимата му сестра (Ан Дворак) се влюбва в главния наемен убиец на Тони (Джордж Рафт в първата му роля). Настроеният свръхзакрилнически по отношение на сестра си Тони убива героя на Рафт, след което тя се опитва да го застреля, прииждат ченгетата и убиват и двамата. В една фалшива нотка, наложена от продуцентския кодекс, действащ по онова време, Тони трябва да умре като жалък страхливец, стрелящ с леката си картечница, нов модел "Томсън", застанал под гигантски осветен билборд с надпис "Светът е твой". Намекът за кръвосмешение по модела на Борджиите от ренесансова Италия е бил една от причините Лице с белег да бъде забранен в няколко големи града и щати и да бъде изтеглен от обръщение от продуцента Хауърд Хюз чак до смъртта му през 1976 г. Навремето творбата е била порицавана заради крайностите и преувеличенията си, но все така си остава запомняща се като един от първите гангстерски филми.
В Ню Йорк Лъмет ми даде ясно да разбера, че търси във филма съвременен реализъм с имиграцията, нарковойната и политика, стигаща до най-високите нива в правителството ни. Колумбийците, като по-безмилостни от другите, отнемат наркотърговията от старите кубински банди отпреди времето на Кастро. Ямайците и доминиканците с техните връзки в Ню Йорк и Джързи си отскубват дял от далаверата. Пролива се много кръв, но не е нещо, до което италианската мафия е способна да се добере; това тук е "нова сделка" с нови лица и нови правила.
Брегман ме запозна с този-онзи и прекарах доста време с полицаи на окръжно и градско ниво – както корумпирани, така и почтени; този град бе истински калейдоскоп от огледала. Юрисдикциите бяха истински лабиринт; налице бяха полицейски управления на Маями, Маями Бийч и Маями-Дейд, като териториите им се припокриваха с Отдела за борба с организираната престъпност в шерифската служба в окръг Броуорд (който пък покриваше оживения пазар Форт Лодърдейл). Това бе в допълнение към федералните прокурори от Департамента по правосъдие и ФБР, а за да станат нещата още по-сложни, намесваше се и новосъздадената Агенция за борба с наркотиците с нейната отделна джунгла от бюрокрация. Всичко това трябваше да покрие огромна площ от мангрови мочурища и стотици селца, прикриващи безчет тайни пристанища за плавателни съдове и площадки за хидроплани.
Беше като виетнамската бъркотия – флот, армия, военновъздушни сили и морска пехота и ако мислите, че си комуникираха едни с други, лъжете се. Всяка агенция действаше за себе си (нещо като апарата ни по сигурност преди и след 11 септември). Както Америка е установила през 20-те години, когато е направен опит за забрана на алкохола, беше невъзможно да се спре циркулацията на толкова масово търсена субстанция и получените в резултат печалби от търговията на черно бяха довели до създаването на огромна нова престъпна класа.
След дълъг период на депресия, когато старите еврейски мегахотели като "Фонтенбло" и "Идън Рок" бяха овехтели и изгубили някогашния си блясък, в Маями се вихреха големи пари в търговията с недвижими имоти по Брикуел Авеню и над Бискейн Бей – високи сгради, огромни кранове, огледални небостъргачи, пронизващи синьото небе на Флорида, изпъстрено със съвършено бели облаци. Южен Маями Бийч, който до онзи ден бе обитаван от еврейска общност с по-ниски доходи, се превръщаше в средище на изумителна екзотика – полуголи тълпи от млади загорели хора от страните на Латинска Америка с елегантните им нови дрехи и бижута изпълваха широките улици под звуците на диско музика, излизаха на тълпи от клубовете покрай бавно движещи се лъскави бугати, ламборгини и дори корниш, които свиреха с клаксони, за да привличат вниманието в нощния си парад по Оушън Драйв.
То се знае, убийствата също бяха в разцвет и бандити тип "Белязания" ставаха известни на ченгетата, които още се опитваха да се ориентират кой кой е в играта – трудни за изговаряне испански имена, отчаяно дръзки наемни убийци, понякога просто хулигани на мотори, дошли за един ден от Колумбия, за да отстрелят в движение непознат за тях човек срещу няколкостотин долара и заминаващи си у дома още същия ден. Семействата на дилърите бяха официална плячка – 6–7 души бяха избити в къща в Корал Гейбълс, четирима при бясна стрелба посред бял ден в търговски мол.
Списание "Тайм" пусна през ноември 1981 г. като централен репортаж статия за Маями, озаглавена "Изгубеният рай?", със силен стремеж към сензационност и пример за таблоидна американска журналистика в най-лошия ѝ вид. Но американците си обичат тяхното насилие, а Америка отново беше във война, нейната любима тема. На ченгетата и федералните агенти също им се нравеше вниманието и те раздуваха вражеския терен като новия Чикаго от 30-те години. Определено цяла Америка отново искаше да бъде вкарана във филм – или поне в тяхната версия на реалити шоу.
В преследване на светлината (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 488 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 22 октомври
Видеосреща с Оливър Стоун + премиера В преследване на светлината + прожекция на Доорс ви очакват на 29 октомври | кино Люмиер, 19:00
