"Това, което духът не разбира, тялото го усеща." – така притчово твърдеше Амели Нотомб в предишния си роман Жажда, а в настоящия ù Аеростати срещата между 19-годишната Анж Долноа и 16-годишния Пий Русер прилича на сблъсък между Духа и Тялото... Анж (от "ангел", естествено) е студентка по филология, която обича литературата, но не затова дава частни уроци по френски на дислексика Пий (означаващо "набожен"), който мрази литературата, но обича математиката, оръжията и аеростатите (балони, дирижабли...). Как тази интригуваща двойка се оказва въвлечена в двойно убийство – е, за това ще трябва да прочетете Аеростати, а сега, в откъса по-долу, ви оставяме с първата паметна среща между Анж и Пий...
Пристигнах в 16 часа. Беше хубава градска къща, каквито могат да се видят в богаташките квартали на Брюксел. Посрещна ме мъжът, с когото бях говорила по телефона. Беше на около 45 години и изглеждаше като човек на високо отговорен пост.
– Какво представлява филологията? – попита ме той.
– В Германия и Белгия филологията обхваща всички науки за езика и предполага задълбочено познаване на латински и старогръцки.
– Защо избрахте да учите това?
– Защото Ницше е бил филолог, преди да стане философ.
– Последователка сте на Ницше?
– Никой не е последовател на Ницше, но това не пречи той да бъде за мнозина едно голямо вдъхновение.
Той ме изгледа внимателно и заключи:
– Много добре. Вие сте сериозно младо момиче, точно това е нужно на сина ми. Той е интелигентно момче, даже свръхинтелигентно. Но оценките му по френски ме ужасяват. Можете ли да идвате всеки ден?
Ококорих се. Не очаквах такъв ритъм.
– Можете ли или не можете?
Предложи ми невероятно заплащане, така че приех, добавяйки:
– Все пак трябва и синът ви да ме хареса.
– Хайде сега. Та вие сте самото съвършенство, остава да не ви хареса.
Той ми връчи плик с първото ми възнаграждение и ме въведе в хола, където едно момче с отсъстващ вид ме чакаше, седнало с кръстосани крака на пода. Щом ме видя, стана да ме поздрави.
– Госпожице, представям ви моя син, Пий. Пий, представям ти госпожица Долноа, която ще идва всеки ден да ти помага по френски.
– Всеки ден? – възкликна момчето с досада.
– Прикрий радостта си, мързеливецо! Трябва да взимаш уроци, ако искаш да си изкараш матурата по френски.
– Матура ли? – попитах. – Такава няма в белгийската система.
– Пий е във френски лицей. Е, оставям ви да се опознаете.
Щом бащата излезе, момчето демонстрира погребална учтивост. Седнахме на масата над неговите записки.
– Представете се.
– Казвам се Пий Русер, на шестнайсет години съм, швейцарец по народност. Баща ми се казва Грегоар Русер, той е камбист.
Камбист – не знаех какво означава това, но предпочетох да не питам.
– Отскоро живеем в Брюксел.
– Преди в Швейцария ли живеехте?
– Лично аз не съм стъпвал там. Роден съм в Ню Йорк, а на училище съм ходил на Каймановите острови.
– Там има ли училища?
– Да приемем.
Възпрях се от въпроси за странните занимания на баща му.
– А майка ви?
– Карол Русер, домакиня. Аз съм единствено дете.
– Добре. Разбрах, че сте дислексик. Обяснете ми.
– Не мога да чета.
Това ми се видя абсурдно. Взех първата книга, която съзрях – "Червено и черно", и отворих на началната страница.
– Четете на глас.
Катастрофа – той се препъваше на всяка дума, която отгоре на всичко излизаше от устата му сякаш наобратно.
– А на ум успявате ли?
– Не знам.
– Как така не знаете?
Той започна да трепери.
– От какво се интересувате?
– От оръжия.
Погледнах го с тревога. Той видя безпокойството ми и се засмя.
– Успокойте се, не съм агресивен. Интересувам се от оръжия, но не притежавам. Обичам да ги разглеждам в интернет – аркебузи, мечове, щикове. Събирам информация за такива неща.
– Следователно четете за тях?
– Да.
– Значи можете да четете.
– Това е различно. Интересува ме.
– Просто ви трябва роман, който да ви заинтересува.
Той ме погледна така, сякаш искаше да каже, че такова нещо не съществува.
– Какво е трябвало да прочетете в колежа?
Видът му издаваше, че не разбира въпроса. Преформулирах го:
– Спомняте ли си задължителната литература?
– Задължителна? Кой би се осмелил!
Този бунтарски подход ме развесели.
– Значи не сте прочели нито един роман от начало до край?
– Нито частично. А сега трябва да чета това? – въздъхна той, сочейки към "Червено и черно".
– Разбира се. Този роман е образцова класика и вие сте на точната възраст за него.
– И как да направя?
– Няма рецепта. Започвате и толкова.
– А вие за какво служите?
– Да не би да очаквате да го прочета на ваше място?
– Вие нали сте го чели? Защо просто не ми го разкажете?
– Защото не е същото и добре, че е така. Такова удоволствие е да четеш Стендал!
В погледа му прочетох, че ме смята за непоправим кретен. Първият урок не беше много дълъг. Просто гледах да запълня времето.
– Казвате се Пий, много е хубаво. За първи път срещам човек с такова име.
– Бих предпочел да е без това "й" накрая.
– Обичате ли математиката?
– Обожавам. Това поне е нещо интелигентно.
Отминах атаката.
– Странно, името Пиа се връща на мода, но не и мъжкият вариант. Сигурно заради последния папа, който се казваше така.
– За какво говорите? – попита той с презрение, което ми се щеше да не бях забелязала.
– Пий XII нищо ли не ви говори? Бил е папа по време на Втората световна война. Не само че не се е противопоставил на Холокоста, ами дори го е насърчил.
– Не са ме нарекли така заради тоя тип.
– Сигурна съм. Пий означава набожен. Вие молите ли се?
– Така като ме гледате.
Станах.
– Достатъчно за днес – казах. – За следващия път да сте прочели "Червено и черно".
– Ще ми трябват седмици! – възкликна той.
– Баща ви ми каза да идвам всеки ден. Теоретично това означава, че до утре трябва да сте приключили. Което е напълно възможно.
– Чакайте! – запротестира той. – Не съм прочел и една книга в живота си, а вие искате да свърша тази тухла до утре?
Възражението ми се видя основателно.
– Значи ще дойда вдругиден. Довиждане.
Оставих съкрушеното момче, което не ми каза довиждане.
Аеростати (превод Светла Лекарска, корица Стефан Касъров, 120 стр, цена 16 лева) е в книжарниците и на Коледен панаир на Книгата в НДК
